Джейн Едуърдс
Роберта (7)

VII

В събота искаха да станат рано, за да посетят мисията в Санта Барбара. Роберта се събуди първа. Измъкна се тихо от леглото и отиде на пръсти в банята. После се върна в спалнята и облече един комплект зелени бикини и сутиен. Извърна се и установи, че Грег я наблюдава.

— Не искам да казвам нищо за останалата част от гардероба ти, но тези подробности наистина ми харесват — рече той с искрено възхищение.

— А дори не си видял най-хубавите ми неща — Роберта оправи украсените с дантели копринени бикини. — Имах намерение да бродя сама по плажа, да газя из дюните и малко да поплувам. Затова взех само най-старите си неща. Ако само можеш да видиш някои от по-екстравагантните ми тоалети…

— Или престани, или отново се връщай в леглото…

— Никога не ме оставяш да си облека нощница. Няма нищо, което да е по-секси от нощниците ми, но ти не ми даваш възможност да ти ги покажа.

— Нищо не може да е по-секси от тялото ти — възрази Грег и кимна приканващо към празното място до себе си. — Довечера можеш да си облечеш нощница, щом като толкова искаш.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. И аз сам съвсем бавно ще ти я съблека. Хайде идвай най-после при мен!

Закусиха, когато вече наближаваше обед, и поеха към мисията. По пътя Грег спря пред един бутик, за да купи на Роберта сламена шапка с широка периферия, която да я пази от слънцето, както сам заяви.

Роберта не успя да устои на изкушението и си купи от магазина една елегантна пола, блуза и сандали. След половин час пристигнаха.

Хванати за ръка влязоха под високия свод на прекрасната старинна църква. Разгледаха в пълно спокойствие и съседния малък музей, като поговориха със свещениците за славната история на мисията от началото на осемнадесетия век.

После Грег я заведе на обяд в един спокоен малък мексикански ресторант. Отпиваха от сангрията^[1] и хрупаха царевични тортили с пикантен червен сос, докато чакаха „чили кон карне“^[2]. После се разходиха из Санта Барбара. Пред искрящо белите зидове и червените керемидени покриви на къщите и магазините се издигаха изящни решетки от ковано желязо. Роберта и Грег се разхождаха под шумолящите палми като в някакъв чужд свят. Много от хората говореха испански, а в един парк се натъкнаха на малка група музиканти, които изпълняваха мексикански мелодии.

В края на разходката си попаднаха пред някакво кино, където имаше панорама на мюзикли от тридесетте години. Този следобед даваха филм с Фред Астер и Джинджър Роджърс. Роберта и Грег се разсмяха и си купиха билети. Гледаха филма, хванати за ръце като шестнадесетгодишни хлапета. През цялото време Роберта си мислеше за Грег. Чувстваше се като на сватбено пътешествие. Липсваха само венчалните пръстени. Искаше й се тази идилия да продължи вечно. Но за съжаление наздравицата на Грег й бе изяснила доста неща. „За нашето приятелство!“ — беше казал той. „Затова престани да си мечтаеш“ — скара се сама на себе си и се почувства дълбоко нещастна.

Когато филмът свърши, тя прогони тъжните мисли и тръгна с Грег към една гостилница, където сервираха омари, недалече от плажа. Вечеряха, като не пропуснаха нито една възможност да се докосват.

При завръщането им във вилата Роберта вече беше забравила, че искаше да покаже на Грег нощницата си, а той нямаше ни най-малкото желание да й напомня. Едва дочака тя да се съблече. Когато най-сетне я пое в ръцете си, я засипа с порой нежности и целувки. Бе неимоверно възбуден, дори и само поради мисълта, че им предстоеше една цяла дълга любовна нощ.

 

 

Решиха да прекарат неделята на плажа. Излязоха веднага след закуска. Върху дебелия слон защитен крем, с който Грег собственоръчно я намаза, Роберта носеше жълти шорти и тениска, завързана на гърба. Грег остави ризата си във вилата и нави джинсите си до коленете. Състезаваха се при събирането на дърва за огъня, строиха въздушни замъци, планираха околосветски пътешествия и когато се сетиха за обяд и се върнаха в къщата, вече наближаваше два часът. Грег приготви сандвичи с лук и горчица, а Роберта сложи върху тях резенчета пастърма и сирене. Имаше и салата и ябълково вино. Когато се върнаха на брега, огледаха купчината дърва и решиха, че е достатъчна за един хубав огън.

— Ако прибавим още малко, сигурно няма да ни се размине срещата с бреговата охрана. Ще помислят огъня ни за сигнал за помощ — забеляза Грег. — Нямаме нужда от повече дърва.

— Така е — съгласи се Роберта. — Но не можем да стоим тук целия ден и да не правим нищо. Не искаш ли да построим един замък от пясък?

Тъй както мисията в Санта Барбара бе една перла между себеподобните си, така и пясъчният замък стана невероятно красив. Роберта и Грег го градиха часове наред и продължаваха непрекъснато да носят пълни шепи с мокър пясък.

Издигнаха зидове, кули и бойници. Заедно оформиха наблюдателницата, двора на замъка и тронната зала. С джобното ножче на Грег Роберта откъсна парче плат от презрамката си. Закрепи светлите парцалчета на една клечка и забоде знамето на една от кулите. Грег укрепи строежа с идеален крепостен ров. После тръгна да търси малки парченца дърво.

Докато той правеше падащият мост Роберта изтича до къщата. Върна се с една от малките пластмасови чаши, в които бе опакована салатата. С нея напълниха с вода рова около крепостта и синьото небе се отрази в него. Грег отстъпи крачка назад, за да изгледа шедьовъра.

— Хубава крепост — рече той.

— Великолепна крепост — потвърди Роберта. — Всяка кралица би била доволна да прекара тук една нощ.

— Със своя крал, предполагам.

— Разбира се, че със своя крал! В тези стари замъци винаги има силно течение. Кралицата се нуждае от някой, който да е голям и силен и с гореща кръв, за да я стопли. Освен всичко друго, тя е съвсем побъркана по своя крал. За да бъде с него, би оставила всичко, дори и короната си.

Грег погледна усмихнато изпотената млада жена до себе си. Обхвана го непозната вълна от нежност.

— Достатъчно дълго стоя на слънце днес — каза той меко. — А аз се чувствам като водач на керван след пътуване през Сахара. Какво ще кажеш за един душ и чисти дрехи? После можем да се разположим тук на някое одеяло. И вече ще е достатъчно тъмно за нашия огън.

— След този разкошен обяд не се нуждая от някаква особена вечеря — рече Роберта. — Можем да опечем салам, и сланината, разбира се.

— Ами пуловерът?

— А какво ще облека на връщане, ако изгориш пуловера ми? Ти заминаваш за Палм Спрингс, но аз трябва да се връщам в студения север без топли дрехи. Това няма да стане!

След като се изкъпа, Роберта облече един плитък бански в зелено и бяло, който си бе купила миналата година в Ямайка. Ако можеше да отиде с Грег на Карибските острови! Една истинска отпуска заедно с него не би могла да се сравни с нищо друго! В бански и по сандали тя влезе в кухнята, където Грег скоро се появи в своите плувки на цветя.

— Мисля, че и ти може да хвърлиш някои твои неща в огъня — рече закачливо Роберта. Подаде му чантата с продуктите, които бе приготвила.

— Ти тръгвай. Ще дойда след малко — каза той с невинна физиономия и взе чантата.

Роберта се престори, че не забелязва нищо. Подозираше причината, поради която той щеше да се забави. Не се бе отказал от идеята си да изгори пуловера й и сигурно искаше да го потърси и скришом да го донесе на плажа. Е, нека само да го направи. Тя знаеше как да си отмъсти.

Вече бе постлала едно одеяло близо до пясъчния замък, когато Грег се появи. Остави две чанти до купчината дърва и се зае да разпалва огъня.

Слънцето бавно потъваше в Тихия океан. Залезът постепенно угасваше. Чайките се връщаха в гнездата си за през нощта. В далечината проблясваха светлините на пристанището на Санта Барбара. Във вечерния здрач Роберта и Грег чакаха, хванати за ръка, пламъците на огъня да станат по-големи и по-силни. Бе неделя вечер. Небето бе черно и тяхното време почти бе свършило.

„Само да не мисля за това“ — каза си Роберта. И все пак как можеше времето да лети толкова бързо!

Половин час по-късно държаха над огъня шишовете с нанизаните парченца салам. После тя почисти своята клечка, наниза на нея малко сланина и я надвеси над огъня. Грег присви устни:

— Нима наистина искаш да ядеш това отвратително нещо?

— Вкусно е, Грег. Само опитай.

Изведнъж той скочи.

— Сега обаче наистина е време за тържествения огън! — измъкна триумфално пуловера й от втората чанта и го просна върху пламтящата жарава. Когато огънят го обхвана, той го набута с един прът още по-навътре. — Иска ми се да изпея някаква песен-заклинание, за да освободя окончателно света от подобно нещо — извика той доволен.

— Не вярвам в заклинанията — отвърна мило тя, — а в справедливостта. Сваляй плувките си!

— Роберта, от сигурен източник знам, че това не е нудистки плаж.

— Не ме интересува. Ти изгори ваканционния ми гардероб. Искам удовлетворение!

— Ах, по дяволите — Грег се измъкна от хавайските си плувки. Хвърли ги в жаравата.

— Доволна ли си? — изръмжа той. — Ако сега се появи бреговата охрана, ще имам сериозни неприятности.

— Искаш ли едно саламче?

— Не!

— Нищо ли не искаш повече?

Грег сграбчи Роберта.

— Напротив, твоя бански!

Тя се противеше, но само привидно.

— Мислех, че ти харесва.

— Не бой се — успокоя я Грег. — Не мисля да го горя, а само искам да съм сигурен, че бреговата охрана няма да се заинтересува от мене, когато се появи.

Няколко секунди по-късно банският й лежеше небрежно захвърлен на пясъка.

— Огънят сякаш винаги те прави много по-страстен — прошепна Роберта, когато устните им най-сетне се разделиха.

Мирисът на сол и водорасли, пукотът на пламъците и шепотът на пробоя отвъд дюните накара и двамата да повярват, че се намират в някакъв друг свят. Роберта и Грег превърнаха последните часове от отпуската си в прекрасно преживяване. Всяко докосване и всяка целувка оставяха чувството за нещо неповторимо.

След дълго време звездите най-сетне се показаха на небето. Огънят догаряше. Луната изгря. Все още бе учудващо топло. Лежаха на одеялото и се вслушваха в грохота на океана, който сякаш им изпращаше своето прощално послание.

— Ще ми е трудно да си тръгна оттук — промълви тя.

— И на мен — рече Грег. — Бе толкова щастлив уикенд. Вълшебни дни. Но нищо не е вечно. Може би след известно време вече няма да ни се струва толкова хубаво.

— Може би — въздъхна тя.

— Студено ли ти е? — Грег почувства, че тя трепери.

Роберта поклати глава. Не, не й беше студено. Онова, което я караше да трепери, бе страхът от новата самота.

 

 

На другата сутрин Грег повика такси. Роберта не възрази. За щастие той не я помоли да го изпрати до летището. Така й спестяваше скования и напрегнат разговор преди излитането. Почти се зарадва, когато таксито изчезна зад крайбрежния храсталак. Мразеше дългите сцени на сбогуване.

„Нищо не е вечно“ — беше казал Грег. Няколко дни в рая. Някои хора през целия си живот не бяха преживявали такова щастие, както тя през това кратко време. Но повече не можеше да остане в къщата. Реши да изчисти и подреди навсякъде, да напише благодарствено писмо на братовчедка си и да тръгне. С прекалено усърдие изтупа пясъка от плетените килимчета, изми пода и изтърка банята.

Казваше си, че няма причина да бъде чак толкова потисната. Сигурно щяха да се видят отново. Скоро бе изложбата в „Сий странд“ и… Сълзите рукнаха по бузите й.

Наближаваше обед, когато си спомни последния си разговор с Ан. Остави кърпата за съдове и влезе в спалнята с надеждата да успее да се свърже с директорката по маркетинга на „Кариока“, преди да е излязла за обяд.

— Роберта! Как си? — Джесика Уити сякаш наистина се радваше да чуе гласа й. Познаваха се отдавна. През последните четири години Роберта редовно бе организирала изложби в търговския център „Кариока“. Тя и нейните художници бяха винаги добре дошли там.

— Джес, зная, че още е доста рано, но трябва да сме сигурни за изложбата през ноември, за да оформим ясно годишния си план — обясни Роберта. — Сега съм в Санта Барбара. Мога ли да ти се обадя, за да обсъдим подновяването на договора? Можеш веднага да го подпишеш, след като така и така съм в града.

— Ах, Роберта, ужасно съжалявам — рече неочаквано Джесика след една смутена пауза. — Мислех, че си научила от слуховете, разпространявани вече месеци наред. Центърът беше продаден.

По дяволите — помисли си Роберта. Дано с новите собственици може да се работи също така добре, както и с предишния шеф на Джесика.

— Някой местен човек ли го купи? — запита тя.

— Във всеки случай хора от Калифорния. Двама мъже, които отскоро са съдружници. Нали познаваш Питър Хейстингз от „Караванс“ в Палм Спрингс? Другият собственик е Грегъри Фийлд от „Сий странд“ в Кармел. Срещала ли си го някога?

— Да — Роберта овладя напълно гласа си. Картината вече се оформяше в съзнанието й. Деловата среща в петък, полетът за Палм Спрингс тази сутрин, телефонният разговор между Питър и Грег. Но защо, по дяволите, бе държал всичко в тайна?

— Означава ли това, че ще прекъснем дългогодишното си сътрудничество? — тя несигурно прехапа устни.

— Е, не окончателно, предполагам. Рано или късно ще започнем отново — отвърна Джесика. — Но аз прочетох внимателно договора за покупката, докато той се мотаеше по бюрото на шефа. Ръцете ми са вързани. Не мога да вземам никакви решения от този род без писменото нареждане на собственика. На първо време тук няма да има никакви изложби, това дори е записано в договора.

Роберта приключи разговора с огромно усилие. Накрая едва прикриваше треперенето на гласа си.

Как е могъл! Простена и скри лице в ръцете си. Как можеше Грег да й причини това! Как бе възможно да лежи до нея на голямото легло и да й шепне нежности и същевременно да кове заговор срещу съществуването й?

Объркана, Роберта приключи с подреждането на вилата. Когато се наведе да вземе куфара си, видя някакво копче, паднало до леглото. Беше от ризата на Грег. Тя енергично го хвърли през прозореца, затвори и спусна завесите. Взе куфара си и бързо излезе от стаята. Искаше колкото се може по-скоро да се махне от вилата, от плажа и от своите спомени.