Ан Харъл
Диамантен огън (4)

3

Млада жена с чиста бяла престилка зад стъкления щанд в пекарната на Катарина се усмихна на дребната тъмнокоса клиентка.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да — отвърна Рейчъл Стейн, давайки си бегло сметка, че тук, на това място, избледнелият й холандски акцент е напълно подходящ. — Тук съм, за да видя Катарина Пеперкамп… Фол, искам да кажа — невъзможно й бе да мисли за Катарина като за омъжена и с дете. — Катарина Фол.

— И кой да кажа, че я търси?

— Рейчъл.

Предполагаше, че е достатъчно.

Сервитьорката се отправи към кухнята, а Рейчъл взе парче от счупената маслена бисквитка, оставена за опитване в кошничката на плота. Дълги години, на младини, хората често грешаха и я взимаха за дете, но сега, заради дълбоките бръчки по челото и около сериозните устни, заради правия малък нос хората я смятаха за старица, макар да бе едва на шестдесет и пет. Навремето изглеждаше прекалено млада, сега — прекалено стара. Шофьорът на таксито предложи да й помогне при слизането! Тя, естествено, отказа, но му благодари достатъчно сърдечно, та да не би друг път, когато някой наистина се нуждае от услугите му, той да не се притече на помощ. Предполагаше, че пластична операция би свършила работа, но въпреки финансовите си възможности дори не си даваше труда да разпита каква точно е процедурата. Смяташе за редно хората да виждат в нейното лице, в бръчките й, онова, което животът направи от нея. А иначе се грижеше за себе си — поддържаше безупречен маникюр, косите — с прическа и носеше скъпи модни дрехи.

Само след тридесет секунди Катарина Фол се появи забързана от кухнята, като продължаваше да бърше ръце в престилката. Върху лицето й се четеше паника и неувереност. На Рейчъл й се искаше да може да се усмихне, за да я поуспокои. Но не можеше.

Ако се усмихне сега, все едно че лъже. Не се изненада обаче от импулса си. Всеки и винаги бе искал да защитава Катарина.

— Приятелко — пророни Рейчъл тихо, опитвайки се да овладее емоциите си, — изглеждаш великолепно.

— Рейчъл — Катарина притисна юмрук към устните си, за да не изхлипа. — Не мога да повярвам, че си ти.

Ще ме изхвърли, помисли си Рейчъл. Не й е приятно да ме види. Аз събуждам спомени. Като сянка от миналото съм. Както и тя за мен.

Вместо това Катарина заобиколи тезгяха, обгърна Рейчъл с ръце и проплака:

— О, Рейчъл. Господи, Рейчъл.

Рейчъл усети как и нейните очи се пълнят със сълзи, как ръцете й прегръщат силната и добра приятелка. Толкова й бе липсвала. Дори не си бе давала сметка колко й бе липсвала.

Бяха минали повече от четиридесет години.

Катарина хлипаше съвсем открито, но хората наоколо се преструваха, че не забелязват.

— Не мога да повярвам… Мислех, че никога повече няма да те видя — отстъпи назад и избърса сълзите с опакото на ръката си без никакво притеснение. По носа й прилепна брашно и тя направи опит да се засмее. — О, Рейчъл…

Гърлото на Рейчъл се стегна до болка. Едно изхлипване би облекчило напрежението, но тя премигна, за да спре напиращите сълзи — отказваше да заплаче. Умееше да се контролира. Но не бе очаквала срещата с Катарина да й повлияе така.

— Скъпа приятелко — подхвана тя, стисна ръката на Катарина, а после я отпусна. Трябва да съм силна. — Толкова се радвам да те видя отново. Чух за магазина ти и реших, че докато съм в Ню Йорк, непременно ще ти се обадя.

Катарина бе престанала да плаче и сега само поклати глава.

— Знаеш, че не е вярно.

При тези думи Рейчъл леко се усмихна и част от болката в гърлото изчезна.

— Никога не съм успявала да те подведа. Винаги е било така помежду ни, нали? Винаги знаеш, когато не казвам истината. Дори след всичките изминали години. Но хайде за малко да се престорим, че можем.

— Рейчъл…

Имаше страх в дълбоките тъмнозелени очи. На Рейчъл й се искаше да не го бе забелязала.

— Моля те, Катарина.

— Добре — Катарина кимна в знак на съгласие, но страхът й не изчезваше. — Ще пием чай.

— Чудесно.

Посочи малка маса в далечния ъгъл.

— Ето там. Седни. Ще отида да донеса табла.

Рейчъл хвана ръката на приятелката си.

— Не се страхувай, Катарина.

— Ще се оправя. Иди да седнеш. Ей сега ще донеса чая.

— Чакам те.

 

 

Просторната новинарска зала на „Уошингтън Газет“ гъмжеше от шума на разговарящи репортери, работещи компютри, тракащи пишещи машини и звън на телефони. Алис Фелдън беше до бюрото си от два часа и тепърва й предстоеше да седне. Нямаше нищо против. Това говореше, че се случват разни неща. Но това, срещу което възразяваше — което я дразнеше до полуда, бе, че не успява да открие Матю Старк. За пореден път. Направи се, че не забелязва върлинестия мъж с окаян вид, който искаше да разговаря със Старк, и огледа помещението. Наложи се да присвие очи, защото очилата й бяха вдигнати на главата, вместо да стоят на месестия й нос. Тя бе едра тежка жена и не хранеше никакви илюзии нито за себе си, нито за второстепенния таблоид, в който работеше. Предишната вечер в пристъп на безсъние боядиса ноктите си със зеления лак, който намери в шкафчето на дъщеря си.

— Къде, по дяволите, е Старк? — попита тя, без да насочва въпроса конкретно към някого.

Млад репортер през три бюра отмести нервно поглед от компютърния екран. Тя определено смяташе, че е много по-редно той да работи в сериозно издание като „Уошингтън Поуст“. Казваше се Арнолд Зиглер и бе завършил журналистика — пълна глупост според нея.

— Отиде за кафе — обясни Зиглер. — Обеща да се върне до пет минути.

— Кога беше това? Преди половин час? — изръмжа Алис и погледна към върлинестия тип, все едно че негова беше вината, задето й се е паднал такъв мързелив нехранимайко като Матю Старк. Трябваше да го уволни още преди четири години, когато стана отговорен редактор на „Газет“. Той заемаше пространството от шест месеца и й се струваше, че не върши нищо. Но беше известно име, а в „Газет“ имаше много малко хора с известни имена. Момчетата от горния етаж настояха да му даде още един шанс. Въздъхна и се обърна към Зиглер: — Иди го намери, а? Кажи му, че го чакат.

Зиглер вече бе на крак.

— За кого да му съобщя?

Върлинестият тип запристъпва притеснено на място.

— Просто му кажете, че Невестулката е тук.

Алис сбръчка нос, но не каза нищо. Зиглер потисна усмивката си и излезе от стаята.

 

 

Ръцете на Катарина трепереха, докато наливаше чая от малкия бял порцеланов чайник. Лично приготви чая, малките сандвичи, кръглите кифлички, двете чинийки конфитюр и купичката маслени бисквити. Рейчъл разбираше, че внезапната й поява потресе Катарина. Преди четиридесет години се сбогуваха в Амстердам; Катарина, която поостана още известно време в града, плака и обеща да поддържат връзка. Рейчъл не отрони нито една сълза и не обеща нищо — вече беше изплакала сълзите си за цял живот и не вярваше повече на никакви обещания.

— Не се притеснявай — успокои я Рейчъл загрижено. Сипа сметана в чая си. Сякаш бяха непознати с Катарина. Но как е възможно? — Отдавна не съм идвала в Ню Йорк. Няма втори град като него, нали?

— Не, няма — съгласи се Катарина.

И тя си капна сметана в чая, но не го докосна.

— Как си, Катарина?

— Добре съм.

— Радвам се — Рейчъл прикри неудобството си, като отпи от чая. — Виждам защо си отворила пекарна. Винаги си била прекрасна готвачка, а и ти доставяше огромно удоволствие. Никой не успяваше да направи от оскъдните порциони, които ни се полагаха през войната, такива чудеса като теб. Помниш ли яхнията си с говеждо? — Рейчъл се засмя. Не особено весело, но все пак беше смях. — Някак странна на вкус, но определено по-вкусна от всичко, което бяхме хапвали от седмици — изведнъж млъкна. Видя притеснението на Катарина и въздъхна. Приятелката й никога ли не мислеше за войната? На глас попита тихо: — Ейдриан добър съпруг ли е?

— О, превъзходен — отвърна Катарина, видимо облекчена от обрата в разговора. — Толкова е грижовен и силен.

— Той е банкер, нали?

— Да. И страшно си обича работата.

— Радвам се. Често съм се чудила какво щеше да стане с теб, ако не се бе появил той. Холандия… — Рейчъл сви рамене и реши, че вероятно е по-добре да не задълбава по-навътре в темата. — Ти трябваше да се махнеш оттам. Вилхелмина щеше да те задуши. Ходила ли си междувременно там?

— Веднъж в Амстердам, когато Ан почина. Йохан бе неутешим. Винаги съм се надявала да умрат заедно — взе кифличка и разсеяно я намаза с малиновия конфитюр. — А в Ротердам ходих преди седем години, когато дъщеря ми направи холандския си дебют в църквата, където аз и Ейдриан се венчахме. Той не дойде. Никога не са се разбирали с Вили, а споровете помежду им само щяха да развалят всичко.

— Тя продължава ли да мисли, че ще се върнеш?

— Разбира се.

Рейчъл кимна и си припомни едрата, солидна жена, поне дванадесет години по-възрастна от Катарина, някогашната й най-добра приятелка. Вилхелмина Пеперкамп винаги бе таила огромна омраза и презрение към нацистите. Далеч, преди да окупират Австрия, Чехословакия, Полша, да не говорим за Холандия. Рейчъл никога не бе срещала човек, на когото така да може да се разчита.

— Да, представям си.

— Виждаш ли се с нея? — попита Катарина.

Въпреки разликата от пет години приятелството между Вилхелмина Пеперкамп и Рейчъл Стейн представляваше по-скоро връзка между равнопоставени. Катарина винаги беше бебето. Всички я пазеха — Вилхелмина, Йохан, Рейчъл, брат й Абрахам. Всички. Сякаш вярваха, че попречат ли на войната да я засегне, ще успеят да съхранят някак и част от собствената си невинност. Но войната засегна и нея. Нямаше какво да направят, за да го предотвратят. Тя ограби детството й, моминството й. Сега Рейчъл го виждаше, разбираше го, но се чудеше дали Катарина не изпитва чувството, че ги е подвела всичките.

— Как да се видя с Вили? — изсумтя Рейчъл. — Знаеш, че тя не пътува, а аз няма да се върна. Изпраща ми картички по празниците. Разказва ми за теб, за Джулиана, за бегониите си.

— Пишеш ли й? — попита Катарина.

— Не, но това не пречи на Вили да постъпва така, както смята за редно. Ако не го правеше… — сви рамене. — Не знам. Вероятно някога ще й пиша. Катарина… — Рейчъл въздъхна и взе малък сандвич с пушена сьомга. Не беше гладна, но знаеше, че трябва да се храни. Петте години глад развиха у нея практично отношение към храната. — Имаш ли представа защо съм тук?

— Досещам се.

— Видях го — обяви Рейчъл без никакво предисловие. — Видях Хендрик де Гийр.

Катарина затвори очи и затаи дъх. Рейчъл помисли, че приятелката й ще припадне.

— Катарина?

Отвори очи.

— Добре съм — пророни тя едва чуто. — Извинявай.

— Моля те, не говори така.

— Бях си внушила, че е мъртъв.

— Хендрик да е мъртъв? — Рейчъл изсумтя. — Той ще надживее всички ни. В това отношение е благословен — или прокълнат. Помниш ли, когато ни донесе шоколад? Дни наред не бяхме яли друго, освен захарно цвекло и Хендрик цъфна с шоколада. Мислех си, че никога не съм яла нещо по-вкусно. Беше така горд със себе си, а ние така се развълнувахме, че не се сетихме да попитаме откъде го е взел. Но ти знаеш какъв е Хендрик. Той е от хората, които се събуждат сутрин, готови здравата да разтърсят света. Поне един път, Катарина, искам да се получи обратното: искам светът здравата да разтърси Хендрик.

Катарина сведе поглед към изстиналия чай. Не бе докоснала кифличката.

— Къде го видя?

Рейчъл отхапа от сандвича.

— По телевизията, преди две седмици. Според мен беше съдба. Абрахам и аз се бяхме оттеглили в Палм Бийч — бегло се замисли за събитията от последните години, през които тя и брат й станаха двама от най-находчивите и преуспяващи филмови агенти в Холивуд. Сега всичко й се струваше така далечно. А миналото, Амстердам — така близки. — Никога не съм харесвала Лос Анджелис. Не знам защо. Както й да е — сега имах да следя цяла нова група политици. Винаги съм се интересувала от политика и съм наблюдавала политиците, особено след Хитлер. Един от нашите сенатори е Самюъл Райдър — много привлекателен, чаровен; като цяло — прекалено консервативен за моя вкус, но не е нещо, което да не мога да преживея. Един ден гледах местните новини и попаднах на репортер, който издебна спиращата кола на Сам Райдър и започна да го отрупва с въпроси — знаеш как го правят. И там, седнал до него, видях Хендрик де Гийр! В лимузината на американски сенатор.

Звънчето на вратата иззвъня и Рейчъл се загледа как две млади жени влизат, понесли препълнени с пакети торби и стърчащи от тях хартии за увиване.

— Сигурна ли си? — попита Катарина.

— Напълно. Да не мислиш, че се е променил след всичките тези години? Не. Изглежда точно както в Амстердам. Разпознах го на часа. Стомахът ми реагира преди мозъка — сети се как изтича в банята и повърна. Това обаче никога нямаше да сподели с Катарина; пред нея трябваше да се държи като изключително силна. — Незабавно се свързах с кабинета на Райдър и поисках да ми отговорят какво прави той с човек като Хендрик де Гийр до себе си; всички, естествено, ме сметнаха за луда. Но аз настоях и накрая ме свързаха със сенатора.

— И ти му каза…

— Казах му всичко, за което се сетих, относно Хендрик. Да, точно така постъпих. Говорих, говорих. Думите просто се лееха от устата ми, защото реших, че моментът е настъпил. Разказах как Хендрик де Гийр е издал мен, семейството ми и хората, които ни укриваха от нацистите, че е бил техен сътрудник, но никога не са му потърсили отговорност за постъпките му.

Катарина погледна странната си приятелка отчаяно.

— Та той никога не е признавал, че е вършил нещо нередно. О, Рейчъл, какъв смисъл има? Знаеш какъв е…

— Точно това е смисълът. Много добре го познавам! — Рейчъл сви дребната си ръчичка в юмрук и тропна по масата.

Чиниите се разтракаха. Катарина подскочи и я погледна смаяно и обидено.

Рейчъл си пое дълбоко въздух, за да се успокои. После, с тиха настойчивост, продължи:

— Отвърна, че Хендрик бил намерил начин да се свърже с него, за да го уговаря да подкрепи увеличението на разходите по бюджета за военно отбранителни цели, но че той, Райдър, го познава съвсем бегло и не знае как да се свърже с него. Не му повярвах, но няма значение. Съгласи се да разследва моите твърдения, ако успея да подкрепя думите си. Помолих Абрахам, но според него съм луда, а Райдър просто търси начин да ме поуспокои и да се представи добре в очите на еврейската общност. Вероятно е прав — засмя се, като се сети как си бяха викали един на друг с брат си. Но те пък цял живот спореха по този начин: хубави и разгорещени спорове се получаваха. — На Абрахам му стига да вярва, че един ден Хендрик де Гийр ще го сполети съдбата, която заслужава. Но ако питаш мен, Хендрик би надхитрил и Господ!

Рейчъл се усмихна, но искриците в тъмните й очи изчезнаха така бързо, както се появиха.

— Възнамерявам да заставя Хендрик да отговаря за постъпките си в Амстердам — заяви тя, загледана в светлокосата жена пред себе си, която не търсеше начин как да направи нещата по-лесни за нея. — Ти можеш да ми помогнеш, Катарина. Ти можеш да подкрепиш думите ми.

— Няма да успееш да принудиш Хендрик да отговаря за каквото и да било — отвърна Катарина с напрегнат глас. — Никой не е в състояние, Рейчъл. Той е много корав мъж. Моля те, не го прави. Не тръгвай да го преследваш. Остави миналото на мира. Не заради него, не заради мен, а заради себе си, Рейчъл. Знаеш какъв е!

Рейчъл отново напълни чашата си. Ръката й не трепваше.

— Не мога да забравя миналото.

Катарина видя смесицата от терзание и решителност у приятелката си и я разбра. Самата тя бе водила същата битка със себе си и беше взела своето решение. Катарина въздъхна и промълви:

— Естествено. Как мога да очаквам друго от теб. Но ме е страх за теб, Рейчъл.

— Знам — Рейчъл се усмихна и махна, но не успя да разсее израза на болка в красивите очи на Катарина. Беше забравила какво означава да има някой — като се изключи Абрахам, разбира се, — който да милее за теб.

— Нищо не очаквам от бъдещето. Винаги е било така. Дори когато бях на двадесет. Мисля единствено за миналото. Спомням си го така ясно, сякаш се е случило днес сутринта: как баща ми ме слагаше в скута си и ми разказваше за диамантите, позволяваше ми да ги сортирам; отегчителна работа, но пък в очите му имаше такъв блясък. Помниш ли?

Катарина кимна тъжно.

— Баща ти беше един от най-милите и умни мъже, които някога съм познавала.

— Когато умря, беше по-млад, отколкото съм аз сега — Рейчъл отпи от чая и постави чашата обратно в чинийката рязко, с което подсказа твърдата си решителност.

— Не се страхувай за мен, Катарина. Правя каквото трябва, каквото искам да направя. Знам точно пред какъв тип човек ще се изправя и не ми пука. Ако Хендрик спечели — добре. Но поне ще съм направила опит. Искам единствено да осъзнае какво е сторил.

— Никога няма да го направи, Рейчъл — пророни Катарина.

— Ще видим.

— Хендрик никога не е предполагал, че постъпките му ще доведат до пагубни последствия, а когато това ставаше, нямаше силата да признае, че вината е негова. Той не бе в състояние да приеме резултата от собствените си действия. И вероятно все още не е в състояние да го направи. Не е в природата му. Няма да го промениш. Хендрик де Гийр винаги ще бъде самотник.

— Хайде да не спорим — прекъсна я Рейчъл. — Няма да те насилвам да ми помогнеш.

Катарина изглеждаше шокирана.

— Не исках да прозвучи така. Естествено, че ще говоря със сенатор Райдър, ако това искаш от мен, но съм песимист дали ще излезе нещо. Дори сега Хендрик вероятно вече знае, че си по петите му. Няма да се навърта наоколо. А и, Рейчъл, за бога, ти достатъчно се настрада.

— Това важи за всички ни — отвърна Рейчъл с пламък в очите. — С изключение на Хендрик.

— Знам, но…

През масата Рейчъл здраво стисна силната длан на Катарина с дребната си ръчица, по-скоро това бяха само кокали, кожа и мускули. Нищо съществено. Връзката помежду им — невидима, неизмерима и завинаги — бе единствено важна.

— Живееш на Парк авеню и имаш засъхнало тесто под ноктите. Само ти, Катарина. Приятелко, скъпа, скъпа приятелко, знам колко ще ти е трудно. Но не е задължително да се видиш с него. Ти…

Катарина гледаше към някой, който се бе появил в другия край на помещението. О, Господи…

Рейчъл усети, че сърцето й заби по-бързо. Хендрик? Да не би да е Хендрик? Беше ли я открил? Едва чуто прошепна:

— Какво има?

— Джулиана. Забравих, че я поканих на чай.

Рейчъл се въздържа да въздъхне облекчено; вместо това се извърна и погледна младата жена, която грабна маслена бисквита от тезгяха и махна по посока на майка си. Русите коси се спускаха по якичката на черното кашмирено палто, тъмнозелените очи сияеха, усмивката грееше лъчезарно — Джулиана Фол представляваше невероятна комбинация от деликатност и сила.

— Значи това е твоята Джулиана. Много е красива, Катарина. Голяма късметлийка си.

— Знам. Понякога се чудя как родих такова дете. От най-ранните й години целият й живот е само музика. Не разбирам как се получи. Нито Ейдриан, нито аз сме музикални, но за Джулиана не съществува нищо друго. Слушала ли си я как свири?

— Не на живо, но многократно съм я слушала по радиото. А и сенатор Райдър е набавил билети за „Линкъли сентър“ утре вечер. Предложи да се срещнем там след концерта и… Катарина?

Приятелката й бе пребледняла.

— Рейчъл, тя нищо не знае. Джулиана… Не съм й казала.

— За Амстердам? Нищо?

— Не намерих сили. Дори Ейдриан… — Катарина притвори очи за миг. Рейчъл я наблюдаваше как се опитва да си възвърне самоконтрола, докато дъщеря й си пробиваше път към тях. — Нито единият, нито другият знаят какво е ставало. Знам, че прекалявам с желанието си да я защитя, но не исках нищо от миналото да се докосне до единия или другия. Просто не съм в състояние да говоря за Амстердам.

— Тогава си права — отбеляза Рейчъл предпазливо. Понеже никога не се омъжи, не й се наложи да взима подобни решения. — Разбирам те.

— Няма да я замесваш в тази история, нали?

Рейчъл й се усмихна ласкаво, за да я увери; макар и да не разбираше, или по-точно да не одобряваше, беше й приятно, че е в състояние да утеши приятелката си.

— Разбира се. Няма никаква причина Джулиана да бъде въвлечена в тези събития.

 

 

Зиглер откри Матю Старк в кафенето на „Газет“ посред разгорещен спор с група спортни журналисти относно точните попадения в последния бейзболен мач. Тридесет и девет годишният Старк, тъмен и як, имаше дълбоки, подчертано тъмнокафяви очи и лице, което би било привлекателно, ако не бяха белезите от рани. Носеше джинси, риза и неизменните си каубойски ботуши.

— Извинявай, че те прекъсвам, но при Фелди е дошъл някакъв тип. Иска да те види. Прилича на човек, изтръгнал се от лапите на смъртта, и се представи като Невестулката.

— Невестулката? Ха! Мислех, че вече е умрял.

Без да бърза, Старк напълни отново чашата си с кафе и тръгна до Арнолд — къдрокосо хлапе, което носеше подпетени мокасини и нищо не разбираше от бейзбол. Матю знаеше, че Зиглер се страхува от него, но не оставяше това да го тревожи.

— Фелди доста се изнерви.

— Ясно.

Когато се озоваха в новинарската зала очилата й — огромни, с тъмни рамки — стояха на носа.

— О, хич не бързай — обади се тя присмехулно.

Старк последва съвета й. Не бе се чувал с Отис Реймънд от няколко години, но не се съмняваше, че се е забърквал в най-различни каши. И ще продължава да се забърква.

— Къде е Невестулката? — попита той.

— При бюрото ти. Твърди, че има информация за теб. Кой е той?

— Този няма да снесе история, която да вдигне тиража на вестника.

Отис Реймънд седеше неспокойно на дървен стол до бюрото на Старк. Матю само поклати глава, докато приближаваше слабата грозна фигура с пожълтяла кожа, с ухапвания от насекоми по врата и с мътни очи. Беше облечен в оръфани джинси и военно яке, което очевидно не го топлеше достатъчно. Трепереше. Колкото и невероятно да звучеше, но доста хора дължаха живота си на стрелеца Отис Реймънд. Беше добър войник. Дяволски добър.

— Невестулка — обади се Матю. — Значи още си жив.

Невестулката се извърна, ухили се и се надигна. Дрехите висяха на тялото му и изглеждаше отвратително. Според житейската логика той и Старк не би трябвало да се сприятелят. Офицер и войник; пилот и стрелец. Но бяха летели заедно и бяха оцелели. Което не можеше да се каже за мнозина в подобна ситуация. Това даваше добри основания да станат приятели.

— Мат… Да, по дяволите, още дишам. Господи, станах на четиридесет. Вярваш ли?

Старк заобиколи и седна. Невестулката също седна и заоглежда претрупаното бюро.

— Смятах, че имаш самостоятелен кабинет.

— Парче от помещението е горе-долу най-доброто, което получаваш в новинарската зала.

— Така ли? Не ги разбирам много тези работи. Кога напусна „Поуст“?

— Две години преди да те видя за последен път.

— А, да, вярно. Вече забравям някои неща.

— Помненето никога не е било стихията ти. Какво става?

— Стана една каша, Мат.

Старк го изчака да продължи, но Невестулката хапеше тънката си жълто лилава долна устна и мълчеше, премятайки крак върху крак. Като се изключи времето, когато бяха в хеликоптера и той се намираше зад своя автомат, Отис винаги кипеше от излишна енергия. Старк се чудеше какъв би бил Реймънд днес, ако бе насочил в нещо конкретно тази енергия.

— Ще ми помогнеш ли? — попита Невестулката.

— Да речем. В какво си се забъркал?

— Този път не съм аз. Райдър.

Старк нито искаше, нито очакваше да чуе това име, но запази безизразно изражение.

— Какво общо има с теб Райдър?

— Длъжник съм му. Опита се да ме уреди след Виетнам, да ми подаде ръка. Помниш ли? Но аз скапах всичко, изложих го.

— Все пак той оцеля. Такива като Сам Райдър винаги и при всякакви обстоятелства оцеляват. Не му дължиш абсолютно нищо, Невестулка. Ако ще говорим за това, по-скоро той ти е длъжник. В каквото и да се е забъркал Райдър, остави го да се оправя сам.

Невестулката подсмръкна и Старк се сети, че през последните десет години Отис все създаваше впечатлението, че носът му тече.

— По дяволите, човече. Мислех, че мога да разчитам на теб.

— Ти да, но Райдър — не.

— В големи лайна се е забъркал, Старк, а го знаеш какъв е задник. Никога не научава нищо; не го ли измъкнем, ще затъне. Човече, истина ти казвам. Този път здравата е загазил.

— Това си е негов проблем.

— Нищо чудно от тази работа да изскочи история и за теб.

— Прекалено много общи спомени имаме заедно с Райдър, Невестулка. Няма да съм обективен.

— Тогава защо не напишеш книга?

Невестулката звучеше самодоволно, изпълнен с надежда — сякаш бе напипал верния тон: ще накара Матю Старк да постъпи както го моли старото приятелче.

— Забрави, Невестулка — обади се Матю. — Тази част от живота ми приключи.

— О, недей така… Направи го в името на миналото, а? — Отис Реймънд се изсмя дрезгаво. После се закашля. — Помниш ли славните дни, Мат?

Славните дни. Господи.

— Все същият си, Невестулка. Хайде, разправяй. Слушам те.

Отис започна да хапе кокалчето на показалеца си, като че ли бе стигнал по-далеч, отколкото се надяваше да успее и сега да знае какво да каже.

— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш всичко честно.

— Чакай. Правя каквото мога.

Невестулката си имаше свой ритъм и Старк знаеше, че не бива да го пришпорва.

— Какво правиш във Вашингтон?

— Откъде знаеш, че не съм бил тук през цялото време?

Очите на Невестулката се изпълниха с предизвикателство: добър съм колкото Матю Старк и който не го вярва, да върви по дяволите, четеше се в тях. Да се измъкне директен отговор от Отис Реймънд винаги е било трудна задача, сети се Старк. Успя да се усмихне.

— Не би стоял някъде, където температурите падат под нулата.

— Да, прав си — Невестулката се засмя с леко истеричния си смях, който обикновено караше хората да настръхват. Потисна отново пристъпа на кашлица, последван от грозна усмивка. — Шибана зима. Дойдох да видя Сам. Затова съм тук. Черпи ме закуска. Преуспява, чул ли си? Човече, няма да се изненадам, ако един ден видя задника му в Белия дом. Да, направо бих гласувал за него, така да знаеш.

Матю се съмняваше дали Отис въобще някога е гласувал.

— Искаш ли да ти кажа защо аз не бих гласувал за него?

— Не, не. Забрави. Е, никога не си го харесвал, но намеренията му винаги са добри.

— Знам прекалено много добри мъже, които са мъртви заради Златното момче Сами Райдър и безкрайно добрите му намерения. И ти си наясно, Невестулка. И няма причина и ти да станеш един от тях.

— Хич не ми пука.

Старк не каза нищо. Не се интересуваше в каква каша се е забъркал американският сенатор Самюъл Райдър, но не изпитваше същото към Отис Реймънд — един самотник, който умееше да оцелява; смяташе за най-голямото си постижение в живота, че не загина във Виетнам, макар да застана между Сам Райдър и дъжда от куршуми. Какво представляваше Отис Райдър, беше без значение. Между него и Старк имаше връзка и Мат нямаше да го изостави.

— На Сам няма да му хареса, ако разбере, че съм тук — обади се Отис. — Ти го притесняваш.

— Радвам се.

Невестулката леко се засмя.

— Господи, вие двамата. Той, Райдър, има някакъв план да набави пари, за да се измъкне от кашата, в която се е натопил. Не ми каза всички подробности, но ми звучи налудничаво. Направо налудничаво, Мат. Каза, че е по следите на някакъв диамант… Най-големият нешлифован диамант на шибания свят. Вярваш ли? Господи, какъв глупак. Утре ще се среща с някакъв тип в „Линкълн сентър“. С някакъв холандец. Казва се Хендрик де Гийр.

— Познаваш ли го?

Невестулката сви кокалестите си рамене, извади пакет цигари и пъхна една в устата си.

— Отчасти. Не е някой, с когото да не можеш да се справиш. Мат, мислех си, че можеш да се появиш утре вечер и да се поогледаш какво става.

— Какво да поогледам?

— Тази връзка с Де Гийр и каква е тази история на Сам с диаманта.

— И откъде да започна?

— Откъде, по дяволите, да знам. Ти си журналистът.

— Добре — съгласи се Матю. — Ами ти? Искаш ли да се настаниш при мен, докато разберем какво става?

Невестулката поклати глава и запали цигарата.

— Не, не мога — ухили се; видяха се кривите му жълти зъби. — Трябва да се връщам.

— Къде?

— Някъде, където е определено по-топло оттук.

— Невестулка…

— Човече, не ми задавай въпроси, на които няма да ти отговоря. Ти си гледай твоята работа, аз — моята.

— Той не го заслужава — отбеляза Матю тихо.

— Човече, кой въобще заслужава нещо? Ще ми помогнеш ли или не?

— Да. Ще видя какво мога да направя. Но заради теб, а не заради Сам Райдър.

Невестулката подсмръкна и се закашля. После отново се засмя с неприятния си смях.

— Значи все пак помниш, а? Човече, не се съмнявах, че ще стане така. Там, във Виетнам, бях добър и добре се справях, нали?

Матю внезапно почувства как устата му пресъхва. Зад стоицизма и компетентният си вид винаги бе изпитвал известна безпомощност по отношение на Отис Реймънд.

— Ти беше най-добрият, приятел — увери го Матю. Невестулката дръпна от цигарата и тръгна към вратата. Ухили се на Фелди почти подканващо и неволно разсмя Матю. Дочу подсвиркването на старото си приятелче, докато вървеше по коридора. Смотаният глупак си въобразяваше, че е спечелил; че Матю Старк ще се захване с тази история и всичко ще е наред.

Старк се надигна. Изпитваше жал и гняв както обикновено след среща с Отис Реймънд, но остави израза на лицето си непроменен: онова изражение, което говори, че всичко е под контрол. Взе си кафето и се запъти към бюрото на Фелди. Най-после тя беше седнала, но той през цялото време си даваше сметка, че бе поглеждала към тях; погледи, изпълнени с подозрение, но и със загриженост. Фелди обичаше фактите. Дай на хората фактите и нека сами открият истината. Беше дяволски добър редактор. Нейните опити да го промени й създаваха и друго занимание, освен да гони факти и да угажда на шефовете. Тя обаче никога нямаше да го признае пред него. Матю й се възхищаваше заради това. Е, неговите петнадесет минути на слава бяха свършили. Животът му продължаваше да тече горе-долу добре и независимо от всички мърморения на Фелди малко или много предаваше материалите си навреме. Преди няколко години вероятно имаше амбицията да постигне нещо повече. Но това бе преди няколко години.

Фелди свали очилата си.

— Е, какво ти разказа?

— Нищо.

— Двамата доста си побъбрихте.

— Кой какво е правил, откакто не сме се виждали.

— Искам факти, Старк.

— Човек не научава факти от Отис Реймънд.

— Значи не искаш да ми кажеш — отбеляза тя.

В тона й имаше известно примирение, но и малко уважение. Старк й се усмихна.

— Няма нищо за казване.

— Господи, Старк, влудяваш ме!

— Ако мен ме нямаше наоколо, кой щеше да ти докара язва? Отивам да си взема ново кафе. Искаш ли нещо?

— Не, непрокопсанико. Искам да ми кажеш за какво приказвахте!

С чаша в ръка Старк тръгна да прекосява новинарската зала. Изведнъж сякаш се сети нещо и се извърна.

— Хей, Фелди. Искаш ли да ми направиш една услуга?

— Не. Довлечи си задника тук и ми кажи какво искаше онзи окаяник. Твърдеше, че имал да ти съобщи нещо, което представлява интерес…

— Ще отскоча до Ню Йорк довечера — прекъсна я Матю — и вероятно ще прекарам там уикенда. Искам да отразя за вестника концерта утре вечер.

Тя свъси вежди.

— Защо?

— За да имам какво да правя, докато съм в града. Смятам, че вестникът може да си позволи да ми заплати билета.

— Ще проверяваш нещо, което този тип — Невестулката — ти каза, така ли? Насочил те е по някаква диря, а?

— Просто обичам музиката.

— Кой ще свири?

— Трябва да е някой добър — ухили се. — Все пак е в „Линкълн сентър.“

— Дяволите да те вземат, Старк.

Той се измъкна да си налее още кафе и остави Алис Фелдън да беснее.

 

 

С приближаването към масата Джулиана мигновено долови напрежението на майка си, но Катарина й се усмихна ласкаво и я представи на приятелката си. Рейчъл Стейн се надигна и също й се усмихна.

— О, Джулиана. Така се радвам да се запознаем най-после. Ти си истински представител на семейство Пеперкамп.

— Познавате семейството на майка ми? — изненада се Джулиана, защото досега не бе срещала такъв човек. Тя самата, разбира се, знаеше леля Вили и вуйчо Йохан, но не и приятелите им или хора, които са живели с майка й навремето в Холандия. — Вие сте холандка, нали? Долавям едва забележим акцент.

— Познаваме се с Рейчъл от Ротердам — вметна Катарина набързо.

— Да, така беше. Е, съжалявам, но нямам възможност да остана — извини се Рейчъл. — Беше удоволствие да се запознаем, Джулиана.

— И за мен. Сигурна ли сте, че не можете да останете още малко. Ще ми бъде приятно да си поприказвам с вас.

Но Рейчъл отказа и тръгна, а Катарина събра остатъците от чая, за да донесе нов.

— Толкова се радвам да те видя, Джулиана. Липсваше ми. Ето — покани тя, наливайки две чаши чай. — А сега — разкажи ми за турнето си. Имаше ли успех?

— Да, мамо, но…

— Една приятелка те е слушала във Виена. Каза, че си била великолепна.

Джулиана въздъхна. Очевидно нямаше да чуе за Рейчъл Стейн. Замисли се дали да не попита направо, но знаеше, че нищо няма да постигне. Майка й споменаваше в съвсем редки случаи за живота си в Холандия, и то само най-общи неща. Дори баща й бе почти в неведение относно този период от живота на съпругата си. Катарина Пеперкамп Фол бе преживяла пет години нацистка окупация като дете и бе напуснала родината си в не най-добри отношения с роднините си, особено с леля Вили, с която, меко казано, много трудно се общуваше. Не се бе виждала с по-големия си брат и сестра си от седем години, по време на Джулианиния концерт в Делфтсхавен, и нито Вилхелмина, нито Йохан бяха идвали в Америка. Но колкото и голямо любопитство да изпитваше, Джулиана не обичаше да се рови в миналото, поради очевидната неохота на майка й да споменава за него каквото и да било. Джулиана знаеше, че майка й ще каже само толкова, колкото е решила, и нищо повече.

Ето и сега — смени темата и пак постигна своето. Ако Джулиана прояви настойчивост да научи нещо повече за Рейчъл Стейн, майка й ще се разстрои, но пак няма да каже как са живели в Амстердам или какво прави тази жена сега в Ню Йорк. Не ти е нужно да знаеш тези неща, бе казала майка й. Те нямат значение за теб. Не бива да се тревожиш. Трябва да си щастлива. Това бяха част от обичайните съвети. Добронамерени, но влудяващи; Джулиана ги чуваше от най-ранно детство. Научи се да не спори, но и да се затваря в себе си и да не споделя своите проблеми. В резултат на това Катарина Фол нямаше никаква представа, че дъщеря й свири джаз инкогнито в клуб в Сохо; никаква представа, че чака с нетърпение, но и със страх концерта си в „Линкълн сентър“ утре вечер — финалният й концерт за тази година. Джулиана не й казваше тези неща, за да не я тревожи. Майка й ще се притеснява, ако нещо не е идеално в живота на детето й. А тя не желаеше майка й да се тревожи.

— Разкажи ми всичко — подкани Катарина.

Джулиана изпълни молбата й. Разказа й всичко, което майка й искаше да чуе.

 

 

След час Старк се появи при бюрото си и намери върху клавиатурата бележка от Алис Фелдън. „Искам материал. Билетът за концерта в «Линкълн сентър» ще те чака на касата. Между другото — Джулиана Фол ще изпълнява Концерт за пиано в до мажор, опус 15, номер 1 с Нюйоркската филхармония. Впрочем — цялото име на автора е Лудвиг ван Бетовен.“

Матю направи гримаса.

— Май ще е голяма скука.