Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Eternities(2011)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- moosehead(2011)
- Допълнителна корекция
- Genova39(2011)
Издание:
Петър Бобев. Гладиаторът
Роман за юноши
Редактор: Рашко Сугарев
Художник: Ани Бобева
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Златинка Дукова
Редакционна колегия: Анастас Стоянов, Георги Атанасов, Димитър Яръмов, Кирил Назъров, Константин Площаков, Кирил Топалов и Неда Антонова
Формат 60×84/16. ЛГ-У11/65б. Тираж 40135 екз. Дадена за печат на 1.VII.1988 г. Подписана за печат на 14.XI.1987 г. Печатни коли 17. Издателски коли 15,861. УИК 13,274. Издателска поръчка №58. Техническа поръчка № 81 138. Код 24/95373/6257-1-88. Цена 1,31 лв.
Военно издателство, София, 1988
Печатница на Военното издателство, София, 1988
История
- —Добавяне
Последното му злодеяние
Пролетта настъпваше бързо с топлия полъх на развигора, който се промъкваше през долината на Стримон, носеше се над избуялите есенници, прошумоляваше над безлистните букаци и попиваше сред обраслите с мура и смърч усои. Зеленината се надигаше като пролетно наводнение от радост и живот. Бялата покривка на планината се издърпваше нагоре към заоблачените върхове, сякаш хубавицата повдигаше белите си поли да не се измокрят от шурналите към полята порои. Все по-нагоре и по-нагоре, подир стопения сняг, пъпките на дърветата набъбваха, пукаха се и от тях се подаваха първите листенца, сякаш над гората се стелеше резедав дим. Направо от изтънелите преспи израстваха сините минзухари; кукурякът светеше под всеки храст; като хиляди свещички грееха цветчетата на подбела. Целият свят ехтеше от чирикането на чинките, от подвикванията на косовете, писукането на синигерите, от крясъка на сойката.
Останал без сила, захвърлил по пътя бронята си да не му тежи, след като в сражението бе загубил шлема и меча си, Мокапор се мъкнеше нагоре по дъното на сенчестата урва, в която тук-там просветваха още нестопени мръсни преспички. В ръката си носеше само тояга, единственото му оръжие, с което се подпираше из трудния път.
Уплашен беше старият резос. И разгневен. Озлобен срещу целия свят. Пък имаше защо. Проклетият Спартак, натрапникът, когото бе отгледал вместо свой син, се бе върнал начело на някаква сган от избягали роби и разбунтувани траки. Като лавина бе връхлетял върху царството му. И както лавината, свличайки се по стръмния склон, нараства с увлечените по пътя й преспи, тъй и сбирщината на Спартак се намножаваше от вливащите се в нея размирници.
При решителната битка, която се разгоря вчера пред израслата из пепелищата Ямфорина, Спартак разби войската му. Или не. По-добре да я бе разбил! По-добре да я бе изтребил до крак! Отколкото това. Предадоха го хората му, дори най-доверените, ония, които бе обсипвал с благоволенията си. Отметнаха се от него, при първия рог на Спартак се прехвърлиха отвъд. Те — да ги порази Сбелсурд — първи нападнаха резоса си, преди да го достигнат спартаковците. Едва успя да се спаси той самият. Все още умееше да върти ловко махайрата! Повали неколцина, без да разбере кои. Повече не удържа. И той побягна. Без шлем, без оръжие. Добре че гората беше наблизо. Добре че се мръкваше, та ония изгубиха дирите му.
Но той знаеше. Щяха да го догонят на заранта. Спартак нямаше да го изпусне, нямаше да му прости. Той беше отгледал това зверче, сега щеше да опита ноктите и зъбите му. Щяха да го настигнат. Те бяха по-млади, бяха отпочинали, добре нахранени. Щяха да доведат и кучета. Щяха да го преследват като ранен глиган. Да го доубият.
Затова толкова се учуди, като разбра, че никой не го гони. Той се покатери върху една самотна скала, извисена като островче сред морето на горските върхари, и оттам цял час оглежда околността. Не видя нищо, никакво раздвижване. Дълбоко долу в полето загърната с прозирна мъгла лежеше Ямфорина, спокойна, без никакъв признак на тревога, безгрижна и безразлична, че един владетел бе прогонил другия, равнодушна като продажна жена. Той я бе намразил веднъж, когато Спартак го изгони с помощта на римляните; намрази я още повече сега, когато го изгони и без чужда помощ.
Но Мокапор не прощаваше. Нямаше да прости и на Ямфорина. Кохортите, които бе повикал, щяха да разпръснат пълчищата на Спартак, щяха да я опожарят отново. Дано само враговете не бяха хванали пратеника му, дано и пратеникът не се бе отметнал от него. Сваленият резос сам щеше да продаде в робство всичките й жители — от стареца до пеленачето.
Той вече се готвеше да слезе от канарата, за да потърси нещо за храна — някоя ранобудна костенурка или непроходило зверче, див мед или гнездо с яйца — когато видя препускащия откъм града конник. То се знае, остана да го проследи. Гладът му отново отстъпи място на страха. Дори от тая височина позна коня. Никой друг нямаше походката и бързината на неговия бял жребец. А никой друг не би дръзнал да възседне коня на сваления резос. Само Спартак.
Мокапор се досети мигновено. Спартак диреше Саине. Нагоре, в планината, където почваше урвата, бяха останките на Дионисовото светилище. Дионисови почитатели го бяха възстановили, ала жрицата не се бе върнала в него, докато Мокапор царуваше. Чуваше, че е станала главна жрица на Дионис. Той бе пращал много пъти стражи да я заловят, щеше му се поне на нея да отмъсти заради Спартак, но тя винаги им се изплъзваше, предупредена навреме от вярващите.
Спартак търсеше нея. А щеше да намери смъртта си. Сам се навираше в капана.
Случайно погледнал встрани, Мокапор видя, че от гората излиза друг човек, облечен в бяло. Значи, от ктистите — от тия, които Мокапор бе считал за най-безобидните си поданици. Защото не ламтяха за власт, за богатство. Защото не бяха годни за бунт, не бяха годни да се бият — такива, от които нито полза има, нито вреда.
И изведнъж — един ктист в заговор с най-опасния размирник. Защо? Какво общо могат да имат? Единият алчен за власт, другият — отрицание на властта.
Ето, срещнаха се. Спартак му подаде нещо. После пришпори коня назад. Отшелникът мушна полученото в пазвата си и навлезе в гората.
Без да губи време, Мокапор се спусна от скалата да го пресрещне. Пристигна навреме. Едва свари да се шмугне в увисналия по хралупатия бук повет, когато по пътеката се зададе ктистът.
Мокапор го позна — Тарула, един от тия, които бяха заробени от римляните зимъска. Види се, беше се върнал ведно със Спартак от робството. Но какво ли му бе предал оня размирник? Сега, когато очакваше всеки миг да бъде нападнат от легионерите, Спартак не би губил напразно време.
Без да подозира опасността, Тарула приближи, накуцвайки болезнено. Макар и отдавна заздравели, раните от пироните на кръста бяха зараснали лошо, бяха сковали стъпалата и дланите му. И като не се сещаше как другояче да се отплати на спасителя си, тъй като не мислеше да престъпи клетвата си на ктист, която му забраняваше да убива, Тарула бе решил да свърши поне една услуга на Спартак. Той го бе спрял пред гората, за да го предпази от някоя среща с менадите, решил той самият да отнесе писмото до Саине, защото познаваше планината по-добре от всеки друг. В нейните дебри, из безчислените й хралупи и пещери не биха го намерили не само побеснелите менади, ами и самият Дионис.
Мокапор издебна пътника, когато се изравни с него, и стовари сопата си върху главата му. Нещастникът не свари да извика. Само вдигна нагоре ръце, малко късно да се запази, и се строполи възнак. Нападателят се спусна хищно отгоре му, бръкна в пазвата му и измъкна скрития папирус. Разгъна го.
„На Саине — поздрав от Спартак! — тъй почваше писмото. — Боговете помогнаха да се отърва от робството и да прогоня Мокапор. Борбата още не е свършена. Римляните са силни. Медите няма да устоят срещу тях. Нужен ми е Анибаловият огън, та да поведа победоносно траките срещу Рим. Утре при изгрев ела при извора на Евридика. Донеси ми сребърната плочка на Химилкон. Аз съм воин и нямам право да влизам в гората по време на Дионисиите.“
Мокапор препрочете няколко пъти папируса. Стана му ясно защо никой не го преследва в гората. По време на Свещените оргии никой воин няма право да стъпи в Дионисовата гора.
Надеждата отново се прокрадна в сърцето му, разтопурка го от радост. Спартак сам се бе напъхал в клопката, сложил бе примката на врата си. Само че сега нямаше сърп, с който да я среже. Когато утре заран наближеше извора, пусната от засада стрела щеше да го изпроводи преждевременно при Котис и Хегезипила — да им разправи, че резос е пак Мокапор.
А другото? За какво споменаваше Спартак: за Анибалов огън, за сребърен медальон на Химилкон? Анибал е бил велик военачалник. За какво беше нужен на Спартак тоя огън? Сега, по време на война? За какво друго освен във войната срещу Рим? Това безсъмнено беше бойно средство. А и Мокапор имаше да разчиства сметки чрез война. Кой би се отказал от ново оръжие? И то оръжие, до което можеш да се добереш само с едно протягане на ръката.
Той щеше да я протегне. И да улучи два заека едновременно — и огъня, и Спартак…
Вече се свечеряваше, когато наближи Дионисовото светилище, като се промъкваше боязливо между вековните мури. Налагаше му се да бъде нащрек. Из гората вече се мяркаха групички жени. Кротките и послушни тракийки още не се бяха превърнали в кръвожадни менади. Послушали зова на сърцето си, който ги примамваше непреодолимо към планинските дебри, девойки, невести и зрели жени бяха зарязали наполовина изтъканите платна в становете, бяха захвърлили кросна и сновалки, хурки и вретена, оставили недосмлян булгура в хромелите, неопечен хляба в нощвите. Бяха се юрнали нагоре в тайнственото, заплашително царство на вечно живия, умиращ всяка есен и възкръсващ всяка пролет бог, с чието възкръсване възкръсваше цялата природа. Бяха се устремили в див порив към пълното освобождение от всички ограничения, които превръщат тракийката в полуробиня, към пълната самозабрава, към всеотдайното сливане с природата.
Те бързаха към обитаваните от Дионис заснежени върхове, където духът се чувствува прояснен, а волята — всемогъща. Нагоре ги мамеше непреодолимият копнеж да се приобщят приживе с Безсмъртния, впръскваше в душите им божествен екстаз, когато душата се освобождава от телесния си ковчег и се извисява към Дионис, за да вкуси още в тоя живот сладостта на независимостта си от тялото, на която сладост ще се радва вечно след смъртта.
Сега те пристъпваха неуверено по стръмнините, все още разколебани, угрижени за оставена рожба, за болна майка, за сърдит стопанин. Тук-там някоя по-нетърпелива откъсваше бръшлянов филиз, подбираше кичеста шишарка. Тия, които познаваха по-добре гората, разравяха пръстта около дървесните корени, отместваха натрупани от лани камъни и измъкваха още неразбудените от зимния сън змийски кълбета, които се размотаваха неохотно и бавно се увиваха в лениви възли по ръцете им.
Жените отминаваха унесени покрай стаения в шубрака резос, който едва ги изчакваше, за да се спусне отново напреки, през урви и ридове, през сипеи и потоци, към храма на Дионис.
Внезапно той се спря. Насреща му между дънерите блесна жарава. И преди да свърне от пътеката, видя налягалите край огнището поклоннички. Едни спяха, подложили вместо постеля сухи борови иглици, наметнати с небридите си. Други стъкмяваха накитите си от бръшлянови вейки. Трети нагласяха магадидите и кавалите. Четвърти опитваха да прикрепят за бръшляновите си венци волски рога. Нали бикът е един от символите на Дионис? Пети кърмеха с майчинска любов намерените из бърлогите вълчета, сърнета и глиганчета, за да не изтича напразно млякото им. И за да се слеят така напълно с планината и с неспокойните й сили. Всички дъвчеха бръшлянови листа, да добият вдъхновение от бога, да се подготвят за предстоящото тайнство. Змиите бяха попълзели покрай огнището да се греят.
Безшумен като змия, Мокапор заобиколи почиващите менади. И отново пое нагоре, направо през черната гора, стаена и заплашителна. И ето, през бумтежа на потока се дочу сподавена песен, тихо тананикане. Резосът надзърна предпазливо иззад един стар бук. Коленичила пред свещеното огнище, стоеше главната жрица, наметната със сърнешка кожа и препасана с изплетени бръшлянови ластари, с бръшлянов венец на челото и вакхански тирс в ръка — дрянова тояжка, омотана с бръшлян и борова шишарка на върха, около които се бе увил храмовият смок.
Мокапор се поколеба само за миг. После пристъпи решително, изкачи се по каменните стъпала и се изправи напреде й.
Макар и изненадана, Саине се опомни бързо.
— Какво дириш тук, в дома на отречения от тебе бог?
Той понечи да излъже, че бяга от римляните. Но съобрази. Тя навярно знаеше добре, че е съюзник на Рим.
Затова каза истината:
— Скрий ме! Гони ме Спартак! Да ме убие!
Саине го прониза с поглед, изпълнен с дива омраза. Този човек, който търсеше закрилата й, тъй жалък сега, й беше причинил толкова зло; заради него тя се бе крила като звяр в планината; заради него Спартак бе робувал на римляните, бе страдал, все заради него едва бе оцелял; заради него Котис и Хегезипила…
Сега тя беше само жрица, и то главна жрица на Дионис. А Дионис беше бог на опрощението и живота, не на смъртта и ненавистта. Дионис беше добрият бог. Всеки преследван, дори най-закоравелият престъпник може да очаква от него закрила, подслон в божия дом. И никой тракиец, никой елин, от простия войник до базилевса, няма право да посегне върху му в храма.
Тя прошепна против волята си:
— Остани! Дионис не отказва милостта си никому.
Той влезе в светилището и приклекна да се сгрее на огъня. Загледа я как вари вино и бръшлян. Знаеше, то беше нужно за тайнството.
Саине проговори през рамо:
— През тия три дни Спартак не е опасен за теб. По-опасни са осенените от Диониса жени.
Смяташе ли тя, че той не знае какво щеше да стане утре заран, когато изгрее зората. Упоени от божественото питие, обхванати от див екстаз, менадите щяха да се юрнат из гората в дива глутница с крясък и вой, за да търсят жертвеното животно, въплъщението на Дионис. Менада на гръцки значи „бясна жена“. Обхванатите от екстаза на Дионис бяха по-страшни от бесни вълчици. И тежко̀ на това мъжко животно, което се изпречеше на пътя им. Тежко̀ на бика, на елена, на козела — които бяха Дионисовите превъплъщения на земята. Менадите щяха да се нахвърлят върху му, както чакали връхлитат върху падналия елен. С голи ръце и зъби щяха да го разкъсат, за да вкусят от димящото сурово месо, да поемат в себе си своя бог, за да се очистят от греховете на плътта, да се освободят от оковите на тялото, да възвисят душите си, да се приобщят към бога, да се изравнят с него, да добият силата и безсмъртието на боговете.
— Къде са младите жрици? — запита Мокапор.
Искаше му се да се увери напълно, че няма опасност.
— Посрещат новооглашените.
Нямаше повече време за губене. Издебнал я, когато тя случайно се обърна гърбом, неблагодарникът се метна отгоре й, повали я на земята, запуши й устата с кърпа, овърза я с въжета. Най-после. Той си пое дъх и я хвана за гърлото. С другата ръка отпуши устата й.
— Ако гъкнеш, ще те удуша!
Тя го заплю.
— Подлец!
Мокапор я удари през устата.
— Отговаряй само каквото те питам!
Някаква съчка изпращя наблизо и той се озърна.
После прошепна заповеднически:
— Дай картагенския амулет!
Тя го гледаше с упорито мълчание.
— Искам Анибаловия огън, чуваш ли?
— Аз знам огъня на Дионис, с който той ще те обгори, задето оскверни празника му.
Мокапор не се боеше от огъня на Дионис. Защото над него бдеше Сбелсурд. Той знаеше, че няма други божества освен Сбелсурд: ни Дионис, ни Арес, ни Асклепий. Сбелсурд щеше да го заварди от гнева на всяко друго божество.
— Спартак призна всичко — излъга я той дръзко.
Тя отвърна още по-дръзко:
— Защо тогава питаш и мен?
При тая упоритост Мокапор се озлоби още повече. Нима му бяха малко другите несполуки, та сега трябваше да се примири и с тази?
— Ще те принудя да говориш! — изхриптя той, задъхан от умора, от гняв, от страх. — И Котис някога мълчеше. Но и той проговори.
— Помощ! — изпищя Саине.
Мокапор отново натика в устата й падналата кърпа. И се озърна. Видя полицата с билките. Всеки жрец е врач, всяко светилище — лечебница. Разпозна бодливите кутийки на татула. Орони шепа зърна и набързо ги свари върху свещеното огнище.
После пристъпи към девойката, която не спираше да го стрелка със злобен поглед.
— Това не е бучиниш, та да те отровя като Сократ и Демостен. Ще те упоя с татул. Ти си също жрица. Знаеш, татулът е билката на истината. Ще ми избърбориш всичко, което знаеш. Затова по-добре ми го кажи без билката. Не е толкова сигурно кой оживява и кой умира, след като е пил от нея, след като е казал истината.
— Негодник! — озъби му се Саине. — Няма да кажа!
И стисна устни.
Но Мокапор умееше да налива насила упойката. Научил се бе. Притисна бузите й като на кон, кога му се надява юздечката. И тя против волята си отвори уста. Той изля набързо в гърлото й няколко глътки. Саине ги изплю мигновено. Той не се отчая. С жестока усмивка продължи да налива, докато тя усети, че ще се задуши. И преглътна. После в порив на дръзка решителност опита да глътне повторно. Мокапор не беше толкова глупав. Досети се начаса какво замисляше тя — че искаше да поеме повече, за да умре, без да проговори. Затова пак стисна челюстите й и я накара да изплюе излишната отрова. Знаеше точно колко е нужно без опасност за живота.
И седна до нея. Зачака.
Не мина много време. Видя я как облизва пресъхналите си устни, как учести дишането си, как пребледня, сякаш всичката й кръв бе изтекла.
Той все гледаше зениците и. И когато те се разшириха така, че изпълниха ирисите, мъчителят се надигна. Можеше да започне. Тъй упоен, никой не отрича.
Каквото я запита, всичко научи: и за Химилкон, и за медальона, за невижданата мощ, за мечтите на Спартак да срине стените на Рим. Бръкна в пазвата й и извади нашарената с магически знаци плочка. Надяна я на своя врат.
Това не го задоволи. Уви! Познаваше отлично силата на тая зловредна трева. С нея бе смазал волята на Котис, с нея щеше да подчини напълно и Саине. Случайно не бе успял да направи Котис убиец на сина си — затова пък сега щеше да направи Саине убийца на любимия си. Щеше да отмъсти. С отмъщението простосмъртните се изравняват с боговете.
— Слушай, Саине!
Гласът му зазвуча равнодушно, но властно, непреодолимо:
— Слушай ме! Ти нямаш друга воля освен моята, друга мисъл освен моята, друго желание освен моето!
Тя повтаряше след него замаяна:
— Нямам друго желание освен твоето!
Той я изчака и тогава заговори с още по-тържествен глас:
— Щом се разсъмне, ти ще поведеш обхванатите от духа на Дионис менади към Извора на Евридика! Повтори!
— Ще ги отведа при Извора на Евридика…
— Там ще намерите Спартак. Тоя път Дионис се е въплътил в Спартак, както някога се бе въплътил в сина си Орфей. И вдъхновените жени разкъсаха сина, който се бе пожертвувал за спасението на хората, за да се слеят с баща му, да се причестят с божията плът и божията кръв, да станат част от тяхната плът и кръв.
Той забеляза как лицето на упоената девойка се сгърчи, избледня още повече, пресиня.
— Повтори! — заповяда й Мокапор. Ала не я изчака да повтори. Защото дочу тропота на много стъпки, които бързаха насам.
Менадите се стичаха отвред към светилището, откъдето щеше да започне свещената оргия.
Той скочи. Отвърза пленницата си. Когато упоеният от татул се събуди, не помни нищо. Нямаше да го запомни и Дионисовата жрица. После побягна в тъмнината, като се препъваше в обраслите с мъх камъни и издадените над пръстта коренаци, като раздираше дрехите и лицето си в прострените в мрака сухи вейки.
Но се закова на място, дочул идващата насреща му дружина. Свърна вляво. Нови гласове го върнаха назад. Отклони се още повече. Напразно. От цялата планина се събираха ранобудните менади, упътени към храма на Дионис. Обграждаха закъснелия беглец в зловещия си обръч, който се свиваше безпощадно бързо и заплашително. Отстъпвайки все надире, Мокапор опря гръб в светилището. Екзалтираните женски гласове наближаваха. Нямаше друг изход. Мокапор не мислеше да замести в божественото му предназначение някой бик или елен, не мислеше да се превърне в разкъсано превъплъщение на Дионис. Озърна се и се спусна към най-близкото дърво. За няколко мига, с удесеторени от страха сили се изкатери нагоре и се свря сред клоните му.
Менадите приближаваха с викове и песни. Излизаха пред храма на групи с разпуснати коси, наметнати с небридите, препасани с колани от бръшлян, из които се виеха стоплените от телата им змии. Едни пищяха с кавали, други дрънкаха на многогласи магадиди, трети биеха до скъсване тъпаните. И техният бумтеж се сливаше в непресекващ грохот като гръмотевица. Някои пък, скрити из храстите, ревяха като бикове. Размахали тирсите си, вакханките се поклащаха плавно в такт с тъпаните, очите им святкаха все по-диво, подготвяха се за великото тайнство, когато човек се слива с природата и бога, когато се приравнява с бога.
Тогава Саине излезе пред светилището. Замаяни от своята вяра, жените не забелязаха нищо. Единствен Мокапор разбра. Татулът още я държеше във властта си, не бе я освободил от своята магия.
Главната жрица вдигна две ръце.
Множеството стихна. Остана да се чува само клокотът на потока и шепотът на вятъра из клоните. Саине извиси глас:
— Сестри мои! Нека тази, която още се колебае, която още не е повярвала в Дионис и неговата мощ, излезе напред! Нека вкуси еликсира на забравата! За да я осени духът на Дионис. Със страх към бога пристъпете!
Няколко стотици жени се стълпиха пред нея. И младшите жрици поднесоха на всяка от тях да пие от бръшляновата отвара. Когато бе пресушен и последният ритон и жените отново отстъпиха пред стъпалата, Саине пак заговори. Единствен Мокапор разбираше, че тя изпълняваше насила ритуала си, че в душата й все още се водеше жесток двубой между нейната и неговата воля.
— Сестри в бога! — извика тя. — Дионис отново възкръсна!
— Наистина възкръсна! — отвърна едногласото множество.
Тя продължи:
— Отново сме тук да славим вечния живот, сплотени от копнежа да достигнем бога. Запомнете, всеки може да се приравни с него, ако го поеме в себе си. Приобщете се с бога! Последвайте ме! Дионис ще ни прати своето въплъщение. Приемете саможертвата на бога! Това са думите на Дионис: „Яжте — това е моето тяло! Пийте — това е моята кръв!“
Шумът избухна неудържимо. Запищяха кавалите, задумкаха тъпаните, зареваха като бикове скритите жени, менадите размахаха настървено тирсите, люшнаха се в диво, неестествено и неправдоподобно хоро.
Саине изкрещя:
— Славим Диониса и утвърждаваме вечните му обреди! Дионисе, бъди благословен!
После с олюляваща се стъпка поведе възторженото полуголо множество направо през гората.
— След мен, благословени от бога! Към Извора на Евридика! Там ни очаква новото въплъщение на Дионис.
Освирепялата тълпа се юрна подире й като отприщен яз от кръвожадност и сляп фанатизъм. Мокапор неволно си отдъхна.