Ан Харъл
Диамантен огън (27)

26

В понеделник сутринта Алис Фелдън седеше зад бюрото си, когато Матю Старк влезе небрежно с чаша кафе в ръка и брой на „Поуст“ под мишницата. Тя мигом затвори телефона и отиде при него.

— Искам да те видя незабавно, Старк. Насреща си имаш извънредно разгневен отговорен редактор. Шефовете ще ме разкъсат, защото съм одобрила разходите ти за пътуване до Ню Йорк и Антверпен, хотелски престои и билет за концерт, защото съм им обещала материал за първа страница. А какво става? Чета цялата шибана история по телекса! Значи всички разполагат с нея. Рибарската хижа на сенатор, използвана за склад на оръжия, двама души са мъртви, арестуван е о.з. сержант, сенаторът отрича да е знаел каквото и да е, световноизвестна пианистка прегръща майка си, нагазила до колене в тресавище в забравено от бога място, наречено Мъртвите езера. Господи! Дори има твоя снимка — твоя, копеле такова — как нанасяш кроеше на Сам Райдър.

Матю отпи от кафето.

— Да. И трябва да ти кажа, че го сторих със страхотен кеф. Трябваше да го халосам преди години — ухили й се. — Успокой се, Фелди.

— Да се успокоя? — повтори тя възмутено. — Ще се успокоя, когато видя мързеливия ти задник да се изнесе оттук!

— Вземи си чаша кафе, молив, бележник и си примъкни стол.

Тя смъкна очилата на носа си, присви очи и попита:

— Добрал си се до нещо, така ли?

Той се засмя.

— Факти, Фелди. Само факти — провикна се през новинарската зала: — Зиглер, дотътри се тук — отново погледна Фелди и се ухили. — Май е време и той да натрупа малко точки във вестника. Може да ти помогне да напишеш материала.

— Да помогне на мен?

— Да. Не си забравила как се пише, нали?

— Старк…

— Престани да се туткаш, Фелди.

— По дяволите, аз съм ти редактора…

— Факт номер едно — подхвана той, тръгвайки през стаята към бюрото си: — сенатор Самюъл Райдър-младши не само е знаел за дейността на сержант Филип Блок, но я е одобрявал и му е помогнал да закупи част от оръжията и да си устрои новата база в Карибския басейн. Факт номер две: правел го е, защото Блок го е шантажирал с информацията си, че Райдър е заповядал на хеликоптера, транспортиращ сенатор Самюъл Райдър-старши — собствения му баща — да лети над район, за който е знаел, че не е безопасен. Хеликоптерът е свален и трима души, включително баща му, загиват. Доколко Сам-младши е единствено отговорен, е спорно, но Блок експлоатира именно непризнатото чувство за вина, свързано с инцидента. Факт номер три: Отис Райдър е стрелецът на хеликоптера, с който загива Райдър-старши и спасява живота на Райдър-младши. Блок разбира, че Отис ме информира, за да спаси задника на Райдър-младши за втори път от кашата, в която се е забъркал. Блок ще бъде посочен като убиец на Реймънд.

— Господи, Старк. Едва сега картината ми се изяснява.

Матю се ухили.

— А още дори не съм стигнал до частта за най-големия нешлифован диамант в света.

— Ще отида да взема кафе, а ти защо не започнеш направо да пишеш?

— Невъзможно е, Фелди. И аз съм забъркан в тази история.

Тя го изгледа.

— Добре. Тогава ми дай минутка.

Тя и Арнолд Зиглер придърпаха столове и започнаха да си водят бележки, докато Матю им разказа всичко, което знаеше, с изключение на една малка подробност.

— И ти никога не си виждал този диамант — попита Фелди, — използван като преспапие за рецептите за сладко от Джулиана?

— Не.

— Значи все още липсват доказателства за съществуването му?

— Точно така.

— А Пеперкампови нищо ли не знаят?

— Обади им се и попитай. Ще ти кажат, както и на мен: всичко е легенда.

— Значи Райдър е грешил? — Алис поклати глава. — Всичко е било напразно.

— Поел е риска, Фелди. Вярвал е, че има шанс.

— Положително е било така. Зиглер, отивай да пишеш.

Арнолд погледна Матю.

— Сигурен ли си, че искаш да поднеса фактите точно така?

— Напълно — увери го Матю.

Зиглер кимна и се отправи към бюрото си с бърза крачка. Знаеше с какъв материал разполага. В това време Матю подаде на отговорната си редакторка спретнато изписан на машина лист.

— Какво е това?

— Оставката ми.

— Матю, не е време за шегички. Знаеш, че…

Той вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

— Знам.

Тя въздъхна.

— Какво ще правиш нататък?

Той се надигна и облече коженото си яке.

— Ще стана музикален критик.

— Не е смешно. Старк, остани — добави тя. — Напиши този материал.

— Благодаря ти, че се залавяш да спориш с мен, Фелди. Надявах се да не ме пуснеш да си тръгна без кавга. Сега всичко е наред. Време е да продължа напред. Знаеш ли — дори ми се върти идея за бъдеща книга.

— За Виетнам ли?

Той се ухили.

— Не.

— Няма да пуснем материала — обяви тя внезапно. — Поне не така, както ти го поднесе. Ще предадем само фактите. А ти напиши останалото за някое голямо, лъскаво многотиражно списание. Този материал не е за „Газет“ — тя му се усмихна дяволито. — Прекалено дълъг е.

— Шефовете ще те изхвърлят.

— Да вървят по дяволите. Ако ме уволнят, ще си преглътна гордостта и ще постъпя на работа в „Поуст“.

— Алис…

— Изчезвай оттук. Заминавай за Ню Йорк.

Той я погледна изненадан.

— Откъде знаеш, че съм тръгнал натам?

— Жена като мен, която си боядисва ноктите с цвят „Африканско виолетово“, има инстинкт за подобни работи. И да не забравиш да ме поканиш на сватбата. От време на време ми е приятно да имам извинение да се кача на токчета.

— За какво говориш?

— За пианистката ти. Ожени се за нея, за бога.

— Фелди, познавам тази жена едва от две седмици.

— Така е — съгласи се Алис Фелдън, — но както аз виждам нещата, чакал си тридесет и девет години да се появи.

 

 

Катарина се усмихна на дъщеря си, седнала в края на леглото й в огромната елегантна спалня в апартамента на Парк авеню, където лекарят настоя да остане два-три дни. Ръката й се бе инфектирала, но й предписаха антибиотици, гипсираха я и всичко щяло да е наред съвсем скоро. Тя съжаляваше единствено, че няма да успее лично да разточи тестото за празничните speculaas.

— Хендрик де Гийр беше наш приятел — на Йохан, Вилхелмина и мен — дълги години, от момче — говореше тя тихо. — През войната стана информатор на нелегалната съпротива, като ни предаваше данни, почерпени от контактите му с представителите на Холандската нацистка партия. Наричахме ги „черноризци“ заради униформите им. Презирахме ги дори повече от немците, защото бяха наши сънародници. Хендрик играеше опасна игра, но никой не го принуждаваше. Той направи избора си. Беше наясно с рисковете.

— Всъщност на страната на нацистите ли е бил?

Катарина тъжно поклати глава.

— Не беше на ничия страна, Джулиана. През последната ужасна зима всички страдахме неимоверно, особено onderduikers, и запасите ни бяха сведени почти до нула. Хендрик дойде при нас и каза, че нацистите ни подозират, но щял да ги отклони и да ни донесе храна дори и въглища, стига да има срещу какво да ги замени. Татко и Йохан решиха да му разкажат за Менестрела; Вилхелмина се възпротиви, естествено, но те отчаяно искаха да помогнат на хората, които се укриваха. Всички умирахме от глад… А и беше толкова студено. Бяхме на края на силите си и му се доверихме.

— Нямало е как да знаете какво ще се случи — отбеляза Джулиана.

— Вероятно. Но Хендрик не ни каза друго — нацистите са подозирали и него и той е възнамерявал да използва Менестрела, за да спаси себе си. Е — въздъхна тя, — нищо не се получи. Йохан и татко ми дадоха камъка да му го занеса, защото вярваха, че той никога няма да ме нарани, но се оказа прекалено късно. Офицерът, който подозираше Хендрик в двойна игра, го бе притиснал и той му беше разказал всичко — за мама и татко, за работата им за съпротивата, за участието на Вили, къде се крие Йохан, за Ан и семейство Стейн. Планът му бил да стигне при тях и да ги предупреди, преди нацистите да ги задържат, но не успял. Заловиха всички. Само аз и Хендрик останахме „свободни“. Можеше да вземе Менестрела, а мен също да ме остави на нацистите, но предпочете да ме скрие на сигурно място и да изчезне без Менестрела.

Катарина спря — беше й невъзможно да продължи. Джулиана докосна ръката на майка си.

— Някой беше ли убит?

Майка й кимна, по страните й се стичаха сълзи.

— Девет души от семейство Стейн загинаха в концентрационните лагери. Оцеляха само Рейчъл и Абрахам. Вили я държаха в затвора до края на войната. Изпратиха Йохан в трудов лагер.

— А съпругата му?

— И нея депортираха в лагер, но тя се върна. Обаче… — Катарина отново спря. Как да разкаже на дъщеря си? Как? — Обаче заедно с нея изпратиха и сина й. Там той попаднал в газовите камери. Това е нещо, за което никога не успях да събера сили да разкажа. Просто исках да го залича от паметта си, но, естествено, не е възможно. Той бе единственият ти братовчед по моя линия. Казваше се… Казваше се Дейвид. Беше само на шест години.

— Господи — възкликна Джулиана. — Нямах представа…

— Трябваше да ти го кажа по-рано, знам.

— Не, мамо. Преди месец вероятно щях да настоявам и да съм бясна, че не ми казваш, но сега вече не е така. Не си била готова да говориш. Разбирам. А какво е станало с родителите ти?

— Екзекутираха ги. Гестапо ги застреля, след като ги изтезава, за да получи информация. Те не се пречупили. Винаги съм смятала, че е трябвало да отидат при Хендрик с Менестрела и… Но те явно са се досещали какво може да направи той и са искали да ме предпазят.

Джулиана се усмихна през сълзи.

— Сега вече разбираш родителите, които всячески искат да защитят децата си, нали?

— Да — отвърна тя и взе ръката на дъщеря си в своята. — Постъпили са така, както и аз бих постъпила.

— А Менестрела?

— След войната го върнах на Йохан. Той бе законният пазител. Имаше право да се разпорежда с него както иска. Умолявах го да го хвърли в морето, но очевидно не ме е послушал. През всичките тези години никога не съм си представяла, че ти ще имаш нещо общо с нешлифования Менестрел. Очаквах традицията да умре заедно с него. Но ние сме семейство, което държи на традициите, нали? Ти си последната потомка на Пеперкампови и не се съмнявам, че Йохан е сметнал за свой дълг да ти предаде камъка. Направил го е, и то на концерта в Делфтсхавен, нали?

Джулиана кимна.

— Помоли ме да не го споменавам пред теб.

Катарина се усмихна, макар сълзите да продължаваха да се ронят.

— Да, разбирам защо. Но това бе негово право — не го оспорвам — и сигурно е мислил, че Хендрик е мъртъв, защото не се появи да иска Менестрела през всичките тези години. Само ние знаехме за съществуването на диаманта. Джулиана… Онова, което Хендрик ти е казал, преди да умре…

— Мамо, моля те. Не е нужно да обясняваш. Не е моя работа. Ясно ми е, че не бива да искам да знам всичко за живота ти.

— Но аз искам, Джулиана. Той бе първата ми любов. Обожавах го, идеализирах го. Той въплъщаваше онова, което всеки мъж трябва да бъде, а ни предаде… Мислех, че никога вече няма да обичам. Но тогава като студент абсолвент в Холандия се появи баща ти. Беше така различен, добър — сви неволно рамене, защото не бе сигурна как точно да обясни. — Той ме научи отново да се смея.

В този момент той влезе. Ейдриан Фол: висок и толкова невероятно търпелив. От два дена се занимаваше да отпраща журналистите и да повтаря, че, да, ще прости на Катарина и Джулиана, но никога, никога вече да не го принуждават да изживява подобен ужас. Докато те са били във Флорида да се бият с Блок и хората му, той стоял в Ню Йорк, където крещял и настоявал пред полицията да открият съпругата и дъщеря му.

— Вилхелмина се обади — каза той. — Щяла да донесе нещо за вечеря.

— Какво! — възкликна през смях Катарина. — Та тя е невъзможна готвачка.

Ейдриан погледна съпругата си — в очите му играеха закачливи пламъчета.

— По-добра е от теб в състоянието, в което се намираш. А и призна, че е намерила чудесен деликатесен магазин, където има пушена змиорка. Ако вие двете не възразявате, лично аз ще ям сандвич.

Катарина го увери, че Вилхелмина няма да се засегне, а когато той излезе, Джулиана погледна към майка си.

— Той знае ли…

— Не — отвърна Катарина. — Само колкото теб доскоро. Джулиана, искаш ли да ми разкажеш за Матю Старк?

— Не сега — прошепна тя. Колко пъти посяга към телефона, за да му звънне? Колко пъти си припомня как я взе на ръце и я целуна точно преди да се извърне и да стовари юмрука си в лицето на Сам Райдър, в момента, когато пристигнаха хората от ФБР и бог знае кой още? В първия момент дори се стигна дотам, че го арестуваха! Знаеше, че вече е във Вашингтон. Усмихна се на майка си. — Но би ли искала да чуеш за Джей Джей Пепър?

 

 

Вилхелмина присади четири бегонии в нови чисти саксии и ги подреди на прозореца във всекидневната. Слънцето грееше ярко. Пристигна си вкъщи преди два дни, а на следващото утро щеше да отиде до Антверпен, за да уреди нещата на брат си. Той й липсваше. Рядко се виждаха през годините, но знаеше, че е в Белгия сред диамантите си и спомените си за общото им минало. А сега го нямаше.

Прекара последната вечер в Ню Йорк с Джулиана, а преди това вечеряха с Катарина и Ейдриан. Научи подробности за Джей Джей Пепър, които посрещна с одобрение. Допадаше й това превъплъщение на племенницата й. А и с Джей Джей Пепър се обясняваха всички онези странни дрехи.

Джулиана дойде при нея посред нощ и я събуди, като седна на ръба на леглото й.

— Ти и Хендрик де Гийр били ли сте любовници? — попита тя направо.

— Много си дръзка — парира я Вилхелмина.

— Обичал е теб първо, а после мама е започнала да съзрява и той се е влюбил в нея, нали? Това искаше да ми каже.

— Иди си легни отново.

— Не мога да заспя — въздъхна. Дори в тъмнината личеше, че очите й блестят. — Иска ми се да посвиря.

— В три часа сутринта?

Тя кимна:

— Е, добре. Подай ми халата. Ще изсвирим нещо на четири ръце и ще изпеем дует.

— Ти свириш на пиано?

— Някога свирех. Напоследък все по-често отново изпитвам такова желание. Не знам защо. Понякога свиря в църквата. По време на окупацията, когато нещата бяха особено ужасни или плашещи, си пеех сама сонати, за да ангажирам съзнанието си и да не се тревожа толкова много какво ще стане с нас, дали ще се справя с отговорностите си. Рейчъл и аз пеехме през цялото време. Тя имаше такъв чудесен, ясен глас. Нямахме пиано. Преструвах се, че масата е пиано, и свирех на нея, а Рейчъл се правеше, че не забелязва, когато пеех фалшиво. Майка ти ни намираше за луди. А тя постоянно готвеше. Можеше да потъне в готвенето по всяко време. Никога не се оплакваше от глад или нещо друго, стига да имаше какво да сготви, пък било то само картофи или ряпа.

Свириха часове наред и Вилхелмина не се извиняваше, ако пропуснеше някоя нота или проявяваше неумението си. Джулиана остана очарована.

— Трябва да свириш по-често.

— Ами! Съседите ми ще се оплачат.

Но сега й се прииска да има пиано. Никога не й се доспиваше, когато свиреше.

Сутринта на летището Вилхелмина целуна Джулиана и й каза:

— Да, Хендрик и аз бяхме любовници, но само за кратко. Винаги съм го подозирала що за човек е, но пък и вярвах, че никога няма да ни нарани. Ако знаех какво ще направи, щях да го убия. След като ни предаде, се опитах да го открия и да изпълня заканата си, но сега… Мисля, че е страдал повече, като е останал жив.

— А ти, лельо Вили, самотна ли си?

— Животът ми беше добър, Джулиана. Не, не съм самотна. Но ти да ми дойдеш на гости — усмихна се. — И доведи майка си.

— О, щях да забравя. Мама изпраща това.

Беше кутия с маслени бисквити. Вътре имаше бележка.

„Вили, Ейдриан и аз говорихме снощи. Разказах му всичко. Чувствах се така добре! Оттогава непрекъснато плача заради неговата доброта, за мама и татко, за малкия Дейвид, за господин и госпожа Стейн, децата, дори за Хендрик; за всичко… Най-после. Бремето на вината не е изчезнало, но стана някак по-леко. Знам, че мама и татко искаха да живея, както и аз бях готова да направя всичко — дали не прекалено много? — за да защитя Джулиана. Скъпа сестрице, прости ми. Никога не се отвърна от мен. Заминах, защото ми бе невъзможно да остана. Това е всичко. А и заради Ейдриан. Направи ме така щастлива. Дано бисквитите ти харесат.

К.“

Вилхелмина хареса бисквитите страхотно. Изяде повечето от тях още в самолета; сега бе останала само една.

Отиде при дървената кутия, която държеше при камината, и извади стара черно-бяла фотография. Краищата й бяха оръфани и пожълтели, а и качеството на снимката не бе особено добро. Това нямаше значение за нея. Облегна я на лампата и остана загледана дълго в снимката.

На нея бяха Рейчъл и Абрахам, Йохан и Ан, Хендрик и тя, и Катарина — още дете, преди войната; бяха излезли да покарат кънки. Веднъж бе обмисляла да изреже Хендрик от фотографията, но прецени, че ако го стори, все едно ще отреже частица от себе си.

Отиде в кухнята и си приготви сандвич със сирене, сложи водата да заври и изяде последната маслена бисквита.