Петър Бобев
Гладиаторът (14)

Оргията на Дионис

Още по тъмно Спартак дойде при извора, тръпнещ от нетърпение. И не си даваше сметка за какво повече: заради Химилконовия ли амулет или заради самата Саине, заради любимата, която сега като главна жрица бе станала за него още по-недостъпна.

Зората бързо се разгоря. Отначало на изток, иззад нащърбения зъбер на Орбел, подобен на драконов гръб, замъждука бледо сияние, както се мержелеят в тъмна нощ гнилите пънове. Звездите, доскоро едри и блестящи, и толкова нагъсто, сякаш се докосваха, постепенно се проредиха, взеха да гаснат — отначало най-мътните, после една подир друга и по-ярките. Кръгозорът запламтя, ще речеш в гората зад рида бе избухнал пожар, който бързо се разгаряше, надигаше се и а-ха всеки миг можеше да превали билото и да се прехвърли отсам.

Светнал като стопена смола, изворът клокочеше звънливо в краката му. На тихата му песен пригласяха неспирният шепот на боровите клонки и чириканията на сънените птички.

Спартак се заслуша омаян. Никаква човешка музика — ни песен, ни кавал, ни магадида, можеха да се сравнят с песента на изворната нимфа Евридика. Такава беше и песента на хилядите водни нимфи из неизбродените тракийски дебри, които в будното въображение на елините се бяха превъплътили в прекрасните музи — вдъхновителките на поетите и певците.

Внезапно рязък звук прекъсна омаята на звънливата зора. Чу се шум от настъпена съчка. После — тропот на кон. Пъргав като рис, Спартак се метна в шубрака с изваден меч. Зачака. Скоро на полянката излезе воин. На кон. Тракиец. Едър и силен.

С въздишка на облекчение Спартак излезе насреща му.

— Що дириш тук, Дизатралис? — запита той.

Новодошлият се усмихваше виновно-глуповато.

— Ти, както виждам, си пак пиян! — сряза го Спартак.

Онзи поклати глава.

— Дизатралис никога не се напива. Дизатралис само се ободрява с виното.

Спартак махна с ръка.

— Защо си тук?

— Защото… Защото… Много хора те обичат, но много те мразят… Може да ти потрябва гръб, в който да се опреш.

Спартак не можеше да бъде залъган с хубави думи.

— Ако бъда принуден да търся гръб, в който да се опра, то държа тоя гръб да бъде трезвен, та да му се доверя.

Нов шум прекъсна разговора им. С извадени махайри двамата зачакаха кой ще се появи.

И скоро видяха една бяла фигура, която се мъкнеше с тих стон по пътеката.

— Спартак! — промълви Тарула, като се срина изнемощял в краката му. — Удариха ме по главата.

— А папирусът?

— Няма го!

Спартак реши изведнъж:

— Дизатралис! — рече той. — Отведи го при ктистите! И се прибери в Ямфорина!

— А ти?

— Ще ида до светилището. Да видя, да разбера. Тревожи ме това покушение. И кражбата на папируса.

— Имаше ли нещо важно в писмото? — запита гузно Тарула.

Спартак не отговори. Имало ли е нещо важно? Та какво по-важно от тайната на Химилкон? Но махна с ръка. Защо да го тревожи?

Дизатралис все не си тръгваше.

— А менадите?

— Ще се пазя.

— Не може ли да отложиш?

— Само сега! После ще бъде късно.

И тръгна решително нагоре. Вървя дълго. Подало се над планинския зъбер, слънцето огря боровите върхари. Лъчите му заиграха по разкошния килим от мъх, който бе облазил камъни и дънери, заискриха в хилядите росни капки.

Тогава дочу далечен вой. Но не. Не беше и вой. Никоя вълча глутница, никоя кучешка хайка не може да вие така. Нито дори хиляди хиени вкупом. То беше нещо по-зловещо, по-заплашително от връхлитащ ураган. Неволно косата му настръхна. Тежко̀ томува, който попадне пред очите на побеснелите поклоннички на Дионис!

Едва свари да се мушне в една хралупа зад увисналата завеса от бръшлян, когато покрай него профуча задъхан от бягане, с пяна на уста елен. А само на сто крачки зад него летеше безчислената орда от настървени вакханки, с размахани тирсове и развети коси, изгубили из пущинаците небридите си, полуголи, диви, зловещи.

И пред всички — Саине. Неузнаваема, с изкривени озлобени черти на обикновено миловидното си лице.

Спартак едва се сдържа да не я извика. Едва. Захапа ръката си, та да запуши устата. Изпуснеше ли само един звук, издадеше ли се — в следния миг щеше да се превърне в купчина разкъсано месо.

Толкова беше нужно, само една минутка. И зловещата жива лавина от стръв и лудост се срина по урвата подир обезумялото от страх животно.

Едната грижа падна от плещите му. Саине беше жива, невредима. Оставаше другата. Къде беше медальонът на Химилкон? Скрит в храма или върху гърдите на Саине? В лудия бяг той не успя да различи нищо.

Вече нямаше смисъл да се мъкне нагоре. Като че ли беше по-разумно да се върне пак при извора. Не посмя да тръгне направо, за да не се срещне отново с ужасната шайка. Предпочете обиколния път покрай скалистия рид, по който щеше да се яви на срещата откъм полето.

Спартак бързаше. Но и в бързината си не забравяше предпазливостта. Та той сега прекосяваше царството на менадите — по-опасно от всяко бойно поле, забранено за всеки друг, заплашващо с жестока смърт всеки смелчага, а в случая то значеше всеки безумец, който се мернеше насам.

Внезапно дочу шума на търкулнатото камъче. В следния миг видя и мъжката сянка, която пресичаше пътя му.

— Мокапор! — извика той. — Спри!

Сепнат от вика му, оня се вцепени. После изведнъж хукна назад, обезумял от уплаха. Спартак се втурна подире му.

Гонитбата продължи много. Резосът беше стар, огладнял, преуморен. Ала страхът му придаваше неподозирани сили. Макар и по-млад от него, по-силен и пъргав, Спартак едва го настигаше.

Видял, че вече няма сили за нагоре, беглецът свърна по нанадолнището. Но внезапно кракът му хлътна в някаква ямка и той се просна по очи. Преследвачът не успя да се задържи. Продължи напред, спъна се в проснатото тяло и полетя надолу в дълбоката ровина.

Докато Спартак успее да се измъкне оттам, Мокапор отново скочи на крака и побягна.

Гонитбата, вече не тъй устремна, но още по-настървена, продължи отново. И отново Спартак го настигна. Оставаха му няколко крачки само, за да докопа косата му, когато дочу воя на менадите.

От ужас дъхът му секна. Той дори не се поколеба. Дионисовото празненство на живота и възкресението носи смърт. Само безумец би останал срещу неудържимата ярост на менадите.

Спартак свърна рязко встрани натам, където клокочеше потокът, и се метна в първия вир. Потопи се в ледената вода цял. Само главата си потули зад китка избуял чер оман.

Резосът не успя да се укрие. Заслепен, оглушал от страх, много късно видя връхлетялата заплаха. Без да спира, той се стрелна назад. Ала менадите вече го бяха съзрели. С неистов вой, от който сърцето на Спартак замря, те се спуснаха подир новата си жертва. Ни рой оси, ни вълча глутница е годна на такава сатанинска настървеност. Само освирепели Еринии…

След минутка, не повече, гората опустя. Множеството се срина с рев и крясък надолу.

Спартак се измъкна от ледения вир премръзнал, вкочанен. Трепереше. От дрехите му ручеше вода. За да се постопли, той отново затича нататък, където бе намислил. Насреща му се изпречи дълбок овраг, изпълнен с пряспа още нестопен сняг, която се източваше надолу толкова стръмно, като че ли беше замръзнал водопад. Такива преспи, скътани из най-сенчестите усои, понякога изтрайват до есенните Дионисии, а нерядко ги заварва и новата зима. Отгоре те изглеждат като сняг, малко мръсен наистина, потъмнял, но все още сняг, в който се плашиш да не затънеш. В действителност това е същински лед, някаква твърда скала от споени ледени зрънца, които дори кирката разкъртва с голямо усилие.

Спартак трепна. Стори му се, че в отсрещния храст лъсна метал. Ала преди да отскочи назад, от всички страни се нахвърлиха римски войници с извадени мечове, които го обградиха мигновено.

Път за бягство нямаше. Тракиецът размаха яростно махайрата и първата римска редица се отдръпна. Тоя малък успех всъщност не означаваше нищо. Вместо отстъпилата десетка излезе цяла манипула. Бавно, уверено, закрили се зад четвъртитите си щитове, легионерите тръгнаха насреща му.

Спартак реши изведнъж. Коритото на урвата, която му препречваше пътя, беше дълбоко три човешки ръста. Отскубнал се от прииждащите нападатели, той скочи в него. Краката му се хлъзнаха по наклонената ледена повърхност и тъй намалиха удара от падането. После тялото му се понесе надолу, сякаш литна по леда. Легионерите се скупчиха слисани върху брега. Никой не дръзна да повтори скока му, та да счупи врата или краката си върху тая дяволска пързалка.

Центурионът, определен да залови Спартак, прецени бързо:

— Покрай пряспата! Бегом!

С гневни викове манипулата се втурна все покрай брега, за да залови храбреца — или мъртъв, или осакатен. Напразно. Когато достигнаха края на ледения език, който се превръщаше в шуртящо поточе, от беглеца нямаше ни помен. Види се, не му беше за пръв път. Разочарован от неуспеха, центурионът поведе войниците си към поляната, където го чакаше цялата кохорта на Маркус Красиниус. Поведе я със свито сърце, все още смазан от преживяното унижение и незабравения ужас на децимацията.

Тогава съвсем неочаквано насреща им излезе Дизатралис. Изгубил търпение да чака приятеля си, разтревожен от звънтежа на битката, той се бе втурнал насам да помага. Тъй се бе озовал посред двата огъня, в клопка между кохортата и завръщащата се манипула. То се знае, не загуби самообладание. Какъвто и да изглеждаше — пияница и чревоугодник, женкар и безделник — Дизатралис беше преди всичко воин. Смъртта не можеше да го стресне. Той развъртя махайрата така, че нито тя, нито ръката, която я въртеше, можеше да се види, зачатка по щитове и брони. Простря неколцина в краката си, мнозина рани, още повече уплаши. Ала накрай Мециус Либеон успя да се метне на гърба му. За да се освободи от него, тракиецът се хвърли гърбом на земята. Зашемети неочаквания си ездач, ала преди да се надигне отново, войнишкото множество се стовари отгоре му и го обезоръжи. Ала макар че вече десетина чифта ръце стискаха ръцете и краката му, той все не се предаваше. Риташе, гърчеше се, хапеше. Сякаш не човек, а пленен рис. Както опитваше да се измъкне изпод него, Мециус успя да го ритне в главата и да го зашемети.

Когато се свести, Дизатралис се видя притиснат на земята, цял омотан с въжета. Над него се бе надвесил самият префект Маркус Красиниус и го разглеждаше безстрастно.

— Бягал роб — рече той, като видя дамгата му. — Трябва да го върнем на собственика.

Някой подметна:

— Не е за роб той, префекте. За гладиатор е. Такава смелост!

Маркус Красиниус сви презрително устни.

— Така ли наричаш пиянството? Вони на немита винена амфора.

Както лежеше така овързан и безпомощен, Дизатралис изръмжа:

— Мамиш се, префекте. Не е от виното…

Ясно, за него нямаше спасение. Защо тогава преди смъртта да не си позволи една шега?

— А от какво?

Някой се хвана на примамката му. И не само този. Всички от децимираната кохорта мечтаеха за храброст, за леки подвизи, които да измият позора.

Дизатралис излъга, без да му мигне окото:

— От татула е. От Стримонския татул. От магическата му мощ. Преди боя траките пият винена отвара от татул и кръв на тур. Затуй са безстрашни и непобедими. Както тевтоните пият лудо биле.

Дори Маркус Красиниус го повярва. По това време за варварите се разказваха какви ли не чудесии. Какво значеше едно чудо повече? А германците наистина вземаха лудо биле пред боя. Римляните бяха чували и това.

Внезапно откъм гората проехтя пронизителният вой на вакханките. Легионерите, наскачаха, строиха се в редици с прострени пред щитовете копия.

И ето, от гората изтича с последните си сили резосът, окървавен и раздран от клоните, задъхан, преследван по петите от настървената дружина. Оставаха му още стотина крачки, за да се вмъкне сред войниците и да се спаси. Ала изглежда Сбелсурд бе решил друго. Внезапно беглецът се спъна и преследвачките се струпаха настървено отгоре му.

Римляните неволно отстъпиха, потресени, ужасени от това, което виждаха очите им. Префектът едва позна прекрасната жрица в това зловещо същество, което крещеше прегракнало:

— Яжте — това е моята плът! Пийте — това е моята кръв!

Маркус Красиниус най-сетне се опомни. Не можеше да стои така безучастно, когато пред очите му убиваха римски съюзник.

— Напред! — извика той. — От жени ли се уплашихте? Или искате втора децимация?

При това напомняне войниците пристъпиха крачка напред, скрити зад стената на железните си щитове и гората на копията си. После втора, трета.

Менадите се нахвърлиха и срещу тях, ала не устояха пред настъпващите железни редици. Видели пронизаните от копията техни другарки, повечето отстъпиха. Втурнаха се през гората на лов за нова плячка.

Мециус отдавна чакаше такъв случай. Префектът, омразният патриций, който погуби баща му, стоеше пред него гърбом, изцяло зает с това, което ставаше пред него. Достатъчно беше някой да забие копието косо от горе на долу в мястото между, бронята и затилника на шлема. И после никой не би могъл да твърди чие дело е това — на тракиец или менада. Никой не би се усъмнил в римлянин.

Той вдигна оръжието с трепереща ръка. Задържа го тъй миг-два, замахна назад да се засили. Но не можа. Той беше римски гражданин. Легионерът не можеше да убие римски гражданин. Дисциплината го скова, суровата римска дисциплина победи човешките чувства.

Тогава съгледа впития в него поглед на тракийския пленник. Неволно отпусна ръката с копието. Дизатралис го извика с поглед:

— Срежи въжетата!

Възмутен от това нахалство, Мециус посегна да го срита. Ала Дизатралис го превари:

— Искаш ли префектът да научи какво се тъкмеше да сториш? Пък той ще отсъди другото.

Легионерът неволно потрепера. За такова нещо направо обезглавяват. Без съд, без бавене. Префектът тук, по време на война, е и съдия, и бог.

С прехапана устна, метнал страхлив поглед наоколо, той резна с меча въжетата и тутакси се шмугна в тълпата. А пленникът пропълзя под близкия храст и изчезна в гората.

Когато Маркус Красиниус се наведе, резосът беше още жив. Мокапор го видя. Видя как се взира в окачената на гърдите му сребърна плочка.

Не! Нямаше да му я даде! Тя беше нужна само нему. Нямаше да я даде дори след смъртта си на тоя надменен чужденец! Със сетни сили той опита да я скрие под кървавия парцал, в какъвто се бяха превърнали дрехите му. Нямаше да тикне в ръцете му това мощно оръжие. Знаеше, убеден беше, че щеше да бъде хвърлено първо срещу траките. Навярно срещу медите. Какъвто и да беше Мокапор, той беше преди всичко тракиец. Докато беше жив, римляните му бяха нужни. За неговите цели, не за техните. Сега вече не му трябваха. Ей това нямаше никога да стане, той със собствените си ръце да им даде сила… Не искаше… Мокапор го бе разбрал отдавна, сега пред смъртта го виждаше с очи на прорицател… Римляните и траките не бяха създадени за приятелство… Невъзможен беше съюзът с Рим… С Рим или се биеш — или му се покоряваш робски…

— Няма!…

Маркус Красиниус се приведе любопитно над мъртвия резос. Какво ли представляваше този медальон? Защо понечи да го скрие от него? Може би варварски амулет; може би символ на царско достойнство.

Той издърпа сребърната плочка от врата му и я разгледа внимателно. Ако не друго, щеше да я запази поне като трофей, спомен от победата му над Медика.

Контуберналът му се наведе и извади от пазвата на Мокапор един окървавен свитък. Маркус Красиниус го взе и го зачете нетърпеливо. Неволно пребледня. Пулсът му се ускори, усети как целият се разтрепера от вълнение.

Когато го изчете, той се усмихна доволно.

Видението за големия триумф отново изплава пред мисления му полет. Властта и богатството отново ставаха достижими.