Джейн Едуърдс
Роберта (6)

VI

Когато Роберта отвори очи, стаята бе потънала в оная бледа светлина, в която се превръща утринният полумрак преди изгрева на слънцето. Лежеше неподвижно, а погледът й се плъзгаше из стаята. Едва когато съзря разхвърляните по пода дрехи, си спомни къде се намираше й какво се беше случило снощи.

Беше във вилата на Грег, в неговия пункт за наблюдение на бурите. Нищо наоколо не се бе променило. Променена беше единствено тя. Вече не бе същата Роберта Татчър, която вчера на два пъти изкачи планинския път. Изчезнала бе жената от кариерата, която неведнъж се бе съмнявала в способностите си да обича. На нейно място сега в зеления чувал лежеше същество, чийто пулс се ускоряваше само при мисълта за невероятното преживяване миналата вечер. Ледът се беше разчупил.

Роберта тихичко отвори ципа и изпълзя от пашкула си. В банята все още стояха мокрите й дрехи от предния ден. Изцеди всичко колкото можа. После се изми и облече синия си спортен анцуг. Мина внимателно покрай спящия Грег и простря мокрите си неща на парапета на балкона.

Въздухът бе свеж и съвсем различен от градския. Нямаше и следа от страховитата буря през изминалата нощ — само целият пейзаж бе като току-що измит. Дърветата, искрящото синьо небе, белите гребени на вълните изглеждаха ясно очертани и с ярки цветове.

Тъкмо привършваше утринната си гимнастика, когато Грег се измъкна на балкона. Тя се усмихна.

— Добро утро. Надявам се, че тази чудесна изложба върху парапета не те безпокои.

— Добро утро, скъпа — рече Грег, без да откъсва очи от нея.

— Искаш ли кафе?

Усмивката му й показа, че той иска много повече неща.

— Можеш ли да правиш кафе?

— Разбира се. А също и бъркани яйца и позагорели филийки.

Откъм пътя се чу бръмченето на някакви тежки машини.

— Съжалявам, но сега не можеш да влезеш в ролята на домакиня. Липсват подръчни материали.

— Да не искаш да кажеш, че нямаш нито хляб, нито яйца? Дори и кафе?

Грег със съжаление сви рамене.

— Всъщност аз не живея тук.

— Разбирам. И все пак в къщата би трябвало да има нещо за ядене.

— Ти си жена, която, за да е във форма, непрекъснато трябва да яде и от време на време да я вали дъжд. Тъй че идеята ми за кошницата за пикник беше съвсем на място.

— Но сега не ми трябва пикник, а закуска.

— Какво ще кажеш за ягодите?

Докато ядяха, шумът откъм пътя стана още по-силен. Грег й обясни, че поради честите свличания в района непрекъснато има булдозери, които разчистват пътищата.

— Значи още днес ще мога да сляза от планината — рече тя с привидно нетърпение.

Грег се извърна, за да скрие разочарованието си. Наистина ли тя бързаше толкова много? Миналата нощ му се бе отдала напълно, без изобщо да се опита да скрие колко го желае. Не бе възможно да е играла театър. За подобно нещо наистина бе твърде неопитна.

Но на сутринта нещата изглеждаха другояче.

— Какво имаш против планината? — запита Грег.

— Тук няма нищо друго, освен ягоди — засмя се Роберта. — А аз съм тръгнала към плажа на Санта Барбара.

— Е — рече замислено той, — всяко момиче има право на малко ваканция.

— Не съм момиче. Аз съм жена.

— Трябва да ми го докажеш.

Роберта измъкна шофьорската книжка от чантата си, пъхна я под носа му и посочи датата на раждането. Грег подсвирна. Никога не би й дал двадесет и осем. Изглеждаше му доста по-млада. Значи, беше само с девет години по-стар от нея. Прочете внимателно останалите данни и шеговито я огледа.

— Пише, че си един и седемдесет? Май че като си попълвала документа, си си подарила поне още три сантиметра.

— Имам ли вид на жена, която лъже?

— Не — засмя се Грег. — Имаш вид на жена, която се нуждае от компания за отпуската си — трескаво обмисляше как би могъл да организира нещата, за да си позволи няколко свободни дни. Но не искаше да се издаде до каква степен желаеше да бъде с нея. — Ако ми разрешиш да дойда с тебе, ще ти купя някоя нова дрешка.

— Имам достатъчно дрехи — възрази усмихнато тя. — Гардероби, пълни със страхотни неща от Париж и Рим.

— От рода на безформения ти пуловер, стария панталон и дебелите чорапи?

— Обличам ги, когато ходя на излет.

— На излет? През отпуската си човек трябва да си почине, да се забавлява, да се разтовари. От ходенето можеш само да получиш мехури по краката.

— Може и да си прав. А имаш ли по-добра идея за това какво можем да правим, ако случайно реша да те взема за придружител?

— Защо не посетим някое от старите мисионерски селища?

Но той наистина говори сериозно — помисли Роберта, а гласно каза:

— Идеята не е лоша — никак не й бе лесно да остане спокойна. Възможността да прекара още няколко дни с Грег дълбоко я развълнува. — Мисията в Санта Барбара е една от най-хубавите, нали?

— Е, искаш ли компания за отпуската си или не?

— Отивам в една скромна вила без никакъв лукс.

— Но поне има легло!

Роберта се престори, че се опитва да си спомни.

— Във всеки случай пред вратата има хамак, защото Марго ми каза, че ще залепи ключа отдолу. Сигурно има и легло. На Марго и Кърк за шест години им се родиха четири деца. Без легло такъв конвейер едва ли би бил възможен.

Грег смаяно вдигна вежди:

— Не са ли чували за хапчетата против забременяване?

— Мисля, че просто не ги интересува. Обичат бебетата.

— Или момента на поръчката им — той хвана ръцете й и я принуди да го погледне в очите. — Защо не ми отговориш?

Роберта се изчерви.

— Кажи ми, по дяволите! Искаш ли ме през отпуската си или не?

— Защо искаш да дойдеш?

— Освен всичко друго имам и работа в Санта Барбара. Тъй че защо да не съчетаем нещата.

— О, боже, а аз бях започнала да си въобразявам, че съм единствената причина за неочакваното ти желание да попътуваш — трябваше да прозвучи като шега, но не й се удаде съвсем да скрие разочарованието си.

Известно време Грег я гледа мълчаливо.

— Разбира се, че си — изръмжа недоволно той. Наведе се и измъкна един куфар изпод пейката.

Тя си отдъхна. Най-сетне вече не усещаше върху себе си изпитателния му поглед. Изобщо не знаеше какво да мисли за него. Та те почти не се познаваха. А сега щяха заедно да ходят на почивка! Имаше желание да се хвърли на врата му, но нещо я възпираше така открито да покаже радостта си. Видя как той струпа накуп бельо, чорапи, изгладени ризи, панталони с безупречен ръб и чифт официални обувки и ги опакова в куфара. Най-отгоре сложи строг тъмен костюм.

— Значи наистина имаш работа в Санта Барбара? — запита тя. — Кой знае защо си мислех, че само ме будалкаш.

— Забрави ли, че винаги казвам онова, което мисля? — Грег не вдигна глава. — Мъж на честта като мен никога не би те излъгал.

— Мъж на честта като тебе, който влачи на плажа костюм и официални обувки, едва ли ще хареса моя начин на прекарване на отпуската.

— Напротив! — Грег измъкна едни плувки. На яркосин фон се виждаха пищни екзотични цветя.

Роберта неволно се разсмя:

— И имаш нахалството да се подиграваш на дрехите ми!

Грег вдигна високо плувките и ги огледа критично.

— Когато ги купих на Хаваите миналата година, наистина изглеждаха по-добре.

 

 

Сменяха се при шофирането. Роберта трябваше да признае, че Грег изобщо не бе преувеличил, когато й говореше за красотата на пейзажа. В продължение на стотици мили по крайбрежието нямаше нищо друго, освен девствена природа и чайки. В Санта Барбара обаче веднага попаднаха в гъмжилото на вечерния трафик. Тук беше доста по-топло, отколкото в северната част на Калифорния.

Спряха пред един супермаркет. Но преди да се заемат с покупките си, си позволиха да похапнат, без да бързат. Когато се върнаха при колата, Грег сложи чантите с продуктите на задната седалка и забеляза:

— Не че имам нещо против деликатесите, но можеш ли да ми кажеш за какво ти е тази сланина?

— Отиваме на плажа, нали? Ще си напалим вечерен огън. А когато огънят се разгори, какво мислиш, че ще правим?

— Естествено, че ще печем сланина — отвърна той с физиономия, която показваше, че с удоволствие би се лишил от този деликатес. После помоли Роберта да се качи и да го почака за малко. — Само ще взема нещо от аптеката — рече той някак припряно.

— Почакай, ще дойда с теб — Роберта понечи да заключи колата.

— Не… моля те, недей. Бих предпочел да ме почакаш тук.

— Но защо? Да не би да си замислил някакъв обир?

— Стига глупости, Роберта.

Смутена, тя се отпусна на седалката и промърмори:

— Купи ми една паста за зъби.

— Ще ти купя — Грег изчезна веднага.

Минута по-късно тя изведнъж се сети. Добре че никой не видя как се изчерви. Грег бе внимателен мъж, не искаше никакви рискове…

Останалата част от пътя до вилата изминаха в почти пълно мълчание. Ведрото настроение от сутринта по необясним начин се бе превърнало в съсипващо нервите напрежение. Внесоха вътре куфарите и продуктите, без да разменят нито дума. След като подреди консервите в кухненския шкаф, тя се отпусна върху старата скърцаща кушетка и се загледа в Грег, който се опитваше да запали огъня. Когато най-сетне пламъците лумнаха, той се приближи и седна до нея.

— Съжалявам, че одеве се държах толкова глупаво — извини се той. — Обикновено харесвам шегите ти. Само че…

— О, моля те, не ми обяснявай нищо — прекъсна го Роберта. — Разбрах всичко. Само че понякога твърде бавно загрявам.

Грег не каза нищо и мълчаливо се загледа през прозореца.

— Кога е деловата ти среща тук? — запита тя, за да наруши неловката тишина. В действителност обаче си мислеше нещо съвсем друго. Дали Грег смяташе за съвсем естествено и тази нощ да спят заедно? За какво друго щеше да ходи в аптеката. Тя преглътна.

— В петък сутринта. В десет часа.

— Можеш да вземеш колата ми. Ще имам достатъчно работа тук.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

Станаха, за да разгледат къщата. В първата спалня откриха бебешко креватче, детска количка и детско легло на два етажа. По стените бяха залепени постери на Снупи и Гарфийлд. Върху покривката на едното легло бе изобразен Супермен.

Втората спалня очевидно бе на родителите. По средата на стаята имаше легло с месингова украса, покрито с пухкава бяла кувертюра. До него — нощно шкафче с телефон. Роберта отвори прозореца. Протегна се и неволно се прозя. Грег застана зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Виждам, че си уморена. Пътуването бе дълго, а и вече е късно. Най-добре е тази нощ да спиш тук, а аз ще легна в койката на супермена. Ще се върна утре следобед. Тогава можем да си запалим огън и да опечем сланината ти, ако искаш — обърна я към себе си и я целуна по челото. — Лека нощ.

— Лека нощ! — тя видя как той излезе от стаята и изпита благодарност, че й дава време да се съвземе.

 

 

На следващата сутрин настроението бе доста по-непринудено. С костюм и вратовръзка Грег изглеждаше много изискан и елегантен. Роберта опържи яйца и сланина и намаза две хлебчета с масло. После застана на вратата и му помаха за сбогом, сякаш беше Марго, която изпраща мъжа си на работа в университета. Поклащайки глава, тя се върна в къщата, за да се обади на Ан.

— Как върви отпуската? — запита я асистентката и.

— Доста добре.

Роберта се постара да смени темата колкото се може по-бързо и се осведоми за текущите сделки. Ан й разказа последните новини:

— Договорът ни за ноемврийската изложба в центъра „Кариока“ все още не е съвсем сигурен. Не може ли да се свържеш с Джесика Уити, след като и без това си там? Накарай я да го подпише.

— Знаеш, че това е само една формалност. Но веднага ще й се обадя. Между другото, въпросът с Дорис Уелс се уреди. Ще може да участва в изложбата в „Сий странд“. Грег каза, че няма нищо против нея или поне не повече, отколкото против всички нас.

След кратка пауза Ан запита:

— Грег?

— Грегъри Фийлд. Нали го познаваш.

— Да, познавам господин Фийлд. Но не знаех, че се казва Грег.

Роберта почувства, че кръвта нахлу в бузите и.

— Е, в сряда се опознахме малко по-добре.

— Все още стават чудеса. И колко по-добре?

— Покани ме на пикник.

— В тоя дъжд? Тук валя през целия ден, а сигурно е било така и в цялата област.

— И тук понамокри малко — опита се да омаловажи нещата Роберта. — В края на краищата, ядохме вътре.

— Така значи — заключи Ан. — А само като си помисля, че се опитвах да те убедя да тръгнеш на околосветско пътешествие.

— Да се върнем на Дорис — рече припряно Роберта. — Тя е в Рим. Не на Капри. Обади й се… ох, по дяволите, няма да стане. Номерът й е у дома, в бележника ми. Няма нищо. Ще й се обадя, като се върнем.

— И кога ще се върнем? — Ан едва удържаше смеха си.

Роберта се ядоса на неволната си грешка.

— Още не зная, Ани. Във всеки случай преди края на следващата седмица. Дотогава!

Затвори и поклати глава. Как можа така да се издаде! За щастие можеше напълно да разчита на Ан.

След като чу гласа на помощничката си, изведнъж се сети за решението, което й предстоеше да вземе във връзка с разделянето на фирмата. Нуждаеше се от помощта на Ан, от лоялното й отношение, от отличния й опит. Работата постепенно я затрудняваше. Нови търговски центрове, нови форми на изкуството, нови таланти изникваха като гъби след дъжд. Вече не можеше да се справя сама. Особено пък ако искаше да има малко време за личен живот. Преживяването с Грег я бе накарало да осъзнае какво й бе липсвало през всичките тези години.

Когато се свързва с търговски център „Кариока“, й казаха, че госпожа Уити не е там и че няма да е на работа през целия ден. Реши да опита още веднъж в понеделник. После излезе навън, за да събере дърва за огъня.

Прекара един безгрижен ден на брега. На обяд изтича боса до къщата и изяде едно ръжено хлебче със сирене, шунка, домати и салата. Свежият солен морски въздух бе възбудил апетита й. Чувстваше приятна умора, затова след обяда се отпусна на канапето и задряма.

Следобед събра миди в залива. Всяка една беше различна, очарователна и своеобразна. Докато разглеждаше мидите, Роберта реши окончателно да покани Ан за съдружник. Решението дойде някак от само себе си, именно защото го бе взела на спокойствие. Реши да обсъди с Ан всичко, когато се върне, и да оформи нещата юридически.

С облекчение пое обратно към вилата. Сега се нуждаеше от един душ. След като изсуши и разреса косата си тъй, че тя заблестя, прегледа оскъдния си гардероб. Реши да облече полата, която се увиваше около кръста, и фолклорната блуза. Не е чак толкова лошо — помисли си тя. Тънката синя памучна материя падаше почти до земята и галеше глезените й. Пристегна колана. След като имаше наистина тънка талия, защо пък да не я подчертае? При всяка стъпка отворът на полата разкриваше по малко от дългите й стройни крака.

Застана пред огледалото. Смъкна еластичното деколте на блузата надолу по раменете си, разкиска се и го вдигна отново. Неочакваното преобразяване на аскетичната делова американка в съблазнително работническо момиче от Сицилия можеше да причини на бедния Грег истински шок.

Тъкмо подправяше сладкиша с малко черешова ракия, когато Грег влезе с бутилка вино в ръка. Кимна с одобрение при вида й и после се огледа:

— Имаш ли нещо против и аз да си облека нещо по-удобно?

— Но побързай. Може и веднага да сядаме на вечеря.

Когато се върна, Грег носеше джинси и бяла памучна риза с навити ръкави. Усмихна се.

— Ти си ми сготвила? С какво съм заслужил такава чест? — ръцете му я обгърнаха, той докосна с устни косата й и вдъхна аромата на тялото й. — Трябва да призная, че наистина съм много гладен. Я да те видя. Но ти имаш лунички! Откъде се появиха така изведнъж?

Роберта се сгуши до него. Толкова й бе приятно да го усеща.

— През целия ден се съсипвах от работа по брега, докато ти си седял в стаи с климатична инсталация.

Гърбът й бе топъл. Грег я обърна и смъкна блузата малко по-надолу.

— Едното ти рамо е съвсем почервеняло — възнегодува той. — Не си ли го намазала?

— Забравих. Но засега не ме боли.

Грег целуна изгореното място.

— И сега ли не боли?

— Сега пък съвсем не.

— Добре — той я целуна още веднъж и я извърна към себе си. — Не искам да ти причинявам болка, а само да те прегръщам — и да те любя.

Роберта бавно прокара ръце по бялата му риза.

— Сега ли?

Грег смъкна блузата от раменете й.

— При това няма да ни се налага да говорим много, моя сицилианска хубавице. Доста съм зле с италианския.

— Щом е така, сетих се за нещо друго — засмя се тя. — Нека да изядем вечерята. В този случай също няма да ти се налага да говориш много.

— Нямаше ли да палим огън за сланината?

Роберта оправи блузата си:

— Не съм облечена най-подходящо за вечер на плажа. Но ако настояваш, мога да облека пуловера си, който ти обичаш толкова много.

— Знаеш ли какво ще направим? Ще запалим вечерен огън, както бяхме намислили, и ще хвърлим пуловера в него.

— Много би ти отивало — Роберта изведнъж се сети за нещо. — Хубавите ми дрехи! Вчера ги окачих на парапета на твоя балкон. И заради закуската от ягоди и отвратителните ти плувки ги забравих напълно.

— Наистина ще е по-добре да ги забравиш. Вятърът сигурно ги е отвял и отдавна са станали храна на рибите.

Роберта запали газовата печка и сложи купата с пикантно ухаещото ястие със сирене върху нея. От тонколоните прозвучаха първите акорди на бродуейския мюзикъл „Саут Пасифик“. Тананикайки си тихо, тя се върна още веднъж в кухнята, за да вземе приборите и панерчето с френските хлебчета.

Грег я последва.

— Къде ли са чашите им за вино? — затършува из шкафовете той.

— Може би при бабата и дядото, докато децата са малки. По разбираеми причини в това семейство се използват сигурно само пластмасови чаши.

Грег отвори изстуденото вино, сложи го на масата и продължи да рови за чаши. Най-накрая се примири и наля благородния бял ризлинг в две дебели чаши с надпис „Война на световете“. Чукна се с нея и каза:

— За нашето приятелство!

После седнаха на масата и се посветиха на вечерята.

— Ти наистина имаш доста скрити качества — отбеляза Грег след известно време. — Не само готвиш като Джулия Чайлд, не само се обличаш като Джина Лолобриджида, но и луничките ти ми напомнят за Пипи Дългото чорапче. А можеш ли да танцуваш като Джинджър Роджърс?

— Дай ми ръката си, „Фред“ — каза тя и му протегна своята. Грег взе дланта й и след малко и двамата се полюляваха под звуците на „Любов от пръв поглед“. Текстът напомни на Роберта за първата й среща с Грег в препълнения ресторант.

— Кой беше всъщност мъжът, с когото те видях тогава в „Хайланд ин“? — тя потри буза в брадичката му.

— Гуидо? Търговец от Перуджа. Дошъл беше в Калифорния, за да разгледа „Сий странд“. Интересува се от елегантни търговски центрове.

Устните на Грег докоснаха слепоочието й. Усещаше нежното пулсиране на вената под розовата кожа.

— Страхувам се, че днес твърде дълго си стояла на слънце. А коя беше дамата, която те придружаваше в „Хайланд ин“?

— Ан Джарвис. Асистентката ми. Ще и продам половината от фирмата си.

— Има ли някаква особена причина за това? — ръцете му се заровиха в дългите й коси и потръпнаха при усещането на копринената им мекота.

— Вече не мога да се справям сама. Всяко нещо си има граници. — „И защото с удоволствие бих отделила малко време за личен живот. За предпочитане с теб“ — продължи мислено тя.

Роберта леко разтриваше раменете му. Усмихна се, когато той рязко си пое въздух.

— За нещастие наистина всичко си има своите граници. А също и времето, което мога да прекарам тук с тебе — Грег я притисна здраво към себе си. — Но имаме още цели два дни, за да решим дали да изгорим дрехите ти или не. В понеделник трябва да бъда в Палм Спрингс. А в сряда отлитам за Париж.

— Човек би трябвало да отиде в Париж през март или април, а не през февруари — обхвана я безкрайна тъга при мисълта, че вълшебната им игра щеше да свърши толкова бързо.

— Само едно делово пътуване. Скоро ще се върна.

Музиката спря. Грег отведе Роберта до грамофона, за да изберат заедно друга плоча. Този път бе нещо инструментално, етюди за цигулки, без текст, който би могъл да събуди някакви спомени. Когато започнаха да танцуват, Роберта леко сключи ръце около врата му. Тя отметна глава назад и го погледна в очите. Сигурно бе разчел страстния копнеж в нейните, защото се наведе и я целуна. Стори й се, че я удари електрически ток. Притисна Грег силно към себе си. Той я вдигна на ръце. Когато напусна стаята заедно с нея, угаси светлината, но остави грамофона да свири. Звуците на меланхоличната мелодия ги придружиха до спалнята.

Един час по-късно Роберта все още лежеше плътно притисната до него в средата на голямото легло.

— Трябва да ти направя едно признание — пръстите й очертаха контура на раменете му.

Топлият му дъх докосна гърдите й.

— Не мисля, че мога да го понеса точно сега.

— Бъди смел — Роберта тихо се засмя. — Никога не съм имала рокля, ципът, на която да заяжда.

— Аз също мога да ти направя едно признание — рече Грег. Но вместо да продължи, я привлече към себе си и покри лицето й с целувки.

— Може би е по-добре да го запазиш за себе си — изрече тя полузадушена. Пулсът й лудо биеше. Близостта на този мъж й действаше като магия. — Ягуарът ти не е тук, за да успееш да ме догониш още веднъж.

Грег пренебрегна съвета и мушна ръка между бедрата й.

— Все пак ще поема риска — гласът му звучеше тайнствено. — Под прозореца имаше цял шкаф, пълен с чисти хавлиени кърпи.

И двамата се разсмяха.

Когато ръцете му станаха още по-дръзки и започнаха да изследват всички ъгълчета на тялото й, Роберта затвори очи и прехапа устни. Тих стон се изтръгна от гърдите й. Грег се наведе и ги зацелува.

— И тъй като, изглежда, е дошъл часът на истината, вече мога да ти кажа, че обикновено използвам синия чувал.

— Предавам се.

Пронизаха я сладостните тръпки на желанието. „Удоволствие“ би било твърде слаба дума за онова, което изпитваше в момента. Почувства, че се превръща цялата в огнена жарава, когато Грег се надигна и се сля с нея. Ръцете й обгърнаха мъжа, когото обичаше, пръстите й се впиха в гърба му, тя го прие в себе си, за да изживеят заедно опиянението на осъщественото желание.