Джейн Едуърдс
Роберта (10)

X

— О, боже!

Роберта трябваше напълно да се съгласи с приятелката си.

— Точно това си казах и аз, когато най-сетне ми просветна къде е причината за сутрешното ми прилошаване. Ани, мила, ти наистина ще станеш леля.

— Сигурна ли си, че ще издържиш? Девет месеца… — Ан кимна към банята. — И какво ще стане с нашите изложби?

Изявите в „Сий странд“ бяха приключили преди три дни. Въпреки всички лоши предзнаменования, изложбата бе изключително успешна. Художниците продадоха много картини. А Шарлийн ги уведоми за одобрителните реакции както на търговците, така и на публиката.

 

 

Тази вечер Роберта бе поканила Ан на вечеря, за да обсъдят някои неща на спокойствие.

— Не мисля, че на бъдещите майки им е лошо цели девет месеца — отвърна тя и присви лице. — Или поне се надявам, а що се отнася до изложбите… Смятам, че до Лас Вегас всичко може да си остане постарому. След това аз ще се оттегля и ще се занимавам само с канцеларската работа, докато ти уреждаш нещата навън. Така или иначе загубихме „Кариока“. А от средата на януари сигурно отново ще съм в състояние да работя. Ще продам това жилище и ще си потърся някое по-голямо, защото ще ми трябва място за бебето и за една грижовна гувернантка, която ще стои при него, докато ме няма.

— Имам чувството, че си обмислила вече всичко.

— След посещението при лекаря не ми оставаше нищо друго. Между другото, трябва да ти се извиня, че през последната седмица не идвах на работа. Наистина не бях добре, но не беше грип.

— Паула вече ми намекна за нещо подобно — призна Ан. — Може би трябваше да я ритна по кокалчетата.

— Е, рано или късно всички ще научат.

След дълго мълчание Ан каза:

— И ще се питат кой е бащата.

— Нека се питат. Ти поне знаеш, нали?

— Разбира се, че знам. Наблюдавах ви, когато последния път в „Сий странд“ той те отмъкна в кабинета си. Никога не съм виждала двама души, които да изглеждат толкова отнесени — Ан задраска с нокти по полата си. — Не че ме засяга, но все пак: каза ли му?

— Не, и никога няма да го направя — заяви Роберта толкова решително, сякаш темата веднъж завинаги беше приключена.

После заговори за назначаването на една помощничка.

— И още нещо, Ани. Ти не си предполагала подобни усложнения, когато написахме името ти на бланките на фирмата. Ако искаш, можеш да преразгледаш решението си за нашето сътрудничество…

— Ах, не говори глупости. Какво означават едно или повече усложнения в нашия бизнес! В действителност вече от доста време се нуждаем от помощничка. А при новата ситуация това е още по-наложително.

След известен размисъл Ан се спря на Валери Бърнъм, приятелка, която скоро се беше развела. Тя си търсеше работа и можеше веднага да започне.

— Иска ми се да изглеждаш малко по-щастлива — върна се Ан на предишната тема, когато си тръгваше.

— Трябва да го забравиш.

— Така е, но няма да мога. Никога — отвърна Роберта и затвори вратата.

На другата сутрин намери в кутията писмо от Грег. Беше с печат от „Сий странд“. Отначало си помисли, че е от Шарлийн. Скъса плика и се сепна. Дръзкият, силно наклонен почерк не би могъл да бъде на жена.

„Искам да ти поднеса своите благодарности — и търговците, и клиентите бяха във възторг от твоята изложба. Утре заминавам за Италия. Когато се върна, искам да обсъдя с теб нещо важно.

Г.“

Роберта гледаше листа със смесени чувства. Значи нямаше нужда да се извинява във вестника, тъй като той открито признаваше, че изложбата е била успешна. Но заминаването му за Италия с Дорис бе силен удар за нея.

Въпреки че сега Роберта рисуваше всяка вечер часове наред, все още не се решаваше да започне да взема уроци. Преподавателят, за когото си мислеше, бе Лорънс Келалънд, един от най-добрите художници по западното крайбрежие. Но той живееше на три часа път от Сан Франциско. Освен това пред прозорците на ателието му се простираше панорамата на „Севънтийн майлз драйв“ в Монтерей и на Тихия океан. А Роберта знаеше, че никога няма да успее да се концентрира в тази обстановка. Изгледът непрекъснато щеше да й напомня за Грег, човека, когото се опитваше да забрави.

В офиса двете съдружнички изцяло се съсредоточиха върху подготовката за изложбата в Сиатъл. Междувременно Валери Бърнъм бе станала незаменима. Само за една седмица успя значително да рационализира канцеларската работа и да облекчи Роберта и Ан.

На път за Сиатъл Роберта разказа на Ан, че Тони Мирадос се е оженил. Беше и писал, че ще доведа Деби на следващата изложба, за да се запознае с нея.

— Постъпил е правилно — отбеляза Ан. — Но не съм сигурна, че и при тебе е така.

Роберта сведе поглед. Коремът й все още бе съвсем плосък. Само сутиените й напоследък започнаха да отесняват. Грег бе променил живота й. А сега започваше да се променя и тялото й.

Изложбата в Сиатъл вървя от начало до край като по вода. Единственото нещо, което през това време обезпокои Роберта, бе съобщението на новата им помощничка по телефона в петък следобед.

— Пристигнаха писма от Франция и Италия. Но тъй като и на двете има печат „лично“, ги оставих на бюрото ви.

Писмото от Италия бе доста разочароващо. Съдържаше само цветна картичка, на която се виждаше украсена с цветя арка. Писмата от Франция утешиха донякъде Роберта. По време на своите твърде натоварени седмици в Париж Грег поне от време на време с обич бе мислил за нея. И двете писма бяха пълни с нежни намеци за времето, което двамата прекараха в Санта Барбара.

Сълзи рукнаха по бузите й. Нищо не можеше да се върне във времето. Дали някога отново щеше да е така щастлива, както тогава, в малката виличка на брега на Санта Барбара?

През следващите дни един куриер донесе няколко пакета със забравените й на балкона на вилата дрехи, даже и бельото й беше вътре. Нищо не бе отнесено от вятъра, само старият й пуловер го нямаше. Роберта напразно търси някакво писмо или бележка. Пакетите бяха надписани с почерка на Грег, очевидно се беше върнал от Италия. Защо ли не се обаждаше? От ден на ден напрежението й растеше. Най-сетне не издържа. Взе телефона и избра номера на „Сий странд“. Каза името си на секретарката и зачака Грег да се обади.

— Роберта! — рече той. — Колко хубаво, че се обаждаш!

— За мен също е приятно да чуя гласа ти — опитваше се да говори съвсем непринудено, но сърцето й се разтуптя и кръвта забуча в ушите й. Щеше да се разплаче от радост. — Как беше в Италия?

— Великолепно.

Точно от това се страхуваше.

— Най-сетне получих писмата ти от Франция. Пликовете имат такъв вид, сякаш идват от района на военни действия.

— Е, стачката не е нещо много по-различно — гласът му бе приветлив, но не особено развълнуван — Радвам се, че са пристигнали.

Роберта разбра, че той изобщо не се опитваше да й помогне. Как би могла тя тогава да направи първата крачка? Ако не беше бременна, би рискувала, но сега? На другия край на линията той мълчеше. Упорството му направо я вбеси.

— Благодаря за дрехите, Грег. Наистина надценихме вятъра.

— Да, намерих ги пръснати по склона. Рибите още веднъж бяха лишени от това лакомство.

Роберта замълча. Чакаше. Но нищо не помогна.

— Казваш, че си намерил всичко, Грег? Къде тогава е пуловерът ми?

— В сбирката с трофеите ми. Ще дам да ми го позлатят.

И той затвори.

Роберта гневно хлопна слушалката.

В сбирката с трофеите му! Позлатен! Тя се задъхваше от ярост. Какво можеха да означават тези глупости?

Сигурна бе поне, че не можеше да очаква повече изненади по пощата. Но, изглежда, се лъжеше. В понеделник сутринта отново дойде писмо с печата на „Сий странд“. Сряза плика и измъкна някакъв юридически документ. Договор между търговския център „Кариока“ в Санта Барбара и Татчър енд Джарвис арт продъкшън къмпани. Напразно търси подписа на Грег върху документа.

Всички клаузи бяха преписани от стария договор, с изключение на една. От един допълнителен, написан на машина лист Роберта научи, че договорът трябва да бъде подписан лично, в присъствие на двамата партньори. Госпожица Татчър бе помолена да уточни по телефона срока с господин Фийлд.

Тя прочете съобщението три пъти, преди да го проумее. Не можеше да повярва. Той й връщаше „Кариока“. Ноемврийската изложба можеше да се състои — в случаи, че тя бе готова да се срещне с него и да подпише договора.

Когато най-сетне успя да се свърже с Грег, гласът му звучеше доста хладно и дистанцирано. Опита се да влезе в тона му и рече делово:

— Много ти благодаря за договора, Грег. Наистина бях изненадана.

— Е — отвърна великодушно той, — по време на пътуването си стигнах до извода, че не би било честно да ти преча да печелиш хляба си.

Роберта преглътна. Спомни си въпроса му през оня ужасен ден в неговия кабинет: „За тебе изкуството по-важно ли е от мен?“

— Много… много мило от твоя страна! — пое дълбоко въздух и попита: — Кога искаш да подпишем договора? В писмото на секретарката ти се казва, че това може да стане само в присъствието на двете страни.

— Да, ние тук, в „Сий странд“, с удоволствие придаваме на сделките си известна лична нотка — последва пауза, през която се чуваше само шумоленето на хартия. След това отново прозвуча гласът на Грег. — Имам да уреждам още някои важни неща тези дни. Какво ще кажеш за края на седмицата? Джуди ще ти се обади за точния ден и час.

— Добре — заболя я от резкия му служебен тон.

— Значи, разбрахме се. А, между другото, Роберта…

— Да? — отговорът й дойде твърде бързо. И твърде нетърпеливо, в очакване да чуе нещо по-мило.

— Едно предизвестие — каза Грег. — Скоро ще получиш покана за сватбата ми.

Роберта се вкопчи в бюрото си като удавница. О, боже! Нима затова е искал да говори с нея?

— Ти… ти ще се жениш?

— Поне се надявам. И исках ти първа да научиш.

— Това… това е твърде неочаквано, нали?

— Съвсем не — Грег говореше радостно, почти щастливо. — Знаеш ли, веднъж наистина се влюбих. Но за известно време бях изгубил всяка надежда, че от нас ще излезе нещо. Струва ми се, че тя не отговаря на чувствата ми. Но неотдавна разбрах, че наистина ме обича. И сега искам да имам жената на своите мечти.

Роберта винаги бе знаела, че нищо няма да се получи между тях. И все пак невъзвратимостта на случилото се я нарани дълбоко. Всичко, което успя да каже, бе:

— Моите най-добри пожелания!

— Благодаря.

— Надявам се да бъдеш щастлив.

— Да — рече той и гласът му изведнъж вече не бе така уверен. — И аз се надявам на същото.

Този път Роберта затвори първа.