Джейн Едуърдс
Роберта (9)

IX

Бедата никога не идва сама.

Още предната вечер нещата започнаха зле. Една от новите поставки за картини на Сабрина се откачи и нарани един човек.

Фургон спука гума точно на входа към „Сий странд“ и блокира движението за половин час. В единадесет часа вечерта, когато Роберта и Ан вече бяха изгонили всички от центъра, Куинси Мак Намара още не се беше появил. Пристигна едва на разсъмване, напълно изтощен и с някаква ужасяваща история за наводнение, в което бил попаднал на половината път между Тъскон и калифорнийската граница. Едва се беше отървал, но всичките му картини бяха унищожени.

Една друга участничка дойде с разочароващо малък брой картини.

— Съжалявам, Роберта, но нещата се продават като топъл хляб — бе извикала Елиса Ноуълс. — Не можеш да си представиш колко се блъсках, за да приготвя поне тези.

На всичко отгоре тази сутрин някой се бе блъснал в един от стативите на Клер Амбоа и бе прекатурил един от големите пейзажи. Рамката вече не можеше да се поправи. В девет и половина Роберта направи последната обиколка на залата. След това Шарлийн официално трябваше да я приеме. Тя щеше да каже дали всичко е достатъчно добре за клиентите на търговския център.

Господин Барисън, майсторът на фигурки от слонова кост, бе покрил масата си с някаква ужасна шарена кърпа, а сложеният до нея голям сандък с резервни материали сериозно нарушаваше естетиката. Господин Барисън и без това не бе доволен от определеното му място, а сега, когато възразиха срещу покривката и сандъка му, окончателно се ядоса.

Но това далеч не бе всичко!

Мургавото лице на Фрида Ласки изведнъж посивя. Капчици пот избиха по челото й. Сви се на стола до статива си, задиша тежко и се хвана за корема.

— Не издържам повече — простена художничката, сгърчена от болка. Роберта едва успя да я хване. Извика Пол, който рисуваше върху стъкло, и двамата я отведоха в кабинета на Шарлийн, докато Роберта се обади за линейка. Страхуваше се, че е апандисит.

Десет минути по-късно незабелязано изнесоха Фрида през един от задните входове на търговския център. Ан я последва с решително, но изплашено лице.

Когато сирената вече не се чуваше, Роберта си каза, че никога досега не бе правила толкова големи усилия за отличното протичане на една изложба. И въпреки това нищо не се получаваше както трябва. Единствената й утеха бе, че Грег едва ли щеше да научи. Не се бе появявал цялата сутрин. Но затова пък Шарлийн сега бързаше към нея.

— Някой от твоите хора ли откараха току-що с линейката? — запита тя нервно.

Роберта кимна.

— Тъй като Фрида успя да подготви всичко, не е толкова фатално. Аз ще заема мястото й — унесена в мисли продължи: — През последната година фамилията Ласки понесе няколко тежки удара. Дано да успея да продам някои от картините й, тъй че в случай, че няма социална осигуровка, да има поне достатъчно пари.

Шарлийн, изглежда, се успокои и си тръгна.

Чудно красивите морски пейзажи на художничката бяха подредени в полукръг на стативите си недалеч от фонтана. Роберта ги огледа критично. Техниката на Фрида за работа с маслени бои бе изключително своеобразна. Лодките и техните отражения във водата бяха изобразени реалистично и все пак личното възприятие на авторката открояваше платната й от всички останали.

„Моят стил някога също бе неповторим“ — спомни си с болка Роберта. Изведнъж видя на един статив в дъното опънато бяло платно, а до него палитра с ярки размесени бои. Фрида тъкмо се бе канила да започне нова картина. Ама че работа! След няколко часа прекрасните бои щяха да се втвърдят и да се превърнат в неизползваеми сухи петна.

На малка масичка до статива имаше чаша с чисти четки в най-различни размери. Роберта не можа да устои на изкушението. Протегна дясната си ръка към едната от четките. С лявата докосна плоските им връхчета. Потъна в копнежа за онова невероятно усещане за щастие, когато празното платно по магически начин се превръщаше в пъстра картина.

В един миг вече виждаше само четките. Започна да се съсредоточава като онези екстрасенси, които само със силата на волята си местят неподвижни предмети. Върховете на пръстите й трепереха. Палецът и показалецът се свиха още малко и хванаха четката по-здраво. Ръката й затрепери. Белите ивици на белезите се очертаха ясно. Четката се изплъзна от ръката й, удари се в статива и падна на земята. Разочарованието й беше безгранично. Вдигна четката с лявата си ръка и се отпусна на табуретката на Фрида.

На всичко отгоре господин Барисън отново се зададе по коридора. С ръце в джобовете той спря пред картините на Фрида и рече мрачно:

— Хубави картини, госпожице Татчър, и на хубаво място. Вие ли сте ги рисували?

— Фрида Ласки, която преди малко откараха в болницата с остър апандисит, е авторката им — информира го тя хладно. — Има централно място, защото вече от години работи с нас. А вие самият едва ли втори път ще излагате с „Татчър енд Джарвис“, ако веднага не се заемете със задълженията си.

— Скучно е по цял ден да седиш на едно място — изръмжа той. — Казахте ми наистина, че повечето хора купуват в края на седмицата, когато вече са се поогледали. Но при мене едва ли ще дойде някой. Там долу никога няма да продам нещо.

— Разбира се, че не. Особено ако продължавате да се мотаете насам-натам, вместо да стоите на щанда си — тонът на Роберта не търпеше възражения. Господин Барисън се обърна и с нежелание се помъкна обратно. — Невъзможен човек — изпъшка тя и реши да го задраска от своя списък.

Изнесоха една от скулптурите на Дорис. Хората плащаха за тях ужасяващи цени. Няколко минути по-късно някой свали от статива вляво от Роберта един прекрасен акварел. Клиентът плати с кредитна карта. Художникът внимателно провери парченцето пластмаса и написа касова бележка. Хората, с които работя, са наистина делови — помисли си Роберта. Никак не беше лесно едновременно да си добър художник и добър продавач. Но като че ли всички успешно се справяха с тази двойствена роля.

Една жена се приближи до картините на Фрида. Скоро Роберта бе въвлечена в един от онези разговори, които й напомняха времето, когато продаваше собствените си картини. Говореше за цветове, детайли и композиция, показваше нещата от различен ъгъл и повдигна предпочитаната картина на височината на очите на клиентката. После се отдръпна и се престори, че се занимава с други неща, докато жената очевидно все още се колебаеше. Тактичното мълчание също бе част от търговската стратегия. Но жената явно не можеше да реши. Тогава тя отново се приближи към нея. Измърмори нещо за многофункционалност и й показа колко лесно можеше да се смени рамката, в случай, че след известно време картината е все така добра, но рамката вече е остаряла.

Малкото преимущество се оказа решаващо. Докато клиентката вадеше чековата си книжка, Роберта написа квитанцията. Дори и при сегашните високи цени в здравеопазването цената на картината, на която сега сложиха бележка „продадено“, сигурно щеше да е достатъчна, за да покрие разноските по една операция от апандисит.

Докато подреждаше наново картините на Фрида, вниманието й бе привлечено от някаква врява около щанда на Дорис. Двама добре облечени мъже се бяха спрели на една и съща скулптура. Спорът ставаше все по-шумен, хората започнаха да се обръщат любопитно.

Но преди да се стигне до ръкопашна схватка, Дорис успя да ги разтърве. За миг спорът бе разрешен и вълнението утихна. След малко двамата мъже се сбогуваха — спорната статуя беше изоставена, а всеки от тях купи някаква друга, също така скъпа фигура.

„Как го постига само?“ Роберта поклати глава от завист, но и от възхищение, когато единият от купувачите се върна. Натоварил бе новата си придобивка в колата и сега се връщаше за скулпторката. Само от жестовете Роберта можа ясно да разбере, че Дорис бе поканена на обяд. Дорис поклати русата си глава, усмихна се лъчезарно, но после сведе поглед, сякаш трябваше да размисли.

Роберта можеше да си представи хода на разговора.

Дорис казваше приблизително следното:

— Каква трагедия! Но в момента аз наистина не мога да напусна мястото си. Колкото и да ми се иска да ви придружа, един обяд е абсолютно невъзможен… Вечеря в някой от изисканите ресторанти в Уорф? Чудесна идея. Звучи много съблазнително. Значи ще ме вземете оттук в девет часа. Колко мило от ваша страна!

Жалко, че Ан не можа да види това великолепно представление. Роберта едва успя да скрие усмивката си. Дорис бе миловидна, но невероятно издръжлива машинка. Тя прегазваше жертвите си, без те изобщо да го забележат.

Следобед в търговския център стана още по-оживено. Роберта въвличаше евентуалните клиенти в дълги разговори и само се усмихваше на хората от типа на „Утре ще намина пак“. В три часа Ан най-сетне се върна? Напълно изтощена, тя се отпусна на табуретката?

— Как е Фрида? — запита угрижено Роберта. — Чаках часове наред…

— Не ме припирай, ще ти разкажа всичко. Сега е добре, но в един момент животът й висеше на косъм. Апандиситът й се беше спукал. За щастие лекарят от „Бърза помощ“ и хирургът си знаеха работата.

Късно следобед Роберта продаде още една от картините на Фрида. Малко, но много красиво платно с платноходка и високи вълни.

— Влюбих се в тази картина — извика клиентката, искрено зарадвана. — Ще пиша на управителката на търговския център и ще й благодаря, че е поканила в Кармел толкова добри художници.

Радостната усмивка на Роберта изчезна бързо, след като развълнуваната жена си отиде. Грег никога нямаше да повярва, че тя самата не е накарала клиентката да го стори. Привечер обстановката както обикновено се поуспокои. До седем часа не се случи почти нищо. „Господин Барисън е прав поне в едно отношение“ — мислеше си Роберта: Скучно беше само да седиш на щанда, особено когато никой не минаваше покрай работите ти. Скуката никога не я бе измъчвала по време на собствените й изложби, защото винаги рисуваше. Тогава часовете летяха.

Неочаквано тя забеляза, че отново държи в ръка една четка. Платното бе грундирано и готово за работа. Както и тя самата някога, така и Фрида бе художничка, която рисуваше пред публиката. Наоколо имаше предостатъчно пособия за работа. След като приключеше подреждането на изложбата, веднага хващаше четката и палитрата. В тези случаи рисуването запълваше промеждутъците между появата на купувачите, увеличаваше броя на предлаганите платна и привличаше хората. Приятно им бе да виждат как една картина се ражда пред очите им.

Роберта вдигна четката и прокара една плътна почти права линия по горната част на платното. Стана — помисли си тя изненадано. — Мога да държа четката, не съвсем сигурно, и все пак! Досега не бе мислила какво иска да нарисува. Нахвърля едно синьо небе, докато търсеше мотива. Разбира се, всеки можеше да нарисува небе. Нямаше нужда да си гений, за да разпръснеш няколко облачета върху него. Хубави, бели, пътуващи облачета. Не онези грозните, които докарват дъжда. Но една картина… една цяла картина изискваше талант. Практика. Сръчност. Усилия и много време.

Скоро ще имам достатъчно много време — припомни си тя. Още известно време работата щеше да запълва по-голямата част от деня й, но курсът по аеробика вече трябваше да бъде зачеркнат. Идеята да измъкне собствения си статив от килера и отново да направи някой и друг опит всъщност съвсем не беше лоша.

Изведнъж Роберта се сети какво иска да нарисува. Взе въглен и нахвърли в долната част на платното няколко фигури. Огледа сенките на небето и водата и й се сториха отвратителни. Сигурно щяха да минат години, преди да започне да движи четката със същата лекота както някога.

Цели три часа тя не вдигна глава от статива. Не забелязваше дори клиентите, които спираха зад нея и я наблюдаваха. Към девет часа, когато вече затваряха, завърши етюда. Сложи някои нови акценти, уплътни сенките тук и там и подсили златистото сияние. Самата тя бе изненадана от смелостта, с която даде израз на своето вдъхновение. И резултатът бе по-добър от всичко, което би могла да предположи някога.

Естествено той все още бе твърде далеч от великолепния оригинал. От онзи мотив, който сега съвсем ясно виждаше пред себе си. Независимо от това бе изключително доволна от напредъка си. Реши отново да взема уроци. Щеше да има нужда от много практика, за да усъвършенства закърнялата си техника.

Щракна ключалката на стъклената врата на един от бутиците. Другите магазини също затваряха. Колко бързо бяха отлетели часовете! Роберта хвърли последен поглед на своето произведение и почувства, че я обхваща луда радост. Импулсивно натопи четката си за последен път и драсна подписа си в долния край на картината.

Тя все още бе твърде мокра, за да бъде преместена. Маслените бои трябваше да съхнат поне няколко дни, преди да бъдат покрити със защитния слой лак. Остави я на статива и покри платната на Фрида с плътно черно пластмасово фолио. Пол и Уенди Сандерсън се отбиха и я попитаха дали иска да се върне с тях в мотела, където се бяха настанили повечето художници. Щастлива и изтощена, тя напусна търговския център заедно с тях.

След като се обади от стаята си в болницата, за да се осведоми за Фрида, при нея надникна Ан, все още съвсем сънена.

— Наистина исках след вечеря да се върна в „Сий странд“ — извини се тя. — Легнах си само за минутка и съм заспала. Приключихме ли добре деня?

Роберта се усмихна:

— Що се отнася до мен, да. Толкова бях потънала в работа с материалите на Фрида, че съвсем забравих организационните си задачи.

Разказа й въодушевено как най-сетне й се бе удало да държи четката с известна сигурност. Но не спомена какво бе нарисувала. Мотивът бе прекалено личен. Не би могла да го опише дори и на най-добрия си приятел. Преди да заспи, реши да направи още някои промени, за да предаде по-добре тайнствената игра на светлини и сенки.

 

 

Когато на другата сутрин Роберта пристигна в центъра една от първите, картината беше изчезнала. Още отдалеч празният статив привлече вниманието й. Забърза към щанда, мислейки си, че картината сигурно е била съборена от някой непредпазлив минувач. Само това ми липсва — мислеше си тя, — боите да са изцапали скъпия килим в пасажа. Но картината я нямаше никъде. Роберта се отпусна на табуретката и почувства, че в очите й напират горещи, горчиви сълзи.

Разбира се, случвало се беше художниците да съобщят за изчезването на някой експонат. Но подобни неща ставаха толкова рядко, че винаги й действаха като шок.

И то точно тук! Тя се втренчи в лукса, който я заобикаляше. Хората, които пазаруваха на това място, притежаваха най-скъпите вили край морето. Нямаше нужда да крадат полуготови картини.

Изведнъж тя скочи, откри другите стативи и с облекчение установи, че не липсва нито един от прекрасните морски пейзажи на Фрида. Но това правеше нещата още по-непонятни. Вярно, че картината й остана непокрита, защото трябваше още да съхне. Но крадецът е трябвало само да вдигне фолиото, за да си избере от дузина далеч по-хубави произведения.

Роберта разтревожено разпита хората от охраната. Но никой от тях не бе забелязал нещо особено. Вратите бяха отворени за посетители малко преди нейното идване и не бяха видели да се изнася някаква картина. Все пак й обещаха да попитат нощната смяна и да й се обадят.

След това тя предприе обиколка из изложбата и попита всеки художник поотделно дали нещо от експонатите му не липсва.

Навсякъде получаваше само отрицателни отговори, докато не стигна края на пасажа, където се натъкна на съвсем различна ситуация.

— Няма я — викаше господин Барисън. — Най-добрата ми работа е изчезнала!

Тя се опита да го успокои. Започна да го разпитва, според думите му бе изчезнала скъпа резбована фигурка от слонова кост. Въпреки че човекът не й беше симпатичен, Роберта проявяваше разбиране към вълнението му, но само преди той да спомене думата „съд“.

— Знаете, че и дума не може да става за това! — изфуча тя — Вашият подпис под декларацията за отказа освобождава търговския център от всяка отговорност, независимо какво ще се случи. Това е едно от условията за участието ви в тази изложба.

— Не съм чувал нищо за подобна декларация — рече свадливо господин Барисън. — Достатъчно голяма такса трябваше да платя само за удоволствието да изложа нещата си в този гаден магазин. Не стига, че не можах да продам нищо, ами на всичко отгоре ме и окрадоха.

Ан, която стана свидетел на скандала, и се притече на помощ.

— Господин Барисън твърди, че не е подписвал декларация за отказ — рече нервно Роберта на съдружничката си — Сигурно греши. Ние винаги пазим по един формуляр от всеки участник. Ан, моля те да го намериш.

Притесненото лице на Ан й подсказа, че тя едва ли ще намери формуляра.

— Забравих да го накарам да го подпише — простена тя — А Шарлийн изобщо не ме попита. Искаше само точния брой на декларациите и понеже Тони вече бе изпратил своята… — тя хвърли поглед към Барисън, които усърдно кимаше. — Какво ще правим сега?

— Във всеки случай не искам да чувам нищо повече за съдилища! — рече ядосано Роберта.

Обърна се към Барисън и го попита за цената на липсващата фигурка. След като чу отговора, извади чековата си книжка и написа чек за пълната сума.

— Господин Барисън, аз и моята съдружничка не сме откраднали фигурката ви, но ще я платим веднага след като подпишете въпросния документ. След това можете да избирате. Или ще седите тук и през следващите три дни ще се държите съвсем спокойно, мирно и любезно, или ние ще ви върнем таксата и ще ви разрешим веднага да си тръгнете. Какво предпочитате?

Той подписа и прибра чека.

— Възможно ли е да е инсценирал всичко това само за да вдигне шум около себе си? — подхвърли Ан, когато се отдалечиха.

Роберта поклати глава.

— Не, наистина беше съкрушен. А това е и втората кражба в изложбата. Моята собствена картина е взета направо от статива или снощи, или тази сутрин.

— Колко жалко! Ти толкова се гордееше с нея — Ан я погледна съчувствено.

Въпреки че преживяваше загубата, Роберта не можа да не се засмее:

— Смея да твърдя, че я е взел някой, който твърде малко разбира от изкуство. Великолепните морски пейзажи на Фрида, чудесните стъклени неща на Сандерсън и скулптурите на Дорис са му били подръка, а той е предпочел полуготовата картина на една аматьорка.

Този следобед Роберта опъна ново платно и работи ожесточено часове наред. Вече движеше четката доста по-уверено, а сенките й бяха направени много по-умело. Напредваше. Но на произведението все още му липсваше блясък.

Тъкмо бе почистила четката, бе я изплакнала в терпентин и се канеше да я изтрие в един парцал, когато видя Грег. Предния ден изобщо не се бе появявал в „Сий странд“. Сутринта го видя за малко на няколко пъти, но все отдалеч. Сега бе само на няколко метра от нея и изглеждаше увлечен в разговор с Дорис.

Надвишаваше почти с цяла глава дребната й фигура. Но очевидно разликата в ръста изобщо не смущаваше Дорис. Тя стоеше пред него, показваше белите си като перли зъби, разтърсваше русата си коса и ръкомахаше оживено, докато говореше. Истинска омайна сирена. Дорис си беше Дорис.

Флиртът за нея бе нещо толкова естествено, колкото и дишането. Дори когато е била само на три годинки, сигурно момченцата са й правили място на площадката с пясъка и са й давали да играе с най-хубавата лопатка. Точно сега Роберта повече я беше яд на Грег. Защо се правеше на толкова заинтересован? През оня бурен следобед във вилата бе описал Дорис като ужасна бъбривка. „Тя говори, и говори, и говори“ — бе казал той, сякаш това го дразнеше. Но сега й се стори, че е точно обратното.

Роберта обърна гръб на хубавата двойка и известно време гледа в противоположна посока. Когато отново погледна към тях, Грег тъкмо сочеше часовника си, а Дорис кимаше. „Постепенно започвам да схващам нейния маниер да си урежда срещи“ — мислеше си мрачно Роберта. Дали щяха да прекарат вечерта в някои ресторант или на вилата?

Когато Ан предложи да я смени, прие веднага.

— Искам да се отбия при Фрида — рече Роберта. — В края на седмицата мъжът й ще дойде от Сакраменто, но сега сигурно се чувства доста самотна.

Ан й подаде ключовете на колата и се усмихна:

— Няма нужда да бързаш. Ако не се върнеш до девет, ще ме закара някой, който е в същата посока.

 

 

Бледото лице на Фрида все още бе белязано от болката, когато Роберта влезе в болничната стая. Но все пак тя успя да се усмихне. Състоянието й вече се подобряваше.

— Нося ти добри и лоши новини — поздрави я Роберта!

— Първо добрите. Лоши новини тук означава, че ще те събудят, за да ти дадат таблетките за сън.

Роберта сложи на нощното шкафче купчина джобни издания и списания, за да има приятелката и какво да чете, когато тя си отиде.

— Повечето време стоях на щанда ти и използвах четката ти като оръжие, с което да прогонвам евентуалните ти клиенти — рече усмихнато тя. — Но въпреки всичките ми усилия успяха да измъкнат две от картините ти, като ми оставиха някакви чекове в замяна.

 

Изразът на облекчение на лицето на Фрида и показа, че е била права в предположението си, че художничката се нуждае от пари.

— Чудесно! — извика тя. — Значи за неделната тълпа остават още четиринадесет. А сега лошите новини!

— Злоупотребих с боите и платната ти. Изведнъж реших, че щом като мога да пиша, значи трябва да мога и да рисувам — довери й Роберта. — Нарисувах две платна и изразходих доста от боите ти.

Фрида взе ръката й в своята.

— Толкова се радвам за тебе! Помниш ли как започнахме? Ти, аз и Тони. Излагахме картините си по всички летни празници и по гроздобер. Нищо не би ме зарадвало повече от това да видя статива си до твоя.

— Може би скоро ще стане — Роберта не скри надеждата си. — Изглежда, вече съм толкова добра, че някой е отмъкнал първия ми опит. Би трябвало да го приема като комплимент, щом като е решил, че си струва да го открадне.

Двете жени толкова се забавляваха заедно, че към девет и половина сестрата почти насила изхвърли Роберта от стаята.

Когато се върна в центъра, Ан вече покриваше стативите. Още отдалеч й замаха с някакъв малък правоъгълен плик. Подаде го на Роберта с триумфално изражение.

— Какво значи това? — в плика се намираше чекът, който сутринта бе връчила на господин Барисън.

— Шедьовърът се намери под масата — изкиска се Ан. — За щастие доста хора бяха наоколо, когато той се спъна в него.

Роберта разкъса чека и смачка късчетата хартия в джоба си.

— Предполагам, че добре си прибрала подписаната декларации?

Ан кимна.

— Дори и днес тук отново да се вмъкне крадец, никой не би могъл да обвини поне „Сий странд“. Да вървим.

Докато отиваха към колата, Роберта продължаваше да си блъска главата над странната кражба. След намирането на фигурката от слонова кост изчезването на собствената й картина ставаше още по-необяснимо. Защо точно тази картина? Просто нямаше смисъл!