Джейн Едуърдс
Роберта (3)

III

— До утре! А като мине срядата, ще ни остават само два дни до уикенда, така че трябва да издържим.

Наистина ли бе минала още една седмица? На Роберта й се струваше, че Ан вчера отлетя за Денвър. През цялото време не бе напускала офиса. Напълно потъна в работа. Телефонът звъня почти непрекъснато, в паузите между обажданията се справи с цяла планина писма. След завръщането на Ан трябваше да изготви отчета, да подписва сметки и платежни нареждания.

Натисна светещия бутон по-силно, отколкото бе необходимо. Изложбата бе истински успех. Куфарчето на Ан буквално се бе препълнило с чековете от комисионните, с които художниците заплащаха своите десет процента от стойността на продажбите. Участниците очевидно бяха пласирали всичките си експонати. Да се радва или напротив?

„Нима ревнувам?“ — питаше се Роберта по пътя към жилището си. И защо тя, ръководителката на „Татчър арт продъкшън къмпани“, бе останала в Сан Франциско да се занимава със скучна канцеларска работа, докато асистентката й застана в центъра на събитията? Сега това явно я дразнеше.

По природа бе великодушна, но фирмата бе всичко, което имаше. Отвори вратата на апартамента си. Да раздели фирмата си с някой друг за нея би означавало същото като това, една арабка да приеме в домакинството си трите нови съпруги на мъжа си.

Пресиленото сравнение я накара да се засмее на себе си. Влезе в банята, решена още известно време да отложи въпроса за евентуалното поделяне на отговорностите. Засега се нуждаеше най-вече от една гореща вана за разтоварване.

Но още преди ваната да се напълни, телефонът наруши плановете й. Вдигна слушалката, чу се продължително щракане и пукане, италиански думи, смесени с развален английски, които я накараха да се сепне, после изведнъж нещо просветна в ума й:

— Ти ли си, Дори?

— Как отгатна? Да, аз съм! Благодарение на чудесните италиански връзки най-сетне мога да ти се обадя.

— Мислех, че си на Капри.

— Вече бях там. Но от януари вали непрекъснато. Затова се върнах в Рим, в ателието на Виа Венето. А днес получих телеграмата от Ан.

— Сега при вас не е ли три часът през нощта?

— Да, досега съм работила, по-скоро съм се съсипвала. Този млад Адонис, който ми позира в момента…

— Разбирам. Няма да се учудя, ако си твърде заета, за да се върнеш в Калифорния за нашата изложба — забеляза Роберта с известна ирония.

— Нищо не разбираш. Бедният Алдо вече е имал две жени. А в моето студио идва, за да си почине — разсмя се Дорис. — Но точно сега и за нещо друго. С удоволствие ще участвам в „Сий странд“. Страхувам се само, че Грегъри Фийлд няма да ме допусне. С какъв вид изнудване всъщност успя да се добереш до съгласието му за тази изложба?

— Чист късмет — Роберта искаше по-бързо да дойде на въпроса. — Сега не мога да ти разказвам всичко с подробности. Да не би да има нещо против теб?

— Дълга история — засмя се Дорис. — В колежа бяхме добри приятели. Но още тогава той изпитваше ужас от художниците и всичко, което имаше нещо общо с изкуството. Заради баща си, разбираш ли? Когато започнах да правя първите си опити с глина, всичко между нас свърши.

— Какво общо е имал с това баща му?

— Сигурно си чувала за Себастиян Фийлд. Известен с мистичната си живопис — гласът на Дорис бе изпълнен с упрек. — Беше великолепен, докато не се пропи и не тръгна с една хипарка. Тя се занимаваше с керамика в Санта Крус, представи си. Едно от онези деца на цветята. Скитаха заедно от панаир на панаир и спяха по къмпингите в нейния отвратителен стар фургон.

— О, боже, и каква стана после?

— С нея? Не знам. Но майката на Грег не можа да понесе изневярата на мъжа си. Почина, когато той беше на седемнадесет, уж от левкемия. А малко след това Себастиян се обеси от отчаяние. Вече ти е ясно защо Грег е настроен така към художниците. Оттам нататък реагираше на картини и всякакви други произведения на изкуството като бик на червено.

— Дорис, пак ще ти се обадя — прекъсна Роберта потока от конфиденциална информация. Не искаше да чува нищо повече. Изведнъж я обзеха угризения за онова, което бе причинила на Грегъри, настоявайки за тази изложба.

Ако можеше да се откаже от всичко! Но не, нямаше връщане назад. Толкова хора разчитаха на изложбата, готвеха се, работеха вече от месеци.

— Наистина се нуждая от малко почивка — простена Роберта.

Занесе чаша кисело мляко на бюрото си, принуди се да хапне няколко лъжици и изрови от бележника си един телефонен номер. Набра го и само след частица от секундата чу ответния сигнал от четиристотин мили разстояние. Прозвуча приветливият глас на братовчедка й Марго.

— Как е сега в Санта Барбара? — запита Роберта, след като бяха разменили последните семейни клюки.

— Чудесно както винаги. Даже съжалявам, че утре отлитаме. Кърк трябва да изнесе някакъв доклад в Бостън — рече Марго с известна гордост. — После ще си позволим десет дни на Бермудските острови. Майката на Кърк ще поеме децата. Той казва, че съм заслужила две седмици меден месец, след като за шест години съм му родила четири деца.

— Хм, трябва да се съглася с него. Между другото, пази се от номер пет по време на отпуската. А докато ви няма, ще използва ли някой виличката на брега?

— Не. Ние самите не сме били там цяла зима. За себе си ли я искаш?

— Да, представи си. Трябва да си почина няколко дни. Ако нищо друго не се случи, в сряда мога да тръгна натам.

— Карай внимателно! Крайбрежният път е много опасен. Напоследък често затваряха магистрала номер едно заради земни свличания.

Роберта затвори с облекчение. Щеше да прекара няколко спокойни дни, необезпокоявана от роднините, докато Марго беше с Кърк в Бостън. И точно от това се нуждаеше сега — спокойствие!

Унесено бъркаше киселото мляко. Грегъри Фийлд беше помолил, дори беше наредил да му занесе лично останалите снимки. Можеше да го стори в сряда сутринта и по възможност да се опита да поговори с него за Дорис Уелс.

Когато Ан се върна от срещата си по обяд, намери Роберта пред купчина снимки.

— Ще можеш ли няколко дни да се справиш без мен? — попита Роберта асистентката си. — Смятам да занеса тези фотографии в „Сий странд“, за да се запознае господин Фийлд с тях, и после да отпътувам на юг. Марго ми предостави виличката на брега.

— Нямам нищо против, щом искаш да си пълниш очите с пясък. Но, знаеш ли, едно околосветско пътешествие…

— Нямам желание след това да се боря с любовната мъка по помощник-капитана — разсмя се Роберта.

Същата вечер се зае да опакова багажа си. За самотния й престой на брега бяха достатъчни няколко практични спортни дрехи, удобни панталони, блузи с дълъг ръкав и един поизбелял пуловер. В Санта Барбара времето беше меко, така че сложи и памучните шорти, няколко тениски и сандалите си. Изведнъж в ръцете й попадна една отдавна излязла от мода фолклорна блуза. В подобни блузи, с набрано на шнур ажурно деколте, бе виждала да се появяват италиански артистки в най-прелъстителните си роли.

„За какъв ли карнавал съм си я купила?“ Най-сетне реши, че блузата може да се съчетае с дългата, увиваща се около талията пола, с която вечер щеше да чете край камината. Сложи и двете върху банския си, а до тях маратонките и дебели памучни чорапи. Най-накрая опакова и любимия си стар пуловер.

Легна си рано и спа добре, обзета от някакво странно спокойствие. Когато будилникът иззвъня, навън все още беше тъмно. Облече един бежов пуловер и се пъхна в тясната зелена пола от туид. Нахлузи чифт черни копринени чорапи и обу модерни ниски обувки. Накрая наметна върху раменете си едно подплатено кожено яке. Всичко това бе грижливо приготвено още от предната вечер. Искаше да се появи на деловата среща в „Сий странд“ в непретенциозно и все пак изискано облекло.

Напусна града по магистралата, а после зави надясно по крайбрежния път. Когато океанът се откри пред нея, бе наистина в чудесно настроение. Започна да вали, но това нямаше голямо значение. Можеше да вали колкото си иска! Роберта имаше пред себе си няколко безгрижни дни.

 

 

Кармел винаги много й бе харесвал. Тесните виещи се улички се изкачваха нагоре и се спускаха надолу между миниатюрни старинни къщички и цветни градини сякаш взети от книжка с картинки. Когато стигна до сградата на търговския център „Сий странд“, трябваше да признае, че на Грегъри Фийлд му се беше удало да го съчетае хармонично с живописното му обкръжение.

Роберта взе пакета със снимките и тръгна към кабинета на Грег. Изненада се от небрежното облекло, в което той я посрещна. В светлия си ирландски моряшки пуловер и черните джинси изглеждаше висок и силен, както установи тя с неволно възхищение.

— Роберта! Влизайте — посрещна я сърдечно той.

Недоверието й моментално се събуди. Какво бе станало с „госпожица Татчър“? Та само преди седмица се бе държал с нея като прокажена. А сега я бе хванал под ръка и я наричаше с малкото й име!

За да приключи по-бързо с тази неясна ситуация, започна делово:

— Виждам, че сте зает, господин Фийлд, затова…

— Тъй като известно време ще работим заедно, настоявам да ме наричате Грег — прекъсна я той и й предложи същото тежко и тромаво кресло, което си спомняше от миналия път. — Как мина изложбата ви в Колорадо?

— Чудесно! — въпреки че бе решила да говори делово и неангажиращо, Роберта почувства, че се усмихва. — Убедена съм, че вие също ще оцените изключителното равнище на произведенията на тези снимки. Акварелите например притежават такова изящество и хармония…

Наведе се над бюрото, за да му покаже цветните фотографии. Грег застана до нея и се подпря на плота. Близостта му и случайното докосване на ръцете им я обърка. Бързо се отдръпна и му предостави снимките без повече коментари.

— Нещата са съвсем прилични — признанието прозвуча някак принудено. — Предполагам, че надзорният съвет ще се съгласи.

Надзорният съвет ще подскочи от радост, помисли си тя.

— Надявам се — отвърна подчертано хладно. Нали Дорис Уелс й бе обяснила причините за неговата антипатия към изкуството. — Апропо… — тя изведнъж се стресна. — Бих искала да обсъдя още един въпрос с вас, господин Фийлд…

— Грег. Толкова ли е трудно да го приемете?

— Е, тогава, Грег. Скулптурите на последните снимки…

— По-добре е да поговорим за тях по време на обяда — той се надигна.

Роберта недоверчиво поклати глава.

— Не, благодаря. За съжаление днес нямам време.

— Друга делова среща ли имате?

Тя избегна погледа му. По-добре да не беше идвала.

— Не точно среща. Исках да…

— Ако не е толкова спешно, бихме могли да продължим разговора си. Но не тук. Намислил съм нещо специално, което сигурно ще ви хареса — тръгна към вратата и й кимна да го последва.

Келнерите тъкмо подреждаха сребърните прибори, когато Роберта и Грег влязоха в елегантния ресторант в средата на покритата улица с магазини. Когато видя Грег, оберкелнерът изчезна и след малко се появи с голяма кошница за пикник.

— Заповядайте, господин Фийлд. Всичко, което сте поръчали.

— Благодаря — Грег се разсмя при вида на смаяното лице на Роберта. — Нали ви казах, че имам нещо специално за вас. Какво стана? Не обичате ли изненадите?

Роберта мислеше за дългото пътуване покрай брега, което й предстоеше. Щеше да й се наложи да пренощува някъде на половината път до Санта Барбара, ако сега приемеше поканата.

Е, и какво от това? Все пак трябваше да бъде предпазлива! Искаше да разбере за какъв вид капан за мишки той току-що бе приготвил сиренето.

Когато малко по-късно вече седеше до него в откритата кола, отново се запита дали не бе прекалено лекомислено просто ей така да тръгне с Грег. Та тя дори не знаеше накъде отиваха.

— Откога не сте била в „Севънтийн майлз драйв“? — прекъсна той мрачните й мисли.

— О, от години. Там ли отиваме? — наистина беше изненада. Неволно се извърна към него, сияеща от радост. — Някога много обичах това място. Годеникът ми… — прехапа устни. — Ах, това беше преди пет или шест години.

Грег насочи колата на север, в посока към Монтерей.

— Струва ми се, че в началото на годината тук е най-хубаво — рече той, сякаш не беше чул забележката й. — Морето е диво, а целият пейзаж блести от дъжда.

— Между другото, не е ли малко рисковано в такова време да ходим на пикник? — сутринта бе ръмяло. В момента Роберта не можеше да види небето, защото тъкмо минаваха през една гъста гора, но й се струваше, че слънцето отново се е скрило в облаците.

Грег вдигна рамене.

— Е, нали не сме от захар? Защо да е рисковано?

Спря пред една бариера и подаде на пазача, който стоеше пред своята къщичка, една петдоларова банкнота, срещу която получи билет и карта на крайбрежния резерват. Мълчаливо пътуваха през това кътче от рая, докато стигнаха върха на хълма, където гората оредя и разкри изгледа към морето.

— Облаците наистина изглеждат заплашителни — измърмори със съжаление Грег.

При Пойнт Джоу, откъдето се откриваше известната панорама, Грег сви от асфалтирания път. От надвисналата скала можеха да се видят безброй птици и тюлени. Грег заобиколи колата и отвори другата врата, за да помогне на Роберта да слезе. Не пусна ръката й дори и когато тя вече бе вън от колата. Нещо по-лошо: обгърна талията й с ръка и я привлече напред почти до ръба на скалата.

Тя се препъна в неравния терен и без да иска, се хвана още по-здраво за Грег. За секунда затаи дъх.

— Прекрасно е, нали?

Роберта трепереше въпреки топлото кожено яке. Странно!

Грег отмести погледа си от бушуващите вълни и се взря в лицето й. Изненадано вдигна вежди, притисна я към себе си и попита:

— Студено ли ви е?

Тя се опита да се освободи от него, но безуспешно.

О, боже — мислеше си тя, — да не би да иска да ме бутне надолу от скалата? Наистина той ми обяви война, но нима ще ме убие само защото организирам изложба в неговия търговски център?

Неочаквано почувства ръцете му под пуловера си и целувката му върху леденостудените си устни, но не се отдръпна. Топлите му търсещи пръсти се плъзнаха по гърба й, докосвайки голата й кожа.

Роберта не разбираше какво става. Нима той не я мразеше? А тя? Къде бе останало недоверието й? Как позволяваше на този мъж, който я считаше за враг, да я милва? И какво, най-сетне, вършеше самата тя? Изведнъж почувства косата му под дланите си и се запита какво я бе довело дотам, да гали врата му и нежно да прокарва пръсти по ухото и слепоочието му.

Внезапен порив на вятъра едва не ги повали. Роберта се вкопчи още по-здраво в Грег. Той измъкна ръце изпод пуловера й и я взе в прегръдките си. Притисна я толкова силно, че тя усети ударите на сърцето му. Стояха прегърнати и се целуваха.

Тежки капки дъжд зачукаха по скалите. Чайките се разкрещяха. Вятърът шибаше вълните. Грег завъртя Роберта и продължи да я притиска към себе си, докато си проправяха път към колата.

— Бързо. Качвай се! — хлопна вратата зад нея и скочи зад волана. С няколко бързи движения вдигна гюрука. Известно време седяха, дишайки дълбоко, един до друг, като се опитваха да се съвземат от светкавичната атака на природните стихии.

Дъждът бе дошъл тъкмо навреме, за да възвърне разума им. Роберта дори не можеше да повярва в реалността на случилото се преди малко.

Наистина цяла седмица след като за пръв път се погледнаха в очите, притежателят на „Сий странд“ не й излезе от ума. Трябваше да признае, че тактиката му беше безупречна. След като разбра, че никакъв натиск няма да я принуди да се откаже, избра съвсем различен подход. Тя преглътна. Предупредил я бе, но как можеше да предположи, че ще е толкова опасно.

„Пазете се от моите оръжия“ — бе казал той. Питаше се дали противникът й наистина съзнава силата на своите оръжия. А най-опасното от тях бе способността му да разтапя сърца от лед.

Светкавица разцепи небето. Бурята продължаваше.

Грег я погледна.

— Обичаш ли бурите?

— Красиво е. Но не и когато си навън — тя приглади мократа си коса. — Обичам да я съзерцавам, но през прозореца, някъде на сухо. В бурите наистина има нещо много вълнуващо.

— Да, внушителни са тези сили, който разтърсват природата. Човек не може да им противостои, по-добре е да им се остави.

Стори й се, че Грег говори за стихията на чувствата, завладяла ги преди малко. И за това как се бяха оставили да ги повлече.

С ъгълчетата на очите си видя как той посегна към стартера, а после изведнъж спря. Гледа я толкова дълго, че най-сетне тя изви глава към него.

Лицето му бе непроницаемо, когато каза:

— Познавам най-хубавото място на света за наблюдение на бурите. Но за да стигнем дотам, трябва да се върнем в Кармел и да пътуваме поне още един час. Искаш ли да го направим?