Дженифър Грийн
Нощта на ловеца (5)

Пета глава

Танър нямаше намерение да заспива и не разбра кога го е сторил. Умората се бе просмукала в него като отрова. Когато чу глас, помисли, че все още е в гората и някакъв мъж посяга отзад към него. Реагира инстинктивно и посегна към пушката.

Преди да познае Чарли, тя бе успяла да избие пушката от ръцете му и се бе навела над него. Виеше му се свят и не можеше да осъзнае какво се случва наоколо. Успя да забележи само руси коси, износен син халат, яростни зелени очи.

Гласът й не беше нежен. Танър не можеше да й се сопне, а тя го обсипа с толкова въпроси, че той отговаряше напосоки.

— Доста странна ще да е била вратата, на която си налетял, Танър. Нали виждам лицето ти, но какво е станало с бузата ти?

— Нищо.

— Ще видим. Вие ли ти се свят? Гади ли ти се?

— Не.

— И още как! И зная, че са те ударили по главата, защото виждам кръвта. При това ударът е бил достатъчно силен да изпаднеш в безсъзнание.

— Махни се, Чарли.

Имаше моменти, когато не искаше нищо друго, освен да притисне лицето си в женски гърди. Нейните обаче бяха покрити с овехтял халат и яке с вдигнат догоре цип, а пръстите й опипваха главата му.

— Не напипвам цицини, но надали ще можеш да станеш.

Не му се ставаше. Искаше му се да ухапе някого, за предпочитане нея, особено когато направи неуспешен опит да се изправи на крака и усети световъртеж като пиян.

— Добре съм. Откъде разбра, че съм тук? Какво правиш в конюшнята толкова късно? — при спускането по стълбите главата му шумеше. Надяваше се това да спре, когато стигнат долния етаж. Стигнаха, но шумът не спря.

— Очевидно е какво правя. Влача един глупак в леглото.

— Няма да вляза в къщата.

Тя вече го бе прихванала с ръка здраво през кръста. Допирът го зашемети. Прегръдката й бе здрава.

— Сега бъди добър!

За момент не отвърна. Усещаше мириса на коне и кожа и разбра къде се намира. Но да фокусира погледа си беше болезнено; болеше го да диша, чувстваше се като че някой го бе прегазил с валяк. Не се ориентираше във времето. Постоянно виждаше насочения към себе си юмрук, черните очи и тишината в мрака на нощта. Още усещаше вкуса на насилието, миризмата от допира с по-низше същество, яростта от цената, която плащаше, за да си върши работата.

— На какво се усмихваш, Танър?

Думите му изскочиха сами.

— На теб, че се опитваш да ме командваш.

Стигнаха до двора, вятърът го удряше и дробовете му всмукваха студа. Чарли избра този идиотски момент да го подразни:

— Щом е в състояние да те накара да се усмихнеш, ще го запомня за в бъдеще. Ще ми разкажеш ли за валяка, с който си се сблъскал?

— Не.

— Не съм изненадана — пусна го, за да изкачи стъпалата пред къщата и да отвори задната врата. — И не се опитвай да спориш с мен за влизането!

Той се сви, за да запази равновесие.

— Може да пия едно кафе — не беше в характера му да признава слабостите си. Рано или късно тялото му щеше да се оправи. Трябваше, ала в момента да извърви разстоянието му се струваше толкова привлекателно, колкото едно състезание по плуване през Тихия океан. Добре, че камионетката му бе паркирана на осемстотин метра по-надолу по пътя.

— Никакво кафе. Ще получиш лед за окото, малко аспирин, някой, който да ти събуе ботушите, и едно легло. Никакво кафе — вятърът бе усукал дългата й коса на копринени въжета. Кожата й беше бледа. Погледът й обхождаше лицето му нежно, а гласът й шептеше: — Откъде ти хрумна, че ти е забранено да изпитваш нужда от някого, Танър?

За него беше непростимо да има нужда от някого. Беше направил избора си отдавна, воден от строгата си съвест. Тя никога не го изоставяше.

През последните десет дни си повтаряше, че се връща тук само заради Джордж. Бухалът бе негов проблем и отговорност. Танър трябваше да направи превръзката му така, че да не успява да я маха, а нещата се затрудняваха от една човка и осем смъртоносно остри нокътя. Ако не идваше, Чарли трябваше да се справи с този проблем.

Не беше в състояние да отиде, където и да било и все пак дойде тук. Искаше тя да го намери. Искаше тя да се грижи за него. Искаше тя да му хвърля онези скрити женски погледи, искаше да й се кара, че не е заключила вратата, да му разкаже всичко за половия живот на своите орхидеи и искаше… Искаше мислите му да се избистрят, но колоните на портала внезапно се замъглиха и раздвоиха Чарли реагира моментално и се пъхна под мишницата му, като го прихвана здраво.

— Това е, Танър. Просто нямаш избор. Ще правиш каквото аз кажа.

Изглежда така и правеше. Погледът му превключваше от цветно на черно-бяло, като телевизионен екран. Или светът се въртеше, или той. Тя не го пусна, докато не стигнаха през дългия коридор до една спалня. Все още по яке, той усети, че е седнал на леглото. Явно бе хванала единия му ботуш и се опитваше да го събуе.

— Хайде, Танър, опри крака си в мен! — ядосваше се тя. — Нямаш работа с розово-бяла кукла Барби, а с мен. Не мога да сваля ботушите без малко помощ. Бутни ни.

Отвърна й, че иска пушката си. Чарли — о, Господи, тя употребяваше доста цветист речник, когато беше ядосана — го обвини, че използва пушката си като дете — любимото си мече. Осведоми го, че ще му каже кога ще му потрябва оръжието, и че във всеки случай няма да е съвсем скоро.

Следващото, което той усети, бе торбичка лед, притисната до окото му. След това започна да съблича якето му. Когато коленичи над него, халатът й се разтвори и това го шокира — отдолу Чарли беше гола-голеничка!

— Допускам, че си имаме работа със силно главоболие. Ще донеса аспирин и вода. За Бога, не мърдай! Не ми се ще, като се върна, да те вдигам от пода.

Донесе аспирина, но не му го даде. Сложи студена кърпа на срязаната му устна и той усети, че се понася нанякъде. Пухената й завивка беше гладка като пързалка. За да не гледа към разтвореното деколте на халата й, остави погледа си да блуждае. Купчинка розова коприна на бюфета и същите гащички върху бледоморавия килим.

— Това не е стаята за гости — едва промълви той.

— Ще млъкнеш ли? Не мога да почистя раната, докато се въртиш.

След като най-накрая почисти раната му и я превърза, той с усилие успя да преглътне аспирина. Тогава тя започна да издърпва джинсите му.

— Мисля, че най-после открих един твой недостатък, Танър. Трябва да си доста суетен, че да носиш толкова тесни джинси. О! Извинявай.

Когато Чарли съблече и ризата му, той реши, че е късметлия, че го остави поне по бельо. Тя набута мъжа под дебелата завивка и загаси лампата. Очевидно бе решила, че му е нужен сън — веднага, без разговори и без спорове.

Докато осъзнаваше всичко това, вече му бе отнета възможността да спори, защото Чарли излезе и затвори вратата след себе си.

Оказа се съвсем сам. Остави торбичката с лед да падне на пода, затвори очи и почувства как първата вълна на изтощението преминава през цялото му тяло.

Сега не беше нужно да се съпротивлява. Помисли си, че потъва сред аромат на рози, а чаршафите бяха толкова нежни, че не подхождаха за мъжка кожа. Дебелата пухена завивка пазеше нейното ухание, нейната топлина… Дали спеше гола в това легло?

И все пак бе толкова далеч от Чарли, сякаш живееше в друга държава. Повечето пъти избягваше жестоките схватки, но невинаги успяваше. Уединеността на работата му бе най-голямото препятствие. Коя жена би споделила такъв живот?

В тези няколко кратки мига, преди сънят да го обори, той пропъди гордостта и съвестта си и се остави да бъде просмукан от желания и мечти. Мъжът можеше да мечтае за всичко в мрака.

Можеше например да си представи, че Чарли е тук и че е твърде слаб, за да се съпротивлява на нейната невъздържана чувствена атака. Гола като нимфа, тя необуздано се люби с него. Той се опитва да я укроти, разпилява дългата й коса по гърдите й и й шепне — не кое е правилно и кое не, не какво е разрешено и какво не, а колко красиви гърди има, колко обича дивата й уста и дългите й бедра. Тя сякаш не се интересува от сладките приказки и го поема в себе си. Силно и дълбоко. Обяздва го като необязден жребец, обладава го — вместо да стане обратното — и то с похотливата свобода на лека жена и своенравната невинност на девственица. Той мълви възвишени думи за запазването на нейната добродетел, но какво може да направи? Тя не чува. Господи, желае го. Просто не е на себе си от страст…

Той си помисли, че ако й е останал здрав разум, просто трябва да го застреля с пушката. След което заспа.

 

 

Да вкараш Блиц в конския фургон беше като да вкараш мишка в капан. Липсваше му желание. Когато хилядакилограмов кон не желае да направи нещо, той обикновено смята, че не е и нужно.

— Ако те бях взела като конче, щеше да знаеш кой е шефът тук — мърмореше нервираната Чарли. Държейки с една ръка юздите, тя го удари по хълбока. — Хайде, мърдай!

Блиц размаха хубаво подстриганата си опашка, а зад нея Уес Смол се изсмя.

— Донеси котката! — засмя се сбръчканият стар ветеринар.

— Това не е смешно! — ала след още два безуспешни опита, Чарли подаде юздите на Уес и се устреми към яслата на Блиц. В далечния ъгъл една котка се беше свила в сламата и старателно миеше с лапички муцуната си. Чарли грабна котката със замах и миг след това я пусна във фургона, без да обръща внимание на смеха на Уес. Блиц, кротък като агънце, се изкачи във фургона, без да го подканят повече.

— Ще дойде ли и котката? Защото иначе на другия край ще се сблъскам със същия проблем.

— О, ще дойде и при това няма да избяга — сухо каза Чарли. — А Блиц ще кротува. Тези глупаци са неразделни. Имах на ум едно шоу. Нали разбираш, да покажа шампионските ленти, характера, класата, произхода… А Блиц ще пристигне като бебе с любимата си играчка.

Уес се засмя отново, помагайки й да затворят фургона.

— Хайде, Чарли. Не е първият кон, който се привързва към по-дребно същество.

— Зная, но можеше да прояви вкус и да си избере сиамска котка или някоя друга котка от сой. А Скрубс даже не яде мишки! — преди Уес да се качи на камионетката, тя силно го прегърна и му даде още дузина инструкции. — Внимавай с храната му! Ще се схване, ако яде много овес. И става неспокоен, когато види за пръв път тълпата.

— Скъпа, негов ветеринар съм от четири години. Не смяташ ли, че вече го познавам?

— Трябва да вървя — Чарли прекара ръка през косите си. — Ако беше Прансър, щях да съм сигурна, че ще се държи прилично. Но Блиц има труден характер.

Уес изсумтя.

— Май се налага да ти припомня, че съм се справял с коне, когато си била още в пелени.

— Знам, и все пак се чувствам виновна.

— Само защото си свикнала да се справяш с всичко сама. И преди съм ти казвал, че не ме използваш достатъчно — Уес се качи в камионетката. — Както и че имаш нужда от постоянни помощници.

— През пролетта имам постоянни помощници, а и Ларс винаги е готов да поеме за ден-два работата, ако трябва да замина — припомни му тя. — Нямаше да те моля, ако той не беше настинал.

— Настинката на Ларс не ме интересува — вече в колата, Уес закопча предпазния колан и свали стъклото. — Искам да разбереш, че си на ръба между това, с което човек може да се справи, и това, с което не може.

— Остави ме да довърша вместо теб! — промърмори Чарли примирено. — Знам останалото наизуст.

— По-добре някой да се ожени за теб. Щях да го сторя, ако бях четиридесет години по-млад.

Чарли се засмя. Уес замина, преди да му е дала още поне хиляда инструкции. Гледаше след камиончето и фургона, докато напуснаха двора. После видя колко е часът и напредналото време я ужаси. Уес бе пристигнал по средата на сутрешната неприятна работа. Трябваше да погледне бременните кобили и да почисти яслите. Така или иначе, нямаше да се върне в къщата още четири часа.

Свали ръкавиците си. Цялата сутрин хвърчеше от изблици на луда енергия. Дори когато закачи якето си в задния коридор, не беше сигурна дали бързите удари на сърцето й се дължаха на очакване, или на страх. Дали Танър се е събудил? И какво щеше да прави с него, ако се е събудил?

Той нямаше представа колко пъти през нощта бе влизала в стаята да проверява как е. Спеше дълбоко и спокойно. Чарли помисли, че нараняванията му едва ли са от обичайно сбиване в бара. След като огледа синините му, не можеше да си обясни как се е държал на крака. Освен че Танър, както и неговият бухал, бе толкова твърдоглав, че продължаваше да се държи и тогава, когато всяко друго същество би изпаднало в кома.

Нямаше друг избор, освен да го прибере в къщата си. Гордостта й не се беше изпарила, нито сексуалното напрежение, което я обхвана поради близостта му. Като в стиха за сезоните от Библията обаче, за всичко си имаше време. Миналата нощ нямаше. Миналата нощ тя просто помогна на едно пострадало човешко същество.

Скръсти ръце на гърдите си и забърза към кухнята. Внезапно се стресна. Танър явно беше станал. Би трябвало, защото една тенджера с ароматно задушено къкреше на печката и не тя го беше приготвила. Вдигна капака и помириса упоена, после се учуди, като видя измитите чинии.

Във всекидневната също я чакаше изненада — камината бе почистена от пепелта и в нея имаше дърва, готови за запалване. В спалнята леглото бе оправено, чаршафите бяха опънати по войнишки. Не бе оправяла легло от години, освен да хвърли отгоре пухената завивка.

Откри Танър — по-скоро се сблъска с него — когато той излизаше от банята с френски ключ в ръка.

— Тръбата на топлата вода няма да шуми повече — каза той.

— Аз… Благодаря ти — взе френския ключ, който той й подаде, и помисли: Пак се започва. Само един поглед към него и по цялото й тяло се разляха топли вълни и страшно й се прииска да бъде прелестна малка блондинка. — Ти ли сготви задушеното?

Гласът му бе пресипнал и нисък:

— Да, видях, че си заета навън. Сметнах, че ще имаш нужда от по-сериозен обяд, когато се върнеш.

Тя го огледа.

— Цветът на очите ти е великолепен. Не бих се отказала от блуза с такъв оттенък на пурпурното. Е, останалата част от лицето не е отекла. И си възвърнал тена си. Жалко, миналата нощ, докато беше мъртвешки сив, можеше да се явиш на конкурс за призраци — видя устните му да се свиват в усмивка и си отдъхна, че не изрази съчувствие към него. Танър щеше да й го хвърли обратно. Той бе облечен с кожените си дрехи, ухаеше на чисто и един кичур влажна коса бе паднал на челото му. Напрягайки всички сили, тя се отдръпна от него. — След като си свършил толкова много неща, заслужаваш обяда. Сигурно си гладен.

— Трябва да тръгвам — веднага отвърна той и сковано продължи: — Дължа ти благодарност, че ме прибра. Май е за втори път. Не исках да ти причинявам неприятности, още по-малко да заема собственото ти легло.

— Неприятности? Всеки, който отстрани воя на тръбата на топлата вода, и направи толкова съблазнително ухаещо задушено, определено е достигнал ранга на рицар на моя дом — помълча за миг, после добави: — Щом не можеш да останеш, явно нямаш възможност. Но храната положително ще стигне за двама.

Докато той се колебаеше, беше сигурна, че няма да остане. Беше насинен, но ходеше изправен и погледът му бе бистър. Може би твърде бистър. Беше концентриран върху лицето й и усилено търсеше нещо. За нейно учудване Танър бавно изрече:

— Ако не ти преча, ще остана за един бърз обяд.

За да не се чувства излишен, тя го накара да сипе кафе и да подреди масата. Той се смути, когато започна да му нарежда какво да прави, но само мързеливец би чакал да му сервират. Очевидно не бе свикнал да стои със скръстени ръце, ала на нея й се наложи да скрие усмивката си, като видя големите му несръчни ръце да прегъват салфетките по същия начин, по който ги бе сгънала първата вечер, когато яде при нея.

— Така добре ли е? — гласът му бе груб като бодлива тел.

— Много добре! — беше очарована, че си е спомнил такава малка подробност, и бе трогната от желанието му да я зарадва.

Тя сложи черпак в задушеното и го донесе на масата.

— Мъжът с мен отвън беше Уес Смол. Пенсиониран ветеринар, не зная дали го познаваш. Както и да е, попитах го за Джордж, докато беше тук.

Той си сипа три пъти, което не я учуди — задушеното бе отлично. Чарли с удоволствие наблюдаваше спокойния Танър. Студените му самотни очи излъчваха топлина. Той изтегна единия си крак. Нужно й беше известно време да схване очевидното: харесваше му да стои тук. С нея. И независимо дали искаше, или не, той се отпускаше.

— Вчера имах малък разговор с нашия бухал за неговите домакински навици. Обясних му, че разбирам неговото желание да отделя храна за тежки времена — всички обичаме да заделяме по нещичко. Но миризмата е непоносима. От всеки две мишки, които му давам, той крие едната за черни дни. Боже мой!

Най-после получи смеха, за който толкова бе копняла. При това не лек смях, а ехтящо гърлено кискане. Аскетичните му черти се смекчиха, когато се засмя, когато забрави да бъде нащрек и под контрол. Един мъж е прекалено сериозен, или защото нравът му е такъв, или защото се налага да бъде такъв. Мисля, че обичаш да се смееш, Танър, и трябва да го правиш. Смятам, че нищо не пречи — мислеше Чарли.

Преди буйното й въображение да отиде твърде далеч, тя скочи и започна да се суети за десерта.

— Добре, имаме ябълков пай от вчера. А тук някъде имам овесени сладки, а ето и сладки Ореос — Ореос. Тя погледна назад. — Страшно ги обичаш, нали?

— Страшно?

— Танър, тонът ти е свиреп, но аз два пъти забелязах, че намаляваш запасите ми. Като ги харесваш толкова, трудно е да пазиш в тайна пристрастието си.

— Не съм пристрастен.

— Тогава как наричаш това?

— Отчаян, неконтролируем, ненаситен порок.

Личеше си — като дете той слепи две сладки Ореос и отхапа, докато тя започна да излага съветите на Уес:

— Той каза, че си свършил добра работа с крилото и то ще зарасте нормално при положение, че предпазим превръзката от човката на Джордж. Даде ми по-хубаво лекарство за раната. Освен това го разпитах по въпроса с пленничеството.

— Тоест?

Тя отхапа от една курабийка.

— Безпокоях се дали не го потискаме. Дали няма да престане да ловува, след като е бил хранен от ръка. Дали няма да се привърже прекалено към нас и дали ще оцелее на свобода.

— И какво каза ветеринарят? — Танър тръгна с чиниите към мивката.

— Че няма защо да се тревожа — отвърна кисело Чарли. — Никой никога не е успявал да опитоми полярен бухал. Хората са техни генетични врагове от толкова отдавна, а и инстинктът за ловуване е много силен. Не би трябвало да има проблеми, когато бъде отново на свобода и забравих да ти кажа! Знаеш ли какво разказа Уес за любовните им навици?

Все по-лесно ставаше да предизвиква усмивка върху лицето на Танър.

— Е?

— Той каза, че женската е много срамежлива, така че когато мъжкият идва я ухажва, той й носи подарък. Може да бъде храна, като например мишка. Мъжкият полярен бухал показва на женската подаръка, после го скрива под крилото си. После отново й го показва. После пак го скрива. Така я приучва да му се доверява. Ако иска подаръка, тя трябва да се доближи — очите й блеснаха закачливо. — Трудно е да си представиш, че Джордж е толкова романтичен. Той през цялото време ме гледа свирепо. Господи, голям сръдльо е!

— Не и сред семейството си — тихо каза Танър. — Ще се бие до смърт с всичко и всеки, дръзнал да заплаши женската или малките му. Но не очаквай от него да се доверява на хората. Това може да му струва живота.

— Знаеш доста за тях, нали?

— Не чак толкова много.

Твърде много, помисли си тя. Той разбираше бухала. Чарли предполагаше, че Танър би защищавал своето семейство също толкова яростно… И че сигурно е получил тежък урок за доверието си в хората. Белите нишки в косата му, както и студеният му вид явно не бяха от лек живот. Човек на неговата възраст не побелява от гледане на футболни мачове по телевизията.

— Чарли? — произнесе името й задъхано, сякаш имаше да й каже нещо спешно. Тя се обърна към него — вниманието му беше привлечено от един буркан на полицата.

— Какво, по дяволите, е това?

— Сладко от розови листчета. Престоява така двадесет и четири часа и после го прецеждам. Казва се сладко от рози.

— Сладко от рози — повтори той и я погледна така, че пулсът й се ускори, а нервите й се изопнаха.

Да, правеше сладко от рози, отглеждаше орхидеи и обичаше да носи копринено бельо. Знаеше за нея повече от всеки друг мъж. Знаеше твърде много. Тя рискуваше и всичко това заради един доскоро непознат мъж с толкова самотни очи, че не можеше да им устои. Но имаше една граница. Ако той си мислеше да я взема на подбив…

— Чакам разпита — тихо каза той.

Тя подсуши последната чиния, докато той стоеше до вратата, по средата между нея и якето си. Предположи, че всеки момент ще побегне.

— Смяташ, че ще ти задавам въпроси за миналата нощ?

— Повечето жени биха го сторили. Май не мога да се сетя за някоя жена, която да отключи вратата си и да ме прибере посред нощ, без да иска определен отговор — кой съм, какво правя, от какво лицето ми е като автомобилна гума и дали си нямам неприятности с полицията. А твоята врата не беше заключена, Чарли.

— Вече ти казах, че няма да бъде — тя сложи останалото задушено в хладилника. — Знаеш ли, ако един мъж живее сам, никой не го е еня. Никой не намира за странно той да избере да живее рисковано и да обича предизвикателствата. А жените, изглежда, трябва да ги привлича спокойният живот. Само че като дете никога не съм искала спокойствие… Исках да бъда питчър в отбора на Минесота Туинс.

— Чарли…

— Искаше да знаеш защо не задавам въпроси. Нека ти обясня. Не съм деликатна, не съм крехка и не се страхувам и никога не съм се страхувала от живота. Може да отглеждам орхидеи, но на деветнадесет години застрелях черна мечка. Обичам опасността, риска, дори ужаса — тя пое въздух. — Уважавам хората, които не ме подценяват само защото съм жена. Имам нужда от това уважение. А аз, от своя страна, уважавам другите хора, които правят това, което желаят, Танър. Всичко, което искам да зная за теб, си ми го казал по десет различни начина.

Той замълча за дълго и после изчезна от погледа й. Тя го чу в задния коридор да обува ботушите си, да дърпа ципа на якето си. Странно, но тя не помръдна, докато той не се приготви за тръгване. Просто продължаваше да мисли къде бе сгрешила този път. Разкри се. Разказа на Танър това, което не би казала на никой друг.

Когато отново се появи на прага, Танър слагаше тежките си ръкавици и погледът му тъжно се спря на лицето й.

— Питчър на Туинс, а? — полагаше големи усилия да не се засмее. — Що за кариера е това? — той възмутено поклати глава. — Когато аз бях дете, исках да стана десен аутфилдер на Сан Франциско. Това се казва кариера!

Тя избухна в смях, но дяволитите пламъчета в очите й бързо угаснаха. Той престана да се мотае с ръкавиците си и просто стоеше на едно място като хипнотизиран.

— Харесвам смеха ти, Чарли, повече отколкото можеш да си представиш. Може би прекалено много.

— Не разбирам.

— Почти нямам какво да предложа на една жена. И мога да дам твърде малко обещания — после добави тихо: — Моля те да ме изгониш! Заради самата теб. Просто ми кажи да не идвам повече…

— Това, което ще ти кажа, е: успокой се, Танър! Какво ти става? Май си преял със сладки Ореос. Ако искаш, върни се. А ако не искаш, недей. Само не усложнявай нещата.

Изгледа я продължително и си тръгна. От прозореца видя как Танър се отправи към шосето и усети лудите удари на сърцето си. В началото я бе привлякъл точно защото за него се говореше лошо — явно я бе завладял присъщия на всички хора стремеж към всичко забранено и необичайно.

Дали я харесваше? Подобна мисъл бе много привлекателна. Ала той бе само един самотник, който жадуваше за компания. Не бе единственият, който искаше да прекара няколко часа в нейната кухня.

Разбираше също, че той би могъл да нарани сърцето й. Силно и може би непоправимо. Ако му позволеше. А щеше ли да му позволи?

Тя решително се отправи към оранжерията си. Занимава се с цветята, докато се умори. Работата бе като противоотрова. Имаше нужда от нея, защото, изглежда, оглупяла до крайност, Чарли се влюбваше в него.

Не трябваше да го прави! Заповяда си да се погледне в огледалото и след като видя непривлекателното си лице, разбра, че става смешна. Освен това той бе пътувал по света, по места, където тя никога не е била. Изобщо не му подхождаше!

Ако толкова настояваш да страдаш, Чарли, страдай по някой друг мъж. Не по него. По който и да е, но не по него… — повтаряше си непрекъснато тя.