Ан Харъл
Диамантен огън (8)

7

Матю пристигна в новинарската зала рано в понеделник сутринта; прекалено рано, да го вземат дяволите — даже му остана време да изпие две чаши кафе, преди Фелди да се появи. Не правеше нищо. Просто седеше зад бюрото и се взираше над плексигласовата преграда, където бе залепил афиша на филма, който направиха по неговия роман ЗК. Дори запазиха оригиналното заглавие. Филмът спечели доста награди. Както и книгата преди това, а сега го продаваха и на видеокасети. Книгата пък влезе в списъка на задължителните четива за онези, които карат в колежите курсове по литература за Виетнамската война. Навремето окачи до афиша и някои от отзивите, но преди година ги свали. Без специална причина. Вероятно се бе отегчил да ги гледа. Преди няколко месеца списание „Таим“ написа статия за него — питаха се какво ли е станало с Матю Старк, наградения с военни отличия пилот на хеликоптер, който бе изкарал два пъти срочна служба във Виетнам, където отишъл и трети път, вече като журналист на свободна практика, и изпращал статии за „Ню Йоркър“, „Атлантик Мънтли“ и „Харпърс“. Когато най-после се прибра окончателно, написа книгата си и постъпи на работа във „Уошингтън Поуст“. Беше герой, ветеран от войната, хората го харесваха.

После му писна от всичко или се изчерпа; нямаше вече какво да каже. Престана да се пита кое го накара така да промени отношението си. Напусна „Поуст“ и известно време не се занимава с нищо; после, докато все още имаше известна репутация, цъфна в „Газет“ и започна да се прави на репортер във въпросния таблоид.

Отпи от кафето и си призна, че се чувства по-добре. Новинарската зала определено му помагаше да забрави дългия неделен ден, изпълнен с кошмари независимо дали бодърстваше или спеше. Той ги наричаше кошмари, макар да не бяха такива. Бяха спомени.

— Задник такъв!

Алис Фелдън пристъпи към бюрото му със смачкан брой на „Ню Йорк Таймс“ в ръка и с очила, смъкнати на големия й нос.

— Да те вземат дяволите! — обяви тя. — Залагам си главата заради теб, звъня на важни клечки да ти набавя билет за напълно разпродадена концертна зала, доверявам ти се, копеле такова, и как ми се отплащаш?

— Успокой се, Фелди. За бога. Оказа се задънена работа. Нямаше никаква история.

— Глупости — тя натика „Таймс“ в лицето му. — Ето, чети. Една жена се хлъзнала и паднала пред „Линкълн сентър“ след концерта в събота вечер. Починала. Открили тялото й едва вчера следобед.

— Страхотна история, Фелди. Ей сега ще се заловя с нея.

— Спести ми сарказма си. Жената се е казвала Рейчъл Стейн. Името й говори ли ти нещо?

— Не.

— Била е на концерта със сенатор Самюъл Райдър, старата ти дружка.

Матю разтърка чело.

— Господи.

Материалът започваше в долната половина на първа страница.

„Рейчъл Стейн, известна филмова агентка от Холивуд, наскоро се оттеглила в Палм Бийч; според съобщение от кабинета на Райдър била голяма поддръжничка на сенатора и той дълбоко скърбял за смъртта й.“

— Този тип — Невестулката, — и той ли е приятел на Райдър? Затова ли искаше да попаднеш в „Линкълн сентър“? Защото и Райдър ще е там? Пишат, че смъртта на Стейн била злополука. Ти имаш ли други предположения?

Старк остави Фелди да си говори бомбастичните фрази. Най-големият необработен диамант на света, проблемите на Райдър, молбата на Невестулката да му помогне, а сега — и това.

— Слушай, Старк, да те вземат мътните. Не изпитвам никакво съжаление към теб. И да зарежеш тази служба, пак ще изкарваш от лихви повече, отколкото аз, след като работя по шестдесет часа на седмица. Дори да те уволня, ще се справиш чудесно и вероятно именно това е основната причина да не го направя — тя вдигна очилата на главата си. — Но хората някога казваха, че си човек, на когото му пука.

Никой не говореше с него по този начин, освен Алис Фелдън. Никой друг не смееше. На Матю му допадаше, че не я плаши, както плашеше останалите си колеги.

— Вероятно никога не ми е пукало истински.

— Не ти вярвам — гласът й стана по-мек и тя дълбоко въздъхна. — Онзи Отис Реймънд беше ли с теб и Райдър във Виетнам?

— Невестулката е прегорял виетнамски ветеран. Хората в страната са отегчени от такива като него, Фелди. Онова, което ми разказва, обикновено не струва нищо. Ако все пак в цялата случка има някаква история, ще я получиш. Обещавам ти.

— Добре, Старк. Ти си журналист. Проследи я.

Мърморейки, че вдига ръце от мързеливия нехранимайко, Алис се върна при бюрото си. Матю пийна още кафе и прочете статията за смъртта на Рейчъл Стейн. Лесно е могла да се подхлъзне. Помнеше колко беше дребна, сбръчкана и странна на вид, независимо от информацията, че била едва на шестдесет и пет. Не бе свикнала на сняг и лед. Следователно беше възможно да се е подхлъзнала, но е възможно и да не е — има ли някакво значение? Върна се в началото и за втори път прочете материала.

И тогава го забеляза. Рейчъл Стейн емигрирала от Амстердам през 1945, като прекарала последните месеци от войната в нацистки концентрационен лагер. Тя бе холандска еврейка.

Холандска еврейка.

А човекът, с когото Райдър трябваше да се срещне — Хендрик де Гийр, — също е холандец.

Старк погледна към афиша, без да го вижда. Нещо друго се въртеше в главата му, но не успяваше да го избистри. Извади програмата от концерта, която запази, в случай че Фелди поиска доказателство за присъствието му в залата или му се доще да изреже снимката на Джулиана Фол.

Отгърна на биографичните бележки за госпожица Пианистката. Гъмжеше от обичайните суперлативи: първа и единствена ученичка на Ерик Шуджи Шизуми, който се съпротивляваше на нейното отиване във Върмонт. Посещавала академията „Джулиард“. Кариерата й започва, след като печели няколко престижни конкурса за пианисти. Бележките пропускаха да отбележат, че е красавица. Сети се как прилепна роклята към тялото й. Да, определено беше красива. Прескочи бележките за техниката и интерпретацията на концерта от Бетовен и отиде в края, при последните лични данни. Живее в Ню Йорк, където е родена и израснала; дъщеря на банкера от „Уолстрийт“ Ейдриан Фол и Катарина Пеперкамп-Фол, собственичка на „Пекарната на Катарина“ в горния край на Медисън авеню — самата тя холандска емигрантка.

Какви съвпадения. Фелди е права: той е журналист и не вярва в съвпаденията.

 

 

Преди година, когато още не се бе появила Джей Джей Пепър, Джулиана купи аквариум и го постави зад пианото, близо до френския прозорец между трапезарията и огромния хол с изглед към Сентръл Парк. Напълни го с вода и пусна златни рибки; шест на брой. Казваха се Фигаро, Козима (по името на Вагнеровата съпруга), Пучини, Кармен, Барток и Дюк (на Дюк Елингтън; пред Шуджи твърдеше, че е Лудвиг). Не приказваха и имаха изключително красив вид; всъщност не представляваха никаква компания, но бяха нещо живо, което се навърта наоколо през дългите й часове на изолация. Понякога се обръщаше на стола пред пианото — упражняваше се прекалено дълго, за да търпи табуретка — и да си побъбри с тях, както правеше в момента. Вписваха се в странстващия й начин на живот несравнимо по-лесно от куче или котка. Лесно се намираха хора да хранят рибките, докато отсъства, но имаше чувството, че ако някога забравят, просто ще изхвърлят умрелите в тоалетната и ще купят нови. Щеше ли да разбере, чудеше се понякога тя.

Шуджи спечели. Тя реши да отложи Върмонт. Съботната вечер в „Акуериън“ мина добре и изключително забавно. Трябваше да работи. Трябваше да извади Джей Джей Пепър от системата си. Не можеше да се упражнява истински, ако не е вкъщи. Ако прекарва поне по осем часа на ден пред пианото през следващите две седмици, ще си възвърне формата — подобно на атлетите; това е истинската работа на пианиста, често твърдеше Шуджи. Прав е, макар да не възнамеряваше да му го признае, защото още му бе ядосана заради Върмонт. Като влезе в ритъм, ще успее да отдели няколко дни за Върмонт, без да вреди на напредъка си. И без чувство за вина.

Но се оказа трудна работа да се върне към установената си рутина. Вчера само след три часа, прекарани на пианото, се втурна към музея „Метрополитън“, за да види коледното дърво.

Днес се справи една идея по-добре. Сутринта стана в осем — един-единствен час по-късно, отколкото възнамеряваше — и в продължение на десет минути се посвети на физически упражнения, макар че ако бяха двадесет, щеше да е по-добре. Редно е да отиде в парка да потича, но не беше достатъчно топло, или да яхне статичното колело. Вместо това скочи във ваната. „Здравословната“ й закуска включи две от прочутите маслени бисквити на майка й и каничка чай. Редовният график трябваше да я постави зад пианото до девет, където да прекара осем-десет часа с малки паузи за обяд и вечеря. Седна зад пианото „Стейнуей“ едва в единадесет и направи доста почивки.

Беше едва три часа, а вече спира четири пъти, за да си поприказва с рибите. Но отказваше да се насилва. Нужни са й само два-три дни и ще си възвърне предишната форма: взискателна и посветена на работата си както някога.

— Какво казваш, Дюк? Да се захващам отново с Шопен ли?

Дюк размаха опашка и отплува. Нямаше никакво отношение към Шопен. Тя подготвяше Концерт за пиано №1 в ми минор — трудно парче, което обаче обожаваше. Не заради музиката говореше на рибите. Нещо друго я тласкаше — вероятно изолацията.

Портиерът звънна — това я стресна — и обяви, че във фоайето е някой си господин Матю Старк; желаел да я види, дали да го пусне?

— По дяволите! — изруга тя и изненада и себе си, и портиера. Съвсем ясно помнеше Матю Старк — насмешливият смях, тъмните му променливи очи. Нямаше представа какво иска от нея. Дори не знаеше защо се отби в гримьорната й в събота вечер. Само за да каже „здравей“ на Сам Райдър ли? Или на нея? Съмняваше се да се е изкушил дори за миг да й предложи да излязат на вечеря. Нарече я сладурче. Какво прави сега долу? Не бива да се разсейва точно сега, но да става каквото ще. — Пусни го да се качи.

Без някаква смислена причина обмисли как всъщност изглежда: черен ластичен клин, огромна развлечена тениска с лика на Бетовен, черни чорапи и гуменки; никакъв грим, с коса, събрана на конска опашка. Поне не е в розово, помисли си тя, когато на входната врата се звънна.

Отиде в широкото антре и отвори вратата само колкото позволяваше веригата — като стопроцентова нюйоркчанка не се доверяваше не никого. Но мъжът, когото съзря, определено бе същият, който така я обърка преди няколко вечери. Сега носеше черно кожено яке, черен пуловер, джинси и тежки каубойски ботуши. Без шапка и без ръкавици. Някак си и не очакваше да го види с шапка и ръкавици. По тъмните му коси се топяха снежинки, но нашареното му с белези лице не издаваше да му е студено. Не си бе дала сметка, че е завалял сняг. Вероятно работата й по Шопен вървеше по-добре, отколкото предполагаше.

Старк й се ухили бавно и неангажиращо.

— Конска опашка? Колко обикновено за световна знаменитост като теб.

Никой никога не се бе държал така непочтително с нея. Абсолютно никой.

— Не мислиш ли, че трябва да изчакаш да те пусна вътре, преди да проявиш сарказма си?

— Не се сетих.

Повярва му.

— Какво искаш?

— Пет минути. Желая да ти задам няколко въпроса.

— За какво?

— За някои неща. Аз съм репортер.

— Разполагам само с думата ти, че си такъв.

— Както върви напоследък, скоро може да се окаже, че това е единственото, с което разполагам. Но засега — ето — бръкна в портфейла и й подаде журналистическата си карта през процепа. — Провери ме.

Джулиана успя да поеме картата, без да докосне пръстите му. Докато се взираше в документа, усещаше тъмните му очи, впити в нея.

— Работиш в „Уошингтън Газет“?

— Ъхъ.

Звучеше развеселен; предполагаше, че е чувала за него, сети се тя. Е, по дяволите.

— Нищо чудно, че името ти не ми е познато — погледна го високомерно и го дари с хладната си усмивка, според нея той заслужаваше и двете. — Не чета „Газет“.

— Хубав опит, мила, но името ми не е известно от „Газет“.

Почувства как страните й поруменяват от гняв и смущение и — помисли сепнато тя — защото застана нащрек. Той продължаваше да стои в проклетия коридор и тя неволно започна да забелязва разни подробности: ухилена физиономия, мускулести бедра, широк белег на дясната ръка. Едва ли го е получил от белене на краставици.

— Добре де — предаде се тя. — Никога не съм чувала името ти и не ме интересува, че е така.

— Ще ме провериш ли, или ще вися тук цял следобед?

Тя затвори вратата и се зачуди дали просто да не се върне при пианото. Той ще дочуе музиката на Шопен и ще се сети какво всъщност му казва. Но все пак отиде до телефона в хола. От любопитство, предположи тя. Набра телефонния номер на „Газет“, отбелязан на картата. Телефонистката я свърза с Алис Фелдън, която потвърди, че Матю Старк работи за нея.

— Ако неговото изобщо може да се нарече работа — промърмори тя накрая.

— Имате ли нещо против да го опишете?

— Защо?

— Стои пред вратата ми и не съм сигурна дали съм склонна да го пусна.

— Разбирам. А вие коя сте?

— Казвам се Джулиана Фол. Аз…

— А, пианистката на Старк. Я гледай ти.

Пианистката на Старк? Господи! Какво става?

— Висок един и осемдесет, тъмен, осеяно с белези лице, носи черно кожено яке и каубойски ботуши. Освен това…

— Той е. Благодаря.

— Момент. Свържете ме с него, ако обичате.

— Ще му кажа да ви се обади — отвърна тя и затвори. Махна предпазната верига и остави Старк сам да си отвори вратата.

— Потвърдиха самоличността ти.

— Звучи ми застрашително.

Влезе в хола. Джулиана го последва. Голямото помещение гледаше към Сентръл Парк, който в момента приличаше на коледна картичка: целият в украса и дървета, обсипани с разноцветни светлинки под падащия сняг. Видя го как оглежда стаята, сякаш не е очаквал праха по перваза на прозорците, по мраморната полица над камината, върху пианото, по облегалките на скъпите мебели, нито да види толкова книги, списания, снимки, изрезки, писма, грамоти и какво ли още не, разхвърляно на купчини наоколо. За пръв път след връщането си от Париж сама забелязваше безпорядъка. А и двата големи персийски килима плачеха за прахосмукачка.

— Златни рибки, а? — попита той и се приближи към аквариума, за да ги разгледа отблизо. После отново се извърна към нея. — Хубаво местенце имаш, но не разполагаш ли с чистачка?

— Отсъствах известно време и още не съм почистила… По-скоро чисти една жена, но засега не съм я викала. Не идва редовно. Трудно се концентрирам, когато шуми прахосмукачка или някой снове наоколо с парцал. Ако трябва да съм честна, малко прах не ме безпокои.

— Бас държа, че е така.

Даде си сметка, че я наблюдава, че конската й опашка се е разхлабила, че е едва ли не малко отнесена. Обикновено изглеждаше така по това време на деня, след като часове наред е свирила. Нуждаеше се от известно време, за да се съвземе и да си възвърне обичайното поведение.

— Как постъпваш, когато каниш гости? — продължи той непринудено. — Натикваш всичко под дивана и намаляваш осветлението, та никой да не забележи праха ли?

Направи се, че не забелязва суховатия му тон.

— Обикновено не каня гости.

— Само ти ходиш.

— Всъщност, да.

Ластичето се смъкна на върха на опашката. Тя го махна и остави косите да се разпилеят свободно. Долови как очите му леко се разширяват. Нямаше да забележи, ако специално не бе го гледала. Значи, помисли си тя, е наблюдателен. Репортерско око за детайла, едва ли е нещо повече.

— Господин Старк — подхвана тя троснато, — дойдохте да ме попитате нещо или просто да ме обиждате?

Той я погледна отново и в черните му очи се появи кафеникава искрица топлина.

— Извинявай — изрече думата отсечено и тя предположи, че не го казва често. — Очевидно ми повлия начинът, по който изглежда мястото тук, а и това, че работиш толкова усилено. Не очаквах подобно нещо.

— Просто една сутрин съм се събудила научена да свиря на пиано, така ли мислиш?

Ухили й се.

— Нещо подобно.

— Е, не е така — реши да прекрати темата. — Какво искаш да ме питаш?

— Наполовина работя по един материал — отвърна той и се отправи към прашния „Стейнуей“. Десетина изтъпени молива се въргаляха по пода под пианото и стола. Наведе се и взе един. Бе дълъг около пет сантиметра. — Може да се каже, че има още живот в него, а?

— Правя всичките си бележки с молив. Нямам време да ги подострям, докато работя, затова се запасявам с десетина и щом някой се изтъпи, го хвърлям на земята. Ненавиждам неподострени моливи.

— Няма нищо по-отвратително.

Джулиана усети, че независимо от грубоватия му тон той бе изненадан и развеселен.

— Когато свърша, ги събирам и ги остря наведнъж. Така пестя време. Виж, не ме бива да разкрасявам онова, което правя или не, нито да променям начина, по който го върша. Ако методите ми и жилището ми разбиват представата ти за концертираща пианистка — така да бъде. Как може човек да работи наполовина по материал?

— Според безсмъртните думи на Алис Фелдън, държейки се като мързелив непрокопсаник — накани се да остави малкото моливче върху пианото, но размисли и го пусна на пода. — Чакай да не объркам нещо. Не се ли предполага, че холандците са подредени и спретнати хора?

Джулиана свъси вежди.

— Откъде знаеш, че съм с холандски произход.

— Проучване — отвърна той неопределено.

— Какво проучване? Взех те за музикален критик. Ако това е официално интервю…

— Не е. Успокой се — той я погледна, после свали поглед към образа на Бетовен. Вероятно приличаше на идиот. — Имаш ли нещо против да седнем?

Тя въздъхна, но се съгласи:

— Щом искаш.

Той се настани на дивана сред няколко прашни книги за Шопен и Моцарт, а тя вдигна голяма купчина вестници, списания и писма от плетен люлеещ се стол.

— Натрупала се е поща от четири месеца, а и забравих да спра абонамента на вестника по време на отсъствието ми — само, допълни наум тя, защото съвсем наскоро се абонирах за пръв път в живота си. Чудеше се дали като чете сутрешен вестник, ще й помогне да се чувства повече в крак със света. Или просто си намираше какво още да прави сутрин, преди да седне да свири. — Още не съм ги прегледала.

— Виждам. Да ти помогна ли?

— Не.

Изрече го прекалено бързо. Съзнаваше го, а виждаше, че и той го забеляза. Не желаеше да се приближава прекалено близо до нея. Така много се различаваше от познатите й мъже. Седна и му хвърли подканващ поглед, като за пореден път разгледа осеяното с белези лице, силните ръце и ботушите, които явно носеше от дълго и щеше да носи поне още толкова. Шуджи не би го харесал, мина й през ума.

— Хайде, задай си въпросите — обади се тя.

Старк преметна крак през коляното си и го хвана за глезена. Изглеждаше напълно спокоен и овладян; внезапно Джулиана се замисли какво ли би разтърсило този човек, какво би го ядосало, какво би го разсмяло.

— Бях в „Линкълн сентър“ в събота вечер, за да се видя с един холандец; Хендрик де Гийр — подхвана Старк. — Познаваш ли го?

Недоумяваща, Джулиана се разсмя.

— Има ли някаква причина, поради която да трябва да го познавам? — попита тя и долови собствения си сарказъм.

Старк не реагира, а само попита:

— Сам Райдър не го ли спомена?

— Не. Трябваше ли?

— Нямам представа. Душа наоколо. Де Гийр и Райдър трябваше да се срещнат по време на концерта.

— Твоят полуматериал за сенатора Райдър ли е?

— Може би.

Тя го погледна замислено; съсредоточавайки се, стисна леко устни.

— Май не го харесваш особено.

— Доста хора не харесвам. Никога ли не си чувала името Хендрик де Гийр?

— Поне не си спомням.

— Не ме изненадва. Та ти не бе чувала и за Сам Райдър.

Джулиана изправи гръб. Седеше скована и обидена.

— Винаги ли си така враждебен към хората, които интервюираш, господин Старк?

— Наричай ме Матю, става ли? — устните му се изкривиха в нещо, което можеше да мине за усмивка. — Как така не замина за Върмонт?

— На турне съм от септември, а има някои неща, които искам да включа в репертоара си. Върмонт нямаше да ми помогне.

— Така е, предполагам. По колко часа свириш на ден?

— В момента по осем, за да си възвърна формата.

— Значи последва съвета на Шуджи?

— Той често е прав за такива неща.

— Това скапва ли те?

Не устоя да не се усмихне и се зачуди какво ли би помислил този вглъбен напрегнат мъж за Джей Джей Пепър.

— Понякога. Но разкажи ми още за този Хендрик де Гийр. Само защото е холандец ли смяташе, че бих могла да го познавам?

— Откровено казано, да. Винаги проверявам всякакви съвпадения. И не мога да ти кажа нищо друго за него. Как мислиш, майка ти дали го познава?

— Майка ми?

— Да. Нали и тя е холандка?

Джулиана го гледаше зяпнала и не вярваше, че говори сериозно, ала нищо в грубоватото и същевременно нежно лице, нито в неразгадаемите тъмни очи не подсказваше, че не е така.

— Майка ми е напуснала Холандия преди повече от тридесет години — обясни тя. — Преди да се родя. Има сестра в Ротердам, но не се разбират особено, и брат в Антверпен, когото рядко вижда. Съжалявам, но не познавам и не съм чувала за никакъв Хендрик де Гийр.

Което, помисли си тя, спомняйки си за чая с Рейчъл Стейн, всъщност нищо не значи.

— Добре. Сам Райдър беше на концерта с доста възрастна, дребна, тъмна и добре облечена дама. И нея ли не познаваш?

Джулиана се опита да не реагира, да запази непроницаемия израз върху лицето си като него. Очевидно ставаше дума за Рейчъл Стейн! Но тя машинално поклати глава, защото инстинктът й подсказваше да отрича познанството си с някой, който има подобна външност. Редно е да поговори с майка си, преди да спомене името на Рейчъл Стейн и взаимоотношенията им пред някакъв журналист.

И двете са холандки като този Хендрик Де Гийр. Но какво общо има някой от тях със сенатора Райдър, а и помежду им?

— Не — отвърна тя, продължавайки да клати глава. — Не я познавам.

— Знаеш ли нещо за диаманти?

Джулиана усети как се сковава.

— Диаманти? Не. Откъде бих могла? Аз съм пианистка.

— Тогава не знаеш нищо за най-големия нешлифован диамант на света, така ли?

О, Господи. Да не би да има предвид нешлифования Менестрел? Не, невъзможно. Джулиана потисна желанието си да се изправи и да закрачи напред-назад. Матю Старк дори не подозираше за връзката на семейство Пеперкамп с диаманти. Откъде ще знае за Менестрела?

Майка й, Рейчъл Стейн, холандецът Хендрик де Гийр, сенаторът Райдър — съществува ли връзка между тях? Може би тайнственият, легендарен Менестрел? Ако се шлифова, ще струва милиони.

Не, не ставай глупава, смъмри се тя раздразнено. И без това никога не повярва докрай в историята на вуйчо си. Преди седем години той просто й връчи камък с интересна история. Ако е диамант, вероятно цената му е умерена.

Но ако не е така?

Сърцето й биеше учестено, а дланите й се изпотиха; призова цялото си придобито през годините умение да се владее, за да си възвърне самоконтрола. Матю Старк не откъсна проницателните си очи от нея. Усещаше го как я чака да се издаде. Е, помисли си тя, няма да стане.

— Казах ти — подхвана тя спокойно, — не знам нищо за диаманти. Дори не ги харесвам.

Старк бавно се изправи, без да откъсва очи от нея. Пристъпи напред и докосна диамантите на ушите й; първо върху лявото, после върху дясното — семпли и непретенциозни, носеше ги почти всекидневно, за да не си прави труд да избира обици. Досегът на Старк бе лек, но не съвсем деликатен.

— А тези?

— Те са различни.

— С какво?

— Това са сини диаманти. Цветните диаманти са изключително модни сега. А някога са ги смятали за напълно лишени от стойност.

— Нали нищо не разбираш от диаманти?

Тя се усмихна високомерно.

— Очевидно знам нещо за онези, които нося.

Тези два специално бяха шлифовани от прадядо й Пеперкамп, посетил навремето диамантените мини в Южна Африка, където фамилията Де Беерс основава империята си. Но реши да не споменава нищо пред Матю Старк.

Той се дръпна назад, а тя го погледна, като внимателно контролираше дишането си: правеше така в моменти на предсценична треска, когато не желаеше никой да разбере. Прекалено силно усещаше присъствието на Матю Старк, неговата земност и мъжественост, а това не й се нравеше.

— Други въпроси? — осведоми се тя хладно.

— Джулиана — изрече името й без гняв, но погледът му — тъмен и далечен — я накара да осъзнае, че помежду им не би могло да има неутрална територия, — за момента ще оставим нещата дотук, но не приемам лъжи. Запомни го.

— Не…

— Просто го запомни.

Мина край нея, отправи се към антрето и тя се изненада колко тихо се затвори вратата зад гърба му. За миг не помръдна. Пое си дълбоко дъх, облегна се на стола и издиша, загледана в тавана.

— Господи — промърмори тя. — Господи. Следващият път… Със сигурност няма да има следващ път!

Но нещо й подсказваше, че ще има. Каквото и да се пораждаше между нея и Матю Старк, то далеч не бе приключило. А той приличаше на мъж, който довършва нещата. Той е — помисли си тя с известно неудобство — от типа, който ще напира, ще човърка, ще дълбае и ще задава въпроси, докато не разбере, че най-големият нешлифован диамант на света е Менестрелът… че семейство Пеперкамп се занимава с диаманти от четиристотин години… че тя е последната представителка на рода… и че не му е дала достоверни отговори на въпросите. Той ще събере всички парченца.

Ще се сети, че Менестрелът е у нея.

Което, разбира се, отговаряше на истината.

Възможно ли е друг да събере парчетата от мозайката и да стигне до същото заключение? Да не би и някой друг да търси Менестрела?

Кой?

Тя скочи, но не се отправи към пианото, а към стаята на Джей Джей Пепър, към дрешника на Джей Джей. Трябва да излезе. Трябва да се превърне в друг човек за малко, да е сред хора, да си избистри цялата тази каша.

Погледът й попадна върху черната вълнена пола с дълбока цепка и червената блуза със силно изрязано деколте, които биха изглеждали много, много предизвикателно преди петдесет години. На часа се видя обсипана с множество фалшиви диаманти, черни чорапи с ръб, червени обувки и боядисани в светлолилаво коси.

Изхвърли образа на репортера от Вашингтон от съзнанието си и започна да се приготвя.

 

 

Джулиана Фол лъжеше, но не знаеше за смъртта на Рейчъл Стейн. Тя е изключително привлекателна жена и докато висеше из бляскавото фоайе на „Бересфорд“, Матю мислеше повече за игривите й очи, отколкото за това, че избягва да говори истината. Очакваше Джулиана Фол, която видя в събота вечер, да живее в „Бересфорд“. Но тази, която видя днес следобед, можеше да живее навсякъде — в сграда като тази или в дупка някъде из Бронкс. Прахът, безпорядъкът, разпуснатата опашка го изненадаха. Не отговаряха на неговата представа за световноизвестната пианистка. По дяволите, мина му през ума, вероятно в момента горе тя подостря моливите си или свири някоя пиеса, написана, докато Наполеон е наказвал Европа.

Наполеон ли, би попитала тя. Кой е той?

Вероятно не беше честен. Независимо какво знае или не знае, на Матю му стана ясно, че госпожица Пианистката е отегчена до смърт.

За пръв път от години Матю изпита желание да запали. Отказа цигарите след Виетнам — тогава пресметна с колко видове отрови е пълен организмът му, но в момента не го интересуваше. Решителният, циничен, нашареният с белези, умен, героичен, опетнен Матю Старк. Снимката му се появи върху кориците на „Таим“ и „Нюзуик“; даваха го по телевизията. Предполагаше се, че знае повече от обикновения човек. Че е повече от него.

Какви глупости бяха това. Опитваше се да измъкне информация от неземно красива пианистка, чието единствено вълнение за деня вероятно бе да нахрани златните си рибки. Кой, по дяволите, няма да се отегчи, ако свири по цял ден на пианото в онзи огромен, елегантен, самотен апартамент? Концертите предлагат известно разнообразие, прецени той, но тя не е в състояние да изнася концерти всеки ден, а и това също сигурно ще я отегчи след време.

Подобни неща обикновено омръзват. Да съхраниш репутацията си е скучна работа. Забавната част е да я създадеш.

Портиерът в униформа се приближи и попита дали може да му помогне с нещо. Матю благодари и каза „не“. Тогава портиерът любезно му предложи да си тръгне. Матю сви рамене, но не се впусна в спор. Човекът си вършеше работата.

Излезе и застана отвън, от другата страна на улицата, до автобусната спирка пред Природонаучния музей. Не знаеше какво точно очаква, но инстинктите му — а те бяха дяволски надеждни навремето — му подсказваха, че е накарал Джулиана Фол да се замисли за нещо друго, освен за написаните ноти от композитор с бяла перука.

Описанието му на Рейчъл Стейн и несвързаните приказки на Невестулката за най-големия нешлифован диамант на света й бяха проговорили нещо, а тя не се поколеба да го излъже и за двете. Матю искаше да разбере защо и какво възнамерява да предприеме по въпроса. Ако въобще предприеме нещо.

Не е изключено да си остане горе, да говори със златните рибки, да свири и да забрави напълно за посещението му.

Но изплашеният, заинтригуван, разбиращ израз в дълбоките тъмнозелени очи не се заличаваше от съзнанието му, затова не допускаше, че тя ще постъпи така. Въпросите му прогониха отнесеността и скуката, които зърна в очите й, когато му отвори вратата. Ха, помисли си той, нищо не е равностойно на приключението да раздвижиш духа.

Ще й даде един час.

 

 

Мълвата, че Джей Джей Пепър се е върнала, се беше разнесла. Между четири и шест, когато тя обичаше да свири, клубът „Акуериън“ започваше да се изпълва с хора, които почти не ядяха, нито приказваха. Слушаха, което се нравеше на Лен Уедърол. Джей Джей си я биваше и беше страхотна за гледане; далеч по-отпусната, отколкото през пролетта и лятото. Нова Зеландия или където бе ходила, по дяволите, й се бе отразила добре. Или завръщането й се бе отразило така.

Лен се облегна на бара, отпи от кафето и хвърли поглед на картичките, които тя му връчи преди малко. Прецени, че ги е набавила от някоя новозеландска туристическа агенция в града. Нямаше никакви пощенски клейма по тях. Мери, съпругата му, го посъветва да престане да се тревожи за Нова Зеландия и пощенските клейма, а да се съсредоточи върху косите й — днес бяха лилави, — ако иска да разбере какви игрички играе Джей Джей Пепър. Но той не бе сигурен дали иска да постъпи така. Би могъл да унищожи всичко, не толкова за себе си, колкото за нея.

Тя седеше пред пианото и загряваше с няколко бавни, лесни мелодии. Беше рано и тълпата още не се бе събрала, но това нямаше да продължи дълго. В момента изглеждаше сякаш е родена за това място: нюансът на силно деколтираната й червена блуза повтаряше цвета на единичните рози, поставени по масите — единственото ярко петно сред решения в сиво и черно интериор. Върху малката кръгла платформа, повдигната само на тридесетина сантиметра, Джей Джей се виждаше отвсякъде. Платформата се намираше между трапезарията и бара, а зад нея имаше сепарета с ниски, черно лакирани маси и сиви тапицирани дивани. От всяко кътче се чуваха богатите, звънтящи тонове на Джей Джей Пепър — и се виждаше причудливата й лилава коса.

Петнадесет минути след като Джей Джей започна да свири, тъмнокос мъж влезе сам и попита коя е дамата на пианото. Кимна едва забележимо, когато му отговориха. Това не се хареса на Лен. Мъжът имаше решителен израз, сякаш казваше: „Престанете с глупостите“, и той не си свали черното яке, докато се наместваше на стол в свободния край на бара. Поръча бира и се извърна така, че да вижда сцената.

Лен и това не хареса.

Джей Джей бе увлечена в своята мелодия — тя никога не ги наричаше пиеси — и не го забеляза. Свиреше по-темпераментни парчета и наистина се бе увлякла. Кичури от лилавите й коси се измъкваха от фибите и един падна върху челото. Свиреше усмихната, прехапала устни и за момент Лен се притесни, че ще нададе победоносен възглас.

Онзи тип в другия край на бара само отпиваше от бирата и наблюдаваше мълчаливо.

Ал, барманът, започна да бие и удря по плота — неговият вариант на ръкопляскане — и Лен се извърна да види какво предизвика вълнението.

— Господи — пророни той.

Не вярваше на очите си. Джей Джей бе изхлузила червените обувки и от време на време удряше някой от високите тонове с десния си крак.

— Бейбито е в страхотна форма — обади се Ал. — Какво бихме правили без нея?

Лен му се ухили.

— Да ме вземат мътните, ако знам.

Когато свърши, Джей Джей скочи от табуретката изпотена, но широко усмихната, все едно бремето на света току-що се бе свлякло от раменете й. Блузата и полата й се бяха усукали. Тя ги пооправи, но не съвсем и докато се отправяше към бара, натика измъкналите се кичури коса във фибите. Обичайната й минерална вода с няколко капки лимон вече я чакаше, приготвена от Ал. Лен никога не пиеше минерална вода. Обикновената му се струваше чудесна.

Изпи половината чаша и избърса устни със салфетката. Очите й сияеха.

— Много се радвам, че отново съм тук.

— В Нова Зеландия няма като клуб „Акуериън“, така ли?

Все още широко усмихната, тя го увери:

— Не.

Лен побутна картичките към нея.

— Тук те няма как обикаляш планините им.

— Трудно е човек да се снима сам.

Тя се обърна с гръб към плота и огледа ранната публика. Когато очите й попаднаха на типа, седнал сам в края на бара, усмивката й изчезна, а страните й пребледняха.

— Някакъв проблем ли, бейби? — попита спокойно Лен.

Тя поклати глава и допря студената чаша към всяка от бузите си, от което ружът й се размаза. Но поне част от естествения й цвят се възвърна. Лилавите й коси изглеждаха така безжизнени, както и тя. Отвърна сковано:

— Ще се справя сама.

Все още само по чорапи, тя взе чашата с минерална вода и отиде в другия край на бара, където се настани на високия стол до типа с черното кожено яке. Изглеждаше жилав и як. Лен не би искал да си има работа с него, но щеше да го направи при нужда. Нощем имаше пазач, който да изхвърля неподходящите клиенти, но през деня той вършеше тази работа. И я вършеше дяволски добре.

Трябваше му само причина.

Матю се въздържа да не се ухили, когато Джулиана се извърна към него, премигна с гримираните си в златисто клепачи, стисна силно начервените си, плачещи за целувка устни, и с подчертано леден тон отбеляза:

— Проследил си ме.

— Точно така постъпих — направи знак за още една бира. Тя все още дишаше затруднено заради високите тонове, които изсвири с крак. Пръстите на краката й се свиха около металния обръч в основата на стола — пръсти, каквито лесно си представяше как се плъзгат по прасеца му посред нощ. Не беше съвсем сигурен колко му допада въздействието на Джулиана Фол — или която беше — върху него. — Трудно е да се загубят тези лилави коси сред тълпата.

— Как смееш — процеди тя бясна, през стиснати зъби.

— „Как смееш“ са подходящи думи за хладнокръвна, изтънчена, световноизвестна концертираща пианистка. На разпалена изпълнителка на джаз, която понякога свири и с крак, по й отива „Да те вземат мътните“.

— Ти си долно, дебнещо, нахално копеле — пое си дъх и рече: — Върви по дяволите!

Матю се ухили.

— Така е определено по-добре. Страшно ми харесват златистите ти клепачи между другото. Така лилавите ти коси се открояват. Изглеждащ много царствено.

Отпи от новата бира, загледан как тя диша през нос. Лично той би се смутил страхотно, ако го зърнат с лилави коси, но тя изглеждаше единствено бясна, което не му пречеше. Допадаше му, че е готова да се разправя с него. Плашеше повечето хора до смърт. Зърна я, когато излизаше от „Бересфорд“ с налудничавия цвят на косите, и моментално я разпозна — очевидно бе обърнал повече внимание, отколкото си даваше сметка на стройното й хубаво тяло. Отначало помисли, че го е видяла от прозореца на апартамента и се е преоблякла по този невероятен начин, за да успее да мине покрай него, но пристигането й в клуба „Акуериън“ опроверга тази теория. Лилавата коса, старите дрехи, коженото палто и, Господи, червените ботуши истински й трябваха.

Изгледа я продължително, като се стараеше да не личи колко е развеселен. Ако я ядоса прекалено, има опасност да не научи нищо от нея. Блузата й, прекалено деколтирана за Джулиана Фол, подхождаше на Джей Джей Пепър. Поизкривена на една страна, от деколтето се виждаше бялата плът на гърдите й и се показваше дантелата на белия сутиен. Много сексапилна и привличаща вниманието гледка.

— Май съм се натъкнал на твоя малка тайна — обади се той.

Тя не каза нищо.

О, какво досетливо копеле си, похвали се саркастично наум Старк. Как само ще впечатлиш Фелди с откритието си. А и нямаше търпение да го сподели с Невестулката. Колко ще се радва Отис на находката на приятелчето си.

— Доколкото схващам — продължи той, — Лен Уедърол не подозира за съществуването на Джулиана Фол. Той предполага, че си Джей Джей Пепър.

— Аз наистина съм Джей Джей Пепър.

— Да, но той не знае за Джулиана Фол, нали?

— Шшшт!

— Ами Шуджи?

Тя затвори очи, отвори ги и поклати глава.

— Не знае.

— Аха.

Този път очите й се присвиха и го изгледаха свирепо.

— Не ми се присмивай.

— От това става страхотна статия, знаеш ли?

„Световноизвестна пианистка си боядисва косите лилави и свири джаз в клуб в Сохо, обута с найлонови чорапи.“

Наистина страхотно.

— Не я боядисвам. Това е гел.

— Добре — гел.

— А и това с краката, никога не съм го правила преди.

— Още по-добре. На Фелди страшно ще й допадне.

Джулиана стисна здраво чашата и за миг той си помисли, че ще я лисне в лицето му. Вместо това тя шумно я постави върху плота. Виждаше я как се бори да запази самообладание. Възхити се от вътрешната й борба, от самоконтрола й. Знаеше, че й създава огромно затруднение. Но, сети се той за разправията й с Шуджи, егото й е достатъчно силно да се справи с всичко, с което той би я изненадал. Обаче ако успее да я извади от релсите — дори за кратко, — има надежда да спомене нещо, което да използва. Не за Джей Джей Пепър. Ако обличането с дрехи ретро и свиренето на джаз разсейват скуката й, ако й позволяват да мисли за нещо друго, а не само за отзивите след концертите, той няма нищо против. Защо това да не е нейният вариант на живот на ръба на пропастта. Но той се интересуваше каква е връзката й, колкото и да е бегла, със Сам Райдър, с дребната, трагично загинала Рейчъл Стейн, с холандеца Хендрик де Гийр и с диаманта, към който един или всички, или никой не се стремеше.

— Ще напишеш ли статия за това? — попита тя сковано, но тонът й бе решителен.

Как ли пък не, помисли си той. Все едно да забие последния пирон в ковчега на репутацията си.

— Вероятно.

— Лъжеш. Просто искаш да ме накараш да заговоря за нещо, за което вече ти казах, че нищо не знам. Шантажираш ме, нали?

— По-скоро гледам на това както на сделка.

— Пълни глупости — сряза го тя.

В другия край на бара Лен Уедърол се изправи. Беше гъвкав и едър, какъвто го помнеше Старк като баскетболист. Матю не свързваше безпрепятственото си излизане от заведението с изхвърлянето, което му готвеше високата, сто и десет килограмова бивша баскетболна суперзвезда, известна с бурния си нрав. Затова се постара да не гледа така заплашително Джулиана, а не защото заплашителното му изражение имаше някакво въздействие върху нея.

— Виж — подхвана той, — нямам ни най-малко желание да те нараня. Но мой приятел се е забъркал в някаква каша. За да му помогна, ми е нужна помощта ти.

— Иначе ще напишеш материала или ще го дадеш на друг от „Газет“, който да раздуха историята, така ли?

Погледна го предизвикателно — този път блъфираше тя. Беше я поуплашил. Тя не желаеше тайната й да се разчуе. Той въздъхна.

— Не, няма да напиша материала и няма да го предложа на друг. Никого никога не съм шантажирал. И наистина не ме интересува дали можеш да свириш на пиано с ръка и крак, завързани на гърба. Отговорната ми редакторка също не се интересува, нито читателите ни; предполагам, че деветдесет и девет процента от населението на земята не се интересуват. Деветдесет и девет процента от хората в твоя занаят вероятно се интересуват, но те пък не четат „Уошингтън Газет“.

Тя сви устни и извърна поглед. Този път не искаше да знае дали й е приятно или не. Ако не е в състояние да гледа истината в очите, по-добре да се захваща с нещо друго, докато е достатъчно млада да промени живота си.

— Говори с мен, Джулиана — подкани той.

Топлината в гласа му го изненада; нея — също, предположи той. Но преди да успее да се увери дали е така, върху рамото му се стовари гигантска ръка и го повдигна във въздуха. Матю погледна нагоре в дълбоките кафяви очи на Лен Уедърол. Не само физиката бяха уважавали колегите му, но и неговата твърдост и интелигентност; както и нрава му.

— Дамата няма желание да говори — заяви бившата баскетболна звезда с подвеждащо мек тон.

Джулиана отпи от водата и дори не си даде труд да се огледа наоколо. Матю обмисли дали да не подскаже, че ще каже на Уедърол какво е правила в „Линкълн сентър“ в събота вечер, ако не му се притече на помощ, но се усъмни доколко това ще помогне. Първо — току-що й каза, че всъщност блъфира; второ — дори да го каже, Уедърол най-вероятно ще изхвърли и двамата; трето — каквото и да направи, така и така ще изхвърчи през вратата.

— Свърши ли с бирата? — попита Уедърол.

— Напълно. Да си уредя сметката…

— Заведението черпи.

— Благодаря, но не обичам да съм длъжник.

Матю извади портфейла си и измъкна десетачка, която постави върху плота. Лен го пусна, а Старк се опита да внуши с поглед на Джулиана какво мисли за кокошкарското й поведение, но тя избягна да срещне очите му. Той се отказа и се отправи към вратата.

На прага се извърна и видя, че Джулиана се е обърнала на стола и го наблюдава как излиза. Очакваше извинително изражение за това, че се погрижи да го изхвърлят, или някаква благодарност, че не спомена пред шефа й как е омаяла публиката в „Линкълн сентър“ в събота, без да прибягва до услугите на краката си, за да свири, и че сега е склонна да поговорят.

Но тя само високомерно му се подсмихна. Дори в присъствието на едрия Лен Уедърол до нея Матю се зачуди дали да не се върне и да смъкне задника й от стола.

Малката очевидно се забавляваше.

Усещането за победа на Джулиана не продължи дълго. Лен се облегна на бара до нея и небрежно подметна:

— Този тип те нарече Джулиана.

— Да, знам.

— Едно от Дж-тата в Джей Джей съкратено от Джулиана ли е?

— Точно така.

Беше изпила водата и нямаше търпение да се върне при пианото. Щеше да се почувства по-добре, потопена в един друг свят. Понякога изпитваше чувството, че се спуска с парашут в друга вселена; просто се рее и никога истински не каца. Друг път й се струваше, че пада свободно и няма да успее да отвори парашута, а дори и да го направи, ще бъде прекалено късно. Няколко пъти се опита да го обясни на Шуджи, но той така и не разбра. Той подхождаше далеч по-делово и овладяно. Заяви й, че никога не напуска този свят, както и че тя не го прави, и да престане да говори глупости. Вероятно това е една от причините, поради които обичаше джаза — той изискваше прецизност и техника, но не и същото ниво предвидим контрол.

— Благодаря ти, че се намеси — каза му тя.

Мразеше да лъже Лен. Той й предложи приятелството си, доверието, сцената си. А тя с какво отвърна? Лилавокоса пианистка, която той не разбира. Потенциална бомба със закъснител.

— Винаги на твоите услуги. Но този тип ми изглеждаше доста твърд, Джей Джей. Аз самият не бих искал да си имам отново работа с него.

— Нямаш представа колко съм съгласна с теб.

Тя не добави нищо — не беше сигурна какво точно иска да каже. Не знаеше какво да мисли за Матю Старк. Определено имаше нещо заплашително у него — а и белезите допринасяха за впечатлението — ала не го възприемаше за истински страшен или опасен. Или тя просто проявяваше наивност? Беше саркастичен, но пък и имаше усмивка, която я интригуваше. А и макар да не прояви достатъчно благосклонност към двойствената й природа, все пак не я издаде.

— Искаш ли да поговорим? — попита Лен тихо.

Тя неохотно поклати глава. Но и това беше лъжа. Искаше да говори. За това коя е тя, кой е Матю Старк, какво иска, за нешлифования Менестрел. Спомни си благите думи, изречени със силен акцент от вуйчо й, докато тя се приготвяше за втората част от концерта си в малката църква в Делфтсхавен.

Съществуванието на Менестрела никога не е било потвърдено. Така е най-добре, Джулиана. Това е много, много ценен камък. Ако някога се шлифова, ще струва милиони долари само заради големината и красотата си. Но неговата мистерия, неговият статут като диамант — легенда допринася за стойността му. Давам си сметка, че хората биха направили огромни злини за подобно богатство.

Тогава не се сети да го попита откъде знае. Приличаше й по-скоро на шега, на игра. Колко концертиращи пианистки имаха луди вуйчовци, които им връчват нешлифовани диаманти зад кулисите?

Но сега се зачуди дали да не влезе във връзка с вуйчо си и да не му разкаже за Матю Старк, да го разпита за Рейчъл Стейн и Хендрик де Гийр. Вуйчо Йохан би могъл да проговори за неща, за които майка й определено не желае.

— Лен, името Матю Старк познато ли ти е?

— ЗК — отвърна Лен без колебание.

Тя го погледна неразбиращо.

— Ей, бейби, откъде падаш? — Лен се засмя. — Искаш да кажеш, че никога не си чувала за ЗК? Не ходиш ли на кино?

— Рядко — това бе самата истина. — ЗК филм ли е?

— Да. И книга. Авторът е Матю Старк. Книгата излезе преди шест-седем години, а филмът — година-две по-късно. Получи награда за най-добър филм и най-добра режисура, доколкото си спомням. А книгата беше бестселър.

— За какво се разказва?

— Господи! Не мога да повярвам, че не знаеш. Става дума за пилотите на хеликоптери във Виетнам. ЗК е съкратено от Зона за кацане — погледна я и добави: — Нали разбираш? Там, където те трябва да кацнат.

Тя кимна и тихо пророни:

— Да, разбирам.

За жалост сега наистина разбираше: беше се представила като глупачка. Старк вероятно я смята за безнадежден невежа. Как да му обясни? Когато книгата му е била бестселър, а филмът — популярен, тя нямаше време да чете книги или да ходи на кино. Тогава тя свиреше на пиано, учеше история на музиката, теория на музиката, композиция. Приятелите й бяха музиканти, враговете й бяха музиканти. Тя бе потопена в света на музиката; той я изцеждаше. Едва напоследък започваше да се променя. Абонира се за „Ню Йорк Таймс“, нищо че невинаги го четеше, и полагаше усилия да следи какво става по света. Но имаше какво да наваксва. Имаше тепърва да чува за всички Матю Старковци по света. Ако беше написал книгата си наскоро, сигурно щеше да знае името му. Но преди седем години? Никакъв шанс.

— Това ли е типът, когото изхвърлих? — попита Лен. — Мат Старк? — засмя се. — Каква история! Какви само ги избираш, бейби. Я заминавай на пианото да свириш.

Тя кимна, благодари му и постъпи точно така.