Ан Харъл
Диамантен огън (3)

2

Сенатор Самюъл Райдър младши се намъкна в тясното дървено сепаре в претъпкания задимен локал в столицата Вашингтон. Не посещаваше такива заведения, но избра това нарочно за предстоящата среща — работна закуска, невписана в дневната програма, съставена от бдящия над него съвестен екип. Помощниците му биха се ужасили, ако го видеха как почти сърдечно се усмихва на пълничката сервитьорка, докато тя слага каната с кафе на масата пред него.

— Искате ли да видите менюто? — попита тя.

Непривлекателните листове евтина бяла хартия бяха пъхнати в прозрачни папки.

— Не, благодаря — отвърна Райдър, прикривайки отвращението си, докато изучаваше внимателно лицето й: искаше да разбере дали го е разпознала. — Засега само кафе.

Тя сви рамене и се отдалечи, като носеше едрото си тяло с изненадваща подвижност. Райдър опита кафето — горещо и силно, макар и не от високо качество. Нямаше нищо против. През последния месец спа малко. Кафето му даваше сили да върви напред, подкрепяше чувството му за дълг и вечния му оптимизъм. Нещата ще се оправят. Няма начин да не се оправят.

Без никакъв звук Отис Реймънд се материализира на отсрещната пейка и се навря в ъгъла до кетчупа и захарта, сякаш именно той се страхуваше да не го разпознаят. Райдър, на четиридесет и една, неженен, висок, с пясъчноруси коси, квадратна челюст и добре облечен, бе този, който се открояваше в локала. Отис Реймънд — Невестулката, както го наричаха другарите му във Виетнам — се вписваше великолепно тук. Вероятно беше някъде около четиридесетте, но далеч по-върлинест, отколкото Райдър го помнеше. Отис приличаше на тийнейджър; надрусан хлапак, поел по пътя към ада. Той не остаряваше; той пожълтяваше. Изпохапаната му от насекоми кожа, хлътналите очи, зъбите, пръстите на ръцете. Дори косите му имаха мъртвешки жълтеникав цвят.

Отис се ухили.

— Господи, човече, доста време мина. Потръгнаха ли ти нещата след Виетнам, а, Сам? — за щастие той очевидно не очакваше отговор. Разтърка ръце и продължи: — Трябва да пия кафе. Адски е студено тук. Как го търпите това време?

— Свиква се — отвърна Райдър.

— Аз не бих могъл.

Пълната сервитьорка се появи с чаша и нова каничка кафе. Наля на Отис, напълни отново чашата на Райдър и извади бележник, за да запише поръчката. Макар на Райдър да му се повдигаше само от мисълта какво биха поднесли тук, знаеше, че ако той не яде, и Отис няма да хапне, а Невестулката изглеждаше още по-мършав и гладен, отколкото го помнеше. Райдър си поръча яйца с шунка.

— И за мен същото — обади се Отис и се ухили. — Спомен нямам кога за последен път съм ял нещо свястно за закуска. А ти?

— В петък сутрин обикновено играя тенис — отвърна Райдър.

Отис изсумтя присмехулно.

— Тенис ли? И носиш онези къси бели панталонки?

— Да, така е прието.

— Шибана работа.

Невестулката извади измачкан пакет „Камел“ и измъкна цигара; нужни му бяха три клечки, за да успее да я запали. Клечките бяха евтини и влажни, а ръцете му трепереха. Райдър имаше чувството, че те винаги треперят. Дръпна силно, а пръстите му видимо не се подчиняваха. Реймънд винаги бе смятал, че между него и Райдър съществува особено разбирателство, защото спаси живота на Райдър във Виетнам, но това, естествено, беше абсурдно. Реймънд просто си свърши работата. Райдър не изпитваше никакви специални благодарности към Отис. Оценяваше колко умело боравеше бившият стрелец с автомат — основното му оръжие, към което се отнасяше с повече внимание и загриженост, отколкото към себе си. Но това не изненадваше никого: Отис Реймънд никога не бе планирал да се измъкне жив от Югоизточна Азия. А и в много отношения не го постигна.

Закуската пристигна. Миришеше на застояла мазнина и сол. Невестулката се нахвърли с енергията на полуумрял от глад човек. Кафето и цигарата сякаш го поуспокоиха и ръцете му изглеждаха по-стабилни. Отхапа от намазаната с масло препечена филия.

— Според Блок си наумил нещо, Сам — на Отис, изглежда, му доставяше удоволствие да се обръща на малко име към американски сенатор. Преглътна. — Затова и ме изпрати тук. Хич не му пука какво правиш, стига да си получи парите. Не се безпокои, че ще издадеш замислената от него операция, защото знае, че сториш ли го, и ти ще се насадиш в същите лайна като него.

— Няма от какво да се притеснява — обади се Райдър хладно и му се щеше да се чувства толкова уверен, колкото звучеше.

— Да, знам, но не е там работата. Притиска те, за да можеш да го измъкнеш. Човече, той се занимава с това от години. Ако се опиташ да му попречиш, няма да се отървеш. Той ще се измъкне, но ти — не.

Райдър премълча. Неприятно му беше, че Блок — о.з. сержант Филип Блок — е изпратил Отис Реймънд като свой вестоносец. За бога: Невестулката. Загубеняк и наркоман да дава на него, американския сенатор, акъл!

— Не си играй с Блок, човече. Карай я честно и открито с него.

Кафето в стомаха на Райдър се надигна; отново го завладя презрението към Реймънд и Блок и подмолния живот, който олицетворяваха. Бяха заедно във Виетнам — по-точно по едно и също време. Невестулката, Блок, Райдър и Старк. Не биваше да забравя Матю Старк, макар да се постара. От четиримата само Райдър успя да загърби общото им минало. Преодоля всичко случило му се във Виетнам, всичко, което стори, видя, извърши. Беше лейтенант, взводен, а Блок му бе взводен сержант. Старк беше пилот на хеликоптер, а Отис Реймънд — стрелец. Всичките оцеляха, след като изпълниха дълга си.

Райдър знаеше какво значи трагедия. Имаше чувството, че разбира това по-добре от останалите. Но защо да се занимава с нещо, което не може да се промени? Защо да не се движи напред? Ненавиждаше хора като Отис Реймънд, които още живеят с войната и допускат тя да ги унищожи. Но Отис поне не хленчеше и не се оплакваше като мнозина други. Райдър никога не бе имал нищо общо с мъжете, с които служи, с онези, които водеше. Повечето бяха от бедните слоеве на американското общество и се намираха във Виетнам не защото вярваха или разбираха причината, заради която се бият, а защото нямаха друг избор. „Забърках се в една каша — сподели Отис веднъж. — Съдията ми каза: или отиваш на война, или влизаш в затвора.“ Но Райдър произхождаше от старо престижно семейство от Флорида; самият той бе син на американски сенатор. Отиването във Виетнам за него бе чест и — като син на баща си — дълг.

— Какво още иска Блок от мен? — попита Райдър, ненавиждайки пресипналия си глас, който издаваше страха му.

— Всичко, което може да получи, Сам.

— Какво точно знае?

Отис сви рамене и отвърна:

— Знае, че Де Гийр е в Ню Йорк и двамата замисляте нещо.

— Де Гийр ли му е казал?

— Сержантът си има свои хора из целия лагер. Знае къде какво става.

— Не се учудвам — промълви Райдър обезсърчен.

Ако каже всичко честно на Блок, холандецът ще побеснее и има опасност да излезе от контрол. Формално Де Гийр работеше за Блок, макар че като самостоятелен проявяваше преданост единствено към себе си. Именно като вестоносец на Блок, Райдър за пръв път се срещна с холандеца. Де Гийр притисна Райдър от името на сержанта. Настояваше за още пари, услуги и даде да се разбере, че няма да приеме отказ. Но сега Райдър притискаше холандеца.

И въпреки това Райдър бе наясно, че ако не каже всичко на Блок, сержантът ще продължи да рови, докато открие всичко, което иска да знае. Точно в момента Райдър не се нуждаеше от подобна намеса. Блок трябваше да остане там, където е, поне за момента.

— Няма ли начин да го позабавиш?

— Аз? — дрезгавият смях на Отис премина в кашлица. — Господи, Сам, какво чувство за хумор имаш. Не само аз не мога да забавя Блок. Ако някой се опита, брой го за мъртъв.

— Божичко! В какво съм се забъркал? — прошепна сякаш на себе си Райдър.

Нямаше намерение Отис да го чуе, но мършавият бивш стрелец кимна замислено и се обади:

— Знаеш, нали, Сам? Дай, ще ти помогна. Имай ми доверие. Познавам Блок, човече. Няма да те изоставя.

Господи, помисли си Райдър, толкова ли съм окаян, че се налага Отис Реймънд да ме защитава?

— Благодаря ти, Отис, но сам ще се справя с Блок. Всичко ще се нареди.

— Все това повтаряш.

— Ще стане, ще видиш. Имай ми доверие.

— Трябва да дам все пак нещо на Блок.

— Разбира се. Знам. Обясни му, че Хендрик де Гийр и аз имаме среща утре вечер в „Линкълн сентър“. Ще обсъдим план как да набавим достатъчно пари на Блок да купи необходимото му оръжие и да се прехвърли в постоянния си лагер — и да излезе завинаги от живота ми. Така и за него, и за мен ще бъде по-добре. Сегашното положение е прекалено опасно и за двама ни.

Отис кимна към чинията на Райдър; той поклати глава и я тикна пред носа му.

— Не съм ял добре приготвени яйца не знам откога. Само да видиш с каква помия ни храни сержантът. Е, а какъв е планът?

— Предпочитам да не разказвам за него.

— Човече, трябва.

— Виж…

— Ако не искаш Блок да цъфне в „Линкълн сентър“, още сега си отвори устата.

— Това е последното нещо, което желая!

Отис заби вилица в изстиналите яйца.

— Тогава разприказвай се, Сам.

— По следите на един диамант съм — Райдър внимателно претегляше думите си и се стараеше да не обръща внимание на болката в свития си стомах. Господи, колко го беше страх. Господи! Но всичко ще се оправи. — Това е най-големият и най-тайнственият нешлифован диамант в света.

— Тъй ли?

— И ако успея да го докопам — ако, — възнамерявам да го дам на нашия сержант Филип Блок.