Петър Бобев
Гладиаторът (11)

Бунтът на робите

Спартак се събуди, облян в пот. И тозчас си даде сметка къде се намира — в златната мина, където победителите му го бяха отправили след пленяването му. Бе сънувал страшен сън. Възседнал белия си жребец, той препускаше срещу някаква крепост. Не бе я виждал никога, но знаеше — беше Рим! Летеше начело на легион роби, гладни, мършави, озлобени, които го следваха покорно, тичаха подире му, падаха, ставаха, напираха срещу каменните стени, къртеха ги с нокти, гризяха ги със зъби. И ги сриваха — една след друга. А върху мястото на всеки срутен зид израстваше втори, още по-висок, още по-непристъпен. И робите отново налитаха ката развълнувани мравки, които опитват да угасят захвърлената върху мравуняка главня…

— Ставайте, въшливци! — крещеше надзирателят Барторикс и плющеше с дългия си камшик от биволска кожа.

Нещастните роби скочиха на крака. Но и тъй, безмълвно изправени, те още спяха, нямаха сили да се събудят. Краткият сън, що им се полагаше, не стигаше да изличи от смазаните им тела нечовешката преумора от вчерашния ден, от онзиденшния, от стотиците непоносими дни в мрачните и влажни галерии на древния рудник.

Навън едва се провиждаше дрезгавината на изгрева. В просветлелия четириъгълник на изхода се очертаваше застаналият на пост легионер. Наблизо се кикотеше хиена. А в смрадното помещение, непочиствано от човешките мръсотии, се суетяха привързани с окачените на вратовете им вериги петстотинте роби.

— Марш навън!

И те, покорни като овце, затътряха нозе към изхода, така на дружини от по двадесет души, привързани за една обща верига. При вратата ги чакаха пазачите, обградили скалистата площадка с железния си обръч, студени и безчувствени като метала, в който бяха облечени.

Надзорниците наляха в глинени панички всекиму по няколко глътки вода, бутнаха във всяка протегната ръка по един чироз и шепа булгур.

Фертракс, болният гал, който от няколко дни бълнуваше и се мяташе в огън и който, както виждаха всички, скоро щеше да опразни веригата, протегна съдинката си към Спартак и пошепна с напукани от треската устни:

— Дай ми назаем една глътчица! Ще ти я върна на оня свят. Кълна се в Белен!

Белен беше върховният бог на галите, духът на слънцето. Спартак сподави неволното си движение да се отдръпне. Защото и той умираше от жажда. Против волята си отля част от водата. Чувал беше — галите като траките вярваха в задгробния живот. Дори пари назаем вземаха с условие, че ще ги върнат там.

А от другата му страна евреинът Симон бен Йешу мърмореше вечния си припев:

— Мойсей изведе рода Израилев от Фараоновото робство. Кой ще изведе сина на Израил от робството?

Умът на клетника не беше в ред, откакто неговият брат умря при побоя, що му нанесе Барторикс.

Нещастниците дъвчеха бързо. После сдъвкали-недосдъвкали храната, я поглъщаха лакомо, изпиваха и полагаемата им се вода. Знаеха, надзирателите нямат търпение. Не чакат. Доскорошни роби, те не бяха поставени от господарите да глезят другите. Робът има само едно желание, един нагон — да мързелува. Всяка минута без работа е придобивка за него. А всяка минута без работа е чиста загуба за господаря. Господарят беше освободил тия надзиратели затова — да карат другите да работят. И те, бившите роби, знаеха как да постигнат това: да му отплатят своята стойност, да му отплатят стойността на робите и на легионерите, които ги пазеха. А той да спечели колкото може повече и по-скоро. Всеки да му донесе поне стократна печалба. Ако обикновеният роб служи двадесет години, рудничарят, който едва издържа една година, в една година да даде печалба за повече от двадесет. А това означаваше да се взема от всекиго най-многото, което може да даде. Господарят имаше повече сметка да подменя всички роби с нови, отколкото да запази старите, пък те да не му дадат всичко, на което са годни. Ей това беше ролята на надзирателите — да изстискат всичко от своите предишни другари.

Затова ги избираха по жестокост. Ала най-жесток от всички, несравним, беше Барторикс. Някои от най-старите рудари помнеха как го бяха освободили. Робите понякога изгубват търпение. Отчаянието прелива. Или — или! Преди десетина месеца бяха замислили бунт. Бяха подготвили всичко за следния ден. А вечерта, когато ги изкараха от мината, легионерите отделиха главните заговорници, те бяха девет души, между които и един от надзирателите, и ги разпънаха. После освободиха Барторикс. Поставиха го вместо разпънатия надзирател. Ако издържеше така три години, през които управителят да остане доволен от усърдието му, Барторикс щеше да получи и римско гражданство.

Диузенус и Тарула, след като изядоха булгура си, дадоха чирозите си на Спартак и Севт. Те бяха ктисти богочестиви, не кусваха месо. Съвсем случайно бяха попаднали пред очите на легионерите след пленяването на Спартак и бяха споделили неговата участ.

Този ден на Барторикс му беше нещо криво. Друг път хич не забелязваше какво правят. Който иска — да яде, който не ще — да гладува. Сега за проклетия бичът заплющя по гърбовете им.

— Защо отказвате рибата си? — кресна им той. — Или сте намислили да умрете?

— Умрем ли, ще се отървем! — прошепна Тарула.

Барторикс побесня:

— А стопанинът да загуби две говеда, за които е дал пари! Когато ви се заповяда, ще ядете! Когато ви се заповяда, ще гладувате!

И тикна по една вмирисана риба в ръцете им.

— Яжте!

— Не! — поклатиха глави и двамата, пребледнели, в предчувствие на бедата.

— Защо не?

— Рибата е живо същество. Ние не убиваме!

Внезапно иззад войниците се обади центурионът.

Хрумнало му беше нещо изключително.

— Не убивате, значи! Ами ако ви изправя един срещу друг като гладиатори…

— То се знае, няма! — повече изплака, отколкото го каза Тарула. — Който вади меч, меч ще го прониже.

Камшикът на Барторикс го зашиба настървено.

Смазани от глад и умора, претръпнали пред ежедневния ужас, изгубили човешкия си вид, затъпели като животни, дори по-зле от животните, робите дори не погледнаха към двамата нещастници. Без съчувствие, без жал. А може би доволни — доволни, че тъй, в тая разправия, спечелваха някоя минута без работа. Че какви ли хора нямаше в тая сбирщина: и траки, и гали, и гърци, египтяни, либийци, перси, асирийци, юдеи, германци, славяни, сабини, сицилийци, македонци, илирийци, умбри и тосканци — толкова различни по цвят и ръст, и толкова еднакви в мъката, в затъпяващото страдание.

— Дайте им щитове и мечове! — извика центурионът. — Да се бият!

Войниците сякаш чакаха само това. В тоя омразен пущинак, където ги бяха натирили, нямаше никакви забавления. Един гладиаторски бой, дори между такива съсухрени клетници, които едва се държаха на крака, щеше да внесе някакво разнообразие в ежедневието им. Тикнаха оръжията в ръцете им и почнаха да ги подканят. Напразно. И двамата стояха неподвижни, отпуснати. Не мръдваха. Бичовете зашибаха. Пак без полза. Опитаха с копията — също. А робите продължаваха да гледат все тъй безучастни като волове в ярема.

Центурионът разбута легионерите и прасна с юмрук в зъбите Тарула. Нещастникът се свлече окървавен на земята.

— Ще се биете ли?

Тарула изплю избитите си зъби и през кръвта отвърна:

— Ние сме ктисти!

Римлянинът се дръпна.

— На кръстовете! — рече той. Рече го тъй тихо, почти гальовно. Сякаш ги опрощаваше, а не ги обричаше на най-тежките мъчения.

Рим, който от всичко на света все още най-много ненавиждаше Картаген, не се бе подвоумил да заеме от ненавистния Картаген неговото наказание за робите.

Легионерите подхванаха двамата обречени и ги повлякоха към близкото възвишение, където винаги стояха в запас готови дървени кръстове. За няколко минути приковаха дланите и ходилата им с гвоздеи за гредите. Изправиха кръстовете в ямите.

И сега никой роб не погледна нагоре. Продължаваха да седят така — голи, без никаква дреха, мършави като скелети, с приведени към земята погледи.

— На работа! — извика Барторикс. — Живо!

Клетниците се надигнаха. Лицата им и този път не издадоха недоволството си от прекъснатата почивка.

Единствен Спартак не се сдържа. Тъй беше устроен — търпеше, търпеше, докато прелееше последната капка. И изригваше. Той се обърна към двата кръста и извика:

— Ще отмъстя за вас!

Барторикс го заудря с бича.

— Ще отмъстя! — не спираше Спартак, като дори не опитваше да се защити от ударите. — Няма да им простя и това!

Пред входа на рудника надзирателите почнаха да отключват веригите и един по един да освобождават копачите, които припряно влизаха в шахтата. Всеки поемаше безучастно сечивото, което му бе отредено — кирка, чук или железен лост — и хлътваше в дълбочината. Надзирателят Барторикс седеше върху един огромен мраморен отломък, откъртен от тавана тази нощ, и размахваше камшика.

— По-живо! По-живо!

Като че ли не знаеше друга дума.

Вдигнал своята кирка, взел и мъждукащото лоениче, Спартак продължи към придадения им забой, следван от Севт, който пък понесе железния лост и чука. Галерията, укрепвана тук-там с полуизгнили дървени подпори, се стесни бързо, снижи се. Робите се приведоха, тръгнаха клекнали, после запълзяха.

Двамата достигнаха своето място. Светлината на лоеничето затрептя по златната жила, която опасваше белия камък с искрящ пояс. Тук бе събрано такова богатство, че с всяка копка Спартак откъртваше толкова злато, колкото струваше той самият.

А колко трудно се копае така, полулегнал, без опора, без простор. Колко трудно се провъртва дупката, в която се вбива клинът! И после, колко усилия са нужни, за да се откърти блестящото късче! Въздухът беше влажен и застоял, вмирисан на човешки нечистотии. От ниския таван капеше вода. Подът се бе превърнал в мръсна локва, която се оцеждаше с лек наклон към изхода.

И все пак дори с тази мъка, дори при тази убийствена умора Спартак не можеше да се примири. Умът му не спираше, продължаваше да работи, да преценява, да обмисля. Днес — двамата ктисти; онзи ден — картагенецът; по-онзи ден полуделият гал. Утре може би той самият. Тук не се оцелява повече от месец-два, най-много година. Трябваше ли да чака още, та да угасне и той ей тъй мърцина…

Каква ли наистина щеше да бъде участта му, ако Маркус Красиниус не бе изгубил съзнание и първият префект в легиона Гайус Салвариус Астрагал, без да подозира кой какъв е, не бе продал всички тракийски пленници вкупом на следващия го винаги роботърговец — ведно със Спартак и гладиатора Севт? Къде ли, в коя ли гладиаторска школа щяха да се обучават сега, да избиват други нещастници като тях? Всъщност Спартак беше благодарен за този развой на нещата. Макар и тук, в ада, откъдето най-често набираха гладиаторите. Отчаяният от рудника роб е готов на всичко, само и само да се измъкне от това тегло.

— Повече не може! — пошепна Севт.

— Не може! — повтори Спартак. — Трябва да направим нещо!

— Да бягаме! — Севт въздъхна. — Поне да опитаме!

Спартак вдигна рамене:

— Къде ли ще бягаме?

Гладиаторът неволно се озърна, както набиваше лоста, и изрече дръзката си мисъл:

— Само бунт!

И понеже Спартак поклати глава, Севт се разпали:

— Защо пък не? През година в мините избухват бунтове. В сребърните рудници в Испания, в златните в Либия, оловните в Галия, медните в Илирия. И в Лаврион… И в Пангея…

Бунт! — помисли си Спартак. — А после стотици, хиляди приковани на кръстовете, нахвърляни в цирковете на зверовете, изправени едни срещу други като гладиатори. Като Диузенус и Тарула. Болезнена тръпка сгърчи гърдите му при спомена за техните изкривени от болка и ужас лица, извитите им като червеи тела…

Робът, който извозваше рудата, допълзя до тях, насипа с шепи каменния трошляк в дървеното корито и го повлече пълзешком към изхода.

Дали не ме чу? — запита се Севт. А имаше защо да се бои. Никой не знае кой роб е годен за предателство. Нали само тази е цената на свободата?

После махна с ръка.

— Най-много на кръста! Само за едно ще ми е жал — че не отмъстих на Маркус Красиниус… Заради брат си… Та казах… Има и по-големи бунтове. Много са. Всяка година. Защо да не опитаме и ние? Само в Сицилия те нямат чет. Чувал съм за сириеца Евн, който умеел да бълва огън и да предсказва бъдещето; гърка Атенион, тракиеца Селви, който бил опитен в гадаенето по животински вътрешности, германеца Ундарт, евреина Бен Йоаш…

Спартак не спираше да удря с кирката. Дори тук, в тази задушна дупка, ушите на господаря можеха да подслушват.

— Но дали ще успеем? — пошепна той. — Прости, отчаяни роби.

Мина много време, преди Севт да отговори. Трябваше да копае. Нямаше право да спира. До вечерта бяха длъжни да напълнят сто корита. Спреше ли робът да ги извозва, и надзирателят щеше да допълзи с острия остен. В забоя няма място за размах на бича. Затова си служат със заострени тояги.

— Спартак! — рече той. — Аз познавам Рим. Познавам го тъй, както той сам не се познава. Знам му силата, знам и слабостта му. Силата на Рим е робството. То позволява на римляните да се занимават с война, за да ловят роби, които ги хранят и обличат, които строят дворците им, които учат децата им…

Надзирателите често разместваха робите, да не се опознават, да не се сговарят. Едва от вчера Севт и Спартак бяха попаднали заедно, та затова все не можеха да се наприказват. По-право приказваше Севт, който беше опознал добре своите поробители, докато Спартак само слушаше. А сърцето му беше вледенено, видял много мъка на света, много смърт и ужас. И преди това, и тук в мината. Мнозина умираха от изтощение. Ясно му беше защо. Господарите искаха повече злато. Мнозина загиваха на кръстовете, понеже отказваха да работят, понеже бягаха. И това му беше ясно — бяха посегнали на господарската печалба. Но тия двамата, клетите ктисти! Ей тъй, за нищо. Само за прищявката на тези, които имат сила и власт. Ужасяваше го безсмисленото убийство, ужасяваше го безнадеждната участ на роба. Никой не убива добичето си от прищявка. Само човекът роб може да бъде убит по прищявка. По-евтин от добиче…

Коритарят допълзя пак и двамата заработиха привидно още по-усърдно. Когато той отвлече товара си, Севт пошепна:

— Брой нямат хората, които живеят в Рим. Повечето от тях роби. И тия недоволници само чакат някой да ги поведе. Рим е разположен на седем хълма, затуй го наричат Седмоглав змей. Ако змеят бъде нападнат отвън, робите отвътре ще се надигнат. За да бъде сразен, Рим трябва да бъде ударен в сърцето. Другите удари са само драскотини, които не го убиват.

— Рим още не е превземан! — промълви глухо Спартак. — Нито от сабиняните, нито от Анибал…

— Само от галите преди три века.

— Тогава не е имал крепостни стени, а само насип.

Пред очите му отново премина кошмарният сън. Робите, които гризят крепостната стена на Рим. И тя отново израства… А най-жестокото беше това, че на света съществуваше сила, способна да срине тези стени. Както срина светилището на Дионис. Само ако бъдеше отнесена до тези стени, да бъде поставена под тях. От някой по-упорит от Анибал, някой по-щастлив от Анибал. Някой, който успее да се опази от кръста…

Сега тази мощ бездействуваше, заключена в нечетливите финикийски знаци върху сребърната плочка, която умиращият Мукатралис окачи върху гърдите на Саине. Бездействуваше равнодушна, безполезна сред дебрите на Орбел.

И някаква задушаваща мъка притисна гърдите му. И копнеж като спазъм, който запуши гърлото му. Трябваше да се махне оттук, да отиде в Орбел, да литне при мощната тайна… И при Саине… Не можеше да остане… Останеше ли, щеше да загине… А нямаше право — заради Саине, заради тайната на Мукатралис, заради клетвата, която му бе дал, заради отмъщението, заради невинно разпнатите…

Отмъщението — това е насладата на боговете. Тъй казваха римляните. И Спартак трябваше да вкуси от тая божествена наслада!…

Отдалеч, през прихлупените галерии, сред грохота на кирките и лостовете, се носеше плачливият глас на Симон бен Йешу, който не спираше да си припява:

— Кой ще изведе от плена рода на Израиля? Ще дойде ли Месия?

Един ден в мината се равнява на цяла вечност. Безкраен се оказа и тоя ден. Под светлината на кандилото никой не можеше да измери колко време е минало, дошло ли е пладне, мръква ли се вече или все още е утро. Кирката тежеше все по-убийствено, сърцето биеше все по-пресилено, готово при следния удар да се пръсне, тялото се мъкнеше все по-съсипано, сякаш повече нямаше да се мръдне.

И в тая вечност двамата заговорници успяха да се разберат. Севт беше непоправим беглец, Севт беше участник в робски метеж, заради което вместо да го разпънат, го бяха направили гладиатор. А Спартак вече беше решил. А когато той решеше, това значеше, че ще стане.

Щяха да изпълнят плана си още тази вечер. Преди това нямаше да увещават никого, с никого нямаше да се наговарят. Разкриеха ли се, все можеше да се намери предател. А така, почнеха ли веднъж двамата, другите като стадо щяха да ги последват. Робите само изглеждат безучастни, отпуснати, отчаяни. Такива са, докато няма надежда. Яви ли се някакъв, и най-малкият изглед за успех, те се променят мигновено. Сякаш във всеки от тези мършави, едва мъкнещи се човешки дрипели се е криела по една фурия…

Спартак стисна зъби. Ами ако не ги последват. Ех, няма що! Тогава ще се свърши всичко наведнъж. Ще се приберат при прадедите във вечния живот. И вечното блаженство…

Свирката на надзорника ги стресна, когато вече се бяха отчаяли дали някога ще се мръкне. Коритарят изтика последната руда до изхода. След него пропълзяха и двамата съзаклятници. Завръщаха се и другите роби. Всеки беше длъжен да остави сечивото си при изхода пред Барторикс, след което трябваше да излезе навън, където ковачите, окръжени от легионерите, им прикачаха халките около врата към общите синджири за през нощта.

Грохнали, с превити рамене, смазани от умора, Севт и Спартак сякаш случайно се озоваха зад надзирателя. Никой не видя как лостът на Севт разби черепа на Барторикс, който рухна на пода без стон.

— На бунт! — изкрещя в същото време Спартак.

— Бунт! — последва го ревът на Севт.

Неволниците останаха вцепенени само за миг. Изведнъж грозният призив протече като ток през телата им. Раздруса ги. Не се и замислиха. Поддадоха му се неволно, като хипнотизирани. Та нали само това бяха мечтали? И мечтата им вече можеше да стане истина…

Стогласен рев изригна от гърдите им. В следната секунда и тримата надзиратели, които се случиха в мината, лежаха безжизнени на земята.

Легионерите се втурнаха натам. Ала не успяха да влязат вътре, спрени от посипалата се отгоре им градушка от камъни — от изправилата се насреща им жива стена от омраза, лостове и кирки.

Спартак опита да надвика тържествуващия вой, който раздираше гърлата на събратята му:

— Поставете два лоста под скалата!

Неочаквано той беше станал техен водач.

Робите от втората редица изпълниха заповедта му, без да я разбират. Промушиха железните прътове под мраморната канара.

— Сега им сложете колела!

Не мина и минута. Бунтовниците изкъртиха колелата на една рудничарска количка и ги надянаха върху лостовете.

— Сега напред! — извика Спартак. — Срещу легионерите!

Такъв беше планът му. Изтласкана по наклона навън, канарата трябваше да разкъса обръча им. И през тоя пробив непокорниците да се измъкнат към пристанището, където да завземат закотвената галера.

Но Фортуна, изглежда, си бе наумила друго. Спартак не бе оценил само едно. Дълго още, години наред той щеше да се учи, че в боя винаги решава най-малката, най-незначителната дреболия. Канарата се оказа само два-три пръста по-висока от изхода. Тя се блъсна в него с трясък и спря. Не само не разпръсна стражите, а напротив, затвори в капан метежниците.

Легионерите не се колебаха дълго. Те бяха опитни тъмничари. За няколко минути натрупаха пред отвора наръч дърва, посипаха ги със сяра и ги запалиха. Задавящият дим се насочи на тънки струйки в рудника. Робите се разкашляха, почнаха да се задушават.

Убеден вече, че опитът му е пропаднал, Спартак се подпря на студената стена. Всичко бе свършено — и с него, и с мечтите му за отмъщение, и с Анибаловия прах. Щяха да го окачат на кръста до Диузенус и Тарула. И нищо от това, което бе мечтал, нямаше да се сбъдне.

Внезапно той чу нейде отдалеч тревожен рог.

В същото време евреинът подхвана своя безумен напев:

— Къде е Месия, който ще изведе сина на Израил от робството?

— Млъкни! — извика му Спартак и се втурна към изхода.

През пролуката видя, че легионерите тичаха към пристанището. Случило се бе нещо по-важно от бунта. Иначе не биха ги изоставили.

— Издърпайте камъка! — кресна Спартак, задъхан от нетърпение. — Назад!

Скоро го отстраниха и изскочиха навън. Вече се бе смрачило. Само червенината на залеза още пламтеше по притихналата повърхност на залива подобно на кърваво петно върху излъскан до блясък щит. На кея редом с римската галера бяха пристанали още три кораба, от които слизаха въоръжени хора и се нахвърляха върху прииждащите откъм рудника легионери. Виковете им и кънтежът на оръжията долитаха съвсем отчетливо догоре.

Бунтовниците стояха смаяни, нерешителни, без да знаят какво да предприемат. Що за хора бяха новодошлите — приятели или още по-опасни врагове? Дали трябваше да им се притекат на помощ, или да хукнат на север, където почваше неизбродимият Тракийски лес — там където никой римлянин не би ги догонил?

Над главите им, извисени, сякаш опрели в небето, се открояваха зловещо върху притъмнялото небе двата дървени кръста. Диузенус висеше неподвижен. Но Тарула още даваше признак на живот. Пъшкаше и стенеше.

— Свалете ги! — заповяда Спартак.

Робите изтръгнаха пироните, освободиха нещастниците. Диузенус наистина беше мъртъв.

Спартак остави Фертракс при Тарула да превърже раните му, а той поведе надолу голата си армия.

Скоро се разбра кои са нападателите. Направата на корабите им, платната, носиите издаваха киликийските пирати, сега най-яростните противници на Рим, все още непобедени. Те владееха цялото Вътрешно море, опустошавайки Елада, Сицилия, Крит. Кръстосваха покрай самата Италия, пречеха за извозването на храни за Рим от Египет и Африка. Никой друг не беше толкова богат, та да обковава реите си със злато, а греблата със сребро; да боядисва платната си с пурпур тогава, когато пурпурът за ивицата върху ангустоклавиума на един римски патриций струваше цяло състояние.

— Напред! — извика Спартак.

И мършавите роби, превърнали се във всепомитаща армия при надеждата за близка свобода, връхлетяха върху римляните в гръб, размахали своите миньорски сечива.

Битката привърши скоро. Притиснати от две страни, стотината легионери се стопиха бързо. Робите се нахвърлиха върху им за броните и оръжието. А киликийците понесоха към корабите си сандъците със златна руда.

Внезапно Севт извика:

— Легионери! Откъм Неаполис!

Спартак се ослуша. Наистина по новия път настъпваше голяма римска част — може би кохорта, може би две кохорти. Това личеше от броя на флейтите и барабаните им. Въпреки изненадата охраната на рудника бе успяла да запали сигналните огньове.

Разбрали надвисналата опасност, пиратите побързаха да се приберат на корабите си. И без това вече бяха опразнили златния склад.

Спартак се изправи пред главатаря им, едър мъж на средна възраст, облечен в скъпи дрехи и натруфен с безценни камъни.

— Аз съм тракийски резос — рече той. — До днес роб у римляните. А ти?

— Аз пък съм Музел Шаабал — отвърна пиратът. — Кажи какво искаш! Да делим ли?

— Не, Музел Шабаал! Нищо друго не ща повече от тебе! Ти ми даде най-ценното, свободата. Да те дарят боговете ти с цялото си благоволение! Имам само една молба. Римляните идват. А моите хора са изтощени. Нямат сили да се бият, нямат сили да бягат. Вземи ни на твоите миопарони, за да ни стовариш нейде по нашия бряг! Спаси ни още веднъж!

Музел Шабаал се замисли. Зарови пръсти в брадата си. Размени бърз поглед с помощника си и реши:

— Добре! Качвайте се!

Римляните вече приближаваха. Ясно се чуваха виковете и заканите им. Затова метежниците не изчакаха повторна покана. Като подплашено от вълк стадо те се втурнаха към корабите. Почнаха да се блъскат по траповете, да падат във водата, та не се разбра колко се издавиха. Едва изчакаха да дойдат Фертракс и Тарула, носен на ръце от двама по-издържливи роби.

С размахани весла миопароните се отделиха от пристана тъкмо когато кохортите стигнаха на брега. Бяха доплавали три кораба, отплаваха четири — ведно със заварената в залива римска галера.

— Новите в трюма! — заповяда Музел Шабаал. — Да не се пречкат на моряците и гребците!

Благодарни за спасението си, бегълците се намъкнаха послушно долу. А Спартак по това време остана на кърмата, загледан в струпаните на кея легионери. Смътно подозрение изплува в мисълта му. Защо пък трябваше да слизат в трюма?

Тозчас пиратите затвориха капаците. Залостиха ги с яки резета. Спартак едва успя да овладее яростта си, да укроти избликналия гневен порив. Разбра в миг всичко. Решил да увеличи печалбата си с цената на тъй лесно спечелените роби, измамникът щеше да ги продаде на първото тържище.

Прикрит от тъмнината, Спартак се примъкна като рис към капитанската каюта.

Шабаал говореше радостно възбуден:

— Боговете ни закрилят! Казвах ли ви аз? Когато спусках кораба си на вода, прекарах кила му през седем роби, да се смаже в кръвта им. Със седмократна човешка жертва умилостивих боговете.

Той пак поглади разкошната си брада.

— А сега към Бизантион!

Спартак знаеше добре къде е Бизантион, разкошният град, основан някога от тракийския резос Бизас. Но освободените бунтовници не мислеха да ходят в Бизантион. Нямаха никаква работа там. Още по-малко като роби. Не му мисли много. Друг път прекалено разсъдлив, в съдбоносни моменти решаваше бързо. Той изчака помощник-капитанът да се махне, приближи безшумно и с един скок се метна върху главатаря. Удари го по главата с дръжката на меча. Музел Шабаал се свлече безшумно на палубата. Спартак го хвана за пояса и го отвлече в кабината му. Залости вратата отвътре, после го овърза с нацепената и усукана на въжета завеса. Пиратът отвори очи.

— Какво искаш? — попита той, неочаквано примирен.

Ала хитрите огънчета в очите му издаваха, че вътрешно не се е примирил, че мисли, преценява, крои как да се измъкне от клопката, в която бе попаднал.

На вратата се почука.

— Капитане! — обади се кормчията. — Вятърът се усилва. Да се прикрием ли зад Тасос?

Спартак натисна меча в гърдите му.

— Кажи да обърнат на запад! Ще ни стовариш между Неаполис и Аполония!

Усетил безпощадното острие на сантиметър от сърцето си, Шабаал повтори думите му:

— Променям заповедта! Курс на запад! Малкото заливче между Неаполис и Аполония!

Зад вратата се чу сподавено възклицание. После гласът отвърна покорно:

— Така ще бъде! Курс на запад!

По навеждането на кораба и засиленото проскърцване на веслата от десния борд се разбра, че завиват наляво. После греблата се размахаха равномерно, макар че люлеенето се засили.

Спартак стоеше над заложника си, без да отмества меча, заплашителен като същинска Немезида.

Главатарят облиза пресъхналите си устни.

— Тракиецо, слушай! Да се спогодим! И двамата сме благородници: Защо да се колим заради някакви въшливци?

— Какво предлагаш?

— Да ги продадем общо! После ще делим поравно!

Спартак стискаше зъби.

— И още нещо — добави Шабаал, окуражен от мълчанието му. — Ако ти хареса, ще останеш с нас. Имам нужда от такива като теб. И двамата сме врагове на Рим. Предстоят ми за разчистване много сметки. Особено една голяма сметка. С един самохвалец. Помня му цялото име. Гайус Юлиус Цезар.

— Това не ме засяга.

— Слушай сега. После ще решиш. Това е един негодник, когото от пренебрежение не убих. Стори ми се, че не е с всичкия си. Като наш пленник ни четеше стиховете си и ако не ръкопляскахме, ни наричаше варвари. А ние примирахме от смях. Поисках му откуп двадесет таланта сребро. А той самохвално отвърна: „За толкова ли само ме оценяваш? Аз предлагам петдесет!“ Сгреших, че го пуснах. Защото след това той въоръжил своя флота и нападнал нашите кораби. Пленил хората ми и ги разпънал, докато аз съм лежал болен на брега. Ти ще ми помогнеш да отмъстя.

— Може да поговорим и за това само след като пуснеш другарите ми! — отвърна Спартак.

— Остави ги тия въшливци! — пресече го пиратът.

Спартак го стрелна с поглед тъй гневно, че Шабаал не довърши думите си.

— Аз също сега съм въшлив роб! Когато си роб, никой не те пита какъв си се родил.

Музел Шабаал не проговори повече, разбрал безполезността на подобни пазарлъци.

Минаха много часове, които на Спартак се сториха цяла вечност, докато кормчията отново почука.

— Навлизаме в Малкия залив!

Спартак само му даде знак с очи и Шабаал нареди:

— Пристани до скалите! Отвори люка и пусни робите!

— Що думаш, господарю?

Спартак виждаше как се двоуми пленникът му, как преглъща мъчително. Затова за по-голяма убедителност натисна по-силно стоманеното острие.

— Пусни ги! — изхриптя Шабаал. — Не разпитвай повече!

Скоро се чу скърцането на капаците. После множество нозе затрополиха по палубата и трапа, що свързваше кораба с брега.

Тогава Спартак изправи пирата на крака и го изтика пред себе си. Отвори вратата.

— Ей, вие! — извика той. — Дръпнете се от пътя ми! Посегне ли някой да ме спре, ще убия Музел Шабаал!

Киликийците се стъписаха.

— Направете път! — повтори главатарят им.

И те се отдръпнаха.

Закрит от заложника си, Спартак се отправи бавно към трапа. Премръзнали от морския хлад, голите роби вече бяха наклали на брега огън да се сгреят. Още не знаеха какво се бе случило. Някои дори допускаха, че само се бяха пошегували с тях. Но сега при вида на водача си и пленника му разбраха, че съвсем не е било шега.

Усетил как пред близката свобода хватката на похитителя му отслабва, Музел Шабаал се дръпна изненадващо встрани и врагът му, изгубил равновесие, се просна в краката му. В следния миг пиратът скочи отгоре му. Нахвърлиха се и останалите киликийци.

Макар и изтощен от робството, Спартак успя да се отскубне от нападателите, докопа меча и го развъртя. След първото смайване другарите му се опомниха бързо. Спуснаха се и те — кой с голи ръце, кой с пръти и камъни — в боя. Севт изтръгна една разпалена главня от огъня и се покатери на борда. Последваха примера му мнозина. Искрите се разлетяха навред, горящите въглени подпалиха изсъхналата палуба, насмолените въжета. Платната пламнаха.

Докато другите кораби дойдат на помощ, миопароната на Музел Шабаал се превърна в огнена клада. Обезумели от уплаха, пиратите и робите наскачаха в морето. Едните бързаха да се прехвърлят на своите кораби, другите — на брега.

Пиратският главатар успя да се спаси на съседната палуба. И оттам, побеснял от гняв, даде заповед да нападнат отново безоръжните противници. Макар че всъщност те вече не бяха тъй безоръжни, макар че ги замерваха отдалеч с камъни и горящи главни.

Тогава се чу гласът на наблюдателя от мачтата:

— Кораби срещу нас!

Нямаше съмнение, че са римски. Римляните бяха отправили подире им и триремите, с които разполагаха.

— Към открито море! — заповяда Шабаал.

После се наведе през борда и се провикна заканително:

— Тракиецо, запомни! Ще ти платя! Рано или късно!

Спартак неволно се изсмя:

— Няма къде да се срещнем, Музел Шабаал!

Не предполагаше какво му готви Фортуна. Наистина отде можеше да допусне, че някога, след много години, подгонен от легионите на Крас, той щеше да потърси отново помощта на киликиеца, щеше да чака неговите кораби, които да превозят разбунтуваните роби в Сицилия. И тогава този същият Музел Шабаал с измама щеше да го изостави на полуострова срещу угоения Лукул, срещу самовлюбения Помпей, срещу храненика на Сула — развратника Крас, който натрупа милионите си, като купуваше имотите на осъдените от Сула… Срещу цялата мощ на Рим…