Ан Харъл
Диамантен огън (19)

18

Катарина остави пластмасовата кофа на тротоара пред пекарната. Гореща сапунена вода се посипа по гуменките й, но тя не обърна внимание. Беше рано, точно след зазоряване, и студено. Потопи четката си във водата и застана на колене. Плътните вълнени панталони бяха износени на коленете точно от този ритуал. Всяка сутрин тя измиваше с четка тротоара от вратата на пекарната до бордюра — древен холандски обичай от памтивека. Ейдриан и Джулиана се шегуваха, че притежава най-чистото парче тротоар в цял Ню Йорк. На два пъти почти я арестуваха заради странното й поведение. И въпреки това Катарина твърдо вярваше, че чистият тротоар подпомага бизнеса. А и дори да нямаше финансови облаги от усилията й, Ню Йорк никога не бе така тих, както на зазоряване. Именно тогава можеше да мисли. Да мечтае. Да си спомня.

Но тази сутрин работеше бързо, защото бе ужасно студено, и настървено, защото отчаяно се стараеше да не мисли, да не мечтае и да не си спомня. Рейчъл… сенаторът Райдър… Джулиана… Вилхелмина… Йохан. Господи, какво ставаше с нейния свят?

Отново…

Независимо от студа и безбожния ранен час, мъжът стоеше там, от другата страна на улицата; наблюдаваше и не се интересуваше, че тя знае за присъствието му. Беше млад, тъмен, с изящни черти, не особено висок и носеше дрехи, които да не се открояват в този по-изискан квартал, обитаван от хора с доходи над средните. Днес сутринта бе избрал панталони от хубав вълнен плат и яке от агнешка кожа. Но независимо от всичко, изглеждаше уморен и очевидно се чувстваше неудобно. Хрумна й налудничавата идея да отиде да го покани на кафе. Но се сети колко млади и невинни изглеждаха навремето и хората от Зелената полиция, и холандските нацисти с черните си ризи, и се възпря.

Зад гърба си дочу лек, характерен смях и се спря, понеже реши, че си е въобразила. Беше смях от мечтите й, от спомените и моминството й; всичко беше толкова отдавна, но съвсем ясно се бе запечатало в съзнанието й; така ясно, с такава горчилка. Хендрик…

Ала смехът се чу отново и Катарина пусна четката във водата и се извърна, като седна на пети. Посегна да напъха измъкнал се бяло рус кичур зад ухото, но се сети, че е с дебели гумени ръкавици, за да топлят ръцете й. Чувстваше носа си студен и зачервен. Но когато вдигна поглед към топлите сини очи на Хендрик де Гийр, изминалите години сякаш се стопиха. Тя не видя нито една от дълбоките бръчки, нито един от белезите, оставени от годините. Видя единствено дръзкия, смел млад мъж, какъвто някога беше; поне за нея.

„Никога ли не се страхуваш“ — го бе попитала тя.

„Само за теб, сладка Катарина“ — отвърна й той и тя му повярва.

— Ти си удивителна чистница — заяви той на английски, — дори за холандка.

— Това е влиянието на майка ми — гласът й прозвуча прегракнал и неестествен заради напрежението и обзелата я дълбока тъга: не заради миналото каквото беше, а заради миналото каквото можеше да бъде. Тя също говореше на английски. Това й помагаше да се задържи в действителността. — Мама посвещаваше цялото си време на работата за Съпротивата, не помниш ли? Аз, като най-малката, се грижех за домакинството. Отначало не се справях добре, но мама бе толкова взискателна, че скоро се научих. Намереше ли, че липсва копче на някоя от ризите, ги отрязваше всичките, за да ги зашия наново.

Хендрик пак се засмя и този път тя видя бръчките около очите.

— Винаги ми е напомняла за Вилхелмина.

Вилхелмина и майка им — да, приличаха си. Сурови, цинични, никога не се доверяваха докрай на хората и същевременно — по свой начин, обични. Реалистки — така се наричаха. Може да беше и така. Те се досетиха какъв е Хендрик далеч преди другите.

Катарина се изправи на крака; магията на момента изчезна. Хендрик де Гийр никога не е бил дързък или смел, а моминството й отдавна премина. Залитна, скована от приклекналата поза — вече не беше така млада, а и Хендрик стоеше до нея, както не е бил от толкова дълго време. Тя го зърна в „Линкълн сентър“ и се досети, че ще се появи някога; може би дори желаеше да се появи.

Той я прихвана за ръката и й помогна. Тя стоеше близо до него, докато вятърът фучеше по празното авеню. Чувстваше се някак замаяна и без видима причина се сети за кифличките с канела, които възнамеряваше да направи днес сутринта — стара, изпитана, утешителна рецепта — и се зачуди дали ще й остане време за тях.

— Какво правиш тук? — попита тя тихо.

Той се усмихна, като все още държеше ръката й. През дебелата стара рибарска жилетка тя усещаше натиска на пръстите му. Винаги е бил така солиден; така силен. Дори сега, почти на седемдесет, изглеждаше доста привлекателен и вдъхваше доверие, че може да се разчита на него. Само да не го познаваше какъв е всъщност.

Той отвърна:

— Исках да те видя.

— Да… — тя извърна очи.

— Рейчъл…

— Съжалявам, че я няма.

— Знаеш, че бе тръгнала да те преследва.

Той кимна, макар на нея да не й трябваше потвърждение.

— Рейчъл искаше отмъщение, Катарина.

— Не, Хендрик — тя се отдръпна от него и ръката му увисна някак безпомощно. — Тя искаше справедливостта да възтържествува.

Той доби наранен вид.

— В Амстердам направих каквото трябва, за да те спася…

— За да спасиш себе си! Няма да ме натовариш с подобна вина.

Но тя живееше с нея всекидневно.

— Времената бяха трудни, Катарина — отбеляза той, сякаш говореше на дете. — Миналото е приключило.

— Миналото не е приключило. За никой от нас не е — очите й святкаха свирепо и непрощаващо. — Ти ли уби Рейчъл?

— Не! — изглеждаше така стъписан, сякаш беше изключено да му хрумне подобно зло. — Не, Катарина. Не можех да сторя подобно нещо.

— Дори не и за да спасиш себе си? — попита тя презрително, но усети как умората и тъгата я завладяват. — О, Хендрик, върви си. Изчезни, както постъпи и преди.

Той поклати глава.

— Опитах. Съзнанието ми подсказва да постъпя така, но сърцето ми диктува друго. Катарина, хората, с които си имам работа, са разбрали за нешлифования Менестрел. Искат го и няма да се спрат пред нищо, докато не го получат. Повярвай ми, скъпа, познавам тези мъже — направи пауза. Очите му я гледаха топло и благо, доколкото бе възможно за мъж, живял неговия труден, студен живот. — Нека да те отведа, докато ги убедя, че Менестрелът не съществува.

Катарина премигна бързо няколко пъти, ала сълзите бликнаха; искаше да ги избърши, но се сети за ръкавиците. Свали ги и ги остави да паднат на тротоара. Ръцете й трепереха неконтролируемо. Господи, мина й през ума, ще спрат ли някога. Имаше чувството, че затрепериха, откакто Рейчъл се появи в пекарната след четиридесет години.

Нешлифованият Менестрел… Дяволите да го вземат проклетия камък!

— Не — отвърна тя накрая със задавен шепот. — Няма да спасиш мен, а да оставиш други да страдат. Няма да го допусна.

— Мога да спася всички.

Тя изхлипа:

— Както в Амстердам ли?

— Катарина, чуй ме. Нищо няма да се случи на теб, дъщеря ти или Вилхелмина. Обещавам ти.

— А Йохан? Ти го заведе в Амстердам, нали? Опитал си се да го накараш да ти даде проклетия диамант. Хендрик, Хендрик… Въобще не си се променил.

— Сърцето му не беше здраво. Нищо не можех да направя — взе ръцете й и здраво ги стисна. Тя се изненада, че неговите са толкова топли. — Не искаш да ми повярваш.

— Хендрик, моля те — гласът й изневери и тя се разсърди на себе си заради сълзите, надеждата, мисълта, че той може да се е променил. За това, че й се искаше и двамата да се престорят, че случилото се в Амстердам никога не е било. — Никога вече няма да ти повярвам.

Той изглеждаше наранен, но същевременно не и изненадан. Сякаш почти с радост приемаше удара. После вечният, дразнещият, отблъскващ оптимизъм и непоклатимата вяра в себе си взеха връх:

— Мога да спра това, Катарина. Ако ми кажеш къде е Менестрелът…

— Не! — тя го удари по гърдите. — По дяволите, Хендрик, не! Дори да знаех, никога няма да ти кажа. Менестрелът е загинал заедно с Йохан. А сега си върви… В името на Бога върви си, Хендрик.

— Катарина…

Тя поклати глава и се въздържа да не последва импулса си да хукне. Вили не би постъпила така; нито майка им. А тя трябва да предпази Джулиана. Катарина се насили да го погледне в очите, които никога не казваха истината.

— Разбери ме, Хендрик. Не въвличай дъщеря ми в кашата, в която си се забъркал. Ако докоснеш Джулиана — ако някой, свързан с теб, я докосне, — няма къде да отидеш или да се скриеш и аз да не те намеря. А ако умреш преди мен, ще се срещнем в ада.

Хендрик преглътна, облиза напуканите си устни и прошепна:

— Не ме мрази, сладка Катарина.

— Не те мразя — отвърна тя уморено. — Никога не съм те мразила.

Мина покрай него и без да иска, бутна кофата, докато се втурваше вътре, затръшна вратата и я залости след себе си. Звукът от резето изкънтя в тихото помещение.

Хендрик де Гийр стоеше сред мръсната вода и безизразно гледаше към пекарната. Катарина си припомни, че той е същият лекомислен, егоистичен страхливец, какъвто бе в Амстердам. Как е възможно да изпитва жал към него след стореното? Нищо не се е променило. Нито Хендрик, нито тя, нито миналото.

Наблюдаваше го през прозореца. Той се наведе, изправи кофата и вдигна една от гумените й ръкавици. Притисна я към устните си. Катарина сподави вика си, когато той пристъпи напред и закачи ръкавицата върху дръжката на вратата.

Не каза нещо, а се извърна и тръгна бавно по Медисън авеню; самотен.

 

 

Джулиана се преправи на Джей Джей Пепър, за да избегне проследяването до летище „Ла Гуардия“, после се преоблече в дамската тоалетна на „Газет“, като остави дрехите на Джей Джей в хартиена кесия под мивката, и едва тогава се отправи към новинарската зала. Носеше габардинен костюм в шоколадов цвят, шалче около врата и прибрани назад коси. Смяташе, че изглежда добре. Един репортер й посочи бюрото на Матю — засега празно. Тя седна на стола с висока облегалка, като хвърли поглед на бележките и хартиите, разхвърляни отгоре. Зърна некролозите на Рейчъл Стейн и вуйчо си и усети как изражението й става сурово.

Висока жена с очила с тежки тъмни рамки се приближи и попита дали може да й помогне. Джулиана се представи.

— Аз съм Алис Фелдън — обясни редакторката, без да откъсва очи от нея. — Значи ти си пианистката на Старк.

Джулиана трепна.

— Той кога ще се появи?

— Точно като теб и аз нямам ни най-малка представа.

— Много е важно да го видя. Имам… нова информация за него. Убедена съм, че ще иска да я чуе.

— Не бъди толкова сигурна — Алис взе лист хартия и молив, написа нещо и го връчи на Джулиана. — Това е домашният му телефон и адрес. Сама реши какво ще правиш.

Върна се на бюрото си. Джулиана посегна, взе слушалката, но не набра номера. Ако Матю вдигне, какво ще му каже? Чудех се кога точно ще се появиш на работното си място. Той ще я попита „защо“. Тя ще му каже, „защото съм там и те чакам“. На което той ще й отвърне: „Ами стой там и ме чакай, по дяволите.“

Тя пъхна листчето с адреса в джоба и повика такси.

 

 

С един от хората си, следящ на улицата, Филип Блок се ухили на бившия си взводен от стъпалата пред елегантната му къща.

— Добро утро, Сам.

— Блок? Какво правиш тук? — Райдър пребледня. — Мислех, че се разбрахме никога да не се появяваш във Вашингтон. За бога, влизай бързо.

— Успокой се, Сам — Блок пристъпи в тихото фоайе. Държеше пластмасова купичка с плодова салата в едната ръка и с пластмасова виличка напъха хапка в устата си. Навремето пушеше непрестанно. Сега намираше удовлетворение в плодовете и ядките. Понякога имаше чувството, че е катеричка. Продължи привидно хрисим: — Обожавам столицата. Господи, бих могъл да си купя цяла щайга пъпеши за цената, която ме карат да платя за една плодова салата тук.

Райдър се суетеше.

— Може да поговорим в кабинета, но ми се струва, че срещата ни не бива да е излишно дълга, сержант.

— Нямам нищо против.

Блок последва сенатора до кабинета в задната част на къщата, като пътьом прекосиха елегантната трапезария с мебели в стила на кралица Ана. Сержантът знаеше, че е стил кралица Ана, защото години наред майка му държеше залепена върху хладилника снимка на трапезария в този стил. Именно такава трапезария мечтаеше да притежава един ден вместо нейната, която беше доста износена. Никой от семейството им не можеше да си го позволи финансово, нито им пукаше дали мечтата й ще се сбъдне. Несретници ги наричаше майка им; вие сте сбирщина несретници. Сега тя вече беше възрастна, но сигурно продължаваше да държи снимката на хладилника.

Кабинетът обаче не напомни на Блок нищо познато: ориенталски килим върху дървен под — май от черешови дъски, както изглеждаше, — тапицирани с кожа столове, диван, месингови лампи, подобаващи за мъж декоративни предмети, картини на коне. Върху античния секретар имаше и поставена в рамка снимка на Сами при произвеждането му в лейтенант от армията на Съединените щати. Рамката, отбеляза сержантът, бе сребърна.

— Гледай, гледай — възкликна той, обхождайки с поглед стаята. — Винаги съм си представял, че така живееш.

— Хайде да свършваме с тази история.

С нервен жест Райдър посочи към кожените столове и двамата седнаха. Блок довърши салатата си.

— Две неща — подхвана сержантът привидно приятелски. Хората му го държаха в течение с навременни и подробни доклади. Знаеше, че контролира положението. — Първо: един от моите хора е зърнал Хендрик де Гийр пред пекарната на Катарина Фол днес сутринта. Той не се е измъкнал от тази история. Опитахме да го изкараме от играта снощи, но…

— За бога! Нищо не ми казвай!

— Защо? Тук да не те подслушват? Сами, Сами, успокой се. Както и да е — според мен Де Гийр иска да стигне до диаманта самостоятелно. Това никак не ми се нрави. Второ: както ти е добре известно, Матю Старк не се е отказал. Моят човек ми съобщи, че е бил тук и…

— Какво!?

— Виж, лейтенанте, трябва да държа нещата под контрол.

— Ти си ме следил?

— О, не хленчи така. Да, разпоредих да те наблюдават — за да предпазя както теб, така и себе си. Ще престанеш ли да ме прекъсваш? Засега ще предположа, че не си казал на Старк нищо, но ако продължи да ровичка, няма нужда да те съсипвам аз — той самият с удоволствие ще свърши тази работа.

— Де Гийр е пияница, а Старк не разполага с абсолютно нищо, което да може да използва. Просто не обръщай внимание и на двамата. Сержант, мисля, че е време да приемеш действителността: нешлифованият Менестрел беше хубава идея, но нищо не излезе. Най-добре да се откажеш.

— Сами, Сами — обади се сержантът и поклати глава с мнимо разочарование. — Прекалено лесно се предаваш. Та ние още дори не сме започнали да търсим този камък.

— Никакво ние, сержант — Райдър се наведе напред със свъсени вежди. Изглеждаше по-изплашен, отколкото решен. — Аз вече не съм замесен. Предупредих те, че не мога да бъда.

— Знам, ти си сенатор на Съединените щати. Леле, леле. Но сметнах, че е добре да ти кажа какво точно си мисля, става ли? Ти ми набави диаманта, преди да го намеря, или ми дай сигурна информация къде е и сме на чисто. Та аз имам задължения, нали знаеш; кредиторите ме преследват по петите. Не искаш да стоя във Флорида завинаги, нали? Е, тогава помогни ми — ухили се и остави пластмасовата кутийка и виличка на масичката. — Но ако не можеш, предполагам, че дълго ще има да се разправяш с мен.

— Сержант, това не е честно — Райдър бе на път да избухне. — Ако не бях аз, ти дори нямаше да подозираш за Менестрела. А и както ти обясних, няма абсолютно никаква гаранция за съществуването му. Не си заслужава ти или аз да рискуваме…

— Искам този камък — прекъсна го Блок. — И ще го имам. Със или без твоята помощ.

Райдър едва дишаше, очевидно ужасен от предложението на сержанта. Блок се загледа как бившият взводен се опитва да измисли начин да се измъкне от събитията, които той предизвика, за да може по-късно да отрича всякакво участие. Беше виждал това изражение хиляди пъти през годините.

— Не съм в състояние да ти помогна — заяви сенаторът.

— Разбира се, че си — Блок се надигна, изпълнен със самочувствие. — Ти си Златното момче, Сами. Можеш да постигнеш всичко.

 

 

Жилищната сграда на Матю — държавна собственост — имаше семпъл, но елегантен вид. Това изненада Джулиана, но после се сети за ЗК. Лесно се забравяше, че тъмният, циничен журналист е автор на бестселър, и тя се зарече при първа възможност да се отбие в книжарница и да си набави екземпляр. Все пак той дойде на един от концертите й. Заради Самюъл Райдър, напомни си тя, а не заради теб.

Пред входа забави крачка. Нямаше преден двор и стъпалата свършваха при тухления тротоар. Тясната улица, добре поддържана, живописна, напомняше на европейските. Джулиана си помисли, че дори леля Вили би я одобрила. Сутринта на закуска тя се оплака от немската кафе машина на племенницата си и Джулиана й изнесе лекция за демократичната Западна Германия, за неправилното схващане относно колективната вина, за безкрайния брой прекрасни германци, с които се е запознавала през годините. Леля Вили само изсумтя и промърмори:

— Ти пък какво знаеш за света. Наистина какво?

Нищо не успя да й отговори.

Докато поемаше по стъпалата, двама мъже тръгнаха след нея и тя усети как се сковава. Извърна се и се огледа трескаво за място, където да се скрие. Такова, като се изключи вътрешността на сградата, нямаше. Но полираната дървена врата бе плътно затворена. Спря на второто стъпало и почувства, че не й достига въздух. Единият от мъжете бе смугъл и набит; як, а и млад; другият — с къдрава коса и извънредно слаб; също млад. Бяха облечени с дебели жилетки, а не с шлифери и не носеха нито шапки, нито ръкавици.

— Извинете — заговори Джулиана, — май съм сбъркала адреса…

— Как се казваш? — попита по-тъмният.

— Джей Джей.

— Джей Джей как?

— Пепър — щеше й се Лен да е до нея. Или дори Шуджи с един от късите си мечове. — Трябва да вървя.

— Мат Старк ли търсиш?

— Кого?

— Бас държа, че е типът, който би си паднал по готино парче като теб.

— Нямам никаква представа…

Спря и по-тъмният се ухили. Не той обаче измъкна пистолета. Онзи с къдравата коса го стори. Джулиана не разбираше нищо от пистолети, освен че не желае да е насочен срещу нея.

— Искаме да предадеш едно съобщение на Мат — по-тъмният продължаваше да говори. Тя се съсредоточи върху него, защото по този начин не се налагаше да гледа пистолета.

— Добре — съгласи се тя и се възненавидя заради плахо прозвучалия й глас.

Приближи се към нея и тя долови топлината на дъха му, видя и дребните спукани червени капиляри в очите му.

— Кажи му да престане да се рови — изрече той отчетливо. — Кажи му, че Фил Блок е наредил.

Тя кимна и едва измърмори:

— Добре.

— Повтори го.

Години наред бе наизустявала различни концерти, така че слухът й бе доста акуратен.

Кажи му да престане да се рови… Кажи му, че Фил Блок е наредил.

— Браво.

Очакваше, че ще си тръгнат, но те се бавеха и я наблюдаваха как се колебае дали да мине покрай тях, или да се втурне към сградата. Не разполагаше с ключ, нямаше представа дали вратата е заключена и не знаеше дали Матю е вкъщи. Ами ако вече е тръгнал за „Газет“?

По-тъмният вдигна лявата си ръка.

— Не…

Но тя се стовари отстрани на главата й. Ударът я накара да залитне и да се просне върху перваза от ковано желязо. Извика от внезапната болка в рамото и посегна да го прихване, но той я сграбчи за китката и изви ръката й зад гърба. Тя забрави болката в рамото, когато хватката му се затегна. Не ми чупи китката… Господи, не му позволявай да го направи!

— Просто искаме да знае, че сержантът говори съвсем сериозно.

Пусна я.

Тя се строполи на стълбите и дори не се опита да погледне към тях. Не искаше да знае за тях. Не я интересуваше дали си тръгват, нито пък какво правят. Китката ми…

Глупачка такава. Какво значение има китката ти? Тези копелета не те убиха, нали?

Но все пак опипа китката си. Нямаше сериозно нараняване. Затвори очи и усети как цялата трепери. Болката в рамото вече започваше да отшумява. Наред си, каза си тя. Ще се оправиш.

Матю? Дали са наранили и него?

Зад нея входната врата се отвори. Тя се извърна рязко. Беше напълно ужасена. Но моментално разпозна Старк. Той се спусна по стъпалата и я прегърна. За миг изпита благодарност за топлината и стабилността му.

— Всичко е наред, Джулиана — каза той.

— Наред? Наред? — отблъсна го и забеляза, че той е в отлична форма, изглеждаше овладян и сигурен и въобще не се радваше, че я вижда. — По дяволите! Не е наред!

Черните му очи се присвиха; забеляза колко й е трудно да диша, колко е изплашена и разгневена.

— Слава богу, че не си наранена.

— В крайна сметка — не, не съм. Но това определено не се дължи на теб. Ти какво, през прозореца ли наблюдаваше сценката?

— По-голямата част.

— Много ти благодаря — тогава тя забеляза неговия пистолет. — Имал си оръжие? Господи! Какво чакаше? Да ме прострелят в главата ли?

— Не исках да откривам огън без нужда.

— Без нужда…

— Можеше да пострадаш при престрелката.

— О!

— Ще влезеш ли?

Поуспокоила се, тя отвърна:

— Ако не възразяваш.

Той я поведе. Отидоха в кухнята му: весела, претрупана стая с бели шкафове и бели пердета на прозореца, който гледаше към тераса. Няколко умрели растения стояха навън на студения под. Леля Вили щеше да припадне, ако ги види. До прозореца имаше поочукана чамова маса, отрупана с най-различни вестници. Мивката преливаше от мръсни чинии, а на плота стояха две празни бирени бутилки.

— Имаш ли нужда от лед? — попита Старк.

Тя поклати глава и усети, че я наболява.

— Ти познаваш ли тези мъже?

— Не лично.

— Казаха ми да ти предам съобщение от Фил Блок. Мисля, че споменаха, че е сержант. От Виетнам ли го познаваш?

Матю извади две бири от хладилника, отвори ги и й подаде едната. Отпи от своята и седна.

— Да.

— Знаеш ли — цял живот съм живяла в Ню Йорк и никога не са ме нападали, обирали, тормозили или сериозно заплашвали.

— Защото си богато момиче.

— Заможно, а не богато.

— Пийни бира, Джулиана.

— Обикновено не… — въздъхна, не се доизказа и отпи. — Доста си спокоен, трябва да отбележа. Току-що ме нападнаха пред къщата ти, а ти не си дори разстроен.

— Вероятно защото смятам, че тези типове са ми направили услуга.

— Как?

Изражението върху лицето му не се промени.

— Не е изключено да са вкарали малко акъл в лудата ти глава.

Тя си пое въздух и го задържа, като стисна устни.

— Не си свикнала да ти говорят така, а? — Старк се засмя, но не дружелюбно. — Единствено дете, богато момиче, талантлива пианистка. Всичко е текло гладко през целия ти живот. Никога не е трябвало да си цапаш ръцете, да страдаш особено или да чуваш как хората те наричат с имена, които не са ти приятни.

— Слушай, нахален, безчувствен боклук такъв — започна тя с тих, но овладян глас, — ти не знаеш абсолютно нищо за мен и докато това не се промени, предлагам да си държиш устата затворена. Току-що ме нападнаха на стъпалата заради теб.

— Нима?

— Да, по дяволите — точно така!

— Аз те поканих тук, така ли? Знаех, че ще идваш, а? Виж какво — хайде да не си говорим за нахалство и за безчувственост.

Тя прецени, че достойно е посрещнала избухването му. Не трепна, не побягна, дори не откъсна очи от неговите. Изслуша го и даже се замисли дали да не му отговори подобаващо. Но не го направи. Рамото и китката я боляха, пък и той имаше право.

Вместо това отпи от бирата.

— Разбрах за ЗК. Лен ми каза. Не съм я чела, както се досещаш, нито съм гледала филма.

— Това какво общо има?

Тя се направи, че не го е чула, и продължи:

— Когато е излязла книгата, а и филмът, нямах време да следя какво става извън света на музиката. И продължавам да нямам. Натоварена съм с прекалено много работа, с ангажименти, с неща, които искам да свърша или които други искат да свърша. Иначе никога няма да стана пианистката, която всъщност бих искала да бъда. Не твърдя, че се гордея с това, и не казвам, че така постъпват или трябва да постъпват всички музиканти, а просто, че аз трябва да съм всеотдайна в заниманията си.

— Джулиана — прекъсна я Старк, — какво общо има това с цялата тази каша? Двама души са мъртви, теб току-що те…

Тя го стрелна с гневен поглед.

— Много добре знам, че двама души са мъртви, а ти нищо не разбираш. Или просто не можеш? Вероятно за теб е без никакво значение. Не съм се посветила всеотдайно на професията си единствено за да си изградя име, да стигна, където съм днес. Винаги съм искала да свиря на пиано. Не знам защо. Но откакто се помня, все е трябвало да свиря. Никога не съм си представяла, че ще правя нещо друго. Сегашното ми положение е резултат от тази потребност. Но започвам да я губя — изглежда, това не е точната дума, — но вътрешно се промених. Сега изпитвам необходимост да съм част от света.

Тя погледна Матю, но той мълчеше. Усети се безлична, слаба и дразнещо уязвима. Защо се мъчеше да му обясни?

— Няма значение — приключи набързо тя. — Знам, че Рейчъл Стейн и вуйчо Йохан са мъртви; знам какво се случи преди малко отвън, но не ми е възможно да се спра и да зарежа тази история.

Старк се намести по-удобно в стола, преметна крак върху коляното; очите му не се откъсваха от нея нито за миг.

— Няма да ме използваш, за да върнеш интереса си към свиренето.

— Не това имах предвид! — лицето й пламна от възбуда. — Не го правя, защото съм отегчена. Правя го, защото трябва. Нямам избор. Вероятно преди десет години нямаше да си дам този труд. Ти и всички останали кретени, замесени в тази история, можехте да постъпите както ви се ще. За мен нямаше да има никакво значение. Но сега не съм в състояние да не действам! Не мога да избягам. Това няма да ме направи нито по-добра, нито по-лоша пианистка — тя се облегна назад, ядосана на себе си. Преди години спря с опитите си да обяснява на хората каква е. Ако я разбираха — добре, ако не — да вървят по дяволите. Защо сега постъпваше по-различно с Матю Старк? — както и да е: ето ме тук сега.

— За около още пет минути.

— Виж какво…

— Скъпа, ще си отнесеш прелестното дупе обратно в Ню Йорк веднага щом успея да те кача на самолета.

Тя стисна ядно устни и процеди:

— Не биваше да се опитвам да ти обяснявам, знаех си го.

Изразът му се смекчи, но не много.

— Радвам се, че го стори — увери я той. — Но това просто не променя нещата. Чуй ме, ако ще те утеши донякъде: разбирам те много по-добре, отколкото изглежда. Знам какво е да си всеотдаен в работата си. Някога и аз така се отнасях към моята. И както казваш ти — не за да съм богат или известен, а защото изпитвах потребност да запиша на хартия нещата, които исках да споделя. Знам също какво означава да стигнеш върха и да изпиташ цялото напрежение, свързано с това.

— Затова ли работиш в „Газет“? — попита тихо тя.

Той се ухили.

— Нямам Джей Джей Пепър, в която да се преобразя — допи си бирата, остави празната бутилка на масата и се надигна. — Дай да се споразумеем за следното: ти прояви разум и не вдигай голяма олелия, задето се връщаш в Ню Йорк, а аз ще ти разкажа за сержант Филип Блок на път за летището.

Тя изпита потребност да попита:

— А ако не проявя разум и вдигна олелия?

— Скъпа — отвърна той и се наведе толкова близо до нея, че тя усети дъха му и мириса на бира, — наистина ли искаш да ти отговоря на този въпрос?

 

 

Сладката Катарина…

Хендрик де Гийр влезе със залитаща стъпка в бар в Ист Сайд, седна до плота и си поръча двоен джин. Направи се, че не забелязва неодобрителните погледи на добре облечената клиентела. Те пък какво ли знаят? Джинът не беше холандски, но щеше да свърши работа. Всичко щеше да свърши работа.

„Бях забравил колко е сладка.“

Вдигна чашата и отпи така необходимата му течност. Колко ли ще му е нужно, преди да дойде забравата? Една бутилка? Две?

Дишай, Йохан… По дяволите! Дишай!

Донесоха тялото в еврейския квартал. Оставиха го там сред призраците. Хендрик не направи опит да скрие лицето си. Надяваше се отчасти да бъде разпознат. И не го интересуваше. Но там вече нямаше хора, които си спомняха Хендрик де Гийр и какво е направил. Толкова много евреи вече ги нямаше. Сто хиляди са мъртви, така се твърдеше. Вярваше, че са толкова. Поне една дузина тежаха на неговата съвест.

Не мислех, че ще умрат!

Но те все пак умряха.

Наля си нова чаша; изпи я и отново си наля. Блок ще тръгне след Менестрела. Райдър няма да успее да го спре.

Това не е негова грижа. Самюъл Райдър е страхливец и глупак; за да отърве кожата, налага се да изпълни желанията на Филип Блок. За него няма друг избор. Той е като мен, този сенатор, помисли си холандецът. В плановете си ще въвлече хора, на които държи, за да отърве собствената си кожа.

Сега, когато подозира за съществуването на диаманта, Блок няма да се спре, докато не го получи. Райдър ще му помогне, щом се налага. Блок го знае.

Ще отидат при Катарина… При дъщеря й… При Вилхелмина.

Вили, жилавата стара проклетница. В каменното й сърце няма прошка. Винаги го бе чела като отворена книга. Някога се вълнуваше от него. Сега би го убила, без да се замисли.

Трябва да спреш Блок. Знаеш как мисли той. Можеш да го направиш.

Не, не можеше. Филип Блок разполагаше с огромно количество оръжие, добре обучени бойци, макар и верни единствено на себе си, и имаше контакти като сенатор Райдър. Беше як, решителен, предпазлив и извънредно опасен. Хендрик бе прекалено стар, за да се справи с него. И прекалено уморен.

Ами ако Катарина умре?

Тогава значи така й е писано.

И помисли си той, докато отново пълнеше чашата — аз вече съм прокълнат.

 

 

Взеха колата на Матю — черно порше, — за да отидат до летището.

— Немска кола? — отбеляза Джулиана. — Леля Вили би се отвратила.

Раменете им почти се докосваха в уютния интериор на спортната машина. Матю забеляза, че лицето й продължава да е бледо от премеждието пред входната му врата. Погледна към елегантните ръце с ниско изрязани нокти, отпуснати в скута й. Въпреки подутата китка тя отказа предложения от него лед, като го увери — а същевременно се опитваше да убеди и себе си, — че нараняването е незначително. Той не сподели какво изпита, докато я наблюдаваше как се оправя с двамата бабаити на Блок. Не й каза за обзелия го гняв, как със сетни усилия на волята се въздържа да не хукне след проклетите страхливци. Те не посмяха да предадат съобщението на Блок лично, а изчакаха невъоръжената пианистка. При дадените обстоятелства тя се справи чудесно.

Джулиана Фол обаче започваше ужасно да му пречи да се съсредоточи.

— Защо би се отвратила леля Вили? — попита той.

— Тя е срещу немските стоки.

— Изпрати ли я обратно в Ротердам?

Джулиана извърна глава и се загледа през прозореца.

— Никой никога не изпраща леля Вили никъде — обясни тя. После отново се извърна към него. Страните й бяха възстановили част от цвета си. — Знаеш ли, Матю, постоянно си повтарям, че ако теб те бяха нападнали пред моята врата, и аз щях да настоявам да се прибереш вкъщи. Но същевременно се чудя дали щях да разбера потребността ти да видиш края на тази история.

— Тази битка не е за теб.

Тя го погледна: ледена, интелигентна, луда и красива. Матю се зачуди защо, по дяволите, още не я е целунал.

Защото, глупако, няма да се спреш след една целувка. И тогава къде ще се озовеш? Дръж се настрана, човече. Настрана.

Тя отвърна невъзмутимо:

— Глупости.

— Не искам да се навърташ наоколо.

— Взимам решенията си самостоятелно.

— Не си свикнала да се съобразяваш с друго мнение, освен със своето, така ли?

Тя го дари с една от дистанцираните си, мистериозни усмивки. Подейства му хем като предупреждение, хем като магнит. Даде си сметка колко малко всъщност познава Джулиана Фол и колко силно желае да научи всичко за нея.

Тайнствеността се прокрадна и в тъмните й очи.

— Единствено дете, професия за самотници, жена с възможности, която живее сама — разбира се, че съм свикнала да постъпвам както реша. Но сега трябва да говориш. Когато напусках новинарската зала, редакторката ти каза, цитирам: И кажи на онова независимо копеле да ме държи в течение. Значи не сме толкова различни.

— Напротив — възрази той. — Знам в какво се забърквам. Бил съм там, Джулиана.

Тя изсумтя:

— Защо мъжете, които са ходили на война, винаги си въобразяват, че знаят повече от хората, които не са?

— Ти пък колко мъже, „които са ходили на война“, познаваш?

— Твоят поглед върху света е точно толкова изкривен, колкото на човек, неучаствал в сражение — отбеляза тя, без никакво намерение да се предаде.

— Господи.

Тя сви рамене и му хвърли още една от хладните си усмивки, но не каза нищо.

— Струва ми се, никога не съм чувал да твърдят, че ветеран от Виетнам може да е умен. Ние се биехме, умирахме, превръщахме се в герои или страхливци и какво ли не още в една война, против която се обявиха повечето хора — не на последно място самите ние, — и то война, която не спечелихме. Не е особено умно, не си ли съгласна?

— Нямах предвид дали сте постъпили умно. Имах предвид, че сте си въобразявали, че постъпвате умно.

Той й хвърли кос поглед.

— От време на време имаш маниера да влудяваш хората.

— Това е жилката на Пеперкампови у мен. Представителите на семейство Фол са далеч по-цивилизовани. Но няма значение. Разкажи ми за Филип Блок и за приятеля си. Невестулката, нали така го наричаше? Имаш ли новини от него?

— Отис — обади се Матю и усети как изведнъж го обзема тотална безнадеждност, като си представи бившия стрелец и свой приятел. — Отис Реймънд. Във Виетнам го наричахме Невестулка. Не ми се е обаждал. Но Джулиана, сгреших, когато казах, че трябва да се чувстваш отговорна за всичко, което може да му се случи. Бях ядосан и трябваше да си го изкарам на някого.

— Няма нищо. Музикантите сме свикнали хората да ни крещят. Ти и Отис Реймънд, и Филип Блок сте били заедно във Виетнам, така ли?

— Бяхме там по едно и също време. Не бих казал заедно. Блок беше взводен сержант, аз летец, а Невестулката — стрелец. Транспортирахме бойци за и извън битките.

Джулиана изчака, но Матю не продължи. Тогава тя отбеляза:

— Не си особено разговорлив човек. Казваш само толкова, колкото е необходимо. Разбирам защо не си се захванал с нова книга след ЗК. Когато изпиташ потребност да кажеш нещо, което не си казал досега, ще се захванеш с друга. Но не и с втора, дори това да е, което публиката иска. Какво точно прави стрелецът?

— Убива хора.

Джулиана стисна устни.

— Не, не беше честно — бързо се оправда той.

— Напротив. И аз не обичам да ме насилват да говоря.

— Забелязал съм.

— Нищо не знам за военните. Спомените ми за времето на Виетнамската война са доста бегли. Помня, че в часовете между писането на домашни и свиренето на пианото попадах на отделни кадри по телевизията, както и в училищни дискусии дали Съединените щати въобще трябва да са там. Но лично на мен ми беше по-интересно да анализирам кантатите на Бах — изражението й бе самокритично. — Виетнамската война е още един сериозен пропуск в образованието ми.

Матю не очакваше да е толкова проницателна относно себе си, а още по-малко — относно него. Заговори и този път тонът му не бе така личен, а по-скоро дистанциран.

— Управлявах хеликоптери. Като пилот имах задачата да осигурявам безопасността на бойците при пристигане или излитане от зоната за кацане. Хеликоптерите, с които обикновено летях, нямаха картечници. При мен, отпред, седеше помощник-пилот, а отзад — командирът на екипажа и стрелецът. Комуникирахме с тях по радио. И двамата разполагаха с автомати за лична защита, за охрана на пътниците и екипажа, както и за хеликоптера. Ако попаднехме на „гореща“ зона за кацане, можеше да се очаква доста ожесточена престрелка. Всички бяхме уязвими, но стрелците — най-много. Мнозина от тях не живяха дълго.

— Но Отис Реймънд оцеля?

Матю гледаше право напред.

— Да, оцеля. Беше добър и извади късмет. И аз извадих късмет. Когато останах за втори път, той се прехвърли, за да е заедно с мен. Тогава летях в разузнавателния отряд — погледна я, усмихна се бегло и уточни: — Летяхме и предизвиквахме врага да открие огън. Така откривахме местонахождението му. А след нас идваха „змиите“.

— Змиите?

— Да, добре въоръжени хеликоптери, които се движат доста бързо.

Джулиана кимна, не толкова разбиращо, помисли си той, колкото да покаже, че слуша, и то с интерес.

— Защо остана за втори път?

Той сви рамене.

— Все някой трябваше да свърши тази работа. След като бяхме изкарали година, сигурно с Невестулката сме решили за по-добре да останем ние, отколкото да дойде някой без нашия опит и да загине.

— Като пилот чувстваше ли се отговорен за хората, които превозваше?

— Да.

— И продължаваш да изпитваш отговорност към Отис Реймънд?

Той въздъхна, но премълча. Какво можеше да каже, по дяволите?

— Няма да твърдя, че си представям през какво сте минали — пророни Джулиана. — Съжалявам…

— Недей, Джулиана — той погледна бледото й красиво лице. — Просто си имала адски късмет.

 

 

Изпълнена с възмущение, Вилхелмина седна на стола пред прашното пиано „Стейнуей“ във всекидневната на племенницата си. Ярко зимно слънце нахлуваше през прозорците и тя долавяше шума от уличното движение. Чувстваше се уморена. Прекара последните три часа в претърсване на чудовищно огромния апартамент на Джулиана, опитвайки се да открие нешлифования Менестрел. Самата Вилхелмина никога не бе виждала Менестрела, но знаеше достатъчно за диамантите, за да е убедена, че ще разпознае най-големия нешлифован диамант на света, когато го види.

Не откри обаче нито Менестрела, нито следа, че Джулиана го е прибрала някъде другаде или че дори е чувала за легендарния камък. Единственото, което откри с известен интерес — при това минимален, — бе огромен дрешник, пълен със старинни дрехи, половин дузина разноцветни перуки и гримове. Вилхелмина никога не бе виждала толкова гримове на едно място. И какви цветове само! И нито за секунда не повярва, че принадлежат на приятелка, както Джулиана загатна. Джулиана бе прекалено самотен човек, а и по някакъв начин нещата напомняха на Вилхелмина за племенницата й. Но какъвто и да е случаят, той не бе работа на застаряващата й леля.

И въпреки това Вилхелмина продължаваше да е сигурна, че нешлифованият Менестрел е у Джулиана. Така можеха да се обяснят толкова много неща. А и звучеше логично: старата холандка вярваше в нещата, които имат смисъл.

Ала при всяко положение сутринта я изпълни с раздразнение. Мъжът на пост пред „Бересфорд“ стоеше на студа, но Вилхелмина не му обърна никакво внимание. Стигаше й да знае за присъствието му.

Направи си чаша кафе с мляко и сега изпитваше изкушението да посвири на пианото. Дали част от огромния талант на Джулиана нямаше да се прелее от клавишите в старите й ръце? Глупости, смъмри се тя; вероятно съм по-уморена, отколкото си давам сметка.

Партитурата на Концерт за пиано № 1 на Шопен стоеше разтворена върху рояла. Вилхелмина знаеше, че е труден за изпълнение, но никога не го бе свирила. Зачуди се дали да не опита сега, за да избистри главата си.

Много леко докосна средното до. Не се чу никакъв звук.

Хендрик…

Да, той витаеше в мислите й. Катарина й звънна и през сълзи разказа на по-голямата си сестра как го е видяла същата сутрин. Вилхелмина съжали, че не накара Катарина да й разкаже подробности: как е изглеждал, за какво са говорили, какво е изпитала. Всичко.

Не че я интересуваше, естествено.

— Лъжеш се, Вили — промърмори тя. — Винаги си се интересувала. И винаги ще те интересува.

Изведнъж се почувства ужасно самотна в огромното жилище, в препълнения с хора град. У дома, в Ротердам, никога не мислеше, че е самотна.

— Лъжкиня — смъмри се тя на глас ядно.

Изправи се енергично и тръгна да обикаля апартамента, да проверява стаите, да види дали вратите и прозорците са затворени. Когато се върна във всекидневната, трепереше. Пусна стереоуредбата. Не я интересуваше какво ще слуша. Всичко, за да разкара плача, писъците и молитвите, които кънтяха в главата й.

Хендрик… Да гниеш в ада дано!

И не само заради стореното от него, а и заради онова, което й показа, че може да е.

 

 

— Не постъпваш справедливо — Джулиана гледаше Матю, докато той я съпровождаше до тунела за самолета. — Всъщност се държиш нечестно, неразумно и дяволски провокативно.

Той се ухили:

— Провокативно, а?

— Да.

— Е, същото важи и за теб, сладурче.

— За мен!

— Ъхъ. Не ми казваш всичко, което знаеш.

Тя не отвърна нищо.

— Може да знаеш много, може и да е малко. При теб ми е трудно да преценя. Но каквото и да е, по-добре да не го чувам. Не си заслужава да те въвличам в тази каша по-дълбоко, отколкото вече си. Дали случайно или нарочно, но двама души вече са мъртви. Според мен е повече от достатъчно.

— Според мен трябва да обединим усилията си — заяви тя в момента, когато обявиха полета й.

— Господ да ми е на помощ.

— Нямаш абсолютно никакво право да ми казваш какво да правя.

— Имам пълното право да те възпра да ми пречиш.

Тъмните й очи заблестяха от раздразнение и вълнение, което — от една страна — го разстрои, от друга, го зарадва. Но тя продължаваше да е бледа, а отокът на китката не спадаше. Възхищаваше й се, че отказва да побегне, но не можеше да допусне решителността й да го отклони от здравия разум. С пианистка по петите нямаше да постигне абсолютно нищо. А и каква гаранция съществува, че някога ще се накани да сподели с него какво знае за нешлифования Менестрел. Явно, тя не бе особено склонна да споделя всичко, което знае.

Не че той й бе казал всичко, разбира се.

— Матю, чуй ме — подхвана тя. — Вече съм забъркана в тази история, независимо дали ти допада или не.

— Точно така: никак не ми допада. Качи се на самолета, Джулиана. Прибери се, иди във Върмонт, свири в клуба „Акуериън“, върви, където щеш, но просто стой далеч от мен.

— Дали пък да не отида при Сам Райдър и да проверя колко по-сговорчив е той?

Очевидно каза нещо неподходящо. Матю скочи, сграбчи я за раменете и я извърна към себе си.

— Не се будалкай с Райдър — думите му звучаха гневно, но не повиши тон. — Ще те изяде жива.

Изразът, гласът му, здравото стискане щеше да подплаши всеки. Знаеше го. Джулиана само направи гримаса и съобщи:

— Това не е твой проблем.

— Ще го превърна в мой проблем.

— Излишно е да ме мислиш.

— Много си права.

Чувстваше се така изморена, колкото и той; и така решителна и независима, свикнала да става нейното. Никога не се държеше възпитано само заради доброто възпитание. В нейния свят не й се налагаше. А и в неговия не беше необходимо. Той се загледа в безкомпромисно вирнатата й брадичка и в красивите устни и реши всичко да върви по дяволите. Придърпа я още по-близо и я целуна настойчиво, макар и кратко, и се отдръпна, преди топлината й да проникне прекалено навътре у него.

Точно както се бе предупредил, една целувка не го задоволи. Ни най-малко.

— Не желая да те видя убита — изрече той мрачно.

Тя леко потрепери и той остана доволен да види, че има същото замайващо влияние върху нея, както тя върху него. Но тя бързо се съвзе.

— Значи така? — заговори тя разгорещено. — Целуваш ме набързо и ме отпращаш да си вървя, а ти оставаш да вършиш геройства.

— Да — кимна той.

Тя отметна глава; очевидно беше обидена. Старк се засмя.

— Целувката ти хареса, скъпа. Не се преструвай. Отвърна й.

— По рефлекс.

— Не ти вярвам.

— Е — тя се нареди на опашката от чакащи да се качат в самолета. — Ако някой отново следи леля Вили и мен, знам към кого да не се обръщам за помощ.

Тъмните вежди на Матю се свъсиха. Господи, само ако успяваше да схване кога говори сериозно. Високите й скули поруменяха, но останалата част от лицето й бе бледо. За какво му говореше сега? Да ги следят? Отново? Глупости. Не говореше истината. Но леля Вили…

— Тази жена в Ню Йорк ли е?

Джулиана само му се усмихна и махна за сбогом.

Матю изруга, но тя продължи да не му обръща внимание. Най-накрая, проклинайки още веднъж, изтича, взе си билет и застана в края на опашката, защото тя отказа да го пусне до себе си.

Позволи му обаче да седне до нея. Раменете им леко се докосваха. Тя го погледна. Очите й сияеха.

— Разполагам с мотив, за да ти разреша да седнеш до мен — обясни тя.

Той си помисли, че целувката му я е тласнала към известна честна игра и тя се готви да му разкаже за леля Вили, как са ги следили и дори нещо за Менестрела. Та тя дори може да поиска още една целувка.

Деловият й тон прекъсна мислите му:

— Научих нещо за хеликоптерите. Сега ми разкажи за взводните сержанти — приглади полата си и го погледна в очите. — Какво точно представлява взвод?