Ан Харъл
Диамантен огън (25)

24

Абрахам Стейн, не много по-едър от сестра си, изглеждаше два пъти по-възрастен от нея.

— Обадих се на приятели — обясни той на Джулиана, докато с изненадваща енергичност я преведе през стъклените врати. — Те имат познат, който пък познава някакъв приятел на първия сенатор Райдър, онзи, дето загинал във Виетнам, нали знаеш? Прекарвали са заедно в рибарската хижа; била по-скоро за забавление, отколкото за риболов и имало площадка за кацане на хеликоптери. Не е ли чудесно?

Джулиана го погледна малко озадачено. Старият човек говореше доста бързо, с акцент, по-доловим, отколкото при сестра му. Зачуди се дали правилно е разбрала.

— Бащата ли е бил във Виетнам? Мислех, че става въпрос за сина.

— Точно така. Бил е войник. Тогава бащата е бил сенатор. Ох, забравих колко си млада и вероятно не си спомняш за онези събития. Бил е убит при разузнавателен полет, когато хеликоптерът му попаднал в някаква престрелка. Кошмарна история. Избухна страхотен скандал. И синът му бил с него и също едва не загинал — Абрахам Стейн погледна Джулиана. Живите му тъмни очи изведнъж станаха мрачни и тъжни. — Ужасно нещо е синът да наблюдава как умира баща му. Когато е от рак или старост — иди-дойди. Но от ръцете на друг… — поклати глава. — Такова нещо никога не се забравя. Колкото и да се преструваме, го помним завинаги.

— Говориш сякаш от личен опит — обади се Джулиана, макар да не бе сигурна дали е съвсем редно.

Той се усмихна тъжно.

— Така е. Но стига за това. Хайде, ела. Уредих да те чака хеликоптер. Пилотът знае как да стигне до мястото на Райдър. Предупредих го за евентуални опасности и той отвърна: „Добре, защото и без това от известно време не ми се е случвало нищо вълнуващо.“ Имам впечатлението, че пилотите на хеликоптери често са странни.

Джулиана смяташе същото. Бе почти готова да се хване на бас кой е карал хеликоптера, в който сенаторът Райдър старши е загинал. През цялото време на гюлета до Талахасе мислеше за Матю: питаше се къде ли е, какво прави. Тя не остана във Върмонт, както той очевидно желаеше, и сега нямаше представа как ще се държи при следващата им среща. Но той скоро ще й покаже.

Бръкна в джоба на преметнато през ръката й палто и измъкна книжната кесия, в която постави нешлифования Менестрел, обвит в избелялото си кадифе.

— Искам да те помоля за още една услуга — пророни тя леко смутена.

Абрахам Стейн видимо се зарадва.

— Разбира се. Какво?

Подаде му кесията.

— Вземи това. Не мога да ти кажа какво има вътре и искам да те помоля да не гледаш… за твое добро, не заради друго. Ако няма новини от мен до двадесет и четири часа, вземи лодка, иди навътре в океана, където водата е дълбока, и хвърли кесията. После се обади на властите и им кажи да дойдат да ме намерят. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

Той пъхна книжния плик в джоба на сакото, без да прояви ни най-малко любопитство.

— Няма ли да ми зададеш някакви въпроси?

— Не — отвърна той. — Нямам никакви въпроси.

Излязоха навън. Джулиана не успя да прикрие вълнението си, премесено с малко страх, когато зърна хеликоптера, готов да се вдигне във въздуха.

— Лельо Вили, мамо — прошепна си тя, — дръжте се още малко. Идвам.

В следващия миг чу познат груб глас.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че няма свободен хеликоптер?

Озърна се и го видя. Матю. Самюъл Райдър стоеше до него. Напрегнатото изражение на Матю, черното яке и каубойските ботуши контрастираха със светлия привлекателен вид на сенатора. Джулиана сепнато си пое въздух и се запита дали няма начин тайничко да се промъкне в хеликоптера.

Нещастният служител се опитваше да обясни, че му е невъзможно да стори каквото и да е, че и последният хеликоптер вече е ангажиран, но Матю не го чуваше. Погледът му попадна върху Джулиана. Без да обръща внимание на служителя, на Райдър или на дребния човек, застанал до нея, той тръгна към нея и обяви:

— Трябваше да те завържа за проклетото легло. Сбърках.

— Какво правиш тук?

Ясно виждаше, че той едва се удържа да й зададе същия въпрос, Абрахам Стейн наблюдаваше разиграващата се сценка с интерес.

— По дяволите! — не се въздържа Старк.

— Ако не се държиш прилично, няма да те взема в хеликоптера — заяви му тя.

— Мога да открадна проклетата машина изпод носа ти.

Тя го хвана за китката и го спря.

— Недей, Матю. С неандерталска тактика няма да постигнеш нищо при мен. Ще намеря друг начин да се оправя.

— Знаеш ли, скъпа, може и да си доста неинформирана за живота през двадесети век, но… — направи пауза и се ухили — много си нахакана. Хайде да вървим.

Джулиана и Райдър седнаха отзад, а Матю — при пилота, който също се оказа ветеран от Виетнам и бе чувал за Железния Старк. Матю го предупреди, че полетът няма да е приятен за Райдър.

— Не знае дали няма да го изхвърля от хеликоптера или не — поясни той.

— Не бих те винил, ако го сториш — отвърна пилотът. — От онова, което съм дочул, май той е виновен за онази история, разиграла се във Виетнам.

— Матю — обади се с пресипнал глас Райдър. Лицето му бе пепеляво. — Недей…

— Защо, Сам? От двадесет години чакам отново да попадна в един хеликоптер с теб…

— За бога! Всичко отдавна приключи и свърши. Не беше твоя вината, не беше и моя. Просто се оказа едно от онези ужасни неща, които се случват по време на война.

— Не е вярно. Въобще не трябваше да се случи, Сам. Баща ти, Джак и Чък можеха да са живи днес, ако не беше излъгал за онази зона за кацане… Или ако аз бях по-добър пилот, или просто достатъчно умен, за да се досетя, че лъжеш.

— Мат, престани. Джак и Чък бяха добри войници; знаеха рисковете. А баща ми… Той щеше да ти прости. Аз ти прощавам.

— Господи, Сам, май си струва да изхвърля скапания ти задник от хеликоптера — Матю забеляза обърканото изражение в очите на Джулиана и й се ухили. — Има още неща, които ще научиш, скъпа. Ще поговорим по-късно, става ли? — тя кимна и той се обърна отново към пилота: — Колко далеч са Мъртвите езера?

— На около двадесет минути.

Зад тях Райдър се обади:

— Блок ще те убие в момента, когато кацнеш.

— Може единствено да опита.

— По дяволите, Старк, ще ми се да не говориш по този начин! Трябва да помислим за алтернативи на насилието.

Матю погледна през рамо златокосия сенатор с огромните, бебешко сини ужасени очи.

— С огромно удоволствие, Сам. Имаш ли някакви идеи? Смяташ ли, че Блок ще се навие на сделка? Копелето уби Невестулката и вероятно стои зад смъртта на Рейчъл Стейн… Кани се да убие и двете жени, освен ако леля Вили не се развихри и не го довърши преди това.

Райдър облиза устни.

— Поне се постарай да постигнеш споразумение…

— Ама и теб си те бива, Сам. Нищо ли не помниш от Виетнам? Блок не сключва никакви споразумения. Страшно го бива да убива хора и да се грижи за кожата си. Слушай — ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре, — нямам никакъв интерес да убия този тип. Просто желая да го спра, което е трябвало да сториш ти още в самото начало. От всички хора, Сам, ти най-добре знаеш какъв е.

— Как можех да му попреча? Заплаши ме — щял да оповести за заповедта ми да летиш над „горещата“ зона и че баща ми е загинал заради мен. Какво щеше да стане с репутацията ми, ако за мен плъзнеха подобни приказки?

— Не приказки, Сам — прекъсна го Старк. — Това е самата истина.

— Не е вярно! Зоната беше чиста, доколкото знаехме, но наоколо бушуваше война. Цялата долина гъмжеше от виетнамци.

— Сам — подхвана Матю безизразно, — онази зона за кацане никога не е била безопасна, но получената от мен информация тогава гласеше, че в момента всичко е спокойно; достатъчно спокойно, за да може сенатор на Съединените щати да посети сина си, лейтенант, там. Ти обаче мечтаеше баща ти да те види в действие и един рутинен полет се превърна в сражение.

Младият сенатор гледаше право напред; вече навлизаха в района на Мъртвите езера. Нощта се спускаше.

— Щом искаш да вярваш в това, Матю — добре. Всеки живее със заблудите си.

А твоята е най-голяма, помисли си Матю. Но не продължи темата. По някакъв начин той имаше вина Райдър така и да не осъзнае докрай какво беше направил. Комисията по разследване на смъртта на Самюъл Райдър старши стовари почти изцяло вината върху пилота на хеликоптера, извършил полета над „горещата“ зона, в резултат на което загинаха сенаторът, другият пилот Джак Макинтайър и командирът на екипажа, а стрелецът Отис Реймънд и самият пилот бяха ранени. Един рутинен полет за опитен пилот като Старк, който транспортираше тогава високопоставени лица на борда, се превърна в трагедия.

Старк, Отис Реймънд и Фил Блок не споменаха и дума за онова, което знаеха: синът на сенатора, изгаряйки от желание да направи впечатление на баща си преднамерено излъга какво е състоянието на района, където се намираше взводът му. Нищо не можело да се случи. Матю Старк бил достатъчно добър пилот да ги изтегли, ако се стигне до стрелба по тях. От своя страна Райдър старши настоя Старк да кацне в зоната на сина му, ако е възможно, като заяви на младия пилот, че се е сражавал в Тихия океан по време на Втората световна война — една истинска война — и не се страхува.

По онова време Матю се постара да спести на неопитния лейтенант допълнителните страдания. Баща му бе мъртъв. Това сякаш стигаше. Но като пое вината, Матю всъщност помогна на Сам Райдър-младши да остане с впечатлението, че нито е отговорен, нито виновен по никакъв начин.

— Добре, Сам — обади се той. — Нека бъде, както ти твърдиш. Обясни ми само едно: имаш ли представа как тя — той кимна към Джулиана — попадна тук?

— Ами аз… — замънка Райдър и отпусна безпомощно рамене.

— Ти си й казал — Матю не повиши тон. Нямаше смисъл. — Преценил си, че подхвърляйки я на Блок, той ще го възприеме за жест на добра воля от твоя страна, но въобще не те е грижа какво ще стана с нея.

— Не е вярно. Не искам нищо да й се случи.

— Ще го формулираме по друг начин, Сам — сряза го Старк. Извърна се и погледна, но не Райдър, а Джулиана. Никога не беше виждал такава жена. Никога. — Моли се нищо да не й се случи.

 

 

Онова, което никога не бе подвеждало Хендрик де Гийр, бяха очите му и въпреки това не можеше да им повярва. От мястото си в рибарската лодка той видя да се случват две неща, почти едновременно. Едното: някакъв хеликоптер вдигна пясък и прах, докато се приземява на площадката зад основната сграда, което предизвика силно вълнение сред хората на Блок. Второто: Вилхелмина и Катарина изненадаха пазача си, когато той отиде да провери как са при кацането на хеликоптера, нахвърлиха му се и го повалиха на предната веранда с нещо, което от разстояние приличаше на ножове.

Хендрик бързо включи мотора на лодката. Щеше да е просто — и доста мъдро — да изчезне оттам възможно най-бързо. В целия този хаос никой нямаше да забележи.

Ти си страхливец, каза си той наум.

Да, и страхливците често умират като глупаци.

Запали мотора и подкара бързо към кея. Друг мъж забеляза затрудненията на пазача и тръгна да му помогне. Хендрик скочи от лодката; стискаше пушката, която укри извън лагера още в самото начало, когато се захвана с Блок. Беше я взел, след като задигна лодката.

— Добър вечер, Майкъл — поздрави той спокойно. — На твое място не бих продължил.

— Де Гийр! — момчето се взря в оръжието. Едва ли имаше повече от двадесет и една години; тук го бяха привлекли с измамни обещания за приключения и романтика. Всичките му преживявания до момента — Хендрик бе съвършено наясно — се свеждаха до ухапванията от насекомите и строгите заповеди на шеф, от когото нито се възхищаваше, нито уважаваше. — Какво правиш?

— Ако възнамеряваш да останеш в този бизнес и да останеш жив, Майкъл, време е да се научиш да разпознаваш, когато си загубил. Блок навлезе в територия, където въобще няма работа. Сега е готов да напусне базата, но вече е късно. Той не е герой, Майкъл. Той е убиец.

— Ти си луд, Де Гийр. Блок ще те унищожи.

Холандецът сви безразлично рамене.

— При такъв начин на живот винаги е възможно да умреш. Хвърли си оръжието, Майкъл, или преброяването на загиналите тази вечер може да започне с теб.

Майкъл пребледня, все още загледан в пушката на Де Гийр, кимна и бавно хвърли автомата.

— Изчезвай — посъветва го холандецът. Това не са твои битки. Ако имаш приятел, вземи и него. Изтегли колкото се може понечи хора.

Момчето само преглътна и побягна. Хендрик вдигна автомата му и бързо се промъкна към бараката. Катарина, повалена на земята, тромаво се опитваше да се изправи, придържайки пострадалата си ръка. Цветът на лицето й бе ужасен. Вилхелмина държеше опрян нож към шията на съвършено неподвижния и силно изплашен пазач. Кървеше и дишаше трудно, но бе непоколебима.

— А, Вили — обади се Хендрик, който не успя да се въздържи и се засмя. Хвана Катарина за рамото и й помогна. Тя миришеше на пот, мръсотия, но и на едва доловим аромат на парфюм; никога няма да забрави това, помисли си той. — Добре ли си, Катарина?

Тя кимна.

— Хендрик… Не мислех…

— Не си мислила, че ще дойда? И аз, предполагам. Преди четиридесет години нямаше да го сторя. Не си прави илюзии в това отношение, сладка Катарина — но нямаше време за губене в сантименталност. Като насочи пушката си към мъжа на верандата, чието име бе забравил, той подвикна: — Хайде, Вили. Ти и Катарина свършихте своята работа. Той няма да мръдне. Нали, приятел?

Човекът сякаш изпита облекчение, че става мишена на пушка, вместо да усеща опряно във врата му острие на нож, и то от ръката на стара жена. Мъжка надменност, помиеш си Хендрик, едновременно отвратен и развеселен.

Вилхелмина слезе сковано от верандата — съжаляваше за младостта си. Когато човек стане на седемдесет, помисли си тя, работата му е да отглежда бегонии. Хвърли студен поглед към Хендрик де Гийр.

— Да не си забравил нещо? Затова ли се върна?

— Да — отговори й той. — Забравих колко много държа на вас двете. Хайде сега: долу при кея има рибарска лодка. Моторът е обикновен и ще се справите. Ще ви помогна да се качите в лодката. А после изчезвайте оттук. Потърсете друга рибарска хижа, докарайте помощ.

— Ами ти? — попита Катарина.

Хендрик за момент прикова поглед в нейните меки зелени очи.

— Винаги страшно ме е бивало да се грижа за кожата си, Катарина.

— Няма спор по този въпрос — промърмори Вилхелмина. Той бегло й се усмихна, спомняйки си как постоянно се заяждаха един с друг: бяха още ученици, а Катарина — едва бебе.

— Внимавай с алигаторите, Вили.

— Не ме е страх от алигаторите.

— Знам — увери я той. — Но има опасност те да се изплашат от теб.