Джейн Едуърдс
Роберта (1)

I

— Отлично!

Роберта Татчър затвори зад себе си вратата на кабинета на директорката по маркетинг и погледна победоносно към покрития пасаж на търговския център. Можеше да е доволна от работата си. Тук, в „Сий странд“, всичко бе изпипано до последния детайл. Малките бутици, дебелите килими и пищните екзотични растения, които насочваха погледа към панорамния прозорец с изглед към океана, създаваха усещането за лукс и изисканост.

Накратко, мястото бе идеално за художествена изложба. А Роберта държеше в ръка договора, който разрешаваше на нейната фирма „Татчър арт продъкшън къмпани“ да устрои изложба-базар. Знаеше, че тук, в Кармел, може да разчита на фантастична клиентела. В това малко градче бижу на прекрасния бряг на Северна Калифорния живееха някои от най-богатите колекционери на произведения на изкуството в страната.

Докато прекосяваше широкото фоайе към изхода, Роберта наистина имаше вид на преуспяваща млада жена. Хората се обръщаха след нея, и то не само заради ефектната рокля и копринения шал, закопчан със смарагдова брошка.

Крайбрежната мъгла, която я посрещна при пристигането й, вече се беше разсеяла. Тя се приближи към паркинга. Въздухът бе свеж, все пак бе само средата на февруари. Откри Ан Джарвис до колата. Забърза към нея и изведнъж се разсмя. Асистентката й се беше натоварила с цяла купчина пакети.

— Но аз съвсем не се забавих толкова дълго! — извика Роберта.

— Не можах да устоя. Видя ли магазините?

— Е, и? Следобед ще се върнем отново тук и ще измерим колко място имаме на разположение. Би трябвало да стигне за около двадесет и пет художника. А може и за тридесет.

Една кутия с обувки се изтърколи върху паважа.

— Да не би да са се съгласили?

Роберта отвори вратата на сребристочерния си тъндърбърд.

— Да. Можем веднага да започваме подготовката.

Това трябваше да се отпразнува, и то с обяд в един много специален ресторант, който Роберта беше открила. Няколко мили южно от Кармел се намираше „Хайланд ин“, където отсядаха кралски особи, посещаващи Калифорния.

— Какъв изглед! — възкликна Ан, когато поеха по крайбрежния път.

Дълбоко долу, в подножието на възвишението, върху което се издигаше сградата, вълните на Тихия океан се блъскаха в черните стръмни скали. Хотелът бе обграден от три страни с прекрасна градина, която чудесно хармонираше с испанската му архитектура.

Не биваше да идвам тук — помисли си изведнъж Роберта при вида на внушителната панорама. Потокът на спомените я настрои меланхолично. Ако имаше сега четка и бои, би се опитала да задържи зашеметяващата красота на този пейзаж върху платното. Би дала всичко, ако можеше да върне миналото, да превърти времето с пет години назад. Тогава, когато бе на двадесет и три, пред нея имаше бляскаво бъдеше в омагьосания свят на изкуството. Погледът й неволно падна върху фините бели линии, следи от хирургическия скалпел, които пресичаха дясната й ръка. Само видът им разпалваше болката отново. Но тя устоя на изкушението да започне да се самосъжалява. Вместо това се насочи към паркинга и само при слизането тръшна вратата малко по-силно, отколкото бе необходимо.

— Все още не проумявам как си успяла да го постигнеш — чудеше се Ан. — В „Сий странд“ никога не е имало художествени изложби. Да не си използвала черна магия?

— Просто имах късмет. Нашата стара приятелка Шарлийн Делгадо отскоро е директорка по маркетинг в „Сий странд“. Решила е да изненада новия си шеф, когато той се върне от Европа, с някои нови трикове за поощряване на продажбите. Нашето шоу през март трябва да открие кампанията по великденските разпродажби.

— Грегъри Фийлд е в Европа? — Ан поклати глава, при което русите й къдрици се разпиляха. — Ще получи удар, като се върне.

Роберта си спомняше много добре телефонния разговор, който бе водила веднъж, преди година и половина, със собственика на търговския център. Тогава той бе категоричен, че никога няма да се съгласи в „Сий странд“ да се провеждат художествени изложби.

— Може да е променил мнението си — предположи Роберта. — А ако не е, да се надяваме, че ще се върне, когато всичко вече ще е свършило.

Докато чакаха за маса, Роберта огледа ресторанта. На една маса в средата седяха двама мъже, вече пред празните чаши кафе. Очевидно искаха да платят и да тръгват. По-младият от двамата нетърпеливо се оглеждаше за сервитьорката. Проницателният поглед на сините му очи се спря на двете млади жени, които чакаха на входа. Изведнъж той като че ли вече не бързаше чак толкова. След като бегло прецени Ан, внимателно се вгледа в Роберта. Нищо не му убягна: нито дългата черна коса, ефектно завита на врата, нито елегантното скъпо облекло и със сигурност не и липсата на пръстен на дясната й ръка.

Роберта почувства как погледът му някак странно я развълнува. Неволно откликна на интереса му. Сякаш бе хвърлил някакво ласо към нея. Реши, че е висок най-малко метър и осемдесет и че е към средата на тридесетте. Безупречната кройка на сакото му издаваше опитната ръка на някой италиански моделиер, бялата риза подчертаваше бронзовия му загар.

Роберта откъсна поглед от сините очи едва когато оберкелнерът дойде и заведе нея и Ан на една маса до прозореца. Изгледът към океана за малко отвлече вниманието й. След като даде поръчката и вдигна глава от менюто, видя, че масата по средата беше празна. С болка установи, че тази траяла само миг среща събуди отдавна потиснати трепети.

Пет години бяха изминали вече, откакто се влюби в Брайън Холингсуърт, в неговото сякаш прекалено красиво лице. Нещата стигнаха дотам, че тя прие от него един диамантен пръстен, който трябваше да бъде последван от златна халка. Роберта не знаеше дали той харесва хубавото момиче със заразителния смях, което тя беше тогава, или иска да се сгрее от славата на една художничка на прага на националното признание.

Но само с един удар всички неясноти бяха пометени. Няколко дни след нещастието Брайън вече бе решил да разтрогне годежа. Очевидно не можеше да понесе мисълта, че тя ще загуби едната си ръка, или пък че повече няма да може да я използва. Във всеки случай тогава лекарите казаха, че Роберта никога повече няма да бъде онази превъзходна художничка, която си бе представял.

Тя стисна зъби, но не се предаде. След многобройни операции дясната й ръка бе спасена, но остана някак без сила. Месеци наред се подлага на всевъзможни терапии. Работеше непрекъснато, за да събуди живот в ръката си. Усилията й дадоха резултат — само дето вече не можеше да рисува. С времето намрази Брайън толкова, колкото и пияния шофьор, унищожил за миг всичките й надежди за бъдещето. Катастрофата я лиши не само от многообещаващата кариера на художничка. Постъпката на Брайън я нарани и ожесточи до такава степен, че на нито един мъж не му се удаде да събуди у нея какъвто и да било интерес.

Роберта ядосано прогони мрачните мисли. Изведнъж я обзе чувството, че въпреки всичко за нея това бе щастлив ден. И не само заради неочаквания успех във втората й кариера, а и защото за първи път след разтрогването на годежа съзнателно бе реагирала на присъствието на един мъж. Докато ровеше с вилицата из пълненото със скариди авокадо, мислите й отново се върнаха към „Сий странд“.

— Какво ще кажеш да наречем изложбата „Изкуство от Запада“? — изрече тя гласно. — Индианските мотиви на Елиса Ноуълс биха били чудесен контрапункт на останалите експонати.

Повечето собственици на галерии в Кармел смятаха, че дължат своята клиентела на произведенията на маринистите. В списъка на Роберта също присъстваха имената на трима изтъкнати живописци, които изпълваха платната си най-вече с кораби, вълни и чайки. Но тя знаеше, че само широкият спектър от мотиви може да гарантира успеха. Затова продължи:

— Ще поканя и човека с онези огромни дървени скулптури. А като говорим за скулптура, какво ще кажеш за Дорис Уелс?

— Мисля, че тя е в Италия. Да й изпратя ли телеграма.

— Да. И накарай Сабрина да направи още няколко от онези монументални огледала във форма на мида.

Ан кимна, като си вземаше бележки.

Докато пиеха кафето, уточняваха окончателно списъка на художниците, които щяха да участват. В изложбите на Роберта можеха да се включат само поканени. Определящо при избора бе не само качеството на произведенията, а и вероятността да бъдат продадени в съответния контекст. Признати художници и моделиери се стремяха да влязат в антуража на „Татчър продъкшън къмпани“. Процентът на продажбите наистина бе много висок, а многообразието от таланти — главозамайващо.

След обяда двете търговки на произведения на изкуството се върнаха в центъра на Кармел. Докато караше бавно покрай редицата скъпи коли, паркирани пред „Сий странд“, Роберта си каза, че изложбата тук би трябвало да надмине всички останали. Ако Грегъри Фийлд научеше за нея — надяваше се това да не стане скоро — не би трябвало да има ни най-малък повод за недоволство.

След като оставиха зад себе си дългия пасаж, те се заеха да изучават помещението, което им беше предоставено. Най-голямата грижа на всеки художник бе да получи благоприятно място в изложбената зала. С професионален поглед Роберта и Ан определиха най-добрите места за своите постоянни участници.

— Могат да се съберат двадесет и пет, а дори и двадесет и шест — установи Ан, — ако Клер Амбоа се съгласи да постави триъгълните си картини в онзи ъгъл до ресторанта. По обяд и вечер там сигурно има голямо движение.

— Колкото повече, толкова по-добре — Роберта хвърли поглед върху временната скица, която искаха да представят на ръководството на центъра. — Ще я занеса горе на Шарлийн. В това време ти можеш да навъртиш няколко телефона.

Погледна часовника си и забърза нататък. Може би щяха да успеят да се измъкнат към Сан Франциско през Силикон Вали преди вечерния час пик.

Но още преди да затвори вратата на кабинета на Шарлийн зад себе си, Роберта усети, че всичките й надежди угасват. Шарлийн седеше зад бюрото си с потъмняло от яд лице, докато някой разгневено й викаше.

При затварянето на вратата човекът се обърна и се втренчи в Роберта. За втори път през този ден тя срещна погледа на същия онзи невероятно привлекателен мъж. Но сега в него липсваше искрицата възхищение, която бе открила в ресторанта на „Хайланд ини“. По-скоро имаше чувството, че я пронизаха два леденостудени лазерни лъча.

— Ако вие сте госпожица Татчър — започна заплашително Грегъри Фийлд, — ще трябва да ви съобщя нещо неприятно.