Дженифър Грийн
Нощта на ловеца (4)

Четвърта глава

— Виждам как се е грижила за теб, Джордж. Не е за чудене, че си се държал лошо. Прясна постелка всеки ден, първокласен стек от мишка, светлината е оставена да свети заради теб… Можеше да се предположи, че ще те разглези.

Веднага щом смени превръзката на крилото, Танър махна кърпата от главата на бухала и изгаси електрическия фенер на Чарли. На горния етаж на конюшнята веднага стана тъмно като в рог. Танър отиде в ъгъла, приклекна, облегна лакът на коляното си и зачака.

— Чуваш ли я как си говори долу? Жената има проблем. Казвам ти, ако някой крадец влезе в къщата, тя ще му предложи среброто си и ще насочи пушка към полицаите.

Чу ноктите на птицата да се местят по пръчката.

— Знаеш ли кога се добра до мен? — Танър раздразнено издърпа ръкавиците си. — Всичките тези приказки как никога не е била заплаха за мъж. Не говореше за физически страх, Джордж, а за секс. Зная, че тя не спомена тази дума, но точно това имаше предвид. Сякаш никога не й е минавало през ум, че един мъж може да я хареса. Сигурно мислиш, че съм разбрал всичко, което тя каза долу.

Джордж измина целия път до чинията си, само за да намери широката каубойска шапка и червената носна кърпа, които покриваха таблата. Танър чу свистенето, когато шапката му полетя към пода. Носната кърпа падна безшумно на коляното му.

— Може и да съм — тихо продължи Танър. — Да го вземат дяволите, та аз не я познавам. Помня какво си помислих, когато я видях, заобиколена от мъже. Че на жените безспорно им липсва инстинкт за самосъхранение, Джордж. Говорим за една жена, която е сърдечна, дръзка и практична — и която допуска всякаква сган в къщата си. Откъде можех да зная, че онези мъже са й приятели?

Чу се шум от разкъсване на мишка и Танър потръпна. Джордж не беше изтънчен при ядене.

— Несъмнено с мен е в безопасност като в църква. Нямам намерение да вмъквам една жена в моя начин на живот и точно поради тази причина тя е в безопасност. Не защото смятам, че е грозна, непривлекателна или други подобни глупости — замълча за момент. — Още си гладен, нали?

Изправи се и включи фенера. Чарли беше поставила капани навсякъде. Сложи нова мишка в чинията, покри я с носната си кърпа и отново загаси светлината. По време на тези действия Джордж гледаше в стената, гордо безразличен, без да си прави труда да премигва. Докато светлината не угасна.

— Причината да отида в кухнята е само една — да пия едно кафе, Джордж. Знаеш, че имотът й е в граничната зона, нали? Съвсем изолиран. Казах ти, че възникна малък проблем с кокаина, който минава нелегално през реката. Тя дори не би чула зад себе си движещи се с пълна скорост снегомобили, а и двамата знаем, че е склонна да приеме вкъщи всеки непознат. Не се съмнявам, че ще се справи с кон или вълк. Проблемът обаче са мъжете. И проклет да съм, ако успея да изхвърля от главата си картината за нейното „къпане голи във водата“ с всички онези…

Той вдигна рязко накълваната шапка, сложи я на главата си и се изправи.

— Ще се върна, Джордж — промълви той. — Но се дръж добре с Чарли! Разбра ли?

Провери как е конят му, угаси светлината в конюшнята и тръгна към къщата на Чарли. Почука веднъж на вратата и след като тя не отговори, веднага усети, че изстива, мускулите му се напрегнаха, а пулсът му се ускори. Как да убедиш тактично умна и зряла жена да бъде внимателна с непознатите мъже?

Всъщност това не го засягаше, мястото му не беше тук.

Промени решението си и направи три крачки обратно към конюшнята, но точно тогава вратата се отвори.

— Танър? Влизай, да не искаш да замръзнеш?

Усети същото чувство като че пропада с асансьор, както когато го хващаха да прави беля като дете. Не беше в природата му да се самозалъгва. Много добре разбираше, че желанието му да я види няма нищо общо с лекцията по безопасността, която смяташе да й прочете.

— Исках да ти кажа, че бухалът е добре. И се храни. Трябва да си вървя.

— Разбирам. Късно е и е по-студено, отколкото в леден блок. Наистина ли искаш да си тръгнеш, без да се посгрееш малко?

Той влезе, стискайки шапката си, притеснен, че косата му е разрошена, а по лицето му е набола брада. Нервите му бяха опънати и се държеше сковано, защото нещо силно го привличаше. Топлината на къщата и червено-белите карета на кухнята го успокояваха. Когато тя посегна да изчисти невидима прашинка от рамото му, в очите й проблесна решителност.

— Спомняш ли си, помолих те да оставиш навън сърдитото си настроение? — весело каза тя. — Сега, кафе или бренди? Гладен ли си?

— Нито едното, нито другото. Виж, само исках да кажа — спомни си последния път, когато тя го докосна, и разбра, че сега допирът й е съвсем естествен и показва колко разумна и приятна жена е. Но не това прочете в нейните очи и изведнъж забрави какво искаше да каже.

— Да, какво за бухала? — напомни ласкаво тя. — Съблечи се и влизай — и изчезна в кухнята.

Той остави връхната си дреха и ботушите, последва я по чорапи до вратата на кухнята и спря. Когато я посети миналия път, всекидневната беше тъмна. Сега обаче в явно често използваната камина пращеше весел огън. Стените бяха в синьо. Семейни фотографии заемаха половината от полиците за книги. Нищо — от килимите до мебелите, не беше луксозно, но ухаеше на цветя, топло бренди и горящи дърва. Ухание на дом.

Неговата къща все още пазеше всички останали от майка му украшения. И тя приличаше на дом, но не ухаеше така. Откакто се помнеше, Танър нямаше истински дом. Както едно бонбонче би раздразнило диабетик, така и той се чувстваше предизвикан, съблазнен, привлечен от това, което не би трябвало да желае, и което не можеше да притежава.

— Влизай, вдигни си краката на стола, Танър. Изглежда си уморен.

Тя седна на един мек стол. Сви крака под себе си, давайки му да разбере, че не се отнася към него като към специален гост. На носа й бяха кацнали големи очила, а в скута си държеше странна правоъгълна рамка — приличаше на дървена рамка за картина и от нея висяха една дузина бели копринени макари. Пръстите й летяха, премятайки тези макари, спряха само за миг, за да му посочи дървения поднос върху масата.

— И двете кани са горещи — в едната е кафето, другата е с бренди от рози и невен. Не ме дръж в неизвестност. Как накара нашия сприхав дявол да започне да се храни?

Не можеше да откъсне поглед от пръстите й, които прехвърляха копринените макари.

— Покрих чинията с носна кърпа, което не беше кой знае какво предизвикателство, но свърши работа. Джордж никога не е получавал храната си наготово и предположих, че това го обърква. И загасих светлината. Ти си му оставяла фенера включен, Чарли, което е много мило от твоя страна, обаче бухалите са нощни птици. Те са мършоядни копелета, извинявай за израза, и свързват яденето с мрака — внезапно добави: — Какво каза, че е брендито?

Тя го награди с усмивка.

— От рози и невен. Това е моя слабост. Не пиенето, а правенето му. Хайде, бъди смел, опитай го.

Той си наля и отпи. После отпи още веднъж. Имаше аромата, но не и вкуса на цветя — беше мек, силен и опасен. Почти толкова опасен, колкото и пламъка в камината и уюта на стаята. Остана прав.

— Брендито е хубаво.

— Не се прави на изненадан — сухо вметна тя.

Не бе изненадан. Само беше гладен. Шарейки по стаята, той докосна ресните на един копринен абажур, разгледа семейните снимки, пипна една възглавница с дантелени краища. Неспокойствието му като че ли не й правеше впечатление. Тя започна да говори за своите белгийци.

— Семейството ти отглеждаше коне, нали, Танър? Струва ми се, че зимата ми харесва повече, защото през лятото тук е лудница. Младите жребчета са част от нея, а сезонът завършва с двадесетина кобили. Плюс Блиц, който ми носи пари. Но той понася кобили само от северен Ню Йорк.

Танър слушаше, ала не думите, а успокояващия тембър на гласа й. С този глас можеше да уговори котка да слезе от дървото, да пропъди детски кошмари през нощта, да обуздае нечия ярост… Собственото му мълчание започна да го тормози. Не си спомняше кога за последен път бе разговарял с жена. Просто да поговори. Може би вече бе забравил как.

— Може ли да те попитам какво правиш?

— Правя дантела — зелените й очи го погледнаха внимателно.

— Дантела?

— Мога да тренирам и отглеждам коне, Танър, но зимно време правя дантели. Разбира се, ти няма да ме издадеш, можеш да не се съмняваш, че съм достатъчно силна да ти строша кокалите — остави настрана дървената рамка и стана от стола. — Напълни си чашата, за Бога, не очакваш да ти прислужвам, нали? След като явно не можеш да се успокоиш, ще ти доставя удоволствието да ти покажа моите Офри.

Той нямаше представа какво означава Офри, но представата как тя му чупи кокалите го накара да се ухили.

Тя запали една лампа край старинен часовник и после дръпна пердето, което той смяташе, че закрива прозорец, а всъщност прикриваше врата.

Когато пристъпи вътре, зимата се смени с пролет. Малката стая по-скоро беше атриум, отколкото зимна градина, но беше достатъчно голяма. Ароматът и гледката го учудиха. За жена, която поддържа конюшнята си безукорно чиста и безцеремонно говори за тарифи на расови коне, тази стая представляваше чисто женска експлозия на вихрушка от цветове. Всичко беше в безпорядък. Навсякъде имаше рози, невен, обички и саксия върху саксия с трептящи цветя със странни форми в яркочервено.

— Орхидеи, Танър. Още една моя слабост, пазена в тайна като дантелите. Не ме питай как се справям с всичко през лятото. Когато започнах, ми беше ясно, че това е умопомрачително хоби. Имам най-вече катлеи, но и някои редки видове, няколко Офри, няколко тригенерии. Няма по-чувствени цветя на земята от орхидеите. Преди петстотин години хората яли грудките им, защото вярвали, че са полов стимулатор, което разбира се е пълна измислица. Както и да е.

Той пиеше от брендито и слушаше като омагьосан, а тя му изнесе цяла лекция за половия живот на своите орхидеи.

— Най-забележителната част на всяка орхидея е устната, наричана в същност лабелум. Тази устна е писта за кацане на насекомото, понеже орхидеите се нуждаят от опрашители. И точно затова цветето е развило някои изключително чувствени и страстни методи за привличане на своите опрашители.

Чарли бе облечена с жълта блуза и джинси. Най-обикновена жълта блуза, но докато размахваше ръце, острото деколте разкри за миг бледосиня коприна отдолу. Нещо доста необичайно за фермерка — Танър упорито се опитваше да продължава да мисли за нея като за фермерка.

— Тази има устна с формата на ведро. Виждаш ли? Орхидеята привлича насекомото вътре с уханието си и после устната се затваря за около час. По времето, когато пуска насекомото, то е упоено и много щастливо. Както и самата орхидея, защото е опрашена. Не те отегчавам, нали, Танър?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен.

— При Офрите има друг вид опрашване, което учените деликатно наричат псевдосъвкупление.

— Разказвай, Чарли.

Тя го стори. Дори когато беше деветгодишен, приятелите му не бяха толкова обстоятелствени. Отново почувства, че се усмихва, но не чак толкова лесно, както преди. По бузите й се бяха спуснали незабелязано кичури коса; отбягваше очите му и той не можеше да не разбере старателно вложения смисъл в думите й. Жената говореше за секса с интереса на ботаник; като жена, която се прозява, след като мъжът е започнал да се задява.

Когато тя най-после угаси осветлението, той затвори вратата към оранжерията и се спря.

— Какво има?

— Нищо. Само не разбирам защо правиш това? Твоето бренди. Твоите дантели. Твоите орхидеи. Нали ти самата каза, че са тайна, тогава защо ми ги показа?

Не му отговори веднага, понеже излезе от стаята. Когато се върна, носеше якето, шала и шапката му и му ги подаде едно по едно.

— Ти пазиш твоите тайни, Танър. Аз пазя моите. Някога може би ще ти е нужно да поговориш с някого. Просто направих първата стъпка, това е. Сега изчезвай. Много е късно.

Тя се разпореждаше като господарка, дори когато той бе обут, и стоеше до задната врата. Играеше добре ролята на майка-сестра-приятел. Играеше я страхотно!

— Значи, ще дойдеш пак, за да видиш как е бухалът. Ако ме няма, влез през задната врата и си налей кафе. Всички знаят, че не заключвам вратата. Сега да се целунем и тръгвай.

Тя леко се надигна и го целуна по бузата — една майчинска целувчица, безстрастна и обикновена, каза си той, още един начин да му покаже коя е тя всъщност. Не беше жена, която изгаря от страст в тъмната конюшня с някакъв непознат, а Чарли. Просто Чарли — жена, на която можеш да разчиташ да ти поднесе вечеря или да те изслуша като добър приятел. А домът й бе място, където винаги ще ти налеят топло кафе или просто можеш да си починеш. Нищо повече.

Когато протегна ръка към нея, не разбираше защо го прави. Може би заради орхидеите или дантелите. Може би бе твърде млада, за да я целува като леля си или може би, защото й се ядоса, че никога не заключва вратата. Помисли, че причината сигурно е в яда му. Само че ядът не въздействаше по този начин. С непозната за него нежност я погали по бузата. Нефритенозелените й очи го гледаха втренчено.

Той се наведе и покри устните й със своите. Последния път, когато я целуна, искаше да я уплаши. Този път постъпи далеч по-нелогично. Плъзна устните по нейните — като коприна върху коприна. Пулсът на врата й заби лудо под неговия палец и Чарли издаде тих стон. Стон на заловено животно.

Езикът му заигра върху нейния, за да вкуси сладостта на забранения плод. Заповяда си да спре — изобщо нямаше право да бъде при нея, а тя нямаше право да отвръща на целувката му… Ала нямаше сили да се откъсне от нея. От топлината й. От готовността й. По дяволите, удари ме, Чарли, безмълвно се молеше той.

Когато устните им се разделиха, тя пое въздух, но не помръдна. Неговите небръснати страни сигурно нараняваха нежната й кожа. Внимателно потърка лице по бузите и брадичката й. Ръцете на Чарли плъзнаха към врата му. Пръстите й бяха студени, устните трепереха, а очите й горяха омайващо. Тя сякаш не осъзнаваше напълно какво върши. Той обаче съзнаваше.

Откога не бе въвличан в копринените мрежи на жена, откога не бе усещал примката на страстта, не бе вдишвал аромата и не бе докосвал тъканта на женска кожа? Беше спал с пушката си много зимни нощи, хиляди студени нощи, а Чарли… Чарли го изкушаваше.

Когато свърши още една жадна целувка, Танър беше притиснал Чарли между твърдата стена и себе си и за нищо на света нямаше да я пусне. Спусна ръце по гръбнака й и усети памучната й блуза да се плъзга по коприненото бельо. Под материята усети топлината и податливостта на меката й кожа. Искаше му се да я усети гола и знаеше, че и тя копнее за неговите ласки. Толкова силно го желаеше, че буйно потръпваше, като трескаво и неумело търсеше устните му. Той промени целувката, като усърдно учеше жената да се целува, защото тя явно не знаеше как. А беше толкова лесно. Толкова хубаво. Танър полудяваше.

Нерешително, срамежливо, сякаш неуверена в неговата реакция или одобрение, Чарли плъзна ръце надолу по гърба към бедрата му. Прииска му се да скъса джинсите си, а желанието го смазваше. Все пак успя да го обуздае.

— Сложи ръцете си отново на раменете ми, скъпа. Веднага.

— Аз…

— Веднага! — той си пое дълбоко въздух. — По дяволите, какво правиш?

В момента тя се усмихваше. Нямаше капка разум. Свирепият му вик би уплашил и мечка гризли, а тя стоеше с полуразкопчана блуза и се усмихваше невинно!

— Не разбираш ли какво предизвикваш у мен? — нахвърли се той върху нея.

— Ти никога не би оставил нещата да стигнат дотам! — шепотът й бе нежен. — Вярвам ти.

— Не вярвай никому. Никому, Чарли, не и в този живот и най-малко на мен — нахлупи шапката си, дишайки тежко и пресипнало, и когато отвори рязко вратата, пантите изстенаха. — Заключи проклетата врата и я дръж заключена!

— Да, Танър.

— Дръж я заключена винаги, когато си сама в тази къща!

— Добре, Танър.

Той се спусна по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Знаеше добре, че тя няма да го послуша. Студеният въздух го удари в лицето, а брендито се преобърна в стомаха му. Или причината беше в Чарли? Бе толкова раздразнен, че можеше да се сражава с тигър, а мозъкът му бе замъглен и той си каза неуверено, че трябва на всяка цена да изчезва оттук! Сега и завинаги!

 

 

Върна се след два дни. После след още два дойде пак. В действителност Чарли не го срещаше, но всеки път се събуждаше към полунощ. С натежала от сън глава, тя ставаше от леглото, слагаше стария си син халат и отиваше боса до прозореца в кухнята, откъдето виждаше слабата светлина на горния етаж на конюшнята.

Тази вечер бе неделя. Бяха изминали три дни от последното му посещение. Като пиеше вода в тъмната кухня, Чарли отново прикова поглед към осветения прозорец на конюшнята. Босите й крака мръзнеха, а часовникът сочеше 12:07. Нещо не беше наред тази нощ. Чувстваше го.

Няма значение. Не излизай навън, Чарли — нареди си тя.

Разбираше, че Танър нарочно избира тези часове да се грижи за бухала, за да не я вижда. А това, че не го вземаше, й говореше, че е твърде зает и не може да се грижи сам за него. Но дали заради работа, пътуванията или заради несигурния начин на живот? Това всъщност нямаше значение. Той явно държеше на птицата, за да се отклонява с километри от пътя си и да идва посред нощите, като се излага на страшния студ.

Разбираше защо я отбягва. По дяволите, всеки път, когато бяха сами, тя го нападаше като разгонена кобила. Какво ще търси един адски красавец като него от невзрачната стара Чарли? Два пъти го постави в затруднено положение, два пъти преглътна гордостта си.

Не, трябваше да отива при него.

Тя изпи последната глътка вода от чашата. През целия си живот бе предпочитала да яде трева, да боледува от грип или да си счупи крак, вместо да се изложи пред някой мъж. Само веднъж й се беше случвало преди Танър. Надали щеше да забрави тази случка.

 

 

Беше през нощта на двадесет и петия й рожден ден. След няколко дайкирита стигна до определени заключения. Първо, с право се гордееше със себе си; второ, има много по-лоши неща от това да бъдеш сам; трето, свободните мъже наоколо не я поглеждат. Тези три заключения не й причиниха болка, стори го четвъртото. Нямаше нищо против да живее сама, но в никакъв случай не искаше да умре девствена!

Тя откри един непознат. Разбираше, че не постъпва правилно. Знаеше, че него изобщо не го е грижа и разбираше, че единствената мисъл в главата му е да подари едно друсане на непривлекателната стара мома.

Въпросът не бе в това, че получи търсеното, но от този момент тя стана педантично благоразумна. Нито един мъж не бе допускан достатъчно близо, за да нарани отново гордостта й. Лесно взе решението и лесно го изпълняваше. До появата на Танър.

Наля си още една чаша вода, продължавайки да гледа осветения прозорец на конюшнята. Забрави го, Чарли. Няма да отидеш там — мислеше тя.

Изобщо нямаше да има проблеми, ако просто престанеше да се безпокои за него. По причини, които не можеше да проумее, той си нямаше никого. Онази нощ на двора тя разбра, че той успя да се справи с тревогата на съседите й само с няколко приятелски думи. Не ги уговаряше, не се опита. Един мъж, който скита в полунощ, за да се грижи за някакъв бухал, не е разумен. Не е нормален.

Бе отхвърлил искрено предложената топлота и внимание и въпреки това обикаляше като гладен вълк, а самотата бе изписана на лицето му. Какво правеше с времето си? Ако наистина го бяха изхвърлили от митницата за кражба или контрабанда, нямаше ли сега да е в затвора? Какво толкова страшно беше сторил, че да се отдаде на самотен живот?

Може да е убивал хора, Чарли и ти няма да отидеш там — каза си тя. Но направи обратното.

След като си наметна якето и напъха босите си крака в ботушите, излезе навън. Тръгна към конюшнята с мисълта, че е забравила гордостта си. Явно я беше оставила вкъщи. Когато мина през тъмния първи етаж на конюшнята, стомахът й се сви от тревога, а сърцето й бясно заби от страх. Или от срам? Въпреки това прелетя покрай своите белгийци, без да ги погали, да им даде морков или пък да им каже ласкава дума. Нещо не беше наред. Цареше пълна тишина. Конят на Танър го нямаше и ако не бе слабата светлина на втория етаж, би се обзаложила, че горе няма никой.

Заизкачва на пръсти стълбите, което не беше лесно с ботушите, докато стигна до средата. Спря за десетина секунди, преди да се втурне като луда през останалата половина от стълбата.

— Танър, проклятие! Какво си направил?

Той беше там, разбира се. Подпрян на вратата на клетката, с отпусната назад глава и затворени очи. Едното му око бе подуто. Имаше дълбока рана на едната буза и лицето му беше пепелявосиво. Беше в безсъзнание.