Дженифър Грийн
Нощта на ловеца (3)

Трета глава

— Изминаха два дни, Джордж. Сигурно си огладнял — от облечената в ръкавица ръка на Чарли висеше полска мишка. — Нали е хубава? Не изглежда ли апетитна? — гласът й се понижи до шепот. — Поне я погледни! Моля те!

Без да премигват, очите на Джордж студено се спряха върху лицето й, сякаш мишката не съществуваше. Накрая Чарли се предаде и обърна глава да остави мишката в чинията на бухала, което бе грешка. Въпреки че главата й се отклони само за миг, това бе достатъчно за бухала да подхвръкне от пръчката и да забие острия си клюн в рамото й.

Тя застина на място от болка.

— Вече си го правил и преди, Джордж.

Ако се бе обърнала повече, човката можеше да достигне очите или лицето й! Ако опиташе да се дръпне, наранената птица щеше да загуби равновесие и да падне или да се вкопчи в плитката й. Вчера това бе станало. При сблъсъка Чарли се прости с цяло снопче коса. Как можа да постъпи толкова глупаво и да обърне отново гърба си?

— Имаш сериозен проблем с враждебността си, Джордж. Много сериозен. Никой ли не ти е казал, че губиш всичките си червени точки, като кълвеш ръката, която те храни? Ако не внимаваш, ще трябва да изслушаш още една лекция за добрите маниери.

Джордж не се интересуваше от това. Бе притиснал и изнервил човешкото същество. Любимото му занимание.

От два дни Чарли го ухажваше, говореше му, пееше и се грижеше за него. Не беше кой знае колко време, но тя не забелязваше напредък. Птицата отказваше да се храни и Чарли се тревожеше. Джордж чисто и просто не желаеше да живее затворен в клетка. Яростта му бе сляпа — златистите, внушаващи страх очи, бяха пълни с искрена омраза и толкова твърдоглава гордост! Напомняше й за Танър.

Междувременно бухалът се умори от тази игра и измъкна човката си от рамото й. С повече бързина, отколкото грация, Чарли отскочи и се обърна, чак когато бе на безопасно разстояние от човката. Погледна към полярния бухал. Превръзката нямаше да издържи още дълго. Джордж не бе успял да стигне до бинта, но успешно смъкваше връвта, с която бе завързан за пръчката. Големите му жълти очи бяха загубили блясъка си. Птицата бе загубила и силата си, но дори сега гърдите й бяха предизвикателно накокошинени, главата — гордо изправена и бялата пелерина от пера — великолепна като кралска мантия.

Господи, колко си красив! Също като него — помисли Чарли. Без да гледа, тя посегна към бялото парче плат на таблата с медикаменти на пода. Ако не сменеше превръзката на крилото, бухалът щеше да стигне до бинта. Бе наблюдавала Танър и знаеше какво да направи. С много бавно движение, по-нежно от лек полъх, тя повдигна бялата кърпа, с която имаше намерение да покрие главата му.

За част от секундата той я сграбчи. Това, което ноктите не успяха да разкъсат, човката му направи на парчета. Разлетяха се бели ивици плат. Когато приключи, птицата отново втренчи злобен немигащ поглед в жената.

— Добре, уби още едно парче плат. Поздравявам те — сухо изрече тя, обаче не можеше повече да гледа на това откъм смешната страна. — По дяволите, обичаш да ми причиняваш болка, а знаеш, че не съм ти враг. Защо не ми позволиш да ти помогна?

Долу, от време на време, се чуваше пръхтене. Нейните белгийци искаха да излязат. А и някъде из бюрото й се намираха ужасните данъчни бланки, които бяха пристигнали в края на декември. Нямаше време да стои тук и да спори с един глупав бухал.

Обаче не можеше и да си тръгне. Продължаваше да се взира в птицата и да вижда Танър. През последните два дни това се случваше често. Неканен, образът му се промъкваше в мислите й. Точно като бухала си, той не вярваше в добротата. Беше му предложила само малко човешка топлота, а той се отвърна от нея. В началото целувката му не съдържаше желание — нахвърли се върху нея с явното намерение да я разтърси и изплаши. Успя. Положението доста я смути, но не защото се страхуваше от Танър. Собствената й реакция тогава я бе разтърсила и все още я разтърсваше. Горкият човек! Сигурно това е било последното нещо, което е очаквал от нея — да се увие така несръчно около него. Можеше да си представи какво си е помислил. Класическата стара мома, живееща сама, страдаща за мъж, и самотна.

Тази картина винаги я караше да се свива. Повечето стереотипи бяха жестоки точно заради частиците истина, които съдържаха. Да, тя бе неомъжена и на тридесет и две години я считаха за заклета стара мома — поне по тези места. Липсата й на красота бе неоспорима. Имаше дни, когато безумно желаеше мъж, и да, беше много самотна.

Все пак не се хвърляше на врата на първия непознат, цъфнал на вратата й. Понасяше самотата, ала не би могла да изтърпи мъжете да й се присмиват. Познатите й я уважаваха за нейната независимост, сила, вещина и издръжливост. И тя имаше нужда от това уважение. Беше го заслужила. Всъщност бе една романтичка, мечтаеща за шейхове, принцове, синя коприна и страст, Боже Господи, само да разберат, и ще я вземат на подбив! До преди два дни винаги бе изключително внимателна с мъжете. Дявол да го вземе, щом можеше да укроти кон, ще може да се справи и с мъж, та бил той и Танър! Бе се владяла до момента, в който ледът в очите му се смени с неудържимо желание. До момента, в който той я прегърна със силните си ръце. Тогава тя усети сляпото самотно докосване на устните му, стремежа, страстта…

С ръце на бедрата, Чарли присви очи към Джордж, който я наблюдаваше с обичайния си войнствен вид.

— Не ти се иска да се мотая около теб, нали? — излезе от клетката и затвори вратата. — Жалко, Джордж. Но ще ти помогна, независимо дали искаш, или не. Можеш да точиш човка цял ден, но довечера ще сменя превръзката. А ти изяж проклетата мишка или ще те застрелям!

 

 

Навън вятърът премяташе пелени от сняг по заледената река. Танър стоеше до прозореца и се чувстваше безпричинно нервен. Безпокойството го гризеше от два дни. Проклета жена! Нямаше да я види вече, ала това решение не успяваше да я пропъди от ума му. Непрекъснато си спомняше такива неща като биенето на пулса на шията й под пръстите му, бързия й отклик. Нейните устни имаха вкус на нещо непознато и тръпнеха под неговите. За целувките тя знаеше толкова, колкото една неопитна девойка, което обаче не й попречи да му завърти главата. Танър никога не губеше самообладание. Значи тя беше виновна за притеснението му — беше топла, изгаряща от желание и… сладка.

Нямаше да се върне там! Но образът й го преследваше. Какво ли щеше да стане, ако в плевнята с нея беше някой друг мъж? Беше ли самотна? Колко ли мъже знаеха, че живее сама? Сигурно цялата околност.

— Танър, зная, че желанието ми е нескромно, но има ли начин да те откъсна от прозореца и да те накарам да седнеш и да ме изслушаш?

Танър замръзна, после се обърна и строго погледна шефа си.

— Слушах те. Винаги те слушам, Евън.

— Да, когато си в настроение и когато си съгласен с мен. Жалко, че и двете са налице твърде рядко. А в момента изглеждаш ужасно. Ако не те познавах толкова добре, щях да се разтревожа.

— Не си губи времето.

— Няма, но седни, моля те! Изнервяш ме, като стоиш прав.

Танър се усмихна, отблъсна видението на жената с нефритени очи и покорно седна на белия кожен стол срещу бюрото на Евън. Никога не се бе чувствал на място в този кабинет в яке от еленова кожа и джинси. Обзавеждането на стаята бе в бяла кожа, тиково дърво и библиотеки с правни книги. Миришеше на богатство и подхождаше на шефа му.

Както винаги, Евън бе облечен в памучна риза и панталони с ръб. Фигурата му съперничеше с тази на Наполеон, ала имаше зорки като на ястреб очи. От меката бяла коса, флоридския тен и безукорните дрехи лъхаше на пари и добър произход, образование и класа. Никой не би се усъмнил, че е джентълмен, освен Танър, който го познаваше добре.

Уважението между двамата мъже бе огромно, макар че бяха свикнали да спорят. Нито един от тях не искаше да признае, че характерите им са еднакви, макар че външно изобщо не си приличаха. Учуден, Танър наблюдаваше как шефът обляга лакти на бюрото и потропва по него с добре поддържаните си нокти.

— Чу ли какво ти казах за трафика на среброто? Много сребро минава незаконно през границата. И така ще бъде, докато не влезе в сила новият закон.

— Чух.

— Тази година реката замръзна рано и увеличи проблемите ни. По нея вече може да се мине и с кола.

— Да.

— Казах ти до каква цена на наркотиците е довело това по улиците на Уинипег. Канадците никак не са очаровани.

— Да.

Умът на Танър блуждаеше. Бързо си помисли, че ако стотици хора можеха да чуят разговора им, нямаше да разберат нищо. Понякога му се искаше и той да не разбира. Искаше му се Евън да не го бе изтеглял от службата му в митниците. Всъщност не можеше да си спомни кога се забърка в тази работа, където нямаше чинове и правила. Лоялността започваше и завършваше в този кабинет. Ако някога изпаднеше в беда, Евън щеше да забрави дори името му. А шансовете да изпадне в беда бяха големи.

Никой честен мъж, живеещ по подобен на Танър начин, не би помолил една жена да сподели живота му.

Напоследък все по-често страдаше от изолацията и самотата. Особено през последните два дни, след като срещна зеленооката Чарли — жена, която не би трябвало да означава нищо за него. По дяволите, беше съвсем обикновена! Защо тогава не можеше да я забрави?

Проклета да си, Чарли! Колко скитници прибра през последните два дни? Ако беше красавица, нямаше да се тревожа за теб. Красивите жени умеят да се грижат за себе си…

Най-после погледът му се спря върху блестящата чаша пред него.

— Чивъс — сухо изрече Евън. — Няма да ти хареса, но може да ти помогне. Имаш вид, сякаш трябва да се изкатериш по стена. Разбирам, че това не е нещо необичайно за теб, ала понякога трябва да се отпускаш.

— Не съм напрегнат — възрази той, обаче взе чашата с алкохол. Първата глътка изгори гърлото му, после му стана приятно. Нищо не се бе променило, нищо не се беше случило. Жената, която го преследваше в мислите му през последните два дни, не представляваше нищо за него и никога нямаше да представлява. Работата запълваше целия му живот и нищо не можеше да се промени. Това бе следствие на веригите, в които сам се бе оковал.

Евън поднови разговора чак след като изпразниха чашите.

— Вчера изглежда е имало малък инцидент в северния край на „Баундари Уотърс кану ейриъ“.

— Така ли?

— Някакъв частен самолет се появил там, където не трябва. Хората и от двете страни са досадни. Над тази местност е забранено прелитането на каквито и да било летателни апарати. Ти не знаеш нищо за инцидента, нали?

— Нищичко.

Евън го изучаваше с проницателните си очи. Неспособен да стои на едно място, Танър се наведе напред.

— А после една пратка наркотици се появила в Бодет. За Бога, в Бодет! Цяло щастие е, че местните власти са ги открили навреме. Наистина бяха вбесени. Нямаше никакво обяснение за пакета, никакви надписи по него, никаква връзка с нещо или някого.

— Истинска загадка — отбеляза услужливо Танър, ала беше престанал да слуша. Долу, на двеста метра, реката Рейни се бе превърнала в тясна ледена ивица.

Отвъд тази лента, на един хвърлей разстояние, се виждаше Канада. Някои собственици на гранични имоти — като Чарли например, можеха спокойно да си пият сутрин кафето с някой съсед канадец, както и канадците — с някой американец. И защо не? Приятелството по незаградената граница между двете големи нации беше легендарно. Повечето хора го приемаха като даденост.

Евън обаче не го приемаше, нито пък Танър. Двете държави имаха съгласувани закони, съгласувани методи на действие и жители, които се грижеха тези приятелски отношения да се запазят. Това не бе достатъчно и от него се възползваха находчивите престъпници. По границите винаги се събират долнопробни типове. Винаги е било така и винаги ще бъде.

Танър се загледа унесено в засипаната със сняг река. Евън го бе уговорил да се върне у дома миналата година, убеждавайки го, че е заслужил почивка и по-малко напрежение. Все още не си беше починал, а напрежението така и не намаля.

Никой не свързваше границата на Северна Минесота с имиграцията или проблемите с наркотиците. В този северен район населението беше малобройно, пътищата — недостатъчни, а границата — спокойна. Никой от местните жители не би повярвал, че съществуват проблеми.

Същата тази пустота и изолация, която ограничаваше броя на населението, бе преимущество за онези, които я търсеха. На един човек с пълен багажник кокаин няма да му е приятно да пресече границата да кажем при Детройт и Уиндзър на път за Торонто. По всички главни градски кръстовища имаше представители на властта. Обаче с малко повече бензин и време можеше да прекара през замръзналата Рейни колкото кокаин поиска. Никой нямаше да го види.

— Танър?

Той не извърна поглед от прозореца. Нямаше представа кой му плаща, но не беше Евън. Не знаеше, че неговата заплата идва и от канадски, и от американски източници. Направи много пари от работа, с която никой друг не искаше да се занимава. Той обаче я харесваше. Опасността и предизвикателството на риска винаги го бяха привличали.

Евън отиде до него и запали тънката си кафява пура със златна запалка.

— Мислиш за напускане.

Танър разтърка тила си. Не се учуди, че Евън прочете мислите му. Шефът му можеше да разгадае и тайната на сфинкс. Умение, което дразнеше Танър от години.

— Може би — безизразно каза той. — Минаха много години. Направих каквото можах.

— Съгласен съм — студените сини очи на Евън се спряха на него. — Уморен си да си пазиш гърба. Уморил си се да преследваш хора. Уморил си се да няма с кого да си поприказваш, а и положението се влоши, откакто те прехвърлих тук. Това е твоят дом. Едва ли през последните осемнадесет години ти е минавало през ума колко ти е скъп. Улучих ли?

Танър се вторачи в него.

— Знаеш ли колко е неприятен навикът ти да четеш чужди мисли?

Евън не се засмя.

— Ти мечтаеш за сигурен начин на живот. Мислиш ли, че не разбирам? Но още не си готов да се откажеш от работата си, Танър. Малкото ранчо няма да те задържи — той угаси пурата си в кристалния пепелник. — Има решение на проблема, но не бих искал да говоря за него сега. Засега се придържай към задълженията си. Ти си най-добрият. Не мога да те заменя и не мога да си позволя да те загубя. Не ме разочаровай.

Танър кисело си помисли, че шефът е майстор в манипулацията. Когато каза „не ме разочаровай“, от Танър се очакваше да подскочи от умиление. И той го правеше. Всеки път. Клетката, в която бе затворен, представляваше съчетание от отговорност, чест, качества и задължения. Все пак си беше клетка.

Образът на полярния бухал премина бързо през съзнанието му. Джордж, обзалагам се, че си най-мнителното същество. И като мен не харесваш клетките. Танър щеше да се усмихне, ако бухалът не му беше припомнил за Чарли. Беше му противно, че я остави да се грижи сама за него, но нямаше как да се върне при нея. Трябваше да се справя сама с ноктите на Джордж. Ако отново отидеше там, трябваше да се изправи лице в лице с нея. За него тя бе това, което той не можеше да бъде. Нямаше право да я желае и не би трябвало да изпитва нужда от нея. За нейно добро нямаше да се върне там.

 

 

— Хайде, вън! Всички! Веднага. Скот, Веймъс!

— Недей, Чарли. Току-що влязохме.

— Току-що? Почти девет часа е! Изпихте всичкото кафе! Изядохте целия пай…

— Страхотен пай, Чарли.

— Изпоцапахте със сняг цялата ми кухня, а жените ви вече се чудят къде сте.

— Знаят къде сме — веднага я поправи Ларс.

— Което е половината от картинката — строго каза Чарли. — Жените ви трябва да ми плащат, че ви отглеждам като бебета, дървеняци такива — отиде до радиатора и започна да събира и да им хвърля плетените шапки. — Когато зимните дни са студени за работа, къде отивате? При Чарли. Когато се скарате с жените си, те ви изритват и не можете да си намерите място. И къде отивате? При Чарли.

— Хайде, Чарли. Ти ни обичаш. Признай си — усмивката на Уит приличаше на цепка сред голямата му черна брада.

— Когато не сте тук, ви обичам дори повече. Сега, чии са тези ръкавици?

— Май че този път говори сериозно — провлечено каза Хау на Ларс.

— Виждате ли големия правоъгълник в края на коридора? Нарича се врата. В-р-а-т-а. На нея е прикачена онази малка измишльотина, наречена дръжка. Функциите й са да пуска хората вътре и вън. Вие разбирате само от „вътре“. Просто трябва наистина да се концентрирате силно, за да разберете смисъла на „вън“.

Те знаеха, че не им се сърди истински, така че изхвърлянето неизбежно бе един много бавен процес. Кърт не можеше да намери шапката си, Уит започна да спори за цените на житото с Хау, Ларс обяви, че съпругата му не го храни, което беше невероятно смешно с неговия корем, и че няма да си тръгне без още една курабийка. Чарли грабна якето си, продължавайки да се прави на строгото мамче, защото й беше ясно, че ако не излезе с тях, те ще се туткат и разговарят още два часа.

На двора светлината изглеждаше жълта от фаровете на снегомобилите. Нощта бе кристално ясна.

Два дни вятърът фуча по полетата и трупа преспи в двора. Снегът бе като захарна глазура. Слаба самотна светлина прозираше от горния прозорец на конюшнята. Щом мъжете си отидат, ще може да види Джордж.

С премръзнали пръсти на ръцете и краката тя търпеливо очакваше заминаването на мъжете. Хау най-после преметна крак през своя снегомобил. Чарли тъкмо губеше търпение заради последните закачки на Уит и Кърт, когато чу тропот на копита. И четиримата се извърнаха едновременно с нея.

Черният като нощта жребец се носеше бясно откъм северната част на гората. Проблесна пушка и сърцето на Чарли започна силно да бие — позна Танър. Приличаше на отмъстителен индианец от миналия век.

Когато той стигна до двора, Чарли видя как очите му — тъмни и опасни, се местят от мъж на мъж, преценявайки ги, като умишлено отбягваше погледа й.

Бавно преметна крак през седлото и слезе. Докато взимаше юздите в ръка, лицето му за миг остана скрито. Чарли видя колебанието му. После той се приближи до прикованите на място съседи с вдигната глава и стиснати устни.

— Както никога през живота си, постъпих много глупаво. Отдалече видях група хора и помислих, че те… — движеше устните си с усилие. — Вие явно познавате Чарли.

Никой не помръдна да се ръкува или да го поздрави. Чарли усети, че напрежението се засилва. Единствен Уит проговори:

— Очевидно и ти я познаваш, Карсън Танър, нали? — на кимването на Танър, Уит каза безизразно: — Чарли току-що ни изгони. Часът е доста късен за посещения.

— Да — Танър изглежда вземаше на сериозно тревогата на съседите. Срещна открито очите на Уит. — Всъщност не идвам на гости и не смятам да оставам дълго или да преча на някого. Чарли има нещо мое в плевника си над конюшнята.

— Какво искаш да кажеш, че няма да останеш? — внезапно Чарли възвърна гласа си. Тя взе последното стъпало пред портата и бързо се шмугна през групата на съседите си. — Танър, защо закъсня? Или съм се объркала? Мога да се закълна, че се бяхме уговорили за седем.

— Никога не си споменавала, че познаваш Танър, Чарли — гласът на Ларс звучеше тихо.

— Разбира се, че го познавам! Стари приятели сме. Половината хора от местността пият кафе при мен и всеки от вас се е срещал с другите понякога. Ако не — Танър, това е Уит Лингстръм… Кърт…

Провали се, макар небето да й бе свидетел, че опита да измъкне Танър от положението. Представянето беше излишно. Повечето от тях го познаваха, макар и бегло, от едно време, но никой, освен нея не изразяваше желание да разговаря с него. Безстрашно, тя продължи да води лек закачлив разговор за красивата жена на Уит, новото бебе на Кърт, ранчото на Ларс и за това как Танър, като всички тях, притежава присъщата за Минесота вежливост и понякога се отбива да я види как е. Забележката бе ясна. Танър беше приятел.

Сигурна беше, че момчетата са разбрали намека, защото престанаха да се държат като настръхнали котараци. Но никой не помръдна да включи мотора на снегомобила си. През цялото време, докато говореше, тя не можа да хвърли и поглед на Танър, защото беше заета да гледа заплашително съседите си. „Не ме интересува какви сплетни сте слушали за Танър. Казвам ви, че той е готин и всичко е наред“ — означаваше поведението й.

— Краката ми измръзнаха, а жените ви ще се тревожат, ако не се приберете скоро — извика тя.

— Искаш ли някой да остане при теб? — гласът на Ларс прозвуча тихо, но загрижено в тихата нощ.

— Не, разбира се! — отвърна тя възмутено. Едно беше да нямаш доверие в някого, друго — да го оскърбиш. Никога не беше виждала съседите си да се държат толкова лошо.

Кърт загатна на Танър:

— Ние живеем на няколко километра оттук. Най-много на петнадесетина минути от Чарли.

Когато започнаха да палят моторите на снегомобилите, Чарли им беше толкова ядосана, че от устата й излизаха облаци пара. При първото изръмжаване на машините конят на Танър нервно изцвили. Той го погали и му заговори успокояващо, а опушено сивите му очи бяха приковани в нея като лунни лъчи — студени, настойчиви и бездънни.

— Защо го направи?

— Кое? — тя погали коня по муцуната и го спечели само с една мила дума.

— Да ме защищаваш. Те са твои приятели. Очевидно се опитват да те предпазят. Ако ми беше дала време да им обясня за бухала, щяха да бъдат по-спокойни. По дяволите, защо започна с тези глупости от рода на: „Танър, ти закъсня“?

Може би защото бе обречена да стане за смях заради него? Сред тишината, страшния студ и огрения от луната двор, тя чуваше издайническото и безсрамно туптене на сърцето си.

— Радвам се, че дойде, Танър. Бухалът не се храни. Не желае. Страшно се притесних за него. Затова си дошъл, нали? Да видиш Джордж? Дай да отведа коня ти. Отивай в плевника и виж какво може да се направи.

Жребецът не се възпротиви да го водят, но се дръпна пред тъмната врата на конюшнята. Чарли опъна юздите, за да стигне ключа на осветлението. Нейните белгийци се събудиха и видяха новодошлия.

— Ще го отведа в крайната ясла. Имаш ли проблеми с подковите му?

— Не — тонът му бе толкова остър, че тя отскочи назад.

На светлина Танър изглеждаше висок като греда на футболна врата и точно толкова неподвижен. Погледът му я обхождаше от разрошената й опашка до почервенелия от студ нос и старото яке на баща й. Беше намръщен. Не леко смръщен, а съвсем начумерен. Изведнъж това й омръзна.

— Стига, Танър! — рече тихо тя. — Не се дръж предизвикателно и престани да се мръщиш. Не си струва да ме правиш на мат и маскара, нито е нужно.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че много си те бива да караш хората да се страхуват от теб. Да се смущават. Да се изнервят. Господ ми е свидетел, че накара момчетата да тъпчат на едно място в двора — тя поведе коня към яслата. — Впрочем, видът на тези глупаци бе най-смешното нещо, което бях виждала.

— Смешно? В този край хората се отнасят към мен с недоверие. Не си ли забелязала? Не ти ли е минавало през ум, че може да имат причина?

— От северната гора случайно си видял една жена, заобиколена от група мъже — меко отвърна тя. — Така беше, нали?

— Исках да се уверя, че бухалът не ти създава неприятности. Това е всичко — отвърна пресипнало той.

— Добре. Както и да е, не ти приписвам добро дело. Сигурно ще се изкачиш по гладка стена, ако някой се опита да ти благодари — взе слама да подсуши коня му. — А мисълта, че момчетата искат да ме защитят, е просто смешна. Израсла съм с тези пуяци. Те ме познават добре като петте си пръста. Ако искаш да знаеш, всеки от тях дори ме е виждал гола.

Последва застрашителна тишина, предизвикана от думата „гола“. Чарли зърна студения блясък в очите на Танър. Но дори това не успя да спре веселия й смях.

— Хайде, Танър, осъзнай се! Нямах предвид гола в онзи смисъл! Просто като деца всички се къпехме в потока голи. Ловяхме риба с Хау и Ларс, учехме в гимназията с Кърт — не искаше да добави, че забравиха за нея на абитуриентския бал. На никой не му дойде на ум да я покани да излезе, както и нито една от съпругите им не се тревожеше за съпруга си, когато прекарва при Чарли дългите зимни часове. Нямаше опасност! Чарли просто си беше Чарли. Понякога от това я болеше адски силно. И сега я болеше. Точно затова спомена думата „гола“. Гордостта има различни прояви. Една от тях бе да му припомни по явен начин, че животът на жена с нейния външен вид едва ли е много приятен. Искаше й се Танър да разбере, че я привлича. Но да покаже, че се тревожи за него, както жена се тревожи за мъжа си… Това — не! Би изглеждала доста глупаво, ако той разбереше какви чувства я вълнуват.

— Никой не се грижи за мен, Танър, защото аз мога сама да се грижа за себе си — продължи живо тя. — Освен това, време е да разбереш, че не е нужно да изграждаш защитна стена около себе си. Някои жени може и да ти досаждат, ала не съм от тях. Живяла съм сред мъже цял живот и досега не съм била заплаха за нито един — тя погали коня му за последен път. — Знаеш къде са медикаментите. Ще отида в къщата да направя кафе. Ако искаш, ела, ако ли не, твоя воля. Но ако дойдеш вкъщи, остави сръдните си пред вратата.

Излезе, без да му остави време за отговор. Всъщност не очакваше отговор. Той беше дошъл заради бухала, а не заради нея. Ако останеше да пие кафе — добре.

Тя закачи якето си и се засуети в кухнята да свари кафе. Точно в този момент гордостта не изглеждаше чак толкова важна. Танър бе самотен. Болезнено самотен. Едно състояние, което никой не би могъл да разбере по-добре от Чарли.