Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Darling Adversary, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ани Съева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2010)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Джейн Едуърдс. Роберта
Издателство „Слово“, Велико Търново, 1993
Редактор: Детелин Гинчев
ISBN: 954 439 119–3
История
- —Добавяне
VIII
Заливът на Сан Франциско бе потънал в мъгла, когато Роберта най-сетне стигна вкъщи след дългото и изтощително пътуване по магистралата. Времето бе в унисон с мрачното й настроение. Не бе спирала почти никъде, освен на бензиностанциите, за да зареди. Свали куфара от задната седалка и тръгна към асансьора. С гневно движение натисна най-долното копче и се озова в подземния етаж.
Приближи се до един отвор в стената. Дръпна капака. Вдигна куфара и го хвърли в зиналата пред нея шахта. Глухо ридание се изтръгна от гърлото й, когато го чу да пада на дъното на пещта за изгаряне на отпадъците. Край на спомените.
Във вторник сутринта вече бе в кабинета си и прослушваше телефонните съобщения, които се бяха натрупали по време на отсъствието й.
— Здравей — поздрави Ан шефката си, когато влезе в стаята половин час по-късно и свали английския си дъждобран. — Не те очаквах толкова скоро.
— Е, вече съм тук — заяви Роберта, пресичайки всякакви по-нататъшни въпроси. — Ан, все още ли искаш да станеш моя сътрудничка?
Госпожа Ан Джарвис не можеше така лесно да бъде извадена от равновесие. За миг очите й се разшириха и тя се вгледа втренчено в лицето на събеседничката си. На Роберта й се стори, че чува цъкането на брояча в къдравата й глава. Тъмни кръгове под очите на шефката. Щрак! Бледа въпреки загара. Щрак! Гънка на ожесточение около устните. Щрак! Ан се извърна и прехапа устни, като че ли резултатът от наблюденията и изобщо не я задоволяваше.
Роберта наблюдаваше помощничката си, която се опитваше да спечели време, като бавно окачваше дъждобрана на закачалката, сгъваше шала си и нагласяше чадъра на поставката, сякаш се надяваше по този начин да получи награда за естетическо оформление. Най-сетне Ан се обърна и запита:
— Добре ли чух?
— Попитах те дали искаш да ми станеш сътрудничка — повтори Роберта.
Ан се отпусна на стола до бюрото.
— Да, разбира се. Винаги съм искала сама да си бъда началник.
— Тогава смятай вече, че имаш своя дял.
За миг погледите им се срещнаха.
— Да видим тогава — изкашля се Ан. Измъкна последния годишен отчет от шкафа с документите и сложи листите с баланса върху бюрото.
Двете жени прегледаха счетоводните данни, провериха състоянието на сметките и накрая стигнаха до едно и също заключение.
— Струва ми се, че това е една почтена цена.
— Повече от почтена — Роберта протегна дясната си ръка.
Ан колебливо я стисна. После скочи и прегърна приятелката си, която вече й беше съдружничка, а не началник. „В Санта Барбара сигурно се е случило нещо, което е преобърнало света“ — мислеше си Ан. Но не смееше да попита.
— Не трябва ли да полеем случая с едно двойно мартини? — извика тя.
— Ще трябва да се задоволим само с по едно кафе и веднага да се заемем със сделките. Сега те трябва да носят печалба за двама. Докъде стигна с изложбата в Сиатъл?
— Можем да я открием десет дни след акцията в „Сий странд“. Всичко е уредено.
— Добре. А, между другото — забеляза решително Роберта. — Вчера говорих с Джесика. Търговският център „Кариока“ е сменил собственика си. Новите собственици, Фийлд и Хейстингз на първо време няма да разрешават там изложби.
— По дяволите — изтърва Ан. — Това беше едно от най-хубавите ни места!
— Беше. Много точно се изрази.
— Защо не ти го е казал сам?
— Сигурно защото не съм го питала — явно бе, че Роберта не иска да се впуска в тази тема.
Необходимо бе да се подготвят още някои важни неща за „Сий странд“. Всеки от участниците трябваше писмено да даде съгласието си, че освобождава търговския център от отговорност за щетите, нанесени от евентуален пожар, наводнение, кражба, срутване и аварии по паркинга. А също и да не търсят правата си в подобни случаи по съдебен ред. Такова условие поставяха всички търговски центрове, независимо малки или големи.
Само Дорис Уелс трябваше да подпише документа след пристигането си. Твърде късно бе да й го изпращат в Италия. Като се сети за Дорис, Роберта посегна към телефона.
— Пронто! — чу се един бодър глас от другия край на линията.
— Здравей, Дорис. Аз съм — рече Роберта. — Сигурна ли е заявката ти за участие в „Сий странд“?
— Грег наистина ли се съгласи? Невероятно! — Дорис веднага забърбори: — Случайно при мене е един сладур, който работи на летището. Той ще се погрижи сандъците с моите скулптури да бъдат натоварени на следващия самолет за Калифорния.
Роберта не можа да удържи усмивката си. Дорис наистина беше уникална. По целия свят, от Осло до Хонконг и от Буенос Айрес до Йоханесбург, тя имаше услужливи приятели и безкрайно усърдни любовници.
— Съобщи ми номера на полета и кога ще пристигнеш. Ще изпратим камион в Сан Франциско.
— О, не си прави тоя труд. Случайно близо до летището живее един колекционер, който отдавна мечтае да ми направи някоя услуга — отвърна Дорис. — Ще дойда следобеда преди откриването. Ще накарам Джейкъб да ме закара направо в Кармел. Така ще ми остане достатъчно време да завърша отливката на Алдо. Той трябваше да изостави една от любовниците си, за да има достатъчно време да позира в студиото. Често казано, мисля, че би предпочел завинаги да остана в Рим.
Роберта със смях затвори телефона.
— Каква жена! — рече тя, клатейки глава. — Нищо чудно, че Алдо иска да я задържи в Рим. И на деветдесет ще бъде същата възхитителна непоправима сирена, каквато е и сега. С гипс в косите, с длето в ръка и винаги заобиколена от хора, готови да постелят пред нея пурпурния килим.
— Наистина може да й се завижда — съгласи се Ан и пожела Дорис да пристигне по-скоро, за да повдигне духа на Роберта. — На всичко отгоре ми се струва, че тази побъркана блондинка дори не е чувала думата „еманципация“.
През следващите седмици Роберта се втурна ожесточено в работата си, за да не забелязва хода на времето. Същевременно се опитваше да компенсира продължителното седене в офиса с повече движения, защото установи, че е напълняла. В петъка преди откриването на изложбата в „Сий странд“ успя да отиде на аеробика.
— Добре поработихте, момичета — рече треньорът и й помогна да стане от пейката. — Ще можем ли да продължим?
— Да, защо не — Роберта изтри потта от челото си. — И все пак ми се искаше да си почина още малко.
— А не е ли по-добре да отидете вкъщи и да си легнете?
Загриженото му лице изведнъж се замъгли пред погледа й, после отново се проясни. Опита се да се стегне и рече:
— Сигурно сте прав.
Една от жените й даде чаша вода и я държа здраво, докато пиеше.
— Благодаря — преглътна Роберта и присви лице. — Вече съм по-добре, Паула. Не разбирам какво ми става. Никога не съм припадала. Сигурно е от диетата, която спазвам от няколко дни.
В понеделник, след като два дни непрекъснато и беше лошо, я обзе ужасно подозрение. Във вторник, когато на закуска отново й се повдигна, вече беше сигурна.
— О, боже! — тя се хвърли на кушетката и скри лице в треперещите си ръце.
Когато най-сетне се успокои, телефонира на Ан и й каза, че има главоболие.
— Не се безпокой — добави тя, след като обеща да отиде на лекар. — До откриването на „Сий странд“ утре вечер ще съм отново във форма.
— Нека по-добре отида сама в Кармел — предложи Ан. — Срещнах Паула. Тя ме пита за тебе и каза, че ти е прилошало при аеробиката.
Роберта бе забравила, че понякога Ан и Паула играеха тенис заедно.
— Да — отвърна тя. — Сигурно е от кръвното. Струва ми се, че е съвсем ниско.
Затвори и изтича в банята. После преброи дните в календара си. Цикълът й бе винаги редовен като приливите и отливите в залива. Винаги. Но не и сега.
— О, боже — прошепна отново тя.
После отвори указателя и потърси номера на един гинеколог. Пръстите й трепереха толкова силно, че първия път не го набра правилно. Най-сетне успя да се свърже. Сестрата й даде час в два и петнадесет.
— Добре — съгласи се Роберта и затвори.
След прегледа тя седеше в кабинета на лекаря.
— Още е рано за окончателна диагноза, но според симптомите, които ми описахте, почти не остава съмнение, че сте бременна, госпожо Татчър.
— Госпожица — поправи го Роберта. — Госпожица Татчър.
— Разбирам. В такъв случай за вас това не е радостно събитие.
— Не. Но исках да съм сигурна.
— Деветдесет и девет процента е сигурно. Но благодарение на съвременните медицински методи нещата не са непоправими.
Преди още лекарят да довърши изречението, лицето й силно пребледня.
— Имате предвид аборт?
— Съвременните средства са не само законни, но и напълно надеждни.
— Но не и за детето, нали? — тя стана и излезе от кабинета с високо вдигната глава.
Вкъщи се отпусна на един стол и остави чантата си да падне на пода. Опита се да проясни мислите си, преди отново да й е прилошало.
В същия миг, когато лекарят така тактично бе заговорил за съвременните медицински методи, вече знаеше, че никой не може да я накара да вземе такова решение.
— Няма да погубя детето на Грег! — извика тя високо. За първи път след отпътуването от Санта Барбара произнасяше името му.
После седна с чаша чай на бюрото си и отбеляза в календара сроковете на изложбите и по-важните сделки. След една бърза сметка загради една дата през ноември и подчерта седмиците преди и след това. Първото раждане никога не можеше да се предвиди съвсем точно.
Роберта имаше намерение да роди и да задържи детето. И абортът, и мисълта да го даде за осиновяване за нея бяха недопустими. Брайън я беше напуснал. Бащата на Грег го бе изоставил. Това дете не трябваше да попада в чужди ръце!
Тя разтвори отново на страницата на февруари, сигурно се бе случило през онази първа нощ. След това Грег я бе пазил. Но през бурната нощ в планината нищо не бе толкова далеко от съзнанието им, колкото мисълта за някакви предпазни мерки.
Подобно безумие, изглежда, изобщо не беше в стила на Грег. Той бе поклатил глава, когато тя спомена многото деца на Марго и Кърк, и бе казал нещо за хапчета. И веднага бе взел мерки, за да не стане някоя беля. Сигурно щеше да я посъветва да го махне.
„Е, добре — мислеше си Роберта. — Няма да го въвличам в тази история.“ Тя наистина умееше да приема фактите. С безпощадна откровеност си призна, че сама си беше виновна. Въздъхна, погледна плоския си корем и се запита как ли ще се чувства, когато вече няма да може да вижда обувките си. В миг на слабост отново й се прииска да каже на Грег за бебето, но после реши, че времето в Санта Барбара за него е било само едно приятно и неангажиращо преживяване. След това нито й беше писал, нито й се беше обадил. И след като изобщо не държеше на нея, как можеше да очаква да се заинтересува от едно малко шумно вързопче, което след девет месеца тя би му представила като негово дете?
Роберта изпита угризения при мисълта, колко допълнителна работа и отговорности щяха да се струпат на Ан. Трябваше да назначат още някого. Може би отказът на изложбата в „Кариока“ бе някакво странно предзнаменование. В края на ноември тя вече щеше да е приготвила нещата си и във всеки един момент да е готова да повика такси.
Продължи да прави планове и да разпределя задачите във времето. Ръката я заболя. Разтърка тънкия белег. По дяволите, бяха й се случвали и по-лоши неща от това да роди едно бебе. Стигна до извода, че една смела жена трябва да се научи да се справя с всичко.
Малко преди пет телефонът иззвъня.
— Извинявай, ако те събудих — рече Ан, — но е важно. Как си?
— По-добре. Не спях. Какво има?
— Лоши новини.
Роберта затвори очи. Не й ли стигаше за днес.
— Какво се е случило?
— Тони Мирадос е закъсал в пустинята Маджоуви.
От Роберта се изтръгна проклятие, което дори баща й, капитан на военен кораб, не би одобрил.
— Няма ли да може да дойде?
— Ще минат дни, докато поправят камиона му. Не е възможно просто да го оправни и да натовари всичко на някой автобус — обясни трезво Ан. — Там, където е заседнал, дори не знаят какво значи думата „автобус“.
— Права си, но портретите му много ще ни липсват в Кармел. Все пак завери разрешителното му за участие — мислено прехвърляше списъка на художниците, които обикновено им сътрудничеха. Навсякъде в Калифорния пролетта бе предпочитано време за изложби. — Кого бихме могли да извикаме толкова бързо?
— Почти всички известни художници, които не сме ангажирали за „Сий странд“, сега са в Седона или в Тексас на една от големите годишни фиести — промърмори Ан. — Остана ни само твоето последно откритие, онзи пенсионер с фигурките от слонова кост.
— Ах, да, господин Барисън — преди няколко седмици Роберта се бе срещнала с един около шестдесетгодишен мъж, чиито изящни резбовани фигурки й напомняха за работите на някои китоловци от началото на деветнадесетия век. Той наистина бе самороден талант, но нямаше никакъв опит от участие в изложби.
— Тук, край океана, неговите неща сигурно ще се продават особено добре — реши тя. — Изпрати му покана. Ако не може да дойде, другите просто ще разполагат с малко повече място.
— Добре — съгласи се Ан. — И още нещо. Твоят приятел се обади.
Пръстите на Роберта се сгърчиха около слушалката. Сърцето й се разтуптя:
— Грег?
— Точно той. Не знаех какво да правя. Казах му, че днес не се чувстваш добре, но че утре следобед ще пристигнем в Кармел.
Роберта едва не простена. Понякога Ан наистина се престараваше! Защо не беше дала на Грег домашния й телефон!
— Добре — рече тя тихо. — Така и ще стане.
След като затвори, се втренчи в апарата в очакване той да позвъни. Но знаеше, че не беше възможно. Телефона й го нямаше в указателя. Грег нямаше никаква възможност да й се обади вкъщи. Протегна ръка към апарата, но рязко я прибра. Грег никога не се бе радвал на изложбата в „Сий странд“. Може би отново щеше да се опита по някакъв начин да развали договора. „Сигурно това е единственото, което иска — мислеше си тя замаяно. Ако искаше да говори лично с мен — каквито и да са причините — не би чакал толкова дълго!“
Роберта видя Грег и Дорис в същия миг, в който влезе в „Сий странд“. Стояха до фонтана във вътрешния двор ръка за ръка и се целуваха. Когато забелязаха нея и Ан, Дорис се освободи от Грег и шумно и радостно поздрави Роберта.
— Виж само кого намерих след толкова години! — извика тя и хвана под ръка едновременно и нея, и Грег. — Благодаря и на двама ви, че отново ме доведохте тук.
— Добре дошла у дома, Дорис — рече Роберта и се опита да се усмихне.
После колкото се може по-тактично освободи ръката си. Докато ги запознаваше с Ан, наблюдаваше Грег. Той наистина изглеждаше чудесно. Може би само малко поуморен и поотслабнал. И все пак — чудесно!
Грег стисна ръката на новата съдружничка на Роберта.
— Радвам се да се запознаем, госпожице Джарвис. Бихте ли показали центъра на Дорис? Трябва да обсъдя някои неща с госпожица Татчър.
„Колко умело“ — мислеше си Роберта с горчивина. Той наистина великолепно умееше да манипулира хората. Грег мълчаливо хвана ръката й и я поведе към кабинета си. Пусна я пред себе си, затвори вратата и се облегна на нея.
— Къде изчезна? — попита той.
Роберта не бе очаквала подобна фронтална атака. Тя имаше причини да го упреква. Но когато го погледна, цялата смелост я напусна. Оказа се в положение да се защитава.
— За какво говориш?
— Говоря за вилата, дявол да го вземе! И за това, че ми липсваше! Полетът ми закъсня с цял час и не можах да ти се обадя от летището, защото Питър Хейстингз вече ме чакаше. Когато пристигнах в „Караванс“, веднага се опитах да се свържа с теб, но така и не успях.
Беше му липсвала!
— Не можех повече да бавя преговорите — продължи упорито той. — Към два направихме пауза. Отново ти се обадих и отново без резултат. Цялата вечер звънях. Следващата сутрин трябваше да летя за Париж, един ден по-рано от предвиденото.
Роберта почувства отчаяние. Той се беше обадил. А тя просто вече не е била там.
Опита се обаче да се опомни. Тя имаше право да бъде ядосана, не той!
— Не съм могла да се обадя, защото още в два часа си тръгнах за вкъщи — отвърна тя рязко. — А преди това наистина разговарях по телефона, и то с Джесика Уити — погледна го предизвикателно.
— И мога ли да знам за какво?
— Струва ми се, че да — тя стисна чантата си с всичка сила. — Джесика е директорката по маркетинг на търговския център „Кариока“ в Санта Барбара.
— Да, вярно. Тя присъстваше на срещата в петък — Грег вдигна ръце. За миг на Роберта й се стори, че иска да ги протегне към нея. Но той ги скръсти пред гърдите си. Гласът му стана толкова мрачен, колкото и изражението на лицето му. — Все още не разбирам какво общо има това с нас.
Непроницаемият му вид нарани Роберта повече, отколкото думите му.
— Трябваше да говоря с Джесика за подновяването на договора за ноемврийската изложба. Можеш ли да отгатнеш какво ми каза тя?
— Предполагам, че центърът има нови собственици. Е, и? Аз също можех да ти го кажа, но не смятах за толкова важно. Ние бяхме важни!
Роберта затаи дъх.
— И аз си мислех същото.
— Сега по друг начин ли мислиш?
Тя не можеше да го гледа повече. Не искаше да вижда това лице, за което бе мечтала от мига, когато за първи път го видя в ресторанта.
— Прекарахме чудесно време заедно — каза тя спокойно. — Но това не е причина да забравя, че по някакъв начин трябва да изкарвам и хляба си.
— Няма ли най-после да ми кажеш за какво всъщност става дума? — сви гневно вежди Грег.
— За мен ще стане много трудно да си изкарвам хляба, ако новите собственици на търговските центрове прогонват оттам художествените изложби и всички подобни дейности — обясни му Роберта. — А ти и Питър Хейстингз сте се погрижили в „Кариока“ поне на първо време да няма никакви изложби.
Струваше й се, че пръстите й ще започнат да кървят, толкова силно стискаше чантата си. Но не би могла нито за миг да се отпусне, без да загуби контрол над себе си.
— Между другото, трябва да ти честитя новата придобивка. Как стоят нещата с „Караванс“? Сега и там ли имаш дял? Трябва ли да смятам, че и януарската изложба в Палм Спрингс няма да се състои?
— Държиш се така, сякаш този договор е насочен лично срещу теб.
— А не е ли така?
— Клаузите на договора с „Кариока“ бяха определени още преди да те познавам — рече натъртено той. — Мога да ти покажа едно копие с датата върху него — погледна я право в очите. — А и много добре знаеш мнението ми за тези проклети шоута, за които толкова си се загрижила.
— Е, тогава между нас едва ли повече може да има нещо общо.
За миг й се стори, че видя в очите му искрена болка. После той запита:
— Наистина ли за теб изкуството е по-важно от мен самия?
Роберта сведе глава. Нищо на света не бе по-важно за нея от Грег.
— Моля те, Роберта, отговори ми?
Той винаги щеше да остане за нея най-скъпото нещо на света. Щеше да го носи дълго в сърцето си, дори и тогава, когато нямаше да може да го вижда повече.
— За мен изкуството е единственият начин да си изкарвам хляба и да плащам сметката за телефона — рече тя най-накрая. — Затова е важно за мен.
— Като спомена за телефона, се сетих, че се опитах да ти се обадя и от Париж. Веднъж дори успях да се свържа със „Сий странд“ и да взема номера ти от Шарлийн. След това обаче нямаше никаква презокеанска връзка — тонът му стана саркастичен. — Там отново имаше някаква генерална стачка. Опитвала ли си се някога да проведеш презокеански разговор от Франция по време на генерална стачка?
Роберта поклати глава.
— Казах ти, че е по-добре да отидеш в Париж през април. През февруари там е ужасно.
— Дори не можеш да си представиш колко ужасно беше, но това няма нищо общо с месеца. За разговорите, които трябваше да ми отнемат само три дни, загубих цели десет. С удоволствие щях да пратя цялата история по дяволите, но нямаше начин. Аз също трябва да си изкарвам прехраната. От Париж заминах направо за Палм Спрингс, за да продължим преговорите. Едва вчера се върнах. Когато се обадих в офиса ти, ме отрязаха и ми казаха, че си болна.
— Така беше.
— Но сега изглеждаш съвсем добре.
— Беше едно от онези краткотрайни неразположения. — „Само девет месеца!“
— Защо не ми дадоха поне домашния ти телефон? Исках да разбера дали си получила писмата ми. Имаш доста несговорчив персонал в офиса си.
— Какви писма? — попита тя, като се опита да не издава колко много би означавал отговорът за нея.
— Пратил ти бях две писма и една картичка.
Грег нервно пристъпваше от крак на крак. Сякаш съжаляваше, че е изхабил мастилото.
— Знаеш ли какво имаше на картичката? Онази идиотска статуя без ръце, която стои в Лувъра.
Беше й писал. Беше й се обаждал. Значи бе мислил за нея. Само ако знаеше! Всичко щеше да бъде друго.
— Нищо не съм получавала — прошепна тя и сведе поглед, за да скрие бликналите сълзи. — Защо си ми изпратил картичката с Венера Милоска?
— Мислех си, че ще ти напомни за разговора ни в деня, когато ходихме на пикник.
Значи го помнеше! Роберта пазеше в паметта си всяка фраза от разговорите им през онези пет дни. Сякаш той също не бе забравил прекрасното време, което бяха прекарали заедно.
Грег я погледна така, сякаш искаше да я хипнотизира. Принуди я да издържи погледа му.
— Все още не си отговорила на въпроса ми — напомни й той. — Изкуството ли е по-важно за теб от мен?
Роберта решително тръсна глава.
— Не — каза тя. — Но вече е време да погледна как върви работата. — Без нито дума повече тя се извърна и напусна кабинета му почти тичешком.