Джейн Едуърдс
Роберта (4)

IV

Бурята се усили. Напредваха бавно. Дъждът падаше като дебела завеса пред предното стъкло. Наистина не избрахме най-подходящия ден за разходка из природата — мислеше си Роберта. Подпря ръце на арматурното табло и внимателно заоглежда пътя. Изведнъж силен порив на вятъра откъсна клон от един кипарис и го запрати по средата на пътя.

— Внимавай! — извика тя.

Грег завъртя волана и доколкото можа, отдалечи колата от падналия клон. Въпреки умелата маневра обаче един друг клон раздра платнения гюрук на колата. Широките гуми на ягуара забуксуваха по хлъзгавия път и той опасно се поднесе. Но Грег успя да спре точно навреме.

Роберта с ужас се взираше в черните спускащи се отвесно надолу скали отдясно.

— Нищо не може да затрудни един автомобилен състезател!

— И един добър екипаж — допълни Грег.

Стана й приятно от похвалата му. Успокои се и се обърна назад, за да се опита да затвори по някакъв начин скъсаното място на гюрука. Грег отново насочи колата към пътя. Минаха покрай едно голямо игрище за голф. После Роберта видя множество големи червени керемидени покриви, тухлени зидове с арка и широки асфалтирани алеи. Всички тези крайбрежни вили гледаха към бушуващия кобалтовосин Пасифик.

— Какъв рай!

— Нали? Тук живеят повечето клиенти на „Сий странд“. Разбираш защо толкова държим на качеството и лукса.

— А къде отиваме сега? — запита тя няколко минути по-късно, когато излязоха на магистралата.

— На юг. Мястото е близо до Биг Сур.

— Тогава ще взема колата си. Аз също отивам на юг, но много по-далече. Няма смисъл после да се връщам още веднъж.

— Сигурна ли си, че искаш да караш сама? Пътят е тесен и стръмен и има опасност от свличания — предупреди я Грег.

— Същото ми каза и Марго.

— Свличанията са особено голям проблем през зимата. Почвата е толкова мека и рохкава от дъждовете, че най-малкият трус е достатъчен цели склонове да тръгнат надолу. Още по-лошо е, когато летните пожари са унищожили корените на дърветата и земята няма никаква опора — той внимателно заобиколи едно паднало дърво. — Коя всъщност е Марго?

— Братовчедка ми. Тя и мъжът й имат една къщичка на брега, близо до Санта Барбара. Предоставиха ми я за няколко дни, защото искам да отдъхна малко. Ако не беше този пикник, вече щях да съм там.

— О, боже, нашият пикник! Съвсем го бях забравил.

— Но не и аз. Не бих имала нищо против да хапна нещо.

Пред „Сий странд“ Грег остави Роберта до колата й. Изчака търпеливо, докато тя запали тъндърбърда си, и й направи знак да го последва.

Шосе номер едно в посока на юг следваше точно крайбрежната ивица. На места само един несигурен дървен парапет отделяше тясното платно от дълбоката пропаст. Роберта поглеждаше със страх към белите гребени на вълните долу. Стряскаше се всеки път, когато някой порив на вятъра разтърсеше колата и капките дъжд заудряха още по-силно по предното стъкло.

Изведнъж мигачът на ягуара й даде знак да завие наляво.

За секунда тя се поколеба. Жените имаха привилегията неочаквано да променят мнението си. Не трябваше ли просто да продължи нататък и по-късно да изпрати на Грег картичка от Южна Калифорния, в която да му поднесе извиненията си. Но от дете бе свикнала да държи на думата си. Освен това все още не бе получила съгласието на Грег за участието на Дорис Уелс в изложбата. Последва ягуара със смесени чувства.

Тесен, покрит с чакъл път се извиваше нагоре по хълма. Табелките предупреждаваха за падащи камъни. Роберта нервно заобиколи една купчина кал, която се бе свлякла на пътя от страничния насип. Междувременно бе спряло да вали.

Десет минути по-късно ягуарът зави по дълга стръмна алея. Тя го последва. Когато най-сетне слезе, учудено се огледа. Скалната плоскост предоставяше място не само за колите, но и за една чудно красива виличка в швейцарски стил, която сякаш бе построена само от стъкло и дърво. Масивни стволове подпираха островърхия покрив, а стъклената фасада сигурно откриваше прекрасен изглед към морето.

— Вятърът се усилва. Да влезем, преди още веднъж да сме се намокрили — Грег поведе Роберта към вратата.

Вътре вниманието й веднага бе привлечено от огромната открита камина на отсрещната стена. До нея бяха натрупани дърва, които сигурно щяха да стигнат за цяла зима. Грег остави кошницата за пикник и се зае веднага да разпалва огъня. Когато първите пламъци се появиха, хвърли вътре няколко шепи сухи борови иглички.

— Това придава на огъня особено червеникаво сияние — обясни той.

— И ухае чудесно — Роберта вдъхна дълбоко боровия аромат и се огледа.

Това бе най-интересната къща, която бе виждала някога. Помещението, където се намираха, бе много голямо. Малък барплот в дъното отделяше кухненската ниша. Покрай стените бяха наредени дървени пейки с възглавнички за сядане. Пред тях имаше няколко ниски масички от чворести, ръчно изгладени пънове. Вместо столове на още няколко места в помещението имаше големи възглавници за сядане. Не се виждаха нито картини, нито някакви други украшения. Наклонените стени от червено дърво създаваха чувство за уют.

— Грег, но това е фантастично!

— Надявах се, че ще ти хареса — взе якето й и посочи една врата зад кухнята. — Това е банята. Трябва да си изсушиш косата, за да не настинеш.

Банята бе малка, но практично обзаведена. На малка етажерка до кабината с душа имаше купчина хавлиени кърпи. Кадифеномеката хавлиена материя изглеждаше някак прекалено луксозна. След като уви една от кърпите като тюрбан около главата си, Роберта се върна в дневната и извади от чантата си четката за коса. Сложи една от възглавниците до огъня, свали кърпата и разтърси косата си, за да я среше. Грег застана зад нея.

— Нека аз — рече той и взе четката от ръката й.

Тя мълчаливо сведе глава. Грег не бързаше. Приведе се над нея и разпръсна косите й, за да съхнат. Леките, едва доловими движения на пръстите му я накараха да изтръпне. Вече не й беше студено. Изведнъж изпита огромно желание да се облегне на гърдите му. Но вместо това вдигна глава и грабна четката.

— Благодаря. Мисля, че косата ми вече изсъхна.

— С други думи, готова си за обяд.

— Отгатна!

Грег се усмихна, взе кошницата и я занесе в кухненската ниша. Роберта се надигна и се загледа през стъклената фасада навън. Бе смаяна от величествения пейзаж. Чуваше грохота на бушуващия океан, докато наблюдаваше как вълните се разбиват в скалите под нея. Над развълнуваната водна повърхност се простираше тежкото оловносиво небе. Буреносните облаци сякаш яздеха гребените на вълните.

Грег се приближи с две чинии в ръка.

— Сега вече разбираш защо я построих точно тук.

Ако не беше примамливият аромат на яденето, Роберта с часове нямаше да се откъсне от този пейзаж. Но гладът победи, особено след като видя съдържанието на чинията. Около една порция пикантна салата от раци бяха наредени тънки резенчета ростбиф, шунка и месо от печена пуйка, украсени с домати и маслини. Пресни хлебчета и изстудено бяло вино придаваха завършен вид на тържествения обяд.

— Хм. Наистина имаш вкус — каза тя, когато седнаха на масата един срещу друг.

Грег се засмя.

— А за десерт ще има и ягоди.

След малко Роберта отмести чинията и подпря глава с ръце:

— Какво се замисли така?

— Трябва да обсъдя с тебе още нещо. Скулптурката, чиито снимки ти донесох тази сутрин, в момента живее в Италия. Поканихме я с телеграма. В понеделник тя се обади по телефона и даде съгласието си — Роберта внимателно погледна Грег. — Но само при условие, че ти нямаш нищо против. Името й е Дорис Уелс.

— Дорис! От години не съм чувал за нея. Още ли се въргаля из глината?

Роберта изпъшка. В това отношение Грег наистина изглеждаше безнадежден случай.

— Моделите на всички големи скулптури се правят от глина или от гипс. Роден също се е въргалял из глината, преди да създаде своя „Мислител“ — напомни му тя — А какво би бил Лувърът без Венера Милоска?

— Скулптурите на снимките бяха превъзходни, доколкото си спомням — забеляза Грег, без да обръща внимание на поученията й. — Когато познавах Дорис, тя правеше само безформени глинени фигурки.

Роберта потисна една усмивка.

— Днес тези „безформени глинени фигурки“ са световноизвестни и се продават скъпо. Дорис определено е най-талантливата скулпторка, която познавам.

— Окей. Разчитам на твоя вкус. Интересно ще е да я видя отново — той смръщи чело и продължи: — По мое време Дорис беше доста бъбрива. Никак не можеше да си държи устата. Все говореше и говореше.

Роберта вече с удоволствие би сменила темата, но нищо не й идваше на ум.

— Разказа ли ти за баща ми?

Точно от този въпрос се страхуваше.

— Да, но не много — отвърна тя несигурно.

— Колко?

— Честна дума, Грег, никога не съм обръщала внимание на клюките.

— Колко?

— Че се е казвал Себастиян Фийлд и че е бил талантлив художник пейзажист.

— И?

Роберта избягна погледа му.

— Ами… че е напуснал дома си. Че е тръгнал с някаква грънчарка и е обикалял с нея по панаирите и че са живели по къмпингите и плажовете.

Грег затвори очи.

— Да, така е — рече измъчено той. — Кловер, така се казваше момичето, живееше в един фургон. Ходеше боса и когато за първи път я видях, имаше дълга мръсна коса. Дори не беше хубава.

— Може би баща ти я е намирал хубава — подхвърли предпазливо Роберта.

— Майка ми беше хубава. А той я напусна заради едно грозно момиче. Тогава бях петнадесетгодишен.

— Винаги е твърде рано да бъдеш изоставен — Роберта си спомни за Брайън.

Грег като че ли не я слушаше.

— Преместихме се при дядо ми. Той бе старомоден, живееше спартански и притежаваше верига от големи магазини. Мразеше всички видове украшения, бе прогонил от живота си не само декоративните, а и обикновените красиви неща. Боже, ако само можеше сега да види „Сий странд“!

— Мебелите в кабинета ти да не би да са негови?

Той кимна.

— Знаеш ли защо запазих бюрото и креслата? Тези грозотии трябва винаги да ми напомнят да бъда в крак с времето — лицето му придоби мрачен израз. — Когато дядо умря, вече беше фалирал. Наложи му се да затваря магазините един след друг, защото никога не искаше да опита нещо ново, защото беше голям инат и нерядко клиентите го считаха за арогантен. Слава богу, някак си успях да спася земята в Кармел.

— А часовникът… той от майка ти ли е?

— Едно от малкото неща, които тя ми остави — отговори Грег със стиснати юмруци. — Никога не говореше за болестта си. Когато разбрах колко е зле, опитах се да намеря баща ми. Претърсих всички тези проклети изложби по крайбрежието, мотах се по селски панаири и хипи фестивали. Когато най-после го открих, вече бе твърде късно. Твърде късно за тях двамата.

Нищо чудно, че той мрази всичко, свързано с изкуството — помисли си Роберта и реши, че е време да тръгва. Между тях нямаше нищо общо. Но преди да успее да стане и да се сбогува, Грег взе ръката й в своята. Приближи я към устните си и тогава забеляза тънките бели линии.

— Какво е това? — попита той изненадано. — Или може би щеше да е по-добре да не го споменавам?

Роберта остави ръката си в неговата.

— От една катастрофа. Шофьорът на другата кола беше пиян. Хирурзите свършиха добра работа, нали?

— Изобщо нямаше да забележа белезите, ако отблясъкът на огъня не бе паднал точно върху тях — Грег целуна дланта й. Обърна отново ръката й и погали белезите. — Много лошо ли беше тогава? — попита той тихо.

— Да. Строшени кости, разкъсани сухожилия. Но лекарите опитаха всичко. Дори не зная със сигурност колко пъти ме оперираха. Все пак поне донякъде се оправих — Роберта примигна и продължи: — Онова, което обаче не можаха да закърпят, беше разрушената ми мечта. Вече правя почти всичко. Само дето пръстите ми не се свиват достатъчно добре или поне не толкова, че да държат четката. Толкова пъти опитвах. Но най-накрая се отказах.

Известно време Грег мълчаливо я гледа.

— Тази сутрин ти спомена годеника си. Да не би да е загинал при катастрофата?

— Брайън? — Роберта горчиво се усмихна. — Не, Брайън се измъкна без нито една драскотина. Но не можа да преживее това, че с кариерата ми беше свършено. Не съвпадаше със свръхамбициозните му планове. Една година след раздялата ни се ожени за дъщерята на един човек, на когото принадлежи половината Силикон Вали.

— Още ли го обичаш?

Роберта вдигна глава.

— Разбира се, че не. Той ме изостави в най-лошия момент от живота ми. Мразех го. Но от няколко години не чувствам дори и това. Брайън вече ми е напълно безразличен.

— Наистина ли можа да преодолееш подобно разочарование?

— Слава богу, да. Не исках да отравям останалата част от живота си с планове за отмъщение. Реших, че мога да се заема с нещо много по-добро — тя издърпа ръката си и стана. — Хайде да идем навън и да погледаме бурята. Чистият въздух ще разсее мрачните ни мисли.

Роберта излезе на верандата и потри ръце. Вятърът като че ли бе подгонил дъжда обратно към морето. Въздухът бе кристален, а земята ухаеше. Тя се огледа. В едно закътано ъгълче до къщата откри малка пристройка с прозрачен, подобен на стъкло покрив.

— А това какво е?

Грег обгърна талията й с ръка, отведе я до пристройката и отвори дървената врата. Насреща им избликна облак пара.

— Топъл басейн — обясни той. — Слънчевите колектори на покрива поддържат водата гореща дори през зимата. Чудесно средство за разтоварване.

За да избегне облака пара, Роберта се опита да се извърне, но Грег я държеше здраво. Лицата им изведнъж се оказаха само на сантиметри разстояние. Той мушна ръце в широките ръкави на пуловера й. И най-лекото докосване на пръстите му й действаше като възбуждаща ласка.

Роберта потръпна. Това бе някакво ново, невероятно чувство. Докосванията на Брайън никога не бяха предизвиквали у нея усещане, което дори малко да се сравни с него.

— Грег — прошепна тя, — косата ми отново ще се измокри.

— Тогава веднага отново ще я изсушим пред камината. — Приведе се към нея и докосна устните й със своите.

Тя затвори очи и тихо простена. Неволно отвърна на целувката му и се притисна към него. О, небеса, не е възможно да ми е толкова хубаво с този мъж — мислеше си тя, когато гръм отново разтърси небето и дъждът пак заплющя. Проклинайки, Грег се откъсна от нея.

— Тоя горе не ни мисли доброто! Ела, да се прибираме бързо.

Измокриха се до кости, докато стигнат до вилата. Погледнаха се един друг и се разсмяха. Роберта взе хавлията, която преди малко бе използвала за тюрбан и попи капките от лицето му.

Грег я привлече към себе си.

— Трябва да ти кажа нещо.

Притисната до него, Роберта вдигна очи. Чакаше. Защо изведнъж той стана толкова сериозен? Пусна кърпата и обви ръце около врата му.

— И какво е то?

— Че искам да те целувам навсякъде. Но засега ще се задоволя само с прегръдката ти, или поне докато съвестта ми не е чиста. Трябва да ти призная нещо.

Роберта се притисна още по-силно към него. Какво чак толкова страшно можеше да се случи. Дори и да беше женен, вероятно за някоя безумно ревнива жена, която вече изкачваше хълма с брадва в ръка, нима би имало някакво значение? В момента й беше толкова хубаво, както никога досега. Беше й хубаво в ръцете на този мъж и само това беше важно.

— Какво признание, Грег?

— Този пикник днес — измърмори той. — Не те поканих, защото исках да бъда мил с тебе. Имах определен план.

Роберта замръзна.

— Така ли? Да не си искал да ме бутнеш в някоя пропаст, за да се отървеш от мене? — спомни си сцената в резервата.

— Ама че глупост. Разбира се, че не — той смутено се изкашля. — Просто исках да пофлиртувам с тебе, да ти завъртя главата и после да те зарежа. Не си падам по амбициозните жени. Исках само да ти дам урок, който да помниш дълго.

Роберта имаше чувството, че са й ударили плесница. Отстъпи назад.

— Наистина си получих урока. Вече зная, че никога не трябва да скитам с чужди мъже из дъжда — изрече тя с блеснали очи.

Дръпна якето от закачалката и го наметна на раменете си.

— Не си могъл да преглътнеш поражението си и си решил да си отмъстиш. Това е било, нали?

— Всъщност да — призна Грег. Вече се разкайваше, че заговори за това. А искаше само докрай да бъде честен. — Но в мига, когато те взех в ръцете си, разбрах, че никога няма да мога да осъществя плана си.

Роберта грабна чантата си, измъкна ключовете на колата и се втурна навън.

— Съжалявам, че не успя — рече тя язвително. — Но можеш да бъдеш спокоен. Опитът не беше съвсем неуспешен. Известно време наистина бях влюбена в тебе. Поздравявам те за постижението.

— Роберта! — Грег я настигна на терасата. — Къде искаш да ходиш, по дяволите?

Тя се отскубна от него и хукна надолу по стълбите.

— В Санта Барбара. Там ще прекарам отпуската си.

Той беше плътно зад нея.

— Да не си полудяла? Стъмва се и вали като из ведро. Моля те, Роберта, бъди разумна.

— Ако бях разумна, изобщо нямаше да дойда тук с тебе — през локвите тя стигна до своя тъндърбърд, отвори вратата, хвърли вътре чантата си и седна зад волана. Треперейки от гняв, се опита да пъхне ключа в стартера, но ръката й почти не се подчиняваше. Искаше й се да се отпусне върху волана и да се наплаче до насита, но времената, когато се поддаваше на чувствата си, бяха безвъзвратно отминали. Току-що бе разбрала докъде може да я доведе всичко това.

— Наистина си си загубила ума — чу тя Грег да вика някъде зад нея.

Искаше да затвори вратата на колата, но той я държеше здраво.

— Никой нормален човек не би се опитал да се спусне в такова време от планината!

Роберта дръпна вратата с всичка сила. Видя капките, които се стичаха по лицето на Грег. Той отметна мократа коса от очите си.

— Роберта, послушай ме, за бога! Двеста мили на юг няма никаква възможност за пренощуване. А и някои мостове вече може да са отнесени от бурята.

— Трябваше да помислиш за тези неща, преди да ме подмамиш тук горе — изфуча тя. — Пусни вратата!

Най-после успя да запали мотора. Включи чистачките и още веднъж обля лицето на Грег с порой дъждовни капки.

— Поне се върни в Кармел за през нощта! — Наведе се към нея. Чистачките продължаваха да пръскат лицето му с дъждовна вода. — Казах го само за добро, скъпа. Ужасно се страхувам да не ти се случи нещо.

Тя включи фаровете.

— На теб ще ти се случи нещо, ако веднага не се махнеш от пътя ми — мократа дръжка на вратата се изплъзна от ръката му. Роберта дръпна вратата и я заключи, сякаш искаше да се барикадира. Ръцете й бяха толкова мокри, че едва държаха волана. Яростно се опита да ги изтрие в полата си, но туидът не попи влагата.

Тогава видя, че Грег все още стои до колата. Дожаля й, като видя колко беше измокрен. Но после помисли: „Така му се пада!“ Да оставиш някого на дъжда далеч не бе толкова лошо, колкото да се възползваш от чувствата му и после да го изоставиш.

Тя включи на заден ход и даде газ. Колата подскочи. Гумите се завъртяха и калта се разхвърча на всички страни. По бузите на Роберта течаха сълзи и се смесваха с дъждовните капки по лицето й. Обърса очите си с ръкав, завъртя кормилото и превключи скоростите. Фаровете за последен път осветиха тебеширенобялото лице на Грег.

Гладките кожени подметки на обувките й непрекъснато се хлъзгаха по педалите. От дрехите й капеше вода и образуваше малки локвички. Пътят пред нея приличаше на огромно блато. Колата непрекъснато поднасяше. Тя отчаяно се опитваше да овладее нея и самата себе си. Прехапа устните си до кръв, но не успя да спре хълцането. Нямаше никаква възможност да спре край пътя и на спокойствие да потърси някакъв изход от тази буря на чувствата и природните стихии.

„Грег се оказа прав по отношение на състоянието на пътя“ — призна Роберта пред себе си. Бързо разбра, че в това време няма да стигне далеч. Най-много до Кармел. Утре можеше да продължи пътя си.

Още веднъж изтри лицето си с ръкав, но материята на якето можеше да попие сълзите й точно толкова, колкото и чистачките да се справят с дъжда навън. Не смееше да посегне за кърпичка в чантата си, за да не изгуби контрол върху управлението. Силното й хълцане се пренесе и върху кормилото и колата се заклатушка на зигзаг по шосето. Всеки път, когато си спомняше за предателството на Грег, я обхващаше парещо чувство на отчаяние. На всичко отгоре той я беше предупредил! „Пазете се от оръжията ми!“ И то още при първата им среща.

И тя беше нащрек! Не му вярваше! Но само докато той я целуна за първи път. После остави сърцето си, а не разумът да решава. И докъде стигна? Дотам да върви с колата си по една опасна пътека през самия ад.

Пръстите й стиснаха волана. Колко ли още имаше до магистралата? Гумите газеха падналите клони, хлъзгаха се по чакъла. Роберта с усилие избягваше купчините кал, но само за да срещне някое ново препятствие. Една от табелките, които предупреждаваха за опасност от свличания, се бе прекатурила по средата на шосето. Тя едва успя да я заобиколи, зави надясно и измъчено се втренчи напред.

Изведнъж видя фарове в огледалото. Вече не се чувстваше толкова сама. Напразно се оглеждаше за някоя отбивка край пътя. Искаше да пропусне другия шофьор пред себе си, за да може да го следва по непознатия терен. Но й се наложи да продължи, а на всичкото отгоре и фаровете я заслепяваха, защото той я беше настигнал. Стресът и разочарованието, причинено от Грег, напълно отнеха силите й. Дясната й ръка бе схваната, лявата я болеше от преумора.

Магистралата трябваше да е някъде наблизо!

Роберта намали, когато другата кола се приближи съвсем. Тъндърбърдът буквално пълзеше. Но очевидно телепатичните й способности не бяха достатъчни, за да предаде намерението си на другия шофьор. Фаровете останаха зад нея. За щастие поне нямаше насрещно движение. Някой циментовоз отпред, само това й липсваше!

Неочаквано видя наистина нещо да се приближава. Нещо тъмно и безформено бе преградило пътя. Няколко мига се надяваше това да е камион, който изчаква удобния момент, за да влезе в магистралата. После с ужас установи, че бе свлякла се земна маса, която й отрязваше пътя, без да има начин да бъде заобиколена.

Преглътна. Само без паника! Внимателно натисна спирачките, за да предотврати блокирането на колелата. Прехапа устни. Гумите не намираха никаква опора. Отправи отчаяна молитва към небето и затвори очи.

Отвори ги отново, когато колата се друсна и спря, и тя видя, че се намира на десет сантиметра от една планина от чакъл и тиня. Все пак има господ — помисли си тя и имаше желание изобщо да не слиза от колата. После все пак реши да погледне навън дали няма някаква възможност да се измъкне. Извади фенерчето изпод седалката, отвори вратата и слезе, без да обръща внимание на дъжда. Едва ли би могла да се измокри повече! На светлината на джобното фенерче установи, че положението наистина беше безнадеждно. Шосето бе блокирано не само от чакъл и кал, но и от големи скални отломъци. Разбра, че колата в никой случай няма да може да мине. Планината беше победила.

Гледаше съкрушено пред себе си, когато чу, че зад нея се затвори някаква врата. Обърна се. Един мъж се приближаваше към нея. Грег. Роберта отново насочи светлината към препятствието.

— Няма смисъл — каза Грег. — Можем да разриваме цяла нощ и пак няма да можеш да минеш.

Тя знаеше, че е точно така.

— Какво правиш тук изобщо?

— Играя си на пожарникар. И се грижа за безопасното ти пътуване.

Роберта се учуди, че част от дъждовните капки, стичащи се по лицето й, бяха солени. Чувстваше се жалка.

— Нямаше нужда да го правиш.

— Моя бе вината за прибързаното ти заминаване.

— Слушай, аз…

— Признанието ми беше голяма глупост. Трябваше да те оставя да вярваш, че съм добър човек, или? — Без да чака отговора й, той взе фенерчето от отпуснатите й ръце и го изгаси. — Но мислех, че ще ми простиш, а когато вече съвестта ми ще е чиста…

— Глупачката бях аз — призна уморено тя. Извърна се към колата си и видя, че вратата й е още отворена.

— И двамата се държахме като деца — рече Грег. — Но сега това няма никакво значение. Важно е само да обърнеш и да ме последваш по обратния път. Нямаш друга възможност. И не се безпокой. Няма да те докосна. Честна дума! Имаш ли с какво да се преоблечеш?

Роберта се отпусна на мократа седалка.

— В багажника. Нали бях тръгнала на почивка.

— Ах, да. Санта Барбара. Все някак ще стигнеш до там. Но не и тази нощ.

Пътуването нагоре към планината бе много по-лесно от бягството й по нанадолнището. Сега поне не плачеше.