Дженифър Грийн
Нощта на ловеца (8)

Осма глава

— Майка ти очевидно е харесвала антиките — Чарли го погледна. — И книгите. Трудно мога да повярвам, че ти си събрал всичките тези любовни романи, Танър!

— Даже съм забравил, че още са тук — с голямо усилие на волята той сдържаше гласа си спокоен. — Струва ми се, че изобщо не съм поглеждал към тези рафтове, откакто се върнах в къщата.

— Имаш ли нещо против да ги погледна?

Въпросът беше безобиден само на пръв поглед. Още преди два часа Танър проумя, че Чарли е решила да избие всичките му мисли от главата.

— Да, разбира се.

На път за библиотеката тя се усмихна. Усмивка, която несъмнено можеше да разстрои разсъдъка на всеки мъж, а неговият вече се помрачаваше. Следобедът не протичаше според очакванията на Танър.

Чувстваше се като застанал на пътя на камион, който всеки момент ще го сгази. Решението да я доведе тук не беше лесно. Проблемът не беше в доверието. Ако не можеше да се довери на Чарли, трябваше да се признае за победен. Ала не това бе същността на въпроса. Домът му трябваше да покаже какъв е той и с какво се занимава.

Доведе тук Чарли, за да й даде възможност да реши може ли да го приеме такъв, какъвто е.

Вече бе решил, че тя няма да го приеме, поради което имаше ужасно главоболие и пулсът му биеше лудо от страх. Знаеше, че в случай на крайна необходимост ще намери сили да направи нужното. След изминалата нощ просто трябваше. Тогава Чарли стана част от него — бе истинска, чувствена в страстта си и крайно уязвима.

Уязвима, това бе думата, която продължаваше да го гризе. Той не беше сляп. Чарли го харесваше. Но дали изпитваше любов към него? Не смяташе, че е стигнала дотам. Тя изглежда не страдаше като него от симптомите на махмурлук — постоянно главоболие и промяна в настроението от страх до луда радост.

Срещата с Чарли бе най-хубавото нещо, което някога му се бе случвало. Не можеше да й причини болка. Преди още емоционалната й връзка с него да се задълбочи, трябваше да й предложи един честен край и му бе хрумнало, че най-лесният начин е да я доведе тук. Макар и да не издаваше професията му, неговият дом определено характеризираше начина му на живот.

Танър очакваше да види изписани на лицето й загриженост и тревога, инстинктивно отдръпване, терзания и предпазливост. Бе си обещал да намери някак сили да я отпрати при първия признак на отрицателна реакция от нейна страна.

Само че проклетата жена не му даваше възможност да постъпи правилно.

Когато пристигнаха, той паркира нейната камионетка до своята. Тя забеляза, че неговият пикап притежава най-модерни комуникационни системи, които надхвърляха границите на едно мъжко увлечение. Но се задоволи да каже само:

— Алергична съм към всякакъв вид електроника.

Тя тръгна към празните конюшни и ги оплака за пропилените възможности. Отрупа го с въпроси за ездитните коне, които е отглеждала майка му, но не попита нищо за оставения до конюшнята хидроплан. Всички, разбира се, знаеха, че през лятото Танър разхожда туристи сред природата. Ала сега не беше лято и тя едва ли можеше да не забележи, че самолетът е екипиран със ски вместо с понтони, готов за излитане по разчистената от сняг ивица.

Може би Чарли не разбираше от самолети, така че той я заведе в къщата. Тухлената фермерска къща имаше три спални. В едната спеше той. Втората представляваше кабинет, в който имаше купища книги по международно право, любителска радиостанция, достатъчно мощна за връзка с половината свят, и компютър, на който едва ли се играеха електронни игри. Третата спалня Танър използваше за складиране на цял арсенал от жизнено необходими неща: раници, фенери, въжета, дрехи и разни други принадлежности.

— Ти си ужасно подреден, Танър — задоволи се да отбележи Чарли. — Дори не виждам прах. Сигурно си полудял в безредието на моя дом.

Наистина полудяваше. Не можеше да отговаря както трябва на въпросите й, докато тя не спреше да ги задава. Имаше много неща, които не можеше да й каже, но разпръснатите навсякъде съоръжения не оставяха никакво съмнение, че е свързан с нещо, с което нормалните мъже просто не биха се заели. Ако приемеше предложението на Евън, щеше да стане дори по-лошо. Чарли със сигурност не знаеше това, но той й показа предостатъчно, за да я смути.

Ала жената не само, че не се смути, напротив, забавляваше се чудесно. Откри в кухнята четири пакета сладки Ореос и го подразни, че се запасява като Джордж. По пътя от камионетката до къщата тя някак си успя да го накара да се разприказва за това как баща му ги е напуснал с майка му, когато Танър е бил десетгодишен, за тъгата и яростта на момчето, което се бе превърнало в мъж за една нощ. Танър не беше разказвал никому тази история. Чарли просто го обърка.

Обърка го още повече, когато го заразпитва за всяка ваза и буркан, които майка му бе събирала с години. По дяволите, нямаше представа какво представляват половината от тях; просто бе забравил, че са тук. Тя хареса много тъмния оранжев цвят на килима във всекидневната и го нарече „тиквен“. Страшно се запали по високата дъбова библиотека, дивана стил Джени Линд и старинния гардероб, за който каза, че е много ценен.

Той му хвърли разсеян, поглед, спомняйки си, че винаги го е наричал шкаф, а не гардероб, после отново се съсредоточи върху нея.

Нейният яркочервен пуловер бе така издут, че неизбежно привличаше внимание към гърдите. Джинсите й бяха увиснали отзад, отчасти защото бяха много стари, но най-вече защото Чарли имаше тесен ханш. Той харесваше това. И тя не намери време сутринта да сплете косата си. Сега той разбра защо тя толкова често я носеше на плитки. Косата й се спускаше надолу по гърба, лека като полъх, копринена… и непокорна. Спускаше се по лицето й. Чарли грижливо я прибираше зад ушите си, ала само след миг косата й отново се разпускаше.

Искаше да зарови ръце в тази коса, да притисне тялото й към своето, да целуне очите, шията, гърдите й… Но не можеше да го направи, щом държеше Чарли да вземе решението.

Тя рязко вдигна глава от книгите и се засмя.

— Знаеш ли? Майка ти е събирала само романи, в които пише и за коне.

— Така ли? Не се учудвам. Мисля, че й се искаше да започне да се занимава като теб със скъпи породи, но се справяше добре и със своите нечистокръвни ездитни коне. Чарли.

— Сигурно щях да харесам майка ти, Танър — промълви тя.

— А аз съм сигурен, че тя щеше да те хареса — изстена наум. Колко още ще издържи така? Не можеше да се откъсне от представата колко много би харесала майка му Чарли. Искаше да й каже, че майка му бе единствена по рода си — изразяваше се изящно, бе неотклонна от нещата, които вярваше, че трябва да прави, и безкрайно добра. Винаги го чакаше. Искаше му се да каже на Чарли… Танър се изправи раздразнено. Трябваше да й разкаже всичко, но не сега.

— Чарли!

— Може ли да взема назаем няколко книги? Някои са стари и сега не ги издават. Няма откъде да ги намеря. Разбира се, ако предпочиташ да не…

— Мила, можеш да вземеш всяка книга от рафта. По дяволите, можеш да вземеш библиотеката! И гардероба! И цялата проклета стая. Но не днес!

Чарли вдигна учудено очи и прекоси стаята с тихи стъпки.

— Зная какво ти е. Цял следобед бездействаш и си страшно гладен. Какво ще кажеш за една разходка с кола до Интернешънъл Фолс и една вечеря? Можем да отидем с хубавата ти камионетка, дори можем да отидем на кино.

— На кино?

— Нали знаеш — спокойно каза тя, — киното е място, където плащаш и ти дават едно билетче, после се зареждаш с пуканки и се отпускаш в едно кресло.

— Мила, сега не можем да отидем на кино…

 

 

Момичето тичаше в черната нощ, избягвайки дърветата и удряйки се в клоните. Врагът й бе невидим, освен блясъка на дългото стоманено острие на ножа му на лунната светлина. Той я достигаше. И двамата дишаха тежко. Момичето спря и вдигна ръка да се защити…

Чарли посегна за още пуканки от плика в скута на Танър. Този филм на ужасите май беше един от най-гадните, които бе гледала. Много кръв и убийства, а и сюжетът бе ужасно тъп. Играта на актрисата не струваше и пукната пара.

Чарли си каза, че нейното собствено изпълнение е къде-къде по-добро. Широките рамене на Танър бяха облегнати в креслото до нея, а дългите му крака — мързеливо протегнати на пътеката. Неговата ленива поза не беше случайна. Дължеше се на първокласната вечеря, разходката по алеята и фунийката със сладолед.

Киносалонът бе полупразен, но разпръснатите двойки младежи отпред ахнаха, когато ножът се изви на лунната светлина и се заби в тялото на момичето. Кръв изпълни екрана. Танър се прозя.

Усмихвайки се, Чарли посегна за още пуканки и откри, че пликът е празен. Пусна го на пода. Някъде из купа от якета, ръкавици и шалчета имаше носна кърпичка. Пръстите й лепнеха от мазнина и сол.

Разбра, че от много отдавна Танър не бе ходил на кино или на вечеря и не си бе угаждал лекомислено със сладолед във фунийка. Както личеше и от къщата му, явно бяха изминали години, откакто се бе забавлявал. И в момента, в който влязоха в имота му, изглежда очакваше драматични реакции от нейна страна.

Но Чарли никога не си бе падала по драми. Просто умираше да поговори с него, но не и когато той бе на границата да се разкрещи безпричинно. Тя смяташе, че заслужава Оскар за изпълнението си на ролята на укротител на див звяр като него.

Сега обаче много й се искаше да има сили да укроти себе си. Напрегнатото настроение на Танър изглежда бе заразно. Тя не можеше да седи неподвижно и не можеше да се съсредоточи върху филма. Като въздушни течения, тревожните вълнения я повличаха и после неуловимо изчезваха.

Опита да убеди себе си, че най-големият проблем в момента е да намери носната кърпичка за лепкавите си пръсти.

— Какво търсиш, мила? — промърмори Танър. Сърцето й отвърна на това „мила“ с леко трепване. С всички сили Чарли се опитваше да се държи с него като с приятел. И да пази заключени глупавите си романтични представи. Внезапно си помисли, че през остатъка от живота й е писано да свързва думата „мила“ със светлинките на коледната елха, вкуса на ябълковото вино и Танър, с докосването до голата му кожа и преминаващите през тялото й тръпки на неземно удоволствие.

Това обаче си бяха нейни грижи. Тя прозаично прошепна:

— Търся кърпичка. Сигурна съм, че пъхнах няколко — още едно кървавочервено петно се разля на екрана. Тя се отказа да търси кърпичка и се примири, че трябва да отиде до тоалетната. Пръстите на Танър изведнъж я стиснаха внимателно и здраво за китката.

— Гледай филма.

На екрана се появиха чифт зли черни очи. Престъпникът. Лудият. Освободеното зло.

Трябва да бе подскочила половин метър, когато езикът на Танър докосна върха на пръстите й.

— Успокой се, Чарли — прошепна той.

Искаше, имаше намерение да се успокои в момента, в който той пусне китката й. Може би той жадуваше за масло със сол? Бавно, лукаво, той близна един от пръстите й, забави се малко, после облиза следващия. Езикът му бе топъл, влажен и мек.

Когато свърши с пръстите, насочи вниманието си към нейната длан. Езикът му прокарваше кръгове по нея. Правеше го бавно и интимно.

Погледът му не се отклоняваше от екрана. Действаше така, сякаш нямаше нищо общо с възбудата, която предизвикваше у нея. Взе връхчето на палеца й в устата си. Тя усети нежното драскане на зъбите, закачките на езика му. Устните му всмукаха пръста, стиснаха го здраво, после се оттеглиха. И после отново и отново.

Пулсът й се учести, а дробовете й едва поемаха въздух. Изображението на екрана се завъртя и изчезна в мъгла.

— Чарли? — промълви той. — Скъпа, интересен ли ти е филмът?

Устните й се раздвижиха, ала успя да проговори при втория опит:

— Какъв филм?

Той сграбчи якетата и шаловете и почти изнесе Чарли навън от салона за по-малко от минута. В този късен час всичко бе затворено. Тишината бе възхитителна. Снежинките падаха като конфети от катраненочерното небе. Една самотна минаваща кола може би забеляза високия тъмен мъж, притиснал дребна блондинка към тухлената стена.

Танър копнееше да открадне една целувка в мрака. Ала не искаше никой да ги види. Впи се в устните на Чарли, хвърли якетата настрани и тялото му се притисна в нейното.

Не я беше докосвал цял ден, нали? Не й ли бе дал достатъчно възможности да избяга от него? Ако тя изобщо искаше да го направи. Защото му предложи утеха, здрав разум и добро настроение. Бе прекрасна укротителка на лъвове. Справяше се с него по-добре, отколкото той сам със себе си, което определено го дразнеше.

Всъщност вече не се дразнеше и нямаше нужда от утеха. Експерт по оцеляването, Танър знаеше точно какво му е нужно — усещането ръцете й да обгръщат врата му, движението на нейните топли меки устни под неговите, страстта, искряща в очите й, желанието да бъде с него.

Вдигна глава точно навреме, видя треперещите й устни и рязко си пое въздух. Облече й якето, вдигна яката и започна да го закопчава. Чарли стоеше вцепенена и не можеше да помръдне.

— Отиваме си у дома, любима.

— Да.

— В твоята къща. Защото имаш коне, за които трябва да се погрижиш сутринта.

— Да.

— Доста е далече. Имаме предостатъчно време да си поговорим.

— Да.

— Ако не престанеш да ме гледаш така, изобщо няма да говорим. Дори няма да стигнем до камиона — мъмренето нямаше голям ефект. Тя просто стоеше като замаяна, прекрасна и тръпнеща от желание. Той я притисна здраво към себе си и я повлече към паркинга.

— Тия дни — сухо каза той — трябва да реша дали си опасна за душевното ми спокойствие, или ти си моето душевно спокойствие, Чарли.

Чарли сякаш не го чуваше. Щом я качи на студената седалка в камиона, тя се сви, умираща от студ, докато той не запали мотора. Нервите й бяха разстроени, сърцето й прескачаше. Мъжете непрекъснато целуват жени. Вероятно Танър е целувал стотици. Но бе абсолютно сигурна, че нито една от тях не се бе разтрепервала като нея след една-единствена целувка. Явно реакцията й бе неподходяща. Просто трябваше да се вземе в ръце.

— Трябва да спра за малко в аптеката. Искаш ли нещо, мила?

— Не.

Чарли знаеше много добре какво да прави с разстроения, напрегнат, объркан Танър — да го обича по своя особен начин. И страшно копнееше да бъде обичана по неговия особен начин. Все пак имаше здрав разум. Беше практична и оправна — във всичко и с всекиго, освен с Танър.

Той не проговори, докато не премина през Трета улица и не излязоха от града. Дотогава отоплението бе започнало да изпуска топъл въздух и тя опита да потисне обърканите си чувства.

— Искам да знаеш за моята работа. Необходимо е да знаеш — тихо започна той.

— Слушам те — отвърна тя и цялата се превърна в слух.

Погледът му пробяга по лицето й.

— Този следобед не ти се слушаше.

— Този следобед ти не искаше да говориш с някого — каза спокойно тя. — Ти просто търсеше някого, с когото да се заяждаш.

Отговорът му дойде веднага:

— Никога не бих се заял с теб.

— Глупости. Искаше ти се да се заяждаш за всичко. Нямам нищо против, ако това ти помага, но когато се наежиш, Танър, обикновено не говориш за значими неща.

Светлините на града бяха изчезнали и пред тях бе само черната лента на пътя. От двете му страни се издигаха планини, покрити с облян от лунната светлина сняг.

— Това, което е от значение — рече накрая той, — предполагам, си го разбрала. Имам работа, но не такава, каквато повечето жени биха харесали или с която биха се примирили. И с право.

— Ти просто ми изясняваш причината, поради която не си се оженил — гласът й бе тих и внимателен.

— Не. Това е причината, поради която не мога да го направя.

Тя облегна глава назад и затвори очи.

— Танър, не мога да те разбера. За Бога, обясни ми какво искаш да кажеш с прости думи.

Никога досега не й бе споменавал нещо определено за работата си. Разбираше, че работата му в Отдела за борба с контрабандата постепенно е прераснала в държавна служба от съвсем друго естество.

— Няма да разбереш това, което искам да ти кажа, ако не съзнаваш, че всички държави имат система от закони и наредби, свързани с граничния контрол. В нашия конкретен случай става дума за поне шест различни служби, които участват в граничния контрол — полицията, митниците, ФБР, ЦРУ, службата за охрана на природата, щатските власти… Дори горската служба на САЩ има пълномощия по тези северни граници. Канадците имат подобна схема. Макар че всички имат една и съща цел — обществения ред, законите неизбежно създават затруднения и добрите намерения се провалят, когато са замесени толкова много хора. Губи се време. Проиграва се възможността да се действа бързо. Понякога не може да се изчаква толкова служби да постигнат съгласие за провеждане на една акция. Понякога шансът да се предотврати международен инцидент не може да чака картбланш от някоя комисия. И Канада, и Щатите разбират това. И отдавна са решили, че се нуждаят от някой, който да действа като връзка, един специален пълномощник. Следиш ли мисълта ми?

— Да — в действителност слушаше това, което той не й казваше.

Танър й описваше начин на живот, в който нямаше на кого да разчита, освен на себе си. Не говореше нито за смелост, нито за вярност, съвест или задължения, ала Чарли отдавна бе проумяла, че те са неразделна част от него. Сега вече разбираше унесения му поглед на самотник.

— Когато ме изпратиха тук, у дома, помислих, че по-добре не би могло и да бъде. Познавах местността. Уморил се бях да скитам и смятах, че тук ще е по-леко. Помислих, че ще имам време да възстановя ранчото на майка, да пусна корени — той се замисли. — Изминаха две години, откакто бях на тридесет и пет и смятах, че съм направил каквото съм могъл, дал съм дължимото. Отдавна имах намерение да се откажа.

— И промени решението си? — предположи Чарли.

Наблюдаваше го как потупва джоба на ризата си като човек, който е бил пушач. Това бе единственият признак на нервност, който показа.

— Премислял съм го стотици пъти. И винаги стигам до едно и също заключение — правя това, в което вярвам, боря се за един по-добър свят. И не зная как да обърна гръб на работата си.

Тогава защо изобщо опитваш да се откажеш? — тихо попита тя.

Той й хвърли нетърпелив поглед.

— Моята работа включва рискове, Чарли.

— Това ми е повече от ясно.

— Така че като съм сам, не е проблем. Но е непростимо да замесвам някой друг. Там, откъдето съм, мъжът не подлага никого, освен себе си на рисковете на професията, която си е избрал.

Трябваше да го остави да говори, защото той очевидно имаше нужда от това, но същевременно трябваше да му каже и някои неща.

— Надявам се, че това не е поза, с която се гордееш, Танър.

Очите му само за секунда се отклониха от пътя, а тъмният му поглед изразяваше учудване.

— Никой не е сам на Земята и ти си достатъчно умен да разбереш, че всеки, който се опита да бъде отшелник, е или шут, или високомерен самодоволен пуяк. Решил си да не споделяш опасностите с друго човешко същество, така ли? Но ти не си Господ, момченце. Хората могат сами да решават дали да поемат, или да не поемат пътя на опасностите.

— Чарли, аз… — той замълча. Гласът му смени резкия си тон със закачлив. — Не казваш това, което очаквах.

— Какво си очаквал?

— Всичко друго, но и лекция за „високомерното самодоволство“.

Докато той още размишляваше, тя изигра последния си коз.

— Избрал си труден път. Може да не е лесно, но не забравяй, че много хора никога, ама никога не намират онова нещо, което придава смисъл на живота им. Всъщност ти наистина ли мислиш, че не те разбирам?

— Да разбираш и да живееш в непрестанна опасност са две различни неща. Не е толкова просто.

— Най-значимите неща винаги са прости — поправи го тя. — Като например въздухът, водата, храната, домът и необходимостта… Необходимостта да изпълниш живота си с дейност, която ще ти донесе удовлетворение. Необходимостта да споделиш с някого този живот… И да откриеш смисъла му…

Танър мълчеше, насочил изцяло вниманието си към пътя, и тя видя, че напрегнатите черти на лицето му омекват, а напрежението изчезва. По едно време той понечи да каже нещо, но сякаш не посмя. Чарли разкаяно повтори наум всичко, което му беше наговорила.

След около час камионът влезе в нейния двор и фаровете осветиха конюшнята и малката ливада до нея.

Преди Танър да изключи мотора, Чарли вече натискаше дръжката на вратата от своята страна. След като слезе, несъзнателно я затръшна.

— Да не си ядосана? — попита той през бучащия нощен вятър. В тона му пролича неувереност и учудване.

— Разбира се, че не. На какво, по дяволите, да се ядосвам?

— Винаги съм предполагал, че моята работа ще те разтревожи.

— Не ме тревожи. И защо, ако смея да попитам, трябва да се тревожа?

— Защото повечето жени биха се разтревожили.

Тя разпери ръце.

— Аз не съм като повечето жени, Танър.

— Знам това, скъпа, повярвай ми — погледът му я прониза. — Да не си разстроена от нещо, което съм казал?

— Не.

— От нещо, което съм направил?

— Не. Няма ли да млъкнеш? Нищо ми няма!

Имаше й обаче, и когато тръгна към задната врата, като че бесни дяволи я гонеха по петите. Всичко, което каза на Танър в камиона, сега се стоварваше върху нея.

Тя не съжаляваше, че му викна. Той сам бе прекъснал всички лични приятелства поради напълно погрешни представи за живота. Бе твърдоглав и някой трябваше да му викне. Подходящата жена нямаше да се изплаши от работата му. Подходящата жена има достатъчно акъл и добро сърце, за да не застава между мъжа и неговите задължения.

Само че изведнъж Чарли осъзна как трябва да е прозвучала тази лекция от нейните уста. Самонадеяно. Смущаващо преждевременно. Още по-лошо — о, Господи, дори по-лошо — като намек, че тъкмо тя е „подходящата жена“ за него.

Тя натисна дръжката на вратата, бързо запали осветлението в коридора и се завъртя на токове. Танър се издигаше застрашително точно зад нея като висока мечешка сянка. Вятърът бе разрошил тъмната му коса, а светлината се отразяваше в металния блясък на очите му.

— Влизам — предупреди той. — Поне докато не разбера какво те разстрои.

— Не съм разстроена, не и от теб! И никога не съм казвала, че не може да влизаш.

— Видът ти ме кара да мисля, че ти се искаше да треснеш вратата под носа ми — устата му се изкриви в саркастична усмивка. — Все още ти се иска.

— За каква ме вземаш? За двегодишно дете? Никога през живота си не съм тряскала вратата под носа на когото и да било — въпреки това препречваше пътя му, страхувайки се да го пусне вътре. Ако го стореше, това щеше да доведе до последствия, които не беше сигурна, че ще е в състояние да понесе.

— Ще ми кажеш ли какво не е наред? — гласът му звучеше нежно, но погледът му бе твърд.

— Всичко е наред. Наистина — бързо си пое дъх и изстреля: — Можеш да влезеш и си добре дошъл, докато си тук по собствено желание. Ала нямам нужда от ничии услуги, разбра ли?

— Услуги? Какви, за Бога, ги плещиш?

Сега той беше ядосаният. Бе достатъчно вбесен, за да влезе вътре — без значение дали тя иска, или не. И за разлика от нея, съвсем съзнателно тресна вратата зад гърба си.

Събуването на ботушите бе идеално извинение за нея да наведе глава. Не искаше да види лицето й в този момент.

— Не зная как да го кажа, Танър. Но ако си прекарал времето си с мен само от учтивост, изчезвай оттук колкото е възможно по-бързо. Знам, че още от самото начало ти натрапих компанията си, но това беше, защото смятах, че имаш нужда от приятел. Както и аз. Искам да разбереш, че не съм се натрапвала… като жена. И никога не съм искала да останеш с такова впечатление. Ти не трябва…

— Аз не трябва да те целувам, да те докосвам или да се любя с теб. Това ли се опитваш да кажеш? — той изхлузи ботушите и захвърли якето. Наистина беше бесен. Нямаше представа какво накара Чарли да каже всички тези глупости и не искаше да разбере. Искаше да я раздруса. Силно. — И ако още веднъж чуя да се подценяваш така, ще го направя!

— Какво ще направиш? — объркана и уплашена от гнева му, тя вдигна поглед към него. — Чакай малко…

— Да не си посмяла да гледаш уплашено. Много добре знаеш, че по-скоро ще си отсека едната ръка, отколкото да позволя да падне и косъм от главата ти!

Може и да го знаеше, но пулсът й се ускори панически, когато той я сграбчи.

Хвана лицето й здраво и я целуна. Това бе дива, безскрупулна целувка. Чарли не можеше да диша. Не можеше да мисли. Ловките му пръсти вече дърпаха червения й мохерен пуловер.

— Мислиш, че не трябва да правя така? Ще го направя обаче. Трябва да го направя!

Когато съблече пуловера през главата й, кожата й настръхна. Устните му вече бяха отново върху нейните. Миг по-късно сутиенът се въргаляше захвърлен на пода.

Започна страстно да целува шията й. Една едра длан обхвана голите й гърди.

— Ако не ми помогнеш по-бързо с дрехите, Чарли, само ти ще бъдеш гола.

— Ти си луд! Ние сме в коридора!

— Не ме е грижа къде сме — зъбите му нежно захапаха шията й. — Ето какво става, когато сме заедно. Побърквам се от страст. После ти се побъркваш. И накрая небето се взривява от взаимното ни желание да се любим.

Издърпа Чарли до средата на тъмната всекидневна. За миг той свлече дрехите си.

— Ако мислиш, че ще те съблазнявам, Чарли, грешиш. Ще стане точно обратното. Ти ще вземеш това, което искаш, и тогава ще разбереш, че не ти правя никаква услуга. Ако употребиш тази глупава дума пред мен още веднъж, заклевам се, че…

Така и не довърши хокането. Бе твърде зает да целува врата й, а тя изпита опияняващото чувство, че пропада в някаква бездна. Той я грабна на ръце и я положи върху килима. Устните му се заловиха с гърдите й. Той раздразни с език зърната им, докато те се превърнаха в твърди връхчета, пулсиращи от болезнено желание.

— Докосни ме, мила! Докосвай ме, както искам да бъда докосван, както жадувам да бъда докосван. Ти знаеш как.

— Нямам представа как — прошепна тя.

— Не, имаш. Накарай ме да те искам. Никой на земята не може да го направи по-добре от теб. Хайде, любов моя. Покажи ми!

Сякаш я бяха помолили да дразни лъв или да ухажва заспала мечка. Само че Танър вече не можеше да бъде укротен, нито да бъде контролиран. Още щом дланите й се плъзнаха по врата му, той изстена от удоволствие.

Изведнъж лицето му се надвеси над нейното. Шепотът му я галеше като кадифе.

— Има време да си играеш на светска дама, мила. Но не сега. Искам краката ти обвити около мен. Искам да потъна в теб. Желанието ми е като треска, но ти можеш да го засилиш…

Тя покри устата му със своята. Спря неговите закачки и започна своите. Всичко, което й каза, беше порочно. През целия си живот бе копняла да бъде порочна поне веднъж. Възхитително порочна.

Пулсът й запрескача, цялата изтръпна от възбуда. Започна да целува кръста, корема, пъпа, бедрата му. Може би това бяха първите й опити, както и тестове на неговите задръжки, желания и отклици.

Само усещането на гладката му кожа й действаше като наркотик. Всяка ласка пораждаше желание да му дарява още. Вкусът и допирът му, стегнатите мускули на неговото тяло и топлината на бедрата му, обвиващи се около нея — тя желаеше всичко това.

Чарли бе толкова сладка! Страстта го разкъсваше. Наблюдавайки как в нея се съживява жената, осъзнаваше, че тъкмо тя му е липсвала през всички изминали години на самота.

Той я примами върху себе си и плъзна ръце по бедрата й. Нейната женственост го обви и телата им се заизвиваха по килима в любовен танц.

Чарли беше стегната и гореща. Поемаше го целия в себе си, после се отдръпваше; обвиваше го като топла ръкавица, след това го оставяше… Докато накрая и двамата се понесоха във висините на екстаза.

Когато Танър отвори очи, видя необичайната й усмивка. Това беше усмивка на истинска жена, познала удоволствието с любимия мъж. По дяволите сексът! Чарли бе преодоляла себе си и собствените си задръжки и срамежливост!

— Предложи ми да поема нещата в свои ръце — промълви тя. — И мисля, че се справих. Всъщност разбрах, че мога направо да те подлудя — тя млъкна за миг. — Ако нямаш нищо против, Танър, ще се опитам да го направя отново…

Той не можеше да диша, а още по-малко — да мисли.

— Обичам те. Как, по дяволите, ще имам нещо против? Бъди толкова дива, колкото ти се прииска.

И Чарли го направи.

А късно през нощта, Танър я събуди просто за да я целуне. Обсипа я с целувки. Тя несъмнено не разбираше какво му дава.

Той обаче разбираше. Ако притежаваше Чарли, щеше да притежава всичко.