Дженифър Грийн
Нощта на ловеца (2)

Втора глава

— Къде ми е пушката?

Въпреки че много добре долови гнева в гласа му, Чарли не вдигна поглед от тигана.

— Подпряна е до стола, ей там. Обаче те предупреждавам, че ако влезеш със заснежените обувки, ще я използвам срещу теб.

Отговор от антрето не последва. След известно време се чу тупване на ботуш по линолеума, после още едно. Един ядосан четиригодишен немирник не би предизвикал и половината от този шум. Тя разбърка пържените картофи, посоли ги и бързо скри усмивката си, когато той се изправи на вратата — все още ядосан, разкрачен и с ръце на кръста. Със свирепите си сребристи очи и широки рамене изглеждаше мил колкото разярена мечка гризли.

— Ама и нахалството ти си го бива, мадам.

— Млъкни и сядай — каза весело тя.

Разбираше, че е дошъл за пушката си, а не заради храната — но нещо го накара да й се подчини. Може би уханието на черешовия мармалад и прясно кафе? И като пеперуда към светлината, погледът му бе привлечен от картофите и бифтека на печката. А после и от Чарли. С наведена глава, тя продължаваше да работи усилено с шпатулата.

— Искаш да изстине ли? Защото аз не мога да изям и половината — промълви накрая тя.

— Не исках да ти създавам такива главоболия.

— Защо не помислиш за това, докато си миеш ръцете?

След като се изми и остави пушката и шубата си в антрето, той се върна и седна. Чарли напълни чашата му с кафе и го огледа.

Жена, живееща в суров край, от малка се научава да разбира кога човек е в края на силите си. Изтощението не можеше да извини лошото му държание, но поне го обясняваше. Очите му изглеждаха безжизнени и около тях имаше тъмни кръгове. Ръцете му бяха зачервени от студ, а страните му пламтяха от дългото стоене навън.

В най-лошата си форма обаче той изглеждаше прекрасно. Бархетната му риза и жилетката от еленова кожа подчертаваха силата на гърдите и раменете му. Джинсите очертаваха дълги бедра. Движеше се, сякаш цялото му тяло бе изваяно от мускули, и пристъпваше като дива котка — безшумно, леко и сигурно. Очите му бяха като от патинирано сребро, светли и диви, самотни като северния вятър. Правата му коса бе гъста и леко посребрена. Лицето му бе царствено и излъчваше величие, сила и власт, които подхождат на кралските особи. Само още не се беше усмихвал.

Тя постави чинията пред него.

— Ще си платя за закуската — грубо заяви той.

— Ако имаш намерение да говориш само глупости, по-добре мълчи. Мога да обърна разярен жребец в паническо бягство, ако съм в настроение, а повярвай ми, ти си го търсиш.

Чарли почти получи усмивка. Ала тогава той се наведе и прикова поглед в чинията. Въпреки маниерите на джентълмен, имаше апетита на изгладнял вълк.

— Мислех, че и ти ще хапнеш.

— Вече закусих — тя отиде до мивката и започна да мие тиганите. — Провери ли дали пушката ти е в изправност? Искам да кажа… Не съм я поливала с парфюм или зареждала с бонбони.

Той я наблюдаваше.

— Малко съм чувствителен към пипането на пушката ми.

— Нима? — прибра трохите от плота, после си наля чаша кафе. — Да не би яйцата да не са по вкуса ти?

— Добри са — той се окашля и добави пресипнало: — Не просто добри. Страхотни са. Благодаря ти.

— Лъжеш като циганин. В цялата местност знаят, че яйцата ми стават по-твърди от стара кожа.

Той за малко не се задави.

— Бифтекът е чудесен.

Тя скромно каза: „Зная“, и най-после го накара да се усмихне. Не беше нещо показно, нямаше фанфари, ала извивката на устните отне от твърдостта на чертите му и прибави малко чувство. Чарли седна на стола от другата страна на дългата чамова маса. Хванала чашата си с две ръце, го наблюдаваше как се храни.

Тя живееше край границата, простираща се западно от Интернешънъл Фолс, и знаеше, че Танър е израсъл на двадесет и пет километра от родното й място. Знаеше също, че когато бил малък, баща му загинал, а майка му работела сама в малкото ранчо, и че след като завършил гимназия, Карсън напуснал тези места и постъпил в държавната митническа служба. Госпожа Танър бе починала преди три години от пневмония, докато Танър живеел като в приказка. В митницата останал общо осемнадесет години, издигнал се и междувременно пътувал до места като Сан Франциско, Маями и Ню Йорк.

Чарли знаеше това със сигурност. Зимите бяха еднообразни и дълги, а малкото съседи бяха разпръснати. Дори цвърченето на някоя мишка се превръщаше в храна за приказки. Никога преди не бе срещала Танър. Той просто бе част от кръга на местните клюки.

Мистерията около него започна, когато той се завърна преди година. Някои казваха, че се бил „оттеглил“. На тази възраст това означаваше „уволнен“. Всичко, което всъщност се знаеше, беше, че напуснал митницата бързо и забулен в тайнство. Бе стегнал къщата в стопанство на Танърови, но не отглеждаше никакви животни и култури, освен няколко акра пшеница. Притежаваше хидроплан, ала изглежда не го ползваше за работа. Понякога се присъединяваше към спасителния отряд в резерватите — и „Войяджърс“, и „Баундари Уотърс кану ейриъ“ се намираха малко на изток от Интернешънъл Фолс, — но това беше работа на доброволци, без заплащане. Явно липсата на доходи не го тревожеше. Нито пък се притесняваше от факта, че няма приятели.

А в Северна Минесота беше трудно да не се сприятелиш. Не че Чарли бе предубедена, обаче жителите на Северна Минесота бяха може би най-дружелюбните хора на земята. А също и най-самотните. Трябваше само да поговориш с тях и те ти прощаваха всяка грешка. Танър обаче не си говореше с никого. Не беше дал основание да не го обичат, въпреки че неговото уединение постепенно подхранваше бдителността и безпокойството. Хората просто се страхуваха от него. А той не правеше нищо, за да ги накара да променят мнението им.

Чарли си повтаряше, че би следвало да усеща страх, какъвто не изпитваше. Може да е опасен, може да носи нещастие, казваха всички. Ала никой не го беше виждал с бухала. Танър се грижеше за птицата с търпението и нежността на баща към новородено.

Освен това страхът рядко оказваше влияние върху реакциите й спрямо мъжете. Добре се справяше с тях досега, като спазваше някои собствени безпогрешни правила. Когато един мъж е гладен, даваш му да яде. Когато е уморен, предлагаш му постеля. А когато стане противен, дръпваш му юздите и любезно го подканяш да се държи прилично.

Засега Танър се държеше добре и беше стигнал до последната хапка препечен хляб и последните картофи. Гладът очевидно бе изострил нервите му. Вече сит, той просто изглеждаше изчерпан и уморен, ала погледите, които продължаваше да й хвърля, бяха внимателни, като на човек, който не престава да пази гърба си. Тази мисъл я забавляваше, защото не бе изнервяла мъж никога досега.

Тя стана и отново напълни чашата му с кафе.

— С какво ще нахраним нашия бухал, Танър?

Чашата застина на половината път към устата му, когато тя изрече „нашия“, ала се насили и отвърна спокойно:

— На свобода той се храни предимно с дребни гризачи — плъхове, мишки. Малки влечуги през лятото. Понякога зайци. Ти сама ли живееш тук? — добави, сякаш това го безпокоеше.

— Родителите ми се оттеглиха в Аризона преди три години. Татко имаше проблеми с дробовете и зимите бяха прекалено трудни и за двамата.

— Ти не се ли съблазни да заминеш с тях?

— Моите белгийски коне обичат студа. Съмнявам се, че би им харесало в топлата Аризона. Родителите ми не се нуждаят от мен, а всичко, на което държа, се намира тук — конете, земята, приятелите. Това е моят дом — млъкна и внезапно добави: — Искам да се грижа за бухала вместо теб.

— Да се грижиш за него?!

— Логично е. Имам капани за мишки из цялата конюшня, така че лесно ще го изхранвам. А и ти сигурно нямаш на разположение кафез, нали? Докато аз имам клетка и той се е настанил в нея. Освен това зная, че къщата ти е на около двадесет и пет километра оттук…

— Това няма нищо общо с бухала.

— Разбира се, че има. Той е ранен. Може би е свикнал на студ, но не ми се вижда разумно да засилиш стреса му, като го мъкнеш със себе си. А аз нямам нищо против да се грижа за него.

— Не — отсече Танър. — Ще ти откъсне главата още щом влезеш в клетката. Той ще е слаб физически само няколко дни. Няма да хареса превръзката и няма да е доволен, че е затворник.

— Справяла съм се с диви животни и преди.

— Ще го взема със себе си.

— Не мислиш логично. Твърде си уморен — меко промълви тя.

Забележката не му хареса. Още по-малко, когато тя стана, затършува в един шкаф и се върна с аптечка за първа помощ.

— Постави ръце на масата! — нареди тя.

В отговор я погледна смразяващо. В очите му нямаше и следа от симпатия. Ала в тях се четеше сила и твърдост, които показваха, че не трябва да го предизвиква.

— За десерт имаш избор между шоколадови сладки и сладки Ореос. Няма да получиш нищо, докато не сложиш ръце на масата — строго заяви Чарли.

Мускули заиграха по бузите му и тя разбра, че едва ли някой е имал смелостта да му заповядва или да го дразни. За нейно учудване Танър въздъхна и дясната му ръка се плъзна върху масата.

— Всички непознати ли сплашваш или само мен? — сухо попита той.

— Всички — извади анкерпласт, марля, памук и мехлем, после пъхна ръката си под неговата и здраво я хвана. — Наистина е доста наранена — дланта му бе топла, загрубяла и твърда. Допирът предизвика у нея страстно желание, което тя потисна. Имаше силно развито романтично въображение, което умееше да крие добре. — Няма да те боли. Но вземи тубичката с антибиотик. Утре отново си сложи и смени превръзката. Одраскванията не трябва да се пренебрегват.

— Благодаря ти, госпожице Заядливке.

Тя се засмя. Пусна ръката му, ала се сети за драскотината на бузата му. Като проследи погледа й, той категорично отказа.

— Трябва ли да спориш за всичко, Танър? Обърни лицето си към мен.

И тъй като той не го стори, тя вдигна брадичката му и се наведе към него. Усети под пръстите си наболата му брада и внимателния му поглед. Почувства искрата на сексуално привличане — нежелано и неуместно. Разбира се, малко въображение и илюзии не пречеха. Но щеше да потъне в земята от срам, ако той отгатнеше чувствата й.

— Ето. Готово — тя се отдръпна бързо. — Не се ужасявай, но ще ти досадя за още нещо. Имаш вид на човек, който не е спал цяло денонощие, че и повече. Докато не разчистят пътищата, не мога да ти предложа превоз до вкъщи, а да тръгнеш пеша в това време, без да си отпочинал, ми се вижда страшно глупаво. Тук има четири спални, в една, от които спя аз. Можеш да си избереш една от трите останали.

— Не, благодаря!

Чарли очакваше отказа и не му обърна внимание. След като прибра лекарствата в аптечката, се зае с чиниите.

— Там откъдето съм, Танър, не натирваме хората навън в студа. Подслонявала съм безпризорни кучета и скитници. Веднъж подслоних една дива котка и заварих цяло котило върху любимото ми кресло. Друг път прибрах лос, който беше ужасно изгладнял и премръзнал…

— Чарли.

— А много отдавна подслоних един мъж на снегомобил — един изключителен егоист, който напълно погрешно разбра минесотските понятия за гостоприемство. Макар че повечето мъже ми хвърлят един поглед и никога не им хрумва подобна мисъл. За съжаление, такъв беше и случаят с него. Ти си нещо друго. Ти си от района, така че няма да изтълкуваш погрешно предложението ми за гостоприемство, защото някъде в дебелата ти глава сигурно има мозък. Заспиваш прав.

— Само ще си изпия кафето.

— Ако разчиташ на кофеина, недей. Моето е без кофеин. А и храната също е вид приспивателно.

— Няма да остана.

— Първата спалня по коридора вляво е свободна. Тръбите в банята вият, когато пуснеш топлата вода. Възглавницата и пухената завивка са долу, а аз ще се погрижа за бухала ти — вдигна чинията и сребърните прибори и отиде до мивката.

— Чарли, не мога да остана.

Думите му прозвучаха като на пиян. Чарли безмълвно продължи да мие тигана. Не вдигна поглед, когато столът му се дръпна назад. Усещаше как очите му пронизват гърба й. Представи си как иска да се нахвърли върху нея, но той не го направи. Когато накрая се реши на един бърз поглед, го видя да се препъва през всекидневната към коридора.

Усмихна се леко, но не за дълго. В този мъж нямаше нищо смешно — беше толкова изтощен, че не можеше нито да разсъждава, нито да спори. Може би наистина бухалът имаше голямо значение за него. Или винаги бе живял по този начин.

Приключи с чиниите и се облече за навън. Трябваше да почисти конюшнята, а и белгийците имаха нужда от грижи.

След половин час вече бе почистила две ясли и конете бяха на източното пасище, освен Блиц. Когато отвори неговата ясла, той я посрещна по нрава си с вдигане на задни копита и цвилене с оголени зъби. Блиц тежеше цели хиляда килограма, потеклото му можеше да съперничи с това на Уелския принц, бе в състояние да обслужи седемдесет и пет кобили за един сезон, без да се преумори, и да пази Господ — беше най-коварният й жребец. Тя почти продаде душата си, само и само да притежава този дявол. Заобича го от пръв поглед. И все така го обичаше.

Плесна го силно по красивата задница и като го пусна на пасището, върна се при пълната с тор ръчна количка и работи още един час с вилата. Горчиво помисли, че животът й не е особено романтичен.

На осемнадесет години вече знаеше какви породи иска да развъжда и нейният баща й подари една кобила. Тя разплоди кобилата, после замени кобилата и нейното конче за първия си жребец с истински качества. Четиринадесет години по-късно Чарли имаше три наградени расови жребци, четири бременни кобили, още една готова за този сезон, както и три кончета и кобилка за продан през пролетта.

Сравнена с другите коневъдни ферми, нейната не беше голяма. Чарли никога не се беше стремила към големи сделки. Просто искаше да бъде на висота и затова се нуждаеше от чужда помощ само по време на размножаването и летния сезон. Винаги бе искала само едно — да върши работата си сама и по свое усмотрение.

Затова и никой не предполагаше, че през свободното си време плете дантели. Или че през зимата отглежда орхидеи в парника си. Или че чете необуздани еротични романи и обича да усеща до кожата си коприна.

Не се плашеше от тежката работа, не се плашеше от предизвикателствата, самотата и риска. Само от едно нещо се страхуваше, и то беше да не стане за смях заради някой мъж.

Чарли не беше красива — по дяволите, не беше и хубавичка, симпатична или очарователна. Но природата я бе надарила с гордост за десет жени. Нямаше нищо против да стиска с пръсти дървените дръжки на количка, пълна с тор. Ала да мисли постоянно как държи топлата мазолеста ръка на Танър в своята — не. Вероятно не можеше да се отърве от романтичното си въображение и само гордостта й я спираше.

Той не беше за нея.

 

 

Танър се събуди внезапно. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Посегна несъзнателно за пушката. Вместо нея, ръката му напипа мека пухена завивка и можеше да се закълне, че ухае на рози. В стаята беше тъмно като в рог. Трябваше му една минута да подреди чувствата и мислите си — нямаше опасност, нямаше заплаха, нямаше враг.

Само една жена на име Чарли Ериксън спеше някъде в къщата и в стаята тиктакаше един старомоден будилник със светещи цифри, който показваше десет. Не повярва на часа. Не беше възможно да е спал четиринадесет часа! Никога не бе спал повече от пет часа, и то винаги леко, винаги наполовина буден, в полусъзнание, готов да скочи.

Рязко свали краката си от леглото. Нима Чарли го беше ударила с нещо по главата, за да го приспи?

Чувстваше се муден и схванат от продължителното спане с дрехи. Преди да стане, разтри напомнящите за себе си мускули на дясното бедро. Преди години един лекар му каза, че нараняването с нож е засегнало някакви нерви.

Стана и тръгна безшумно към вратата. Когато мина през коридора към банята, не чу шум и това бе логично. Хората от фермите си лягаха рано. Надяваше се и тя да спи.

Наплиска лицето си със студена вода, защото Чарли му беше казала, че при пускането на топлата тръбите шумят. Трябваше да се избръсне, но това можеше да почака. Зъбите обаче, не.

Не намери пастата за зъби, докато не отвори тоалетното шкафче. В него имаше цяла лавица, пълна с кристални шишенца и изящни флакончета парфюми.

Търкайки, пастата с пръст върху зъбите си, не можеше да откъсне очи от тях. Нямаше нищо чудно една жена да обича парфюми, ала това, че ги криеше, го притесни. И продължаваше да го тормози.

Намръщен, се промъкна безшумно през мрачната всекидневна към кухнята. Жената го безпокоеше и точка. Да живее сама на границата с нищото! Да храни скитници! Да разреши на непознат мъж да преспи в къщата й! Та той можеше да се окаже крадец или насилник!

На вратата към задния коридор тя бе забола бележка: „Танър! Сандвич — в хладилника. Сладки — в шкафа над мивката.“

Все още намръщен, той се пресегна към тройния сандвич и после затърси в шкафа сладките Ореос. Проклета жена! Сякаш знаеше, че ги обожава!

С две сладки в устата, проследи миризмата на дърва към вратата на мазето. Долу, както и очакваше, откри акуратно подредени на купчина дърва.

Съблече ризата и жилетката си и започна да ги цепи. Отне му повече време, отколкото смяташе. По дяволите, нямаше никакво време, след като бе проспал четиринадесет часа, но не можеше да приема милостиня. Тя го нахрани и му даде подслон. Беше й задължен.

Към полунощ тръгна към конюшнята. Ботушите му скърцаха в прясно навалелия сняг, а вятърът се опитваше да го отнесе. Чу лудия вой на сив вълк, когато отваряше вратата на конюшнята. Вътре светеше.

Едногодишна кобилка подаде глава от яслата си и изпръхтя. Той спря и я погали по носа, ала се стресна от някакви звуци.

Чу ги отново — монотонна, неясна мелодия. Тихо като котка, изкачи първото стъпало към плевника, после още едно — до половината стълбище и главата му се подаде на втория етаж. На светлината на електрически фенер, окачен на кука, съзря своя красив полярен бухал с превързано крило и втренчени златистожълти очи. И Чарли, седнала със скръстени крака на голия дървен под. Тя просто седеше и пееше любовни песни на бухала!

Той се ощипа. Посред нощ и с виещи отвън вълци, тя пееше песни на бухала, който я гледаше тържествено!

— Чарли? Какво правиш тук?

Когато тя обърна глава, Танър си спомни допълнителната причина, поради която бързаше да избяга оттук — не искаше да вижда особения й поглед. Танър знаеше как да се справя с кокетните женски усмивки, с примамките, с езика на тялото. Ала Чарли не флиртуваше. Наметнатата на нея дреха бе едно безформено мъжко яке. Не бе сложила дори грим, който да прикрие острите й черти. Всичко у нея говореше, че е една практична жена със силен характер, жена, доволна от живота си. Нейните нежни зелени очи имаха оттенък на срамежлив копнеж — открито и уязвимо признание, че тя го намира за привлекателен. Подозираше — не, бе твърдо убеден — че не иска той да забележи това. Но го беше забелязал. И нямаше представа какво да прави. Тя нямаше намерение някой да я хване как пее, но не се притесни, а веднага кимна към бухала.

— Беше съвсем разстроен, опитваше се да изкълве превръзката. Трябваше да направя нещо. Би ли повярвал, че той харесва Уитни Хюстън? Ала не е истински влюбен в кънтри музиката.

— Капризен е, така ли? — сухо попита Танър, но като погледна в клетката, очите му се присвиха. — Как е попаднала вътре тази мъртва мишка?

— Проверих капаните. Беше още топла и помислих…

— Не си помислила. Не се предвиждаше да влизаш при него.

— Как иначе да докажа, че мога да се грижа за него? А и той нищо не ми направи. Дори не опита — огледа го критично. — Личи си, че си отпочинал добре, така че нека поговорим сериозно. Разбирам, че си се привързал към бухала, което е лесноразбираемо…

— Моля?

— Приличате си, Танър. Несъмнено разбираш това — когато той се намръщи смутено в отговор, Чарли невъзмутимо продължи: — Няма значение. Въпросът е, че привързан или не, съмнявам се да ти бъде лесно да го отведеш със себе си. Очевидно най-добрата възможност за него е да остане тук. Само ми кажи какво да правя и аз ще го върша. Можеш да го посещаваш, когато пожелаеш. Бухалът е твой. Но с твоята работа…

— Чакай малко — тялото му ужасно се напрегна. Това, което тя току-що каза, беше абсолютно вярно, но тя не би трябвало да го знае. Изкачи останалите стъпала и седна на пода до нея, за да вижда по-ясно лицето й. Гласът му прозвуча дрезгаво: — Ти изглежда си стигнала до много заключения от нищото. Какво ще рече „твоята работа“?

— Само това, което чу.

— Всички знаят, че не работя.

— И аз знам — търпеливо каза Чарли.

— Щом си чула това, чула си и че съм уволнен от митниците след осемнадесет години служба. Никой не уволнява без основателна причина след толкова прослужено време. Някои разправят, че са ме уволнили заради трафик на наркотици, други — заради прекарване на контрабандни стоки.

— Така се говори — съгласи се тя. — Сега за бухала.

— По дяволите бухалът! Щом си чула всичко, проклет да съм, ако разбирам защо ме покани в къщата си! И сега направо ти заявявам, че слуховете са верни.

Тя не му обърна внимание.

— Бях уволнен заради лошо поведение!

— Не смятам така.

Челюстта му се стегна.

— В момента съм безработен.

— Сигурна съм, че не си. А какво работиш, нямам представа. Нито питам, ако забелязваш. Защо не оставим тази тема? Очевидно тя те затруднява. Да се върнем на бухала…

Той също мислеше за бухала. Трябваше да й каже, че когато е заплашен, мъжкият пляска енергично с криле. Класическият израз на заплаха е един вид защита, предупреждение към преследвачи, много по-едри от него.

Когато посегна към Чарли, инстинктът му бе първичен. Тя се стресна, когато ръцете му я обгърнаха, когато вдигна брадичката й и впи устни в нейните. Не искаше да й причини болка. По дяволите, по-скоро би отрязал ръката си, отколкото да причини болка на една жена, но да постресне Чарли бе нещо друго. Явно трябваше хубавичко да я сплаши. Колкото да не подслонява така доверчиво други непознати, да не ги храни охотно с бифтеци, да не вярва в тяхната невинност, сляпо.

Пръстите му се заровиха в нейните коси толкова силно, че ластичето на плитката й се скъса и тя се разпусна. Косата й се разпиля по ръцете му — лека и копринена. Меките кичури се плъзнаха през пръстите му и той усети учестените удари на сърцето си. Тя миришеше на рози, а паническата вцепененост, която очакваше от нейната уста, я нямаше. У проклетата жена нямаше и капка предпазливост! Тя просто го примамваше силно. С готовност. И така… безхитростно.

Чарли изобщо не се напрягаше. Просто остана неподвижна. Със затворени очи, извита шия и устни, отстъпили под неговите. Необяснимо как, яростта му се стопи. От години не се беше сближавал с жена. Нямаше право заради работата и начина си на живот, ала сега самотата му се стори като вълчи вой, като лай на хрътка, като бухане на самотен бухал.

В настъпилата тишина и полумрака погали бузата й с пръст и устните му отново потърсиха нейните, този път нежно. Устата й беше чувствена, подвижна, трептяща. Чарли беше в унес. Усещането на стегнатите мъжки бедра до нейните й стигаше да се разтрепери. Разделяха ги пластове от дрехи. Ала той усещаше лудото биене на сърцето й.

Когато потърси за първи път вкуса на езика й, тя реагира срамежливо, разтревожено… Ръцете й се издигнаха нагоре, но стигнаха само до раменете му и той усети взаимната страст. А нямаше право на нея.

Той се отдръпна рязко, почти грубо. Ръцете на Чарли увиснаха във въздуха, очите й останаха изумени и уязвими. Разбра, че тя изобщо не бе обмислила действията си. По дяволите, нито пък той!

— Имаш ли ум в главата си, Чарли? — прошепна Танър дрезгаво. — Ти си сама тук. Не ме познаваш. Когато някой непознат ти налети така, имаш пълното право да го изгониш!

Тя не отвърна, а и той не й даде възможност. Смутен, скочи на крака, отправи последен поглед към бухала и тръгна към стълбите. Долу стегна връзките на снегоходките си, вдигна пушка на рамо и излезе в нощта. По лицето му се полепи сняг. Черните зловещи облаци отговаряха на настроението му. Вятърът фучеше. Танър не знаеше на кого да се ядосва повече — на нея или на себе си.

Нямаше значение. Никога повече нямаше да се върне тук.