Джейн Едуърдс
Роберта (2)

II

По дяволите — помисли си Роберта, но си пое дълбоко въздух и рече твърдо:

— Да, аз съм Роберта Татчър. А вие сигурно сте Грегъри Фийлд. Преди година и половина веднъж разговаряхме по телефона.

Той присви черните си вежди.

— Отлична памет! Тогава сигурно си спомняте и моя отговор — никакви художествени изложби в „Сий странд“! И въпреки това отново се натрапвате тук…

— Бях поканена, господин Фийлд. Никъде не се натрапвам — отвърна спокойно Роберта и продължи невъзмутимо: — Не може ли да поговорим някъде на спокойствие за тези неща?

Той кимна и каза сериозно:

— Кабинетът ми е долу, в края на коридора. Да вървим.

На Роберта щяха да й трябват бързоходни ботуши, за да върви в крачка с него. Но тя не се и опита. Последва го на известно разстояние, като се надяваше да му даде възможност да се успокои. Тя самата използва пътя до кабинета му, за да се подготви психически за предстоящия остър сблъсък. Заплахите и упреците му щяха да се пречупят в логиката на нейните аргументи. И в неоспоримия договор в чантата й.

— Да дойдем на въпроса — каза той, след като затвори вратата подчертано спокойно. На Роберта това и се стори като спокойствие пред буря. Грегъри Фийлд придърпа едно тежко кафяво кожено кресло и й го посочи с рязко кимване. После застана зад масивното бюро, което би могло да получи първа награда на изложба за грозни мебели.

— Колко трябва да ви платя, за да оставите „Сий странд“ на мира?

Роберта въздъхна. Беше по-лошо, отколкото предполагаше.

— Но моля ви, господин Фийлд, не бих искала да се отнасяте с мен като с прокажена, която иска да зарази вашия център!

— При последния ни разговор изясних напълно своята гледна точка. Магазините ми не могат да се превърнат в сергии за дрънкулки и сборище на съмнителни типове. Това ще разруши добрата им репутация.

— Високото изкуство и хубавите магазини чудесно си подхождат — възрази меко Роберта. — Не искате ли да ми обясните защо имате толкова силна антипатия към изложбите?

— Не харесвам тези неща. Не харесвам и художниците — Грегъри Фийлд се приведе напред. Внушителната брадичка и черният кичур, паднал върху челото, придаваха на лицето му нещо непримиримо. — Но сега не става дума за моите лични симпатии и антипатии. Една от служителките ми е сключила договор с вас. Искам да знам какво ще ми струва, за да го скъсате?

— Съдебен процес, господин Фийлд. Това ще ви струва.

Мълчанието в стаята се нарушаваше само от тиктакането на стария часовник в ъгъла. Часовникът бе направил впечатление на Роберта още като влезе в помещението. Всичко друго в този кабинет бе целесъобразно до монотонност. Сравнен със скованите, грозни форми на останалата мебелировка, старинният часовник от ръчно полирано розово дърво изненадваше със своето изящество.

— Разбирам — каза той най-сетне. — Не искате да се откажете.

— Не. Аз също трябва да пазя добрата си репутация. Някои от моите художници вече са уведомени. Не мога да нарушавам обещанието си към тях.

Роберта се наведе към него и продължи спокойно:

— Защо не ми повярвате, че не съм дошла тук да ви създавам проблеми? Когато Шарлийн сподели идеята си за изложбата като начало на рекламната кампания, нямах представа, че го прави без ваше съгласие. Някои хора променят възгледите си с течение на времето, знаете ли?

— Някои, но не и аз.

Роберта се облегна назад в неудобното кресло. Постепенно й ставаше все по-трудно да спори с този упорит човек. Както винаги в стресови ситуации ръката започна да я мъчи. Опита се да не забелязва пулсиращата болка. Погледна Фийлд в очите.

— Междувременно в моята кантора се правят много постъпки и разходи, за да се задвижат нещата. Искаме да ви представим най-добрата изложба, която е правена някога на този бряг.

На лицето на Грегъри Фийлд се изписа умора. Роберта се питаше кога ли се е върнал от пътуването си в Европа. Разликата във времето, стресът — всичко това можеше да превърне в страшилище и най-приветливия човек. Неволно си помисли, че много повече би й се искало да го целуне, отколкото да се кара с него. Това бе най-привлекателният мъж, когото бе срещала някога.

— В момента не мога да си позволя съдебен процес — каза той и с небрежен жест отметна косата си. — Наистина ли сте убедена, че можете да организирате тук, в „Сий странд“, изложба, която клиентите ни няма да преценят като нещо под достойнството им?

— Гарантирам! — Роберта изведнъж почувства, че е победила. — Вижте какво, господин Фийлд, ще ви обещая нещо. Ако след това успеете да ми докажете, че с изложбата моята фирма е нанесла щети на търговския ви център, ще ви поднеса извиненията си на цяла една вестникарска страница.

Нещо като усмивка се появи на устните му.

— Като имаме предвид кръга на клиентите си, подобно обещание е доста рисковано. Хората са богати, разглезени…

— И много вероятно отегчени. Защо да не им предложите нещо ново, което би могло да събуди интереса им?

Този път той наистина се засмя.

— Вие наистина сте много убедителна делова дама, госпожице Татчър! Е, добре. Имате договора, а „Сий странд“ своята художествена изложба. Но не си мислете, че съм променил мнението си за художниците!

Роберта си каза, че сигурно само багер би могъл да отстрани предразсъдъците на Фийлдс. Той не й остави време да се наслади на победата си, а веднага започна да поставя условия.

— На първо място — не искам да виждам на паркинга си нито една от онези големи каруци, които обикновено карат този род хора. Всички материали трябва да се разтоварят още предната вечер и да се приберат в неделя, когато шоуто свърши. Никакви камиони и фургони в района.

Роберта кимна, а той продължи да изрежда правилата, с които тя отдавна бе свикнала. Изискваше осигуряването на пасажа чрез огнеупорни завеси, триметрово разстояние между произведенията на изкуството и бутиците, напомни за забраната за складиране на материали в кашони вътре в помещението на изложбата и още куп други неща. Роберта се питаше откъде Грегъри Фийлд има толкова информация за организирането на изложбите.

Той продължаваше да говори, когато на вратата дискретно се почука. Млада жена със стенографки бележник в ръка влезе колебливо.

— Питър Хейстингз е на втория телефон, господин Фийлд. Можете ли да се обадите сега?

— Помолете го да почака няколко минути, Джуди.

Роберта се възползва от прекъсването, за да подготви своето оттегляне и да убеди Фийлд в сериозността на намеренията си.

— Ако това е Питър Хейстингз от търговския център „Караванс“ в Палм Спрингс, поздравете го от мен. Всяка година през януари ние организираме при него по една изложба.

— А защо и следващия месец не направите една там, а не при нас? — отвърна намръщено Фийлд и Роберта разбра, че той още не се е примирил със съгласието си.

— Нима мога да разочаровам любителите на изкуството тук, в Кармел? — запита усмихнато тя и стисна под мишница чантата си със спасителния договор. — Ще подберем някои снимки на произведения от нашите художници и утре ще ви ги изпратим по куриер, за да получите представа за качеството на работите.

Роберта се канеше да тръгва. Неочаквано Фийлд стана и я придружи до вратата, независимо че го чакаше междуградски разговор. Подаде й ръка и шеговито отбеляза:

— Сега много би ни пасвал един стар цитат от учебниците по история: „Врагът е между нас.“

Жалко, че той ме възприема като враг — стрелна се в ума й, докато се гледаха в очите. И все пак борбата с Грегъри Фийлд обещаваше да бъде доста вълнуваща. Нямаше да позволи да я победят. Затова отвърна:

— Баща ми, стар морски вълк, казваше: „Не бой се от торпедата и пълен напред!“

Роберта му протегна ръка. Когато той я обгърна със своята, веднага й се прииска да я отдръпне. Докосването му предизвика у нея тръпка на необяснима възбуда. О, боже, та те само си бяха стиснали ръцете!

Вместо да пусне пръстите й, Грегъри Фийлд продължаваше да ги държи здраво. Тя го погледна объркано. За миг й се стори, че иска да я целуне. Но той само стоеше до нея, държеше ръката й и промълви:

— Битката вече започна. Внимавайте, госпожице Татчър! Пазете се от моите оръжия!

 

 

Все още развълнувана от сблъсъка с Грегъри Фийлд, Роберта се облегна назад на мястото до шофьора, докато Ан водеше тъндърбърда в претовареното движение.

— Имам нужда от отпуска — изпъшка тя. — Трябва ми само малко място под слънцето и един самотен плаж.

— Ще ти се напълнят очите с пясък — изръмжа Ан и предпазливо даде газ, за да се отърве от нахалника зад себе си. — Ще ти кажа кое е най-доброто място за отпуска — един кораб. Вземаш най-хубавите си рокли, най-опасния си бански и малко джобни пари и тръгваш на чудесно дълго околосветско пътешествие, като прелъстяваш помощник-капитана.

В смеха на Роберта имаше мъничко завист.

— Не се учудвам, че така сияеше, когато „Феърсий“ акостира на кей 36.

Ан имаше зад себе си два развода и вече не се интересуваше от трайни връзки, което съвсем не й пречеше да се впуска в случайни флиртове. Тя смени темата.

— Как изобщо успя да се отървеш цяла след този сблъсък в Кармел?

Роберта почувства, че само споменът я накара да изстине.

— Ако погледите можеха да убиват… Страхувам се, че въпреки твърдия договор ни предстои истинска битка.

Последните думи на Грегъри Фийлд все още звучаха в съзнанието й. Не беше човек, който току-така би се примирил с едно поражение. Възползвала се бе от моментната му слабост, но той сигурно скоро щеше да се възстанови.

— Престижът ни е заложен на карта, Ан.

— Твоят престиж. Аз винаги мога да си намеря и друга работа. Но ти си „Татчър арт продъкшънс“.

— Толкова по-зле — въздъхна Роберта. Изправи гръб и изрече намръщено: — Но поне никой не може да каже, че работата ми е скучна.

 

 

След малък отдих в апартамента на Ан Роберта отново седна зад кормилото и пое към къщи. Имаше собствено жилище недалеч от моста „Голдън гейт“. След като повери тъндърбърда на пазача на паркинга, асансьорът плавно я отнесе на осмия етаж. Тристайният й апартамент бе почти изцяло издържан в бяло. По стените висяха картини на най-даровитите й художници, както и едно платно, рисувано от самата нея малко преди двадесет и третия й рожден ден. Върху една от малките стъклени масички бе поставена статуетка от Дорис Уелс.

Роберта се изкуши да си пусне някоя касета с успокояваща музика и просто да се опъне на канапето. Но вместо това си наля чаша портокалов сок и глътна няколко таблетки витамин С, за да се отпусне. Онова, от което се нуждаеше сега, бе една добра тренировка, която да съживи кръвообращението й.

Само след няколко минути вече седеше в лъскавия си син анцуг пред огледаното във формата на мида до тоалетката. Разпусна косите си и започна да ги четка силно. Къдриците се разпиляха по гърба й, излъчвайки някакъв особен блясък. Тя ги вдигна на конска опашка и забърза към гимнастическия салон на жилищния блок.

Роберта участваше редовно в провежданите там курсове по аеробика. След катастрофата физическите усилия бяха станали за нея най-добрият начин за разтоварване от напрежението. Така успя да прогони разочарованието от неуспеха на кариерата си като художничка и от разтрогването на годежа си.

Докато, както всички останали участници в курса, се опитваше да изпълнява точно упражненията и да не нарушава такта, се запита какво ли би се случило, ако се влюби още веднъж. Дали тогава потребността да натоварва тялото си до крайност нямаше да бъде толкова силна? Донякъде се надяваше на това, бършейки потта от лицето си.

— Вие просто се самозабравяте при тези тренировки — подхвърли тя на ръководителя на курса. — Дори и професионалните футболисти от време на време правят по някоя пауза.

— Не забравяйте, че без мен всички щяхте да сте схванати и дебели. До сряда.

На Роберта й се прииска да му каже, че в сряда следобед ще бъде в самолета за Денвър. Много искаше да бъде на изложбата в току-що открития търговски център „Силвър седъл“, но сега реши да изпрати Ан.

Нека тя организира изложбата там, да вземе някои самостоятелни решения. Забележката на Ан този следобед не бе така случайна, както изглеждаше на пръв поглед. Роберта не вярваше, че асистентката й наистина би искала да работи за някой друг, но разширяването на пълномощията бе нещо, от което едва ли би се отказала. Ан неведнъж бе намеквала за възможността за евентуално партньорство.

Но дали Роберта наистина бе готова да раздели отговорностите? След катастрофата работата замести за нея живописта и личния живот, „Татчър арт продъкшън къмпани“ изпълни дните й с някакъв смисъл, а Ан Джарвис буквално стана дясната й ръка.

Проблемът не й излизаше от ума и докато тичаше към един близък деликатесен магазин, който снабдяваше много от самотниците в района. От богатия асортимент готови ястия си избра пиле на грил, хрупкава салата и пресен ръжен хляб. Когато се върна вкъщи, вече бе взела решение.

Ан можеше да я замести в Денвър. После щеше да мисли за останалото.

Въпреки спортните занимания, банята и вкусната вечеря, два часа по-късно беше в отчайващо настроение.

— Лъжец! — наруга тя автора на любовния роман, чийто портрет бе отпечатан на задната корица, и който тя току-що бе привършила. — Така да ни баламосваш. Никой не се влюбва толкова бързо. А аз би трябвало да зная най-добре.

Нима Тони Мирадос не я ухажваше от години? Младият художник бе присъствал на всяка от първите и изложби и търпеливо й бе помагал. От години той се надяваше, че тя ще преодолее кошмара на катастрофата и разочарованието, причинено от Брайън. Най-сетне се умори да чака и й постави ултиматум.

— Нощем не мога да спя. Непрекъснато рисувам портрета ти — беше й казал Тони. — Сега имам нужда от теб самата, Роби, от истинската жена от плът и кръв.

— Ако знаеш колко бих се радвала да отговоря на чувствата ти — му бе отвърнала тя.

— Но защо поне не опиташ?

— Не мога. Винаги ще те обичам като брат, но не и нещо повече!

Не — мислеше си Роберта, чувствайки, че очите й се навлажняват, — любовта съвсем не е толкова просто нещо. Влезе в кабинета си, седна на бюрото, измъкна купчина листи и се зае с разпределението на залата в Денвър. „Силвър седъл“ представляваше двуетажна търговска сграда и проблемът беше да се разделят равномерно експонатите на двете равнища, въпреки или пък именно поради това, че на първия етаж имаше много повече посетители. Не само художниците се надяваха на високи печалби, когато излагаха произведенията си в търговски центрове, а и собствениците, които ги допускаха, също трябваше да разчитат на нещо. Хората, които идваха да пазаруват в магазините, можеха да бъдат привлечени от изложените неща. От друга страна, събирането на зяпачи около някое произведение събуждаше интереса към някой магазин, който досега не бе забелязан. Именно вероятността за повече финансови преимущества, освен наема за помещението, бе една от причините, поради които предприемачите с удоволствие сключваха сделките с Роберта.

Въпреки че се опита да се съсредоточи върху работата си, мислите й отново и отново се връщаха към Грегъри Фийлд. Сигурна бе, че той не я задържа, за да я целуне, а за да я накара да изгуби увереността си. Трябваше винаги да е нащрек, когато го среща; засега поне това беше ясно.

 

 

На следващата сутрин Роберта разпръсна по бюрото си купчина снимки.

— Може би те все пак ще го убедят, че не искаме да превърнем залата му в някакъв битак.

Написа на електрическата си пишеща машина едно кратко писмо до Грегъри Фийлд, в което го молеше да й се обади, дори и само ако едно от предложените произведения му се стори неподходящо. Сложи писмото и цветните снимки в един дебел плик и го даде на куриера.

Отговорът на господин Фийлд дойде точно в девет часа на следващата сутрин.

— Надзорният съвет одобри вашите снимки — заяви хладно той. — Изразено бе мнението, че този вид, хм, работи са приемливи за клиентелата на търговския център.

Роберта потисна една усмивка, докато отговаряше с обичайните любезности.

— Представила сте произведенията на седемнадесет художници — продължи той. — Това ли са всички участници във вашия…

Тя не обърна внимание на мърморенето на другия край на линията, което прозвуча като „цирк“, и отговори делово:

— Не, надяваме се да убедим да участват още десет изложители. Ще ви изпратим останалите фотографии веднага щом попълним списъка.

Известно време цареше мълчание.

— Не бихте ли могла сама да наминете оттук?

Роберта неволно стисна слушалката. Какво трябваше да означава това?

— За съжаление това ще ми е възможно едва следващата седмица. Утре вечер моята фирма открива голяма изложба в Денвър — отговори уклончиво тя, опитвайки се да внуши, че присъствието й там е наложително.

— Разбирам. А, между другото, Питър Хейстингз също ви поздравява. Той се изказа много ласкаво за вас. Е, до следващата седмица.

— Но… — не успя да продължи, защото той вече беше затворил.