Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (39)

38

— Мамо Рин — каза Тийгън тихичко, толкова тихо, че нямаше да я чуя, ако не бях очаквала думите.

Знаех какво ще ми каже, защото през последните няколко седмици тя се бе променила — не можеше да си намери място. Вечер й отнемаше цял час, докато заспи, а после често идваше в стаята ми посред нощ и се съгласяваше да се върне в леглото си само ако и аз отида и остана с нея, докато заспи. Апетитът й се бе стопил, тя отново бе станала съвсем тиха и постоянно рисуваше фигура на жена, която можеше да е само майка й. Ако обаче я попитах кого рисува, тя свиваше рамене и отговаряше тихо: „Не зная“. Досещах се за какво си мисли, защото и аз си мислех за същото. Аз също бях станала нервна и не ме свърташе на едно място — безсънието ми се бе превърнало от хронично в критично. Смятах се за късметлийка, ако успеех да поспя поне четири часа на нощ и резултатите се виждаха с просто око — денем едва събирах сили да отворя имейлите си и не отговарях нито на имейлите на Нейт, нито на обажданията му.

— Да, Тийга? — отвърнах.

Тя лежеше просната на пода пред телевизора и оцветяваше рисунка на Люк, на работа. Когато чу гласа ми, остави на пода синия молив, с който запълваше ризата на Люк, и ме погледна внимателно. Розовите и устни бяха свити — признак, че размишлява напрегнато — а очите й бяха леко присвити. Прибра зад ухото си кичур руса коса. Не каза нищо, само ме гледаше. Потупах скута си в безмълвна покана.

— Нали знаеш, че идва Коледа? — предпазливо попита тя, след като се настани на коленете ми.

Обвих ръце около тялото й и кимнах. Само след три седмици щеше да бъде Коледа, а след пет дни тя щеше да излезе във ваканция и да остава у семейство Кай за през деня. Навън вече се чувстваше коледното настроение, а и в апартамента също — бяхме купили малка елха и я бяхме сложили до телевизора, на мястото, където преди стоеше червения стол. Навсякъде бяхме поставили коледна украса, на прозореца имаше лампички, а всяка плоска повърхност бе покрита с картички. Всеки ден Тийгън отваряше шоколадовия календар, който бе купил Люк — но в действителност нито тя, нито аз се радвахме истински на предстоящия празник. Вместо въодушевлението от идването на Коледа изпитвахме само болка. Болка и спомени. Все още не бяхме решили какво ще правим на големия ден и всеки път, когато Люк се опитваше да повдигне въпроса, аз сменях темата или казвах, че не съм имала време да реша дали ще отидем в Лондон при близките ми или не. Не че наистина си бях помисляла за ходене в Лондон — просто се опитвах да отложа разговора, докато Тийгън и аз успеем да проведем друг един, много важен разговор. Досега не ни се бе удала възможност да го сторим, но сега Люк се намираше в Ню Йорк за една седмица („Анджелис“ обмисляше възможността да отвори магазин или да придобие право на пласмент на стоки там и неговия опит в тази област означаваше, че в момента се занимава с правене на голям бизнес). Бях решила да изчакам Тийгън да подхване разговора — да разбера дали наистина си спомня, или само се тревожа неоснователно.

— Да, миличка, знам, че скоро ще бъде Коледа — отвърнах.

— А също така и… — гласът й секна в пресъхналото гърло.

— А също така и рождения ден на майка ти — довърших вместо нея.

Тя кимна.

— Знам — казах.

Рожденият ден на Адел бе на Коледа. Когато Тийгън бе съвсем малка, си устройвахме двоен празник — рождения ден на Адел сутринта, след това на обяд бе Коледа, а по-късно, когато Тийгън бе вече в леглото, отново ставаше рожденият ден на Адел и аз, тя и Нейт се напивахме здравата.

— В рая има ли рождени дни? — попита Тийгън.

— Ъъъ… — не знаех. Не знаех отговорите на подобни въпроси, защото никога не се бях замисляла над тях. Въпреки че бях вярваща, никога не се бях замисляла за физическата форма на задгробния живот. Ако понякога си мислех за рая, то беше, за да си кажа, че един ден може и аз да се озова там. Само че не и дали там има реално време. Не и дали има рождени дни. И понеже не мислех за тези неща, не бях в състояние да дам отговор на такива въпроси. Раят обширно пространство с големи бели облаци ли беше, или беше място като всички останали, само че по-добро? Дали бе свят, в който всичко е прекрасно и всички са щастливи, или за всеки човек бе това, което на него му бе нужно да бъде? — Ъъъ… Може би — отговорих внимателно. — Не виждам защо да няма.

— Ако й изпратя картичка, тя ще я получи ли?

— Едва ли — отвърнах нежно.

Тийгън се сгуши по-близо до мен и зарови глава на гърдите ми. Раменете й започнаха да се тресат, а после и цялото й тяло и тя се разрида с глас. Не беше плакала пред мен, откакто майка й почина — от онзи ден в хотела. Не знаех, че от всички неща, които бе преживяла, точно това ще я прекърши и ще извади на повърхността цялата болка, която изпитваше.

— Съжалявам, миличка, но ти обещавам, че ще измислим друг начин да й покажем, че мислим за нея. Така става ли?

Тийгън се плъзна от скута ми и побягна от стаята. Чувах я как тича по коридора към стаята си, без обаче да затваря вратата. Изчаках няколко минути, но накрая не издържах, станах и я последвах.

Върху завивката в бяло и синьо Тийгън представляваше малка фигурка в розово и пурпурно, която се тресеше и издаваше дълги, пронизителни писъци. По лицето й се стичаха сълзи и тя непрестанно ги бършеше с ръце. На възглавницата до нея лежеше снимката, която тя бе снела от мястото й върху телевизора — снимката на Адел и на нея самата.

— Тийгън… — започнах, но после осъзнах, че не зная какво да й кажа, затова седнах на леглото до нея и започнах да я галя по гърба. Вгледах се в снимката на Адел — жената, която се усмихваше щастливо, прегърнала дъщеря си. Почти бях забравила как изглеждаше тя — точно както на снимката. Когато си мислех за Адел сега, пред очите ми винаги изникваше сивата сянка, която лежеше на количката в моргата.

— Защо мама не се връща? — попита Тийгън между риданията си. — Лошо момиче ли бях?

— Не, скъпа, просто мама беше болна.

— И ти беше болна.

— Знам, но това е друга болест. Твоята майка беше много болна и не можеше да оздравее. Тя искаше да остане тук, но не можа, защото беше прекалено болна.

— Искам да се върне — настоя тя.

— Аз също — внезапно ми хрумна нова мисъл. — Тийга, ти мислеше ли си, че мама ще се върне?

— Да — прошепна тя, кимна и преглътна още няколко сълзи. — Може в рая да не й хареса и да се върне. Може в Лийдс да й хареса повече.

С Адел много добре й бяхме обяснили какво представлява смъртта, няма що.

— Съжалявам, миличка, но мама няма да се върне. Никога.

Хълцанията й и воят, който ги съпътстваше, нараснаха и ме пронизаха като физическа болка, защото разбирах как се чувства тя. Знаех, че осъзнаването, приемането на факта, че никога повече няма да види Дел, представлява нож, забит в сърцето й. Взех я в прегръдките си и притиснах топлото й телце до себе си, изпълнена с желание да я утеша. Един спомен се мерна в съзнанието ми, бавно придоби форма и плътност и засия с ослепителна светлина сред всички други спомени. Тийгън беше едва на един месец, Адел ме бе помолила да наблюдавам дъщеря й, докато тя си вземе душ. Седнах на ръба на леглото в спалнята на Адел и се загледах в оцветената в бяло и синьо люлка. Тийгън все още бе розова и сбръчкана, и главицата й бе покрита с много светъл фин пух. Адел я бе облякла в синя дрешка и тя спеше, покрита с две бели одеялца, но в мига, в който майка й затвори вратата на банята, се размърда, сякаш знаеше, че мама вече я няма в стаята. Адел пусна душа и Тийгън се събуди и нададе най-пронизителния писък, който бях чувала в живота си. За момент замръзнах на мястото си, убедена, че тя ще млъкне, но не, тя продължаваше да пищи, очите й бяха здраво стиснати, а лицето й започна да се зачервява от виенето. Посегнах надолу към люлката, отметнах одеялата и я вдигнах. Беше невероятно лека. Бях я държала на ръце неведнъж през месеца, изтекъл от раждането й, но всеки път се удивлявах колко е лекичка. Наместих пищящия вързоп в ръцете си и започнах да я люлея, да я успокоявам и да й повтарям, че мама съвсем скоро ще се върне и ще я нахрани, ако това иска. Когато Адел се върна с мокра коса от банята, Тийгън бе спряла да вие и мърдаше устнички, а нефокусираните й очи се взираха в мен, сякаш очакваше да й разкрия всички тайни на вселената. „Пак ми кажи, че не искаш деца“ — прошепна Адел, приближи се до леглото и се отпусна на него, за да поспи малко.

— Люлеех те така, когато беше съвсем малка прошепнах в косата на Тийгън. — Ти изглеждащо толкова смешна, когато се роди — когато беше още бебе. Когато те видях за пръв път, си помислих: „Мили Боже, дали в болницата не са ни дали някое друго бебе? Тя изглежда наистина смешно“. После обаче ти се усмихна и изглеждаше точно като майки си, също така хубава като нея, и аз разбрах, че на истина трябва да си нейна. Наша. Защото ти си и моя, знаеш ли това? Ти си моята малка Тийга. Дори докато бях далеч, си мислех за теб през цялото време. Държах снимката ти в портмонето си и когато хората ме питаха кой е това, им казвах: „Това е моята малка Тийга“.

— Съжалявам, че майка ти не е тук, Тийга. Иска ми се да беше. Всеки ден си мисля, колко ми се иска да е тук. Знам колко трудно ще бъде да свикнем с мисълта, че вече я няма. Искаш ли да наречем Коледа „Денят на Адел“? Майка ти се казваше Адел, нали знаеш?

— Да — прошепна тя в отговор.

— Добре тогава, значи ще си устроим ден на Адел. Ще направим за него специални картички и ще ги изпратим на всичките си познати, а освен това можем да я нарисуваме на картинки. Ще ти покажа нейните снимки от албумите си, искаш ли? Дори можем да си направим специален всичкомаш за чая. Как ти се струва тази идея?

— Люк ще дойде ли? — бях постигнала някакъв напредък — тя бе спряла да плаче.

— Не. Ще бъдем само ти и аз. Вход за момчета, забранен!

— А господин Нейт?

— Ооо! Не! Той е момче! Вход за момчета забранен! А за да не пропуснем Коледа, можем да я празнуваме на следващия ден и тогава ще отворим подаръците си.

— Тогава Люк може да дойде, нали?

— Ако искаш.

— Искам. Искам да дойде и господин Нейт.

— Така ли? Защо? — и през ум не ми беше минавало, че тя може да поиска да поканим и Нейт. Вярно, през тези три или четири пъти, когато се бяха видели след първата им среща, той се бе държал много добре с нея, но все пак не беше Люк. Посещенията му траеха около десетина минути, не повече — откъде се бе появило у Тийгън това желание да сподели с него един толкова важен ден?

— Защото го харесваш — простичко отвърна тя и подсмръкна последните си сълзи.

— Но ако ти не го харесваш, той няма защо да идва на нашия коледен празник — в гласа ми звучеше паника. Не бях го виждала, откакто се разделихме посред нощ на улицата пред блока ми, а оттогава бяха изтекли цели две седмици — две седмици, през които не отговарях нито на обажданията му, нито на имейлите, които ми пращаше. Избягвах го старателно и не бях единствената — Люк със сигурност нямаше да одобри идеята Нейт отново да се появи тук.

— Той ми харесва, защото е забавен.

Изненадата ми нарасна. Какво бе направил Нейт, за да я накара да си мисли, че е забавен?

— Добре тогава, ще проверя дали може да дойде. Може вече да си има планове, така че не бива да се огорчаваме, ако не може да дойде.

Привлякох я още по-близо до себе си и я гушнах. Тя миришеше на канела и череши от пяната за вана, която й бе купил Люк, и аз с наслада се потопих в аромата й. Не исках да я виждам разстроена. Не исках да я виждам, че страда. Разбира се, много добре знаех, че няма начин да не страда, но ми беше по-лесно да си повтарям, че не разбира какво става.

— Няма нищо лошо в това да плачеш, нали знаеш? — казах й. В действителност я бях накарала да спре да плаче — не нарочно, но се почувствах по-добре, когато престана. Плачът не е приятен за околните, кара ги да се чувстват смутени и не на място, но от него определено има полза. Плачът представлява емоционален отдушник. Дори когато те кара да се чувстваш празен и изтощен до крайност, пак е по-добър от гнева, породен от самоналожената принуда да погребваш болката дълбоко в себе си. Последното, което желаех, бе Тийгън да израсне като огорчена и изпълнена с гняв млада жена, защото съм я лишила от правото да тъгува за майка си. — Можеш да плачеш винаги когато искаш, ако ти е мъчно за мама или ако ти липсва. Можеш да ми говориш за нея всеки път, когато пожелаеш — погалих дългата й мека коса. — Знам, че мама ти липсва, и в това няма нищо лошо. Каквото и да искаш да ми кажеш за нея, обещавам, че ще те изслушам.

— Спи ми се — прошепна тя.

— Добре, съкровище.

Тя поклати глава с лек и малко тъжен смях.

— Казвам се Тийгън, а не Съкровище — веднага си спомних, че това е стара шега между нея и майка й.

— Сигурна ли си? Защото съвсем ясно си спомням, че те кръстихме Съкровище.

— Не, казвам се Тийгън.

— Добре тогава, Тийгън, заспивай. Ще остана за малко тук, стига да нямаш нищо против, а после ще приготвя нещо за обяд.

— Добре.

Тя се плъзна от скута ми върху леглото и се пъхна под завивките, като легна с гръб към мен. Отидох до прозореца и дръпнах сините пердета, за да затъмня стаята от ярката слънчева светлина, а после седнах на пода до леглото. Наблюдавах я как спи, както често правех през нощта.

Тийгън ходеше на уроци по карате, беше се записала в отбора по футбол, говореше с мен и Люк като възрастна и ми бе лесно да забравя колко крехка е в действителност. Едва устоях на порива да се пресегна и да отместя косата й от бледото, напрегнато личице и продължих да я наблюдавам. Постепенно чертите й се отпуснаха, дишането стана равномерно и тя потъна в дълбок сън. Горката крехка Тийгън. Горкото ми дете.

 

 

— Какво, какво? — това отговори Люк, когато споделих плановете си за Коледа и за деня след това. Виждахме го за пръв път, откакто преди два дни се бе върнал от Щатите, защото бе прекарал тези дни в Лондон на работни срещи, на които бяха обсъждали пътуването му до Ню Йорк. Страхувах се как ще реагира, когато чуе за плановете ни, така че бях решила да му кажа, когато Тийгън не е наоколо — с други думи, в офиса.

Той се извиси заплашително над бюрото ми със скръстени ръце, впечатляващ в тъмносивото си сако, бяла риза и синя вратовръзка. Винаги се удивлявах как между натоварената си работна програма и постоянното си висене в нашия апартамент намира време да поддържа фигурата си с редовни тренировки във фитнес залата. Погледът ми бавно се плъзна нагоре към лицето му и когато стигна до очите, осъзнах, че с пълно право съм се страхувала от мига, в който погледите ни ще се срещнат: необикновения златистокафяв цвят на очите му само добавяше допълнителна острота на пълния с обвинение и разочарование поглед, устремен в лицето ми. Люк не бе просто огорчен — той бе дълбоко наскърбен. Челюстта му бавно се стегна.

— Искаш да кажеш, че няма да мога да прекарам Коледа с вас двете, а после трябва да прекарам следващия ден с бившия ти годеник? — рече Люк, когато разбра, че няма да му отговоря, и погледна назад през рамото си към остъклените стени на кабинета ми, а после погледът му се премести нагоре към тавана, преди отново да се върне към мен. — Да не би да правиш снимки за „Скрита камера“? Защото това е единственото обяснение, което ми хрумва. Няма начин да говориш сериозно.

— Трябва да го направя, Люк, заради Тийгън. На Коледа трябва да бъдем само ние двете, а колкото до Нейт, това да го поканим бе нейна идея, аз нямам нищо общо.

— Не може ли да дойда вечерта? — попита той и в гласа му долових съвсем отчетлив американски изговор — очевидно седмицата в Ню Йорк бе извадила на бял свят стария му акцент.

— Люк, не. Става въпрос за Тийгън. Коледа е рождения ден на майка й — първият празник, откакто Адел… откакто Адел… почина. Просто не мога да повярвам, че не разбираш колко е важно.

— Разбирам го, само че… И аз нямам семейство, нали си спомняш? Обикновено прекарвам Коледа с приятели в Ню Йорк, но тази година отклоних поканата им, защото си мислех, че имам семейство, с което да прекарам празника.

— Имаш и ще прекараш празника с нас, просто не на двадесет и пети.

Лицето на Люк се разкриви в гримаса на гняв, а устата му се превърна в тънка права линия.

— Какво искаш от мен, Люк? Да поставя теб преди детето си ли?

За част от секундата си помислих, че ще отговори с „да“ — видях го в израза на лицето му, в погледа му, в начина, по който се изкривиха устните му.

— Такава ли искаш да бъда? С такава жена ли искаш да имаш връзка? — добавих забързано, за да го спра да не изрече нещо, което знаех, че не мисли сериозно. — Знаеш ли, това е последното нещо, което ми трябва. Денят ще бъде достатъчно труден и без да ми се налага да се тревожа дали ще скъсаш с мен, само защото не можеш да бъдеш с нас тогава. Съжалявам, Люк, но за мен Тийгън е най-важна. Тя едва сега започва да разбира, че майка й няма да се върне никога, и няма да я разочаровам, като се отметна от нещо, което вече съм й обещала. И не съжалявам, че го обещах.

Черният мобилен телефон на бюрото ми иззвъня и аз погледнах към екрана, за да видя входящия номер, но не го разпознах, така че вдигнах и приближих телефона до ухото си.

— Здравейте, тук е Камрин Матика.

Люк продължи да стои на мястото си, без да ме изпуска от поглед.

— Аз съм — каза Нейт отсреща.

— О, здравей — отвърнах и изведнъж ми стана горещо. Притиснах телефона по-плътно до ухото си, та Люк да не може да чуе гласа на Нейт или това, което ми казва.

— Знам, че си на работа и не можеш да говориш дълго, но не си отговорила на нито едно от обажданията ми, нито пък на имейлите — в гласа му липсваше каквато и да било обвинителна нотка. Единственото, което долавях, бе разбиране. — Исках да поговоря с теб за Коледа.

— О — отвърнах.

— Знам, че тогава е рождения ден на Адел — че щеше да бъде рожденият й ден, и се чудех какво мислите да правите вие двете. Знам, че ще ви е много трудно и се питах дали няма да ви е приятно да прекараме деня заедно, както някога?

— Всъщност мислех да ти се обадя във връзка с това — хвърлих поглед към Люк, който си бе придал съвсем безразличен вид: стоеше, облегнат на ръба на бюрото ми, и небрежно прелистваше новия брой на „Анджелис днес“.

— Наистина ли? — попита Нейт оживено.

— Да. С Тийгън ще прекараме двадесет и пети сами, но тя се чудеше дали не би могъл да дойдеш на двадесет и шести, когато ще празнуваме Коледа.

Люк се спря на една особено интересна страница със списък на отстъпките, които се предлагаха в различните магазини на „Анджелис“ и я прочете внимателно няколко пъти, докато чакаше Нейт да ми отговори.

— Люк ще бъде ли там?

— Естествено.

— В такъв случай идеята не ми се струва особено добра, не смяташ ли? Колкото и да ми се ще да дойда, не ми се струва много вероятно четиримата да прекараме кой знае колко приятно. Мисля, че ще е по-добре да се отбия вечерта на Коледа и да ви дам подаръците, какво ще кажеш?

— Добре тогава — отвърнах с облекчение. С голямо облекчение, не само защото Люк щеше да прекара целия ден — а вероятно и целия следващ месец — в отвратително настроение, а й, защото не исках да ми се налага да бъда заедно с Нейт. Онова, което си мислех, че зная за връзката ни — за предишната ни връзка — се бе променило сега, когато разбрах какво го бе подтикнало да преспи с друга жена. Сега вече знаех, че не го е сторил от отмъстителност, а от чувството на изоставеност, на самота. Много добре можех да разбера тези чувства — бях ги изпитвала безброй пъти в живота си. Да знам, че той се е чувствал по този начин, когато е бил с мен… Това говореше твърде много за моя характер. С право се бях страхувала, че аз съм го подтикнала да го направи, но се оказа, че съм го направила по друг начин, а не по този, който си мислех. Причината не беше, че се държах отвратително, а че се бях отдръпнала от него. Бях го изоставила, оставила го бях сам. Разбира се, това не означаваше, че той непременно трябваше да преспи с някоя друга, но и той бе човек като всички останали. Всички правим грешки и глупави неща: аз например бях флиртувала с колегата от Шотландия и за малко не преспах с Тед в онази хотелска стая. Сега бях в състояние да разбера по-добре Нейт и мотивите за постъпката му, и това знание представляваше потенциална опасност.

— Значи се разбрахме за вечерта на Коледа — каза той. — Може ли да се видим преди това?

— Ъъъ, не съм сигурна, че идеята е добра — отвърнах след бърз поглед към Люк, който продължаваше да чете списъка с отстъпки на „Анджелис“.

— А Тийгън? Ще я видя ли преди Коледа?

— Стига да искаш. Бих могла да мина у вас да ти я оставя за час-два. — „Когато адът замръзне“ — довърших наум. Предложението ми не беше нищо друго, освен проверка — исках да разбера дали наистина се интересува от Тийгън, или се опитва да намери претекст, за да се види с мен.

— Или пък аз мога да мина у вас и ти да излезеш за малко? — предложи той. — Така ще се притеснява по-малко.

— Нали знаеш, че това никога няма да стане?

— Може би не точно сега, но след време… Наистина искам да я видя. И теб, разбира се.

— Нейт, сега съм много заета.

— Той е там, нали?

Въздъхнах дълбоко.

— Добре, ще ти се обадя. Може би ще може да се отбиеш в края на седмицата, ако Тийгън е подготвена за това.

— Добре тогава, доскоро.

— Довиждане, Нейт.

— Довиждане, скъпа, обичам те, чао — последва щракване и осъзнах, че е затворил. Повторих си наум последните му думи и за миг се почувствах неспособна да мисля за каквото и да било друго. С трепереща ръка оставих мобилния на бюрото.

— Ще идва ли за Коледа? — попита Люк.

Поклатих глава, но не посмях да погледна към него, защото се боях, че на лицето ми са изписани всички мисли, които бушуваха в главата ми. Нейт го бе казал така естествено, сякаш се подразбираше от само себе си. Две небрежно подхвърлени думи — същите, които ми казваше някога, докато бяхме още заедно, с които винаги завършваше разговорите ни.

— Той ще бъде… ъъъ… доста зает. Сигурно ще отиде у родителите си, но ще се отбие у дома вечерта по Коледа, за да донесе подаръците на Тийгън.

— Рин? — подхвана Люк. Обърнах се да го погледна с надеждата, че на лицето ми не е изписано объркването, в което ме хвърли Нейт. Изражението на Люк се разведри, а на устните му се появи притеснена усмивка. — Съжалявам, че се държах като пълен глупак. Наистина те разбирам. Просто бях разочарован, това е всичко.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. За пръв път в живота си имам семейство — имам теб и дете. Никога досега не съм имал дете, което да мога да обсипя с подаръци и внимание на Коледа. Знаеш ли колко бях развълнуван? Коледа е време за семейството, затова исках да я прекарам с вас двете. Но двадесет и шести също е добре, дори страхотно.

Кимнах, без да казвам нищо.

След като се огледа, за да се увери, че никой не се е върнал от обяд по-рано и не може да види какво става в кабинета с остъклени стени, който деляхме с Бетси, Люк се наведе и залепи на устните ми бърза целувка.

— До довечера, скъпа.

— Да, до довечера.

Той излезе от кабинета ми и още в същия миг, пулсът ми се ускори при мисълта за това, което ми бе казал Нейт. Можех да преживявам този миг отново и отново, да го скътам в паметта си като скъпоценен камък, който да вадя, когато пожелая, за да го разгледам по-добре под ярката слънчева светлина, да изучавам всяко кристалче от него. „Довиждане, скъпа, обичам те, чао“. Нежността в гласа на Нейт, докато ми казваше, че продължава да изпитва към мен все същите чувства, бе нещо, което не бях очаквала да чуя. Подозирах, че все още има чувства към мен, но той не бе говорил за чувства, а бе казал, че ме обича. А аз обичах ли го? И ако да, какво отражение щеше да има това върху живота ни? Да, нашия живот. Когото и от двамата да решах да избера, чувствата на Тийгън бяха също толкова важни, колкото и моите. Ако не беше тя, знаех кого бих избрала без капчица колебание.

Мобилният ми изписука от мястото си до мишката. Съобщение от Люк. Отворих го и прочетох:

„Забравих да ти кажа, че те обичам.“

Изтрих съобщението и почти захвърлих телефони на бюрото.

„Наистина ли знам кого бих избрала? Наистина ли?“