Джейн Едуърдс
Роберта (11)

XI

Писмото от секретарката на Грег, което дойде два дни по-късно, съдържаше само краткото съобщение, че срещата за подписване на договора ще се състои в петък тринадесети април, в дванадесет часа на обед. Поради ремонта на кабинета тя щеше да стане в планинската резиденция на господин Фийлд, на няколко мили южно от Кармел. Приложена бе карта на района и указание как да се стигне дотам.

Петък, тринадесети? Роберта не знаеше да се смее ли, или да плаче. Питаше се дали нарочно е избрал тази дата, или е чиста случайност.

Както обикновено нямаше друг избор, освен да изпълни нарежданията му. Грег не оставяше никакво съмнение, че „Татчър енд Джарвис“ можеха да постигнат подписването на този тъй важен за тях договор единствено ако играят по свирката му. Но защо точно във вилата? При мисълта отново да се озове там, Роберта почти изпадна в паника. Ако в кабинета му наистина имаше ремонт — а той безспорно се нуждаеше от такъв, — защо не използваха този на Шарлийн? Колко място му бе необходимо да сложи подписа си върху един лист?

— В петък няма да съм в офиса. Трябва да отида в Кармел — осведоми тя съдружничката си.

Тъй като вече бяха обсъждали подновяването на договора, Ан не се изненада. И все пак с удоволствие би спестила на Роберта мъчението да се среща с Грег.

— Чувстваш ли се достатъчно силна за това пътуване? Ако решиш да изпратиш мен, ще си взема от музея отсреща едни рицарски доспехи под наем.

— Много ти благодаря, но той иска да му бъде поднесена именно моята глава. Независимо от обстоятелствата ще се усмихвам до край.

— Тогава ще трябва доста да се потрудиш — рече саркастично Ан. — Като спомена за сервиране, се сетих, че съм виждала оглозгани кокали, които изглеждаха доста по-добре от тебе.

— Ще пия витамини.

— Ще ти трябват цели витаминозни бомби! — изръмжа Ан.

 

 

По-късно, когато Роберта се наблюдаваше в огледалото, бе принудена да се съгласи със съдружничката си. Наистина изглеждаше ужасно. Угаснал поглед, бледо лице, тъмни кръгове под очите. Отражението й и подейства като шок. Гордостта и здравият разум този път победиха. Дните след съобщението на Грег, че ще се жени, бяха най-лошите в живота й. И точно затова не биваше да застава пред него като плашило. Нямаше да му достави това удоволствие. Най-сетне трябваше да престане да се измъчва, в противен случай щеше да навреди и на детето, и на себе си. Заповяда си да спи поне до девет часа на нощ.

Разбира се, че не беше предишната радостна и енергична Роберта, и все пак, когато в петък сутринта пое за вилата на Грег, се чувстваше значително по-добре. Отпочинала и с изправени рамене. За първи път от доста време бе успяла да изяде закуската си.

 

Следвайки съвета на Ан, тя се бе въоръжила не с броня, а с един особено изискан тоалет. Кадифеният костюм, високите обувки и прекрасните перли на шията й подчертаваха особената й елегантност на делова жена. Горещо се надяваше, че смелостта и самообладанието няма да я напуснат през петте минути на подписването на договора. В никакъв случай не биваше да позволи на Грег да я извади от равновесие.

Той я чакаше пред къщата, когато тя се приближи със своя тъндърбърд. Когато слезе, Роберта усети, че въпреки всички добри намерения дланите й се изпотиха.

— Здравей! — Грег се приближи и й подаде ръка. — Отслабнала си — рече той, без да я пуска.

— През отпуската бях напълняла — отвърна тя с принудена усмивка. — От сланината, предполагам. Наложи се да взема мерки.

Тя освободи ръката си, излезе на балкона и седна в едно кресло. Трудно издържаше погледа на Грег.

— Честитих ли ти вече за сватбата? — тя приглади полата си. Надяваше се да приключат, преди да е направила нещо смешно или да е избухнала в сълзи. — И… мога ли да попитам коя е щастливката?

Грег седна срещу нея, с гръб към океана.

— Жената, която обичам? Ти я познаваш много добре.

„Така е“ — мислеше си тя и гледаше към далечните днес някак успокоени вълни. Сякаш само чакаха да бъдат понесени от следващата буря, също както и собствените и чувства. О, да, тя познаваше твърде добре Дорис Уелс.

Роберта се изплаши, че едва ли ще издържи още дълго. Пое си въздух и погледна Грег право в очите.

— Нека се върнем на въпроса, ако нямаш нищо против. Тук съм само служебно. Донесох договора. Ще донесеш ли и ти своето копие, за да приключим с подписването?

Но преди да успее да извади документа от чантата си Грег хвана ръката й и каза:

— Никакви сделки повече преди обяд! Независимо дали вярваш или не, днес в къщата има нещо за ядене!

— Благодаря, но нямам време — лицето й бе също толкова сковано, както и тонът й. — Отбих се само за да…

Видя дяволита искрица в очите му, когато той я прекъсна:

— Да не би да отиваш в Санта Барбара?

Роберта едва потисна гнева си. Принуди се да издържи предизвикателната му усмивка.

— Отбих се само, за да изпълня едно от условията на договора.

Без да отговори, Грег стана и влезе в къщата. Когато изчезна от погледа й, Роберта сведе глава и започна да масажира слепоочията си, за да прогони надигащата се болка. Не знаеше докога ще успее да издържи този скован и неестествено учтив разговор. Ако играта на котка и мишка най-сетне не престанеше…

Чу хлопването на вратата и видя Грег да се приближава с кошница за пикник. Скочи като опарена.

— Направих всичко възможно, за да запазя добрия тон — произнесе тя през стиснатите си зъби. — Но току-що отклоних поканата ти за обяд. Днес ще трябва да си направиш пикника сам.

— Защо бързаш толкова? — рече невъзмутимо той. — Има даже и ягоди.

Роберта се втренчи в него. Гневът и разочарованието я душаха. Как можеше да бъде толкова непочтен и точно днес да й напомня миналото? Днес, когато бе потвърдил, че наистина ще се жени?

— Е, хайде — окуражи я той. — Знам, че ги обичаш. И трябва да признаеш, че идеята за пикника съвсем не е толкова лоша.

— Грег — рече тя с последни сили, — престани да ме мъчиш. Ако бях получила навреме писмата ти или ако се бяхме свързали по телефона, срещата ни в „Сий странд“ щеше да изглежда по съвсем друг начин. Но не е било писано да стане. Нараних чувствата ти, защото не казах онова, което ти искаше да чуеш. Зная, че ми се сърдиш и сигурно имаш право. Нужно ти бе да си отмъстиш, като ми пращаше дрехите на части, с изключение на пуловера. Вече сме квит. Но този… този театър отива вече твърде далеч.

— Напълно си права — Грег остави кошницата върху масата и я прегърна.

Отначало тя стоеше вцепенена, със свити юмруци и стиснати устни. Но после топлината на устните му, силната прегръдка и близостта му победиха разума й. Вкопчи се в него и го целуна тъй страстно, както никога дотогава. Вече не я интересуваше какво щеше да се случи след един час или след един ден. От значение бе единствено фактът, че са заедно.

— Обичам те — каза Грег.

Роберта го целуна отново.

— Престани с лошите игри, скъпи.

— Обичам те — повтори той. — А сега съм сигурен, че и ти ме обичаш.

— Още от самото начало — промълви тя. — От оня следобед на скалите. Но ти…

— Моето сърце вече също не ми принадлежеше. То е твое, Роберта. Задръж го, пази го и не го разбивай отново!

Все още я държеше в прегръдките си.

— Мислех, че съм те загубил завинаги. След като си бе тръгнала от вилата, ти сякаш изчезна. Нямах никаква възможност да се свържа с теб от Европа. А когато отново се видяхме, бе студена като лед. Каквото и да правех, нищо не помагаше.

Зави й се свят. Нима бе възможно да я обича? Не беше ли направил всичко, за да я убеди в обратното?

— Вече нищо не разбирам — каза тя. — Изпрати ми дрехите, но когато ти се обадих, ми затвори телефона. А после каза, че ще се жениш.

— Така и ще направя.

— И каза, че си сигурен, че твоята избраница те обича…

— Вярно е. Доказателството бе твоята картина.

Роберта се отдръпна от него и го изгледа смаяно.

— Моята картина?

Грег я взе в ръцете си и я целуна.

— Оня петък дойдох много рано в центъра. В мига, в който видях картината, разбрах, че ме обичаш. Свалих я от статива, като се молех да успея да я изнеса незабелязано.

— Отгатнал си…

— Още в Санта Барбара четях любовта в очите ти. Само че ти никога не ми го каза.

— Не посмях. Ти каза, че сме се позабавлявали добре и че сме добри приятели. Реших, че трябва да се задоволя с това. Не исках да развалям прекрасното време, което прекарахме заедно.

— Какво щеше да се развали, ако ми го беше казала?

Роберта преглътна.

— Между нас нямаше нищо общо. Ти ненавиждаше изкуството, което за мен бе всичко. Всичко, извън любовта ми към тебе.

Дланта му нежно докосна страните й.

— В деня, когато се скарахме в кабинета ми, реших, че всичко е свършено. Ти дори не ми даде възможност да ти кажа колко много ми липсваше. И че никога вече не исках да се разделям с теб. Бе толкова студена и недостъпна… почти като проклетите статуи на Дорис. Но когато видях картината, разбрах, че все още имам някакъв шанс.

— Значи ти си я взел — тя поклати глава. — Откраднал си картината! Грег, как можа? Толкова държах на нея…

— А аз още повече.

Хвана я за ръка и я накара да влезе в къщата. В същия миг тя видя картината си в прекрасна рамка на стената от червено дърво.

Гледаха любимия пейзаж, хванати за ръка. Пясъчният замък се издигаше величествено на брега. Зидовете, кулите и бойниците бяха изобразени в пълно съответствие с оригинала, който бяха построили в Санта Барбара. Ровът бе пълен с вода, подвижният мост — спуснат. Кралят току-що бе минал по него. Навън, в пясъка, се виждаше мъничка златна корона. Кралицата я бе изпуснала, бързайки да последва своя крал.

Грег посочи блестящата коронка и рече:

— Когато видях това, разбрах какъв глупак съм бил.

Роберта гледаше произведението си с критичен поглед.

— Всъщност не е нещо особено. Техниката ми все още е доста несъвършена.

— И все пак е достатъчно изразителна, за да ме разтърси и да ми даде да разбера колко много неща в живота ми е разрушила омразата към баща ми. Тя едва не унищожи и любовта ми — взря се в очите й и произнесе тържествено: — Роберта, обещавам ти, че вече нищо няма да ни раздели!

— Наистина ли? Но нали каза, че ще ми изпратиш покана за сватбата си?

Той затвори устните й с целувка:

— Не, казах ти, че ще получиш от мене покана за сватба. И исках лично да ти връча поканата.

— На мене?

— Разбира се, че на тебе — изразът на лицето му стана още по-тържествен: — Аз, Грегъри Фийлд — прошепна той, — те моля, Роберта, да станеш моя жена. Моля те да се омъжиш за мен и да живееш заедно с мен. Ще се грижа за теб, докато смъртта ни раздели.

Очите й искряха от любов, радост и гордост. Въпреки щастието си обаче щеше да приеме предложението му едва когато той узнаеше и нейната друга голяма тайна.

— Аз, Роберта, обещавам да те обичам цял живот.

Тъй като тя не продължи, Грег взе лицето й в ръце и рече умолително:

— Скъпа, ще можеш да ми отмъщаваш години наред. Само не сега! Та ти забрави най-важното!

Роберта го погледна в очите, опита се да събере смелост да му каже, че е бременна, но просто не можа, страхуваше се. Ами ако той не искаше детето?

— После, Грег — каза тя. — Първо трябва да научиш колко много те обичам.

— Моля те, Роберта, кажи ми какво има?

— Всичко стана толкова бързо — отвърна уклончиво тя. — Честно казано, направо ми се зави свят.

Грег усети, че не бива да настоява повече. След като тържественото обещание и нежностите не можеха да премахнат напрежението помежду им, налагаше се да прояви търпение.

— Трябваше веднага да се сетя — щракна с пръсти той — Първо може да хапнеш нещо. Макар и да не е сланина или прегорял препечен хляб…

— Като че ли се съглася за пикника — поде играта Роберта. Докато се шегуваха един с друг, нямаше опасност да направи някоя погрешна стъпка.

Той отстъпи крачка назад и я изгледа престорено критично.

— Едва ли би могла да отидеш на пикник в подобен тоалет. Прекалено шикозен е. Просто не подхожда за пиле на грил и салата от зеле.

Тя се разсмя и съблече сакото си.

— По-добре ли е сега?

Грег сложи ръце на хълбоците си и поклати глава:

— Не. И това не е най-подходящото облекло за пикник.

— Съжалявам, принце мой, но това е всичко, с което разполагам в момента — със смутена усмивка му призна, че е изхвърлила целия си ваканционен гардероб заедно с куфара.

— Наистина ли? — Грег изглеждаше смаян. — Факт е, че онази Роберта, в която се влюбих, не беше наконтена с бижута и скъпи дрехи — но лицето му изведнъж се проясни. С триумфалния тон на фокусник, който се кани да измъкне от цилиндъра си нещо невероятно, той продължи:

— Не всичко е загубено. Предположих, че ще се появиш въоръжена до зъби — ако не с рицарски доспехи, то поне във вид, който веднага ще ме постави на мястото ми. Затова претършувах всички магазини наоколо и познай какво намерих?

Грег влезе в кухненската ниша и измъкна от един шкаф сребърна кутия с емблемата на един бутик в Кармел. Роберта гледаше пакета с недоверие. Отвърза панделката и вдигна капака. Усмивка заигра по устните й. Сред сребристите опаковки лежеше един огромен бял пуловер, почти същият като оня, който Грег бе изгорил.

Сигурно го бе търсил дни наред!

— Трябва ли сега да съблека хубавите си дрехи и да облека това безформено нещо, само за да можеш да продължиш да се подиграваш на гардероба ми?

— Може би по-късно.

Той отмести кутията настрана и обгърна талията й. Въпреки протестите й разкопча копчетата на блузата й едно по едно и я смъкна от раменете й. Преди да потърси къде да я сложи, внимателно се вгледа в тялото й. Изпитателният му поглед обгърна гърдите й. За миг усмивката му изчезна.

— О, боже, какъв страхотен сутиен и как чудесно изпълнен — каза той най-накрая.

Сега! Сега или никога! — мислеше си Роберта. Отчаяно търсеше подходящи думи.

— Грег — започна тя плахо, — трябва… да ти призная нещо.

— Казвай — усмихна се той. — И без това ти си наред. Последното признание го направих аз.

Роберта за миг затвори очи и дълбоко си пое дъх.

— Но сега не става дума за шеги като онези с ципа и топлата вода.

— Ако е чак толкова сериозно, предлагам да седнем.

Когато се настаниха пред камината, тя взе ръката му. Топлината, която излъчваше той, й даваше смелост. Във въздуха се носеше ухание на пинии. Червените отблясъци на жаравата рязко извикаха спомена за първата им нощ.

— Признанието ти да не би да е свързано с отказ на моето предложение за женитба?

— О, скъпи, не искам да ти отказвам. Съвсем не. Не си мисли, че… Само ако знаеш колко съм мечтала… — „Ужасно се получи! И няма да ме доведе до нищо!“ Роберта още веднъж си пое дълбоко въздух.

— Грег, твоите представи за семейния живот са свързани с един твърде лош опит. Бих могла да те разбера, ако кажеш, че… не искаш деца. Но не мислиш ли, че…

— Стига, мила, моля те замълчи — Грег не издържаше повече. — Наистина ли си вярвала, че няма да обичам нашето дете?

— О, боже, но откъде знаеш? — погледна го смаяно тя.

— От момента, в който съблякох блузата ти.

— И ме оставяш да седя така и… Личи ли вече? — попита тя тихо.

— За мен да. Спомняш ли си, че на плажа на Санта Барбара ти правех комплименти за бюста — той докосна нежно гърдите й, но в мислите си беше далеч. — Сигурно си ме мразила заради онази прекрасна нощ тук, до камината… Можеш ли да ми простиш?

Тя нежно прокара пръсти през косата му.

— Ще ти простя, ако обещаеш повече да не ми се сърдиш.

Грег се засмя и поклати глава:

— Честно казано, бих искал да те имам единствено и само за себе си. Колко време ти остава още? Седем месеца? Значи веднага трябва да започнем тренировки за храненето в два часа през нощта.

— Сигурна съм, че ще има и много приятни моменти — тя се усмихна дяволито. — Особено ако си разделим задълженията!

— Когато си разбрала за детето, сигурно си преживяла истински шок. И при мене е горе-долу така. Ще ми трябва време да свикна с тази мисъл. Не зная какво значи да бъдеш баща — призна Грег.

— И за мен е нещо ново да бъда майка. Ние тримата ще трябва заедно да научим доста неща.

— Ще се справим! — Грег стана, привлече я към себе си и я зацелува лудо.

Известно време стояха прегърнати. После Грег разкопча полата й.

— Съвсем като някога — прошепна Роберта, когато скъпият плат прошумоля и падна на пода. Когато и другите части на облеклото й го последваха, Грег решително заяви, че тя все още не е онази жена, в която се е влюбил.

— Все още си прекалено официална — свали перлените обеци и колието й. — Да! Така е много по-добре. И още нещо.

Отвори шнолата и разпусна високата й прическа. Пръстите му се изгубиха в блестящите къдрици и той ефирно ги подреди по гърба й.

Роберта направи един съвършен реверанс.

— Харесвам ли ви така, принце мой?

— Съвършено — прошепна Грег.

Събра няколко от големите възглавници и хвърли върху тях мекия килим. После я привлече на импровизираното легло пред камината.

Не можеше да се насити да я целува, да вдъхва уханието й, да я обсипва с ласки. Тя замаяно се отпусна в ръцете му.

— Роберта — прошепна дрезгаво той. — Мислиш ли, че бихме могли… да не би да навреди… О, по дяволите!

Тя леко се усмихна:

— Мисля, че няма да навреди. Мисля, че можем. То едва ли би имало нещо против.

Всяко докосване, всяка целувка и всяка дума потвърждаваха нейния копнеж да се слее с него. Желанието да го усеща стана почти неудържимо. Грег внимателно и предпазливо проникна в нея, стараейки се да не й причини болка. Отвърна на трепета й със страст, каквато и двамата сякаш не бяха изпитвали никога досега.

Дълго лежаха, потънали в щастието си, преди Грег да стане и да разпали огъня в камината.

После се върна при нея, като поглъщаше с очи тялото й.

— Как изобщо си могла да повярваш, че ще се влюбя в някоя друга след онези вълшебни дни, които прекарахме във вилата?

— И аз не знам — Роберта хвана ръката му и се учуди на твърдостта на мускулите му. А колко нежна бе прегръдката му. — Но нали те бях видяла да се целуваш с Дорис.

— Това бе само поздрав между стари приятели.

— Дорис те гледаше така, сякаш искаше да измери всеки сантиметър от тялото ти, за да го увековечи в статуята на Давид.

Грег избухна в смях.

— Дорис отдавна си има своя истински „Давид“. Когато тя се върна в Рим, Алдо окончателно се раздели и с втората си любовница. Чакаше я на летището с цветя, шампанско и… годежен пръстен.

— Като спомена за Италия… Не можеш да си представиш колко бях разочарована, когато открих плика, изпратен оттам. Очаквах писмо от тебе. Вместо това — картички с арки, украсени с цветя.

— И елегантни магазини. Спомняш ли си Гуидо? Човекът, който беше заедно с мен в „Хайланд ин“? Той продаде своя търговски център в Перуджа на Питър и на мен. Мислех, че това може да те интересува. Защо не попиташ твоите постоянни участници какво мислят за някое пътуване в Европа, където също да предложат картините си?

Роберта не вярваше на ушите си. Сериозно ли говореше той? Сякаш Грег основно бе променил отношението си към изкуството, откакто се познаваха.

— Не ми измисляй повече работа — простена тя, привидно отчаяна. — И без това имам достатъчно проблеми с графиците си. А представяш ли си какво би означавало да пътувам всеки ден от тук до Сан Франциско, за да ходя в офиса си?

Грег кимна и нежно погали корема й. И затова беше помислил.

— Един от малките магазини в „Сий странд“ скоро ще се мести.

Роберта веднага разбра накъде бие.

— Смяташ ли, че можем да преместим офиса си в Кармел?

— Защо не? Мястото няма никакво значение. Художниците така и така ти пишат или телефонират от целия Запад. Какво ще кажеш, съгласна ли си?

Нито Ан, нито Валери имаха семейства, които да им пречат да се преместят на полуострова на Монтерей. Роберта също имаше намерение да продаде жилището си и да го смени с по-голямо.

— Не бързай толкова — рече тя въпреки това и си даде вид, че трябва да размисли. — Предложението ти не е лошо. Но решаващ ще бъде наемът. Ние в „Татчър енд Джарвис“ винаги си правим точно сметката.

И блъфираме добре — добави мислено Грег. Не му бе убягнала радостта й, когато чу предложението му.

— Предлагам старшата сътрудничка на фирмата да обсъди размера на наема лично със собственика на „Сий странд“.

Грег излезе и се върна с две големи хавлии.

— Не смятам, че преговорите за наема ще са толкова трудни — каза той усмихнато. Няколко мига гледа красивото лице на Роберта и продължи: — Знаеш ли, че ти си въплътената ми мечта? Би ли изпълнила още едно мое желание?

— Само го назовете, сър, и аз ще сторя всичко, което е по силите ми.

Грег не каза нищо, а я вдигна на ръце и въпреки протестите й я изнесе навън. Тя рязко си пое въздух.

— Да не си полудял! Студено ми е.

Но той продължи да крачи по поляната.

— Само за минутка, скъпа. А за да отговоря на въпроса ти: Да, луд съм, напълно луд по тебе!

Стигнаха до малката постройка, където се намираше топлият басейн. Когато Грег отвори вратата, ги блъсна облак пара. Миг по-късно Роберта се намери във водата.

— Чудесно е — тя се отпусна напълно в плен на топлината, която я обграждаше отвсякъде. Водата погали гърдите й и докосна краищата на дългите й коси.

— Само това липсваше, за да бъде щастието ми пълно — Грег също влезе във водата. — Едно къпане с теб в топлия басейн.

— Разкошно е, Грег. Бих могла завинаги да остана тук — тя го привлече към себе си и го целуна. Под водата той леко докосна корема й.

— Щастливо бебче.

— И щастлив баща! — Роберта се притисна към него.

— И щастлива майка. Мислиш ли, че свещениците от мисията в Санта Барбара биха се съгласили официално да ни съединят в едно семейство?

Грег кимна:

— Ще го направят с голямо удоволствие. Трябват ни само необходимите документи и свидетели. Ти питай Ан, а аз ще доведа Питър. После ще пратим Марго и Кърк обратно на Бермудските острови, за да имаме вилата още известно време само за нас.

Трудно бе да се каже кое действаше по-съблазнително на Роберта — бликащата топла вода, която я обгръщаше, или търсещите ласкави ръце на Грег. Тя напълно се отдаде и на двете.

„Мечтата ми стана действителност“ — тя отправи благодарствена молитва към небето. Заедно щяха да преодолеят всички препятствия. С устни, съвсем близо до неговите, тя прошепна:

— Аз, Роберта, обещавам на теб, Грег, да те уважавам и да се грижа за тебе, в радост и в скръб, и да те обичам вечно…