Ан Харъл
Диамантен огън (6)

5

Рейчъл Стейн пристигна в „Линкълн сентър“ рано; изчака във фоайето, загледана навън в падащия по площада сняг и веселите празнични светлини. Не бе виждала сняг от години. Напомни й за миналото: спомни си как се разхождаше из улиците на Амстердам с братята, сестрите и братовчедите си, всички мъртви вече. Чувстваше се така в безопасност там, преди войната. От Германия и Изтока вече прииждаха еврейски бегълци, но всички се уверяваха, че там, в Амстердам, няма да ги преследват. Понякога оставяше мислите си да блуждаят, чуваше смеха на всички, които обичаше толкова много, виждаше усмивките им — ведри и невинни — и другите звуци и образи — виковете, молитвите, скелетите — за миг избледняваха. Абрахам сподели, че нарочно не мисли за онези години. Блокирал е съзнанието си за всичко станало, преди да стъпи с изтърканите си обувки на американска земя, готов да работи здраво, да успее. Той дори вече напълно забрави холандски. Заяви, че иска хората да помнят какво е станало, но не и той. Рейчъл му вярваше и му завиждаше.

Загледа се как голяма пухкава снежинка бавно се спуска към земята, сякаш идваше отникъде. Представи си, че е мъртва, а тялото й е положено в пръстта. Почвата бавно го изсмуква, примесва частиците с водата, тя се кондензира във въздуха, превръща се в облак и от него се посипват снежинки. Представи си как приятелите и близките са се превърнали в снежинки и всички отново са заедно. Приятна топлина се разля по тялото й.

Всички тези мисли за смъртта! Но защо не? Тя не се страхува. Откакто стана на осемнадесет, не се страхува от смъртта. Живееш, умираш. С всички се случва.

— Добър вечер, госпожице Стейн.

Тя се извърна, щом чу гласа на сенатор Райдър, и се усмихна, заразена от чара му.

— Изглеждате особено привлекателен тази вечер — отбеляза тя с мекия си дрезгав глас.

Той се засмя.

— А вие сте прекрасна, както обикновено.

Лъжеше, естествено. Семплата черна рокля я правеше по-слаба, отколкото беше, и я състаряваше. Не че й пукаше. Роклята беше хубава. Преди четиридесет години, смяташе филийка хляб за истински разкош. А сега разполагаше с толкова много неща: голяма къща, икономка, градинар, чудесен моден гардероб. Когато умре, племенниците й ще уволнят прислугата, ще разпродадат имуществото й и ще вложат парите. Не се нуждаеха от вещите й. Трябва да променя завещанието си, помисли си тя внезапно. Макар да не бе религиозна, реши да се срещне с равин, когато се върне в Палм Бийч; ще го помоли да й посочи подходящи благотворителни организации. Племенниците й вероятно ще се раздразнят, но „жертвата“ ще им се отрази добре и дори може да ги насърчи да са по-щедри от нея в живота си.

Сенаторът Райдър хвана кавалерски ръката й и я поведе по широката пътека към местата им. Забеляза как присъстващите им хвърлят поглед; естествено, тук познаваха привлекателния сенатор. Представяше си дори какво мислят: той е неомъжен, развел се с хубавата си, но стеснителна съпруга, която — според клюките — не издържала да я наблюдават постоянно, макар че Рейчъл недоумяваше какъв живот е очаквала, след като се е омъжила за човек от семейство Райдър. Бяха се разделили скоро след избирането му в Сената. Нямаха деца. Сега Райдър се появяваше на различни обществени прояви, придружен от различни жени, все елегантни и красиви, но Рейчъл не допускаше да са го виждали с някоя като нея: дребна, сбръчкана и почти винаги сериозна.

— Радвам се, че дойдохте — отбеляза сенаторът, докато заемаха местата си.

— И аз.

В залата беше топло и Рейчъл се почувства уморена. Откакто пи чай с Катарина, се изпълни със съмнения за сегашната вечер. Дали не сгреши, като забърка и старата си приятелка. Постъпи неразумно, поставяйки я в положение да й се налага да избягва въпросите на дъщеря си. Ако тя бе имала дете, чудеше се Рейчъл, дали би изпитвала същата потребност да го предпази от миналото. Усети как гърбът й се изопва. Бих убила Хендрик де Гийр, преди да има възможност да докосне мое дете! Или приятел? Макар Джулиана Фол да не бе нейна дъщеря, Рейчъл изпитваше силна отговорност към нея и бе обещала на Катарина. Ти не си като Хендрик, каза си тя. Ако дадеш обещание, правиш всичко по сините си да го спазиш.

Райдър я дари с една разтапяща сърцето усмивка.

— Надявам се и госпожа Фол е тук.

— Да.

— Прекрасно. Чакам с нетърпение да се запознаем.

Светлините притъмняха. Рейчъл усети как сенаторът я докосна с рамо, докато се наместваше по-удобно в стола. Такова честно лице и такъв привлекателен мъж. Тя му нямаше никакво доверие.

 

 

Матю се отпусна в стола и прецени, че прилича на човек, потопил се в музиката, а не отегчен от нея. Всъщност не му пукаше. Фелди го уреди с билет на предните редове, където седяха всички смокинги и елегантни модни рокли. В живота си не бе обличал смокинг и не възнамеряваше да го прави. Но Фелди нямаше защо да недоволства. Виненото вълнено сако, тъмносивото поло и тъмносивите панталони струваха повече, отколкото „Газет“ му плащаше на седмица. Можеше обаче да е недоволна от неизменните му ботуши.

Сам Райдър седеше пет-шест реда по-напред, вдясно от Старк, но Матю въобще не се зарадва, когато зърна сенатора сред публиката. Беше с дребна стара жена, която Матю не разпозна.

Той и Сам Райдър живееха в един и същ град и някога, поне за известно време, се движеха в едни и същи среди. Но младият сенатор от Флорида предпочиташе да смята, че Матю Старк вече не съществува. Толкова по-добре.

Твърди, че е по следите на някакъв диамант… Най-големият нешлифован диамант на шибания свят. Вярваш ли?

Вероятно брътвежи на Невестулката. Но все пак ставаше въпрос за американския сенатор Самюъл Райдър. Вярвам, помисли си Старк.

„О, Невестулка, приятелю — каза си той, докато симфонията на Шуберт се лееше, — в какво ме замеси този път.“

 

 

Джулиана натика черната кожена чанта в далечен край на гримьорната и се опита да не мисли за съдържанието й: черна крепдешинена рокля от 1936 година, розови чорапи и сходни по цвят обувки с каишки, пъстър тюрбан, португалски шал, който някога висеше над пианото в изрядния дом на баба й по бащина линия във Филаделфия, и чантичка с ярки гримове. Всичко бе чиста проба Джей Джей Пепър. Джулиана си даваше сметка колко рискува, но след отказ на друг изпълнител в последния момент Лен й предложи да свири на сцената на „Акуериън“ от единадесет. Никога не бе свирила за публика, която се събираше там в късните часове. Как да не приеме предложението? Какво да каже? — О, Лен, невъзможно ми е. Довечера ще свиря в „Линкълн сентър“. Вместо това отвърна, че приема с удоволствие.

Но това означаваше да се завтече за Сохо веднага след концерта в „Линкълн сентър“.

Вероятно беше луда.

Планира всичко внимателно. Ще облече черната рокля, след като свърши концерта, и ще сложи черните ботуши и черното кашмирено палто. В таксито ще нахлузи тюрбана над русите коси, за да не се налага да ги боядисва в розово, лилаво или някакъв друг цвят, и ще метне шала на баба си върху раменете, за да прилича повече на Джей Джей Пепър. Лен ще разпознае, че палтото е от кашмир, но няма какво друго да стори. Накрая ще нахлузи розовите обувки на Джей Джей Пепър и ще се гримира. Вече ще е обула чорапите. Никой няма да ги види под черните ботуши.

Всичко, помисли си тя, е въпрос на правилна преценка за времето и на смелост.

Но преди това я чака изпълнението на концерт от Бетовен. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и се опита да събере енергията си.

За пръв път перспективата да забрави част от партитурата не я ужасяваше. Да забрави пасаж пред препълнения до краен предел „Линкълн сентър“, пред Нюйоркската филхармония и пред един от най-великите диригенти в света, помисли си тя, в момента бе най-малката от грижите й.

— Запалила си свещта и от двете страни — упрекна се тя — и ако не внимаваш, ще ти пламне задника.

 

 

Като прикриваше умело емоциите, Райдър преживя първата част на концерта. Култивира у себе си вкус към класическата музика и с облекчение разбра, че не се налага да слуша някакво сложно, трудно за възприемане модерно произведение. Но дори така усети обзелото го нетърпение. Щеше му се тази вечер да е вече зад гърба му — и по този начин да е преодолял още една тактическа цел.

В паузата успя да се въздържи да не се огледа наоколо за Де Гийр, пък и не бе сигурен дали холандецът ще посмее да влезе в концертната зала. Усмихна се сдържано на Рейчъл Стейн, за да не я насърчи за разговор. Даваше си сметка, че няма какво повече да й каже, докато не се видят с Катарина Фол — среща, която бе убеден, че няма да продължи дълго. Играеше опасна игра, като манипулираше Рейчъл Стейн, Фил Блок и Хендрик де Гийр. Но с какъв друг избор разполагаше? Всичко ще е наред.

— Слушали ли сте Джулиана Фол друг път? — попита старата жена до него.

Дъщерята на Катарина Фол. Появата й тази вечер го въоръжи с подходяща възможност да събере всички заедно при минимален риск. Не е нужно жените да видят Де Гийр; холандецът може да ги зърне във фоайето, вътре в залата или отвън. За Райдър това нямаше значение. Беше напълно уверен, че Де Гийр не би рискувал да се срещне лице в лице с двете жени. Всичко се подреждаше така щастливо.

— Не — отвърна той. — Досега не ми се е случвало, макар да чувам, че е доста добра.

— Феноменална е. Така са ми казвали. Затова трябва да слушаме внимателно.

Как да слуша концерт за пиано, когато единственото му желание бе да се придвижи към следващата цел? Но знаеше, че се налага да изчака края на концерта. Стисна зъби и не каза нищо при появата на пианистката на сцената.

А после, дори да искаше, не бе в състояние да каже каквото и да било.

Джулиана Фол. Господи, как съм могъл да я пропусна?

Истинска наслада за окото. Всичко у нея бе красиво, елегантно, да ти секне сърцето: роклята в ледено синкав цвят; единственото й украшение — семпла сапфирена брошка; косите й — най-светлия рус нюанс — разпуснати по раменете; кожата й — полупрозрачна. Когато се усмихна на публиката, все едно нещо голямо и тежко го удари по гърдите и той не успя да си поеме достатъчно въздух. Забрави за старата жена до него, за диаманта, за затруднението, в което се намира, за Хендрик де Гийр, Филип Блок и цялата мръсотия, пред която му предстоеше да се изправи. Нищо нямаше значение, освен жената на сцената.

— Прекрасна е, нали? — попита Рейчъл Стейн делово, с което го раздразни.

Райдър кимна сдържано. Едва дишаше. Никога никоя жена не го бе впечатлявала толкова.

Публиката притихна, а Джулиана Фол се настани пред пианото и концертът започна. Сам Райдър не откъсваше очи от нея. Наблюдаваше как изящните й пръсти танцуват по клавишите, как изразът на лицето й се променя с музиката, как използва цялото си тяло, за да извлече невероятните звуци от инструмента. Концентрацията й изглеждаше невероятна. Сякаш никой друг, освен нея и оркестъра не присъстваше. В изпълнението й имаше нещо диво, дръзко, което Райдър не бе очаквал.

Какво ли ще е да се съсредоточи върху него по този начин? Тази невъздържаност да се отприщи в леглото? Райдър усети как се възбужда и се размърда, но се надяваше Стейн да не забележи; даде си сметка, че усилено хапе кокалчетата на ръката си, но когато я дръпна от устата си, пръстите му тутакси се свиха в юмрук. Отпусна ръка в скута си.

Не разбра, че концертът е свършил, докато хората наоколо не се изправиха на крака и не заръкопляскаха неистово, надавайки възторжени възгласи. Едва тогава си припомни къде се намира и какво трябва да прави. Изправи се несигурно, вкопчен в седалката на стола отпред.

На Хендрик де Гийр концертът се стори безкраен и той остана доволен, че свърши. Не бе човек, който лесно се задържа на едно място или понася американски сенатори, които си играят игрички с него. Холандецът отчасти се забавляваше да наблюдава реакцията на Сам Райдър спрямо Джулиана Фол. Тя излъчваше невероятна привлекателност, но у нея имаше нещо дистанцирано, недосегаемо.

И същевременно притежаваше налудничавата жилка, която я караше да боядисва косите си розови и да се облича в причудливи рокли, съвсем не като тази, с която се появи тази вечер. Хендрик изпита странното желание да я защитава. Никак не би искал мъж като Райдър да се приближи прекалено до непредсказуемата млада жена, до детето на Катарина.

Нещо в него звънна и Хендрик си напомни, че е практичен мъж. Никога не допускаше чувствата да ръководят постъпките му или да го накарат да допусне грешка, макар, естествено, да разбираше как чувствата мотивират другите хора и ги принуждават те да правят грешки.

Погледна още веднъж наляво и напред и видя Рейчъл Стейн. Опасно е, прецени Хендрик, да остави миналото да повлияе на мнението му за нея и за ситуацията. Не допускаше някога да я види отново. Нареди името й сред онези, които се постара да забрави и да не ги среща дори в кошмарите си. Съзнанието му не допускаше да мисли за нея, за семейството й и за онова, което той, изпълнен с най-добри намерения, допусна да им се случи. А ето я сега тази вечер — така дребна, самоуверена и толкова стара. Спомни си каква красива девойка беше. Някога обожаваше да й носи подаръци, само и само да види как грейват тъмните сериозни очи. А сега тя го мразеше. В сърцето й нямаше прошка; смяташе, че само тя някога е страдала. Такова нахалство, помисли си Хендрик.

Като я видя отново, едва не загуби контрол над себе си. Но какво щеше да му донесе това? Сенатор Райдър е поканил Рейчъл Стейн в „Линкълн сентър“ тази вечер по конкретна причина; същото е сторил и с Хендрик. Вместо да се изплаши, холандецът реши да изчака и да види каква точно е тази причина. Досещаше се вече в най-общи линии, но искаше да се убеди доколко е прав.

Не се изправи на крака както другите от публиката, които поднасяха овациите си. Райдър ще побеснее, ако допусне да го видят, но вътрешно не му пукаше. Напусна концертната зала, като се придвижи бързо по пътеката с приковани право напред очи. Катарина трябва да е тук тази вечер. Дори да го види, няма да каже нищо. Докато мислеше за нея, Хендрик почти усещаше шока й, омразата й. Дишането му се учести, усети как кракът го заболява, но не забави темпото си.

Довери ми се, моя Катарина.

Ала тя, естествено, никога нямаше да го стори.

 

 

Никога през живота си Райдър не бе изпитвал към жена, по-разтърсващо чувство от това, което изпитваше в момента към Джулиана Фол. Долавяше обаче, че Рейчъл Стейн го наблюдава, и се помъчи да се овладее.

— Джулиана е великолепен изпълнител — отбеляза старата дама тихо.

— Да, изключителна е — за да спечели време да възвърне самообладанието си, Райдър се престори, че кашля. Надяваше се тази нетърпима жена да не забележи, че то съвсем е изчезнало. — Притежава невероятен талант.

На сцената Джулиана Фол се покланяше ту сама, ту с диригента, ту с целия оркестър. Усмивката й бе зашеметяваща. При последния поклон лъскавите й коси се спуснаха небрежно край лицето й. Райдър почти усещаше мекотата им между пръстите си.

— Трябва да сте наясно, сенатор Райдър… — подхвана Рейчъл.

— Моля ви, не сега.

Без да му обръща внимание, тя продължи:

— Хендрик де Гийр е от типа хора, които биха унищожили Джулиана Фол, само и само да спасят собствената си кожа.

Райдър рязко се извърна:

— Не!

— Правилно ме чухте — увери го тя спокойно.

Райдър преглътна с усилие. Как само го манипулира дребната вещица! Но не бива да губи контрол, не и в момента. Нищо че Джулиана се оказва неочаквано препятствие. Очакваше да му се стори не по-малко непривлекателна, отколкото и приятелката на майка й. Райдър беснееше вътрешно. Плановете му изобщо не предвиждаха подобна ситуация! Рейчъл Стейн трябваше да загуби самоконтрол, а не той самият.

— Някога бях млада, красива и талантлива, както и майката на Джулиана — продължи Рейчъл злорадо, — но Хендрик де Гийр ни лиши от всичко; той и неговите приятели, нацистите.

Не ме интересува, помисли си Райдър отчаяно. Наложително беше да приключи и да си възвърне надмощието. Хората вече излизаха на пътеката между столовете.

— Дълбоко съжалявам за миналото ви, госпожице Стейн, и ви съчувствам за страданието — спря и усети как започва да си възвръща самообладанието. Да, помисли си той, ще се справя. — Иска ми се да ви помогна този Де Гийр да си получи заслуженото, но се опасявам, че е извън възможностите ми. В сравнение с вас знам за него много по-малко, а и не успях да събера допълнителна информация. Ако желаете да го обвините публично заради действията му в Амстердам през Втората световна война, ще ви насърча, макар да съм длъжен да ви предупредя, че няма да стигнете особено далеч. И по-големи престъпници от него са още на свобода. Както и да е — добре е да имате предвид, че каквото и да предприемете оттук нататък, е лична ваша отговорност.

Рейчъл Стейн не пророни ни дума. Само кимна вяло и сякаш някак се самовглъби, като че ли съжаляваше, задето изобщо някога е повярвала на този или на когото и да било друг човек. Райдър побърза да се отърси от чувството на състрадание, което започваше да го обзема. Нищо не мога да направя за тази сантиментална жена, помисли си той.

На глас обаче каза:

— Срещал съм се с Де Гийр онзи един-единствен път — въздъхна и вдигна рамене в невинен безпомощен жест. — И както споделих, нямах представа за нацисткото му минало.

— Тогава е излишно да се срещаме с Катарина — отвърна Рейчъл суховато.

— Бих желал лично да й обясня своето становище…

— Защо да си губите времето? Чудя се дори защо си дадохте труда да излезете с мен тази вечер, щом сте били наясно, че с нищо не можете да помогнете. Едно телефонно обаждане щеше да е достатъчно.

— Изпитвах необходимост да ви го съобщя лично, лице в лице. И до началото на концерта не съм спирал в опитите си да събера информация за Де Гийр.

Тъмните й очи се впиха в него.

— Не ви вярвам, сенаторе. Трябваше да се досетя от самото начало, че няма да ми помогнете с нищо. Хендрик де Гийр е отговорен за смъртта на дванадесет души, но те не са били гласоподаватели от Флорида, нали? Е, засега аз нямам намерение да се отказвам. Твърдите, че сте се видели с Де Гийр един-единствен път? Добре. Ще проверя дали казвате истината. Ще разбера дали има някаква връзка между вас и Хендрик де Гийр — очите й се присвиха. Гневът и решителността й бяха повече от очевидни. — Ще разбера!

Все така бясна, тя се отдалечи.

Сам Райдър наблюдаваше как дребната възмутена жена изчезва в тълпата към фоайето, но не смееше да се отпусне. Ще изчезне и няма да изпълни заканата си, ала Райдър вече не смяташе, че споменаването й пред Блок е било проява на голяма слабост. И все пак тя определено е достатъчно интелигентна, за да си даде сметка кога е победена. Няма да има повече обаждания, посещения, писма. Съжаляваше, че няма да се срещне с Катарина Фол и евентуално чрез нея да се въоръжи с повече информация срещу Де Гийр, но поне се отърва от Рейчъл Стейн. Една тактическа цел е постигната. Сега — към следващата. Холандецът ще го чака отвън, в колата на Райдър.

Но Джулиана Фол…

Райдър призна пред себе си, че не желае да я замесва в своите проблеми, но, от друга страна, виждаше колко е наложително да го стори. Тя е пианистка. Красива, незабравима. Просто няма да я намесва; ще се концентрира върху натиска да принуди Де Гийр да си свърши работата.

И въпреки това, докато се измъкваше със скована походка по пътеката, погледна с копнеж към сцената. Тя изглеждаше така празна. А Джулиана се намираше някъде отзад, приемаше поздравления, цветя.

Де Гийр ще почака, реши той. Ти си сенатор на Съединените щати. Използвай влиянието си.

Преметна палтото си през ръка и се отправи към гримьорните.

 

 

Ейдриан Фол — висок, светлокож, с привлекателни изсечени черти мъж — прихвана съпругата си внимателно, понеже тя се спъна на пътеката. Обичаше го топло. Появи се в живота й точно когато тя смяташе, че никога повече няма да обича или да се довери някому; отведе я от Амстердам, от миналото й, от спомените — все неща, за които той разбра, че избраницата му не желае да говори. Никога не я насилваше, просто я приемаше такава, каквато е. Двамата заедно глезеха и обожаваха Джулиана, изградиха нов живот; техен живот. Макар спокойният й съпруг да се отнасяше винаги с внимание и грижа към нея, в момента й се искаше да бе останал вкъщи. Та той не знаеше нищо за Рейчъл Стейн, за Хендрик де Гийр. Как да му обясни?

— Катарина — разтревожи се Ейдриан, — какво има? Добре ли си?

Тя едва си поемаше въздух. Почти не го виждаше. Пребледняла, тя цялата трепереше.

— Да, да… Добре съм — не й достигаше въздух… ще припадна. — Просто имам главоболие.

— Не изглеждаш добре. Не е ли най-разумно да те прибера вкъщи?

Вкъщи, помисли си тя бегло, все още с мъка поемайки си въздух. О, Ейдриан е така стабилен, винаги има право. Майка й би се съгласила, че е най-добре в момента да бъде в леглото. О, мамо! Майка й би проявила смелост в този момент. Не би се прибрала вкъщи. Не би се изкушила да се заключи в апартамента, от който се вижда Парк авеню, и да не си подаде носа навън.

Катарина се посъвзе и постави трепереща ръка върху устните си. Господи, помисли си тя, и аз го видях. Хендрик! Имаше предчувствие, че ще е тук тази вечер. Мина съвсем близо край нея и тя само го зърна. Но се оказа достатъчно. Лицето му бе запечатано в паметта й.

Облегна се върху ръката на Ейдриан и се остави топлината му да я пренесе в настоящето. Трябва да предупреди Рейчъл, че Хендрик е тук. Поне това трябва да направи, независимо от шока и страха си.

— Искам да се срещна с една приятелка — съобщи тя предпазливо на съпруга си.

Ейдриан решително поклати глава; типичен, практичен банкер.

— Не си в състояние да се срещаш с когото и да било.

Катарина погледна към местата, доскоро заемани от Рейчъл и нейния сенатор. Рейчъл вече беше изчезнала, а сенатор Райдър… Не!

Той си проправяше път зад сцената! Да не би Рейчъл да я е подвела? Да не би да е решила въпреки всичко да замеси Джулиана? С рязко движение Катарина се устреми нататък, но Ейдриан я сграбчи за китката и тя неволно се облегна на него.

— Скъпа — пророни той нежно, — позволи ми да те отведа вкъщи.

Изпитваше такава благодарност към съпруга си за добротата му, но сега се стремеше да се отскубне от него, казвайки си, че този път трябва да се бори, трябва да стигне до дъщеря си и да я предпази.

— Джулиана…

— Тя ще те разбере, Катарина. Не е необходимо да я поздравяваш след всяко изпълнение. Тя знае, че има безграничната ти подкрепа. Ще й се обадим сутринта. Освен това тази вечер тук е Шуджи — Ейдриан й се усмихна привидно развеселен, но в очите на съпругата му не се появиха весели пламъчета. Усети как го обзема притеснение. — Ще започнат обичайната след всяко изпълнение разправия. Нали не държиш да присъстваш?

— Не разбираш…

— Мисля, че съм наясно. Тази вечер не си на себе си. Катарина, просто не е възможно да правиш всичко. Не можеш да си всичко за всички хора. Преуморена си. Ще отскочим до Кънектикът за няколко дни, ако желаеш — там имаха стара селска къща. — Въздухът ще ти се отрази добре.

Катарина откри, че не й е възможно да спори, и плахо кимна. Чувстваше се отново глупаво, като дете; като невинното дете, което някога всички така се стараеха да защитават. Отиде с Ейдриан във фоайето, но продължаваше да се оглежда трескаво за Рейчъл. Какво ставаше? Рейчъл, за бога, къде си? Отпадаше ли срещата? Ако не отпада, какво да каже на Ейдриан? Какво да предприеме оттук нататък? Да се прибере вкъщи и да се престори, че нищо не се е случило?

Но Рейчъл я нямаше и Ейдриан, стиснал здраво съпругата си под ръка, я поведе към изхода. Излязоха в студената декемврийска нощ; тя се извърна и погледна към ярко светещите рекламни табла на концертната зала. Усети с колко много неувереност е изпълнена.

Ейдриан отвори вратата на някакво такси и тя се настани вътре.

Възрастен господин и облечената му в кожено палто съпруга спряха Сам Райдър и затова Старк успя да го изпревари в гримьорната; знаеше, че ще се появи там веднага след като се отърве от старата двойка. Матю забеляза реакцията на сенатора към Джулиана Фол. Трябваше да признае, че когато се появи на сцената, тя порази и него, но той умееше да се владее. Даваше си сметка, че бивш пилот на хеликоптер, бивш автор и бивш прочут репортер просто не може да има нищо общо с международно известна пианистка. Това са фантазии. Освен това вероятно е от артистичния тип и просто ще попита с недоумение: „Матю Старк ли?“, както впрочем все повече и повече хора правеха напоследък.

Не така мислеше Сам Райдър. Не бе срещал жена, на която да липсва желание да има нищо общо с него и дори не допускаше, че съществува такава. Вероятно Матю грешеше и Джулиана Фол ще припадне по него. Не, не му се вярваше.

Показа журналистическата си карта и се отправи към гримьорната й. Застана встрани: той чуваше, но не го виждаха. Ухили се на себе си — наперен репортер, а слухтиш около някаква си пианистка, а? Привлекателен мъж с азиатски черти мина край него и отиде право при госпожица Пианистката.

— Шуджи… Господи, изкара ми шибания акъл!

Матю усети как устните му се извиват в бегла усмивка. Шибан! Е, помисли си той, Райдър може и да не се е срещал с никакъв холандец и Невестулката да го е пратил за зелен хайвер, но не е изключено на бедния сенатор да му се наложи да прибегне до услугите на Старк въпреки всичко, за да го спаси от Джулиана Фол.

Джулиана гузно тикна черната крепдешинена рокля зад гърба си и успя да изобрази приветлива усмивка за Шуджи.

— Извинявай, но ме стресна. Как си?

Баналности, помисли си тя, които Шуджи ненавижда. Намръщи й се, естествено. Трябваше да му зададе очакваните въпроси: Какво мислиш за изпълнението ми тази вечер, Шуджи? Звуча ли ти като човек, загубил дарбата си? Но дори да разполагаше с време, което определено не отговаряше на положението, не бе сигурна дали отговорите я интересуват.

— Интересно изпълнение — отбеляза Шуджи.

От дългогодишен опит Джулиана знаеше, че подобна оценка означава абсолютно всичко. Небрежно пусна роклята на стола. Свита на купчинка, приличаше на нормална черна дреха — на няколко месеца, а не на петдесет години; тоалет, с който Джулиана Фол би могла да отиде на вечеря след концерта.

— Тази вечер беше във форма — продължи Шуджи, кръстосвайки ръце на гърдите. Облечен според обичая си изцяло в черно, изглеждаше пълен със заряд и енергия. Единственият му порок бе цигара от време на време. — И все пак долових нещо. Не съм сигурен дали ми харесва, но не съм и сигурен дали чутото не крие потенциален заряд. Мислех си, Джулиана…

— Виж, Шуджи — прекъсна го Джулиана, опасна постъпка само по себе си, като се стараеше да не й проличи колко бърза, — каквото й да е, ще се вслушам, става ли? Но в момента съм изморена.

Ако имаше начин, веждите му щяха да се свъсят още повече.

— Не искаш да обсъдим изпълнението ти?

— Не.

— Добре — говореше суховато, с присвити очи, от което тя се досети, че нещата не са никак добре. — Все още ли възнамеряваш да ходиш във Върмонт?

— Да. За няколко дни. Нужна ми е малка почивка.

— Останах с впечатлението, че се разбрахме да не ходиш.

О, Господи, помисли си тя, никога ли няма да си тръгне?

Шуджи закрачи напред-назад ядосано и по едно време взе украсения с пайети разноцветен тюрбан, за който напълно забрави.

— Какво, по дяволите, е това?

— Тюрбан.

— За какво е?

— Представа нямам. Не е мой. Сигурно някой го е оставил тук — тя изсумтя раздразнено. — По дяволите, Шуджи няколко дни във Върмонт не е никаква ваканция. При темпото, с което работех досега, едва ли ще мине дори за отдих. Не ми разваляй предстоящото прекарване, моля те. Не искам да се караме с теб, а и сега не е моментът. Бързам. Забравих, че и ти ще дойдеш, и направих други планове.

Ето, изрече го. Шуджи се извърна рязко към нея, а присвитите му очи проблеснаха гневно.

— Забравила си, че ще дойда?

За малко тя щеше да се усмихне; знаеше, че това ще го изкара от равновесие.

— Много съм объркана напоследък. Нужно ми е да се махна за малко.

— Отделих време от собствения си натоварен график само за да посетя този концерт, а ти си забравила, че ще дойда? Неблагодарна малка вещица! — плесна гневно с ръце и тя откри, че се е поокуражила. Много по-лесно щеше да се справи с един бесен и разгневен Ерик Шуджи Шизуми. — Как съм те търпял през всичките тези години?

— Радвай се, че не ни е хрумвало да се оженим — подхвърли Джулиана небрежно, целейки да разсее гнева му.

Шуджи й хвърли убийствен поглед.

Леко почукване по вратата ги прекъсна; Шуджи изсумтя нетърпеливо, но мигом възвърна самообладанието си, когато високият мъж, по момчешки привлекателен, надникна в гримьорната.

— Извинете…

Джулиана едва се въздържа да не простене.

— Да? Какво има?

— Дръж се добре — прошепна й Шуджи. — Не бива публиката да разбере каква си мерзавка.

Идеше й да му направи гримаса. Той й се усмихна зловещо криво и без думичка повече излезе. Да го вземат дяволите, помисли си Джулиана. Защо просто не я остави на мира?

— Извинете ме за безпокойството, госпожице Фол — обади се човекът на прага. Дари я с лъчезарна, неочаквано искрена усмивка. — Аз съм Самюъл Райдър.

Той спря — очевидно очакваше тя да разпознае името му. Нищо такова не се случи. Но забеляза очите му — замечтано, бебешко синьо; детски очи върху лицето на мъж. Имаше нещо странно привлекателно в тях; но и някак тревожно. Вероятно защото всичко останало у него бе така изрядно и изтънчено. Отвърна механично:

— Радвам се да се запознаем.

— Исках да ви поздравя за изпълнението — той пристъпи напред в гримьорната; беше едновременно предпазлив и смел. — За пръв път ви слушам, но ви уверявам, че няма да е за последен. Бяхте опияняваща.

От известно време не бе чувала точно тази похвала, мина й през ума, но мигом се упрекна колко е цинична. Защо човекът да не е искрен!

— Благодаря — отвърна тя възпитано. — Много мило от ваша страна да си дадете труда да ми го кажете лично.

А сега ще си тръгнеш ли, за да се превърна в съвършено друг човек?

— Няма защо.

Той, изглежда, не знаеше как да продължи. Съвсем съзнателно тя не му помогна. Той се улови, че нервно преплита пръсти, и с бърза решителност ги натика в джобовете на елегантното си палто. То бе разкопчано и под него се виждаше елегантен смокинг върху очевидно стройното тяло. Джулиана почти чуваше приятелите си, които й напомнят да не е толкова критична — богатият, привлекателен, заинтригуван от нея мъж представляваше точно това: богат, привлекателен, заинтригуван.

Изпита леко съжаление към него. Изглеждаше така объркан, така самотен. Тя ли му въздействаше така? Или музиката й? Да, впечатляващо парче. И въпреки това несъмнено именно тя привличаше Самюъл Райдър — не е изключено само за тази вечер, — а не изпълнението й или човекът, който е. От натрупания опит вече знаеше, че подобно на други мъже и Самюъл Райдър е запленен от собствените си фантазии какво представлява тя всъщност и какво би могла да означава за него. Обсебваше го представата, която си създаваше за нея. Не знаеше нищо определено за темперамента й, за семейството й, за дълбоката, вътрешна, неромантична връзка с Шуджи; не подозираше за съществуванието на Джей Джей Пепър.

Подозираше, че Самюъл Райдър не би одобрил Джей Джей Пепър.

Но имаше нещо толкова сладко и меланхолично в начина, по който я гледаше, че сърце не й даваше да му се сърди заради предположенията му, нито да го охули за чувствата му. Беше достатъчно привлекателен, за да се зачуди дали не прибързва с желанието си да се отърве от него. Дори Шуджи, който рядко забелязваше подобни неща, веднъж отбеляза колко прекалено придирчива е по отношение на мъжете. Може би имаше право. Но пианото в клуба на Лен я чакаше. Дали да не покани Райдър да дойде? Не ставай глупачка! Джей Джей е нейна тайна.

Усмихна се и забеляза, че я гледа още по-ласкаво.

— Приятно ми бе да се запознаем, господин Райдър, но…

На прага на гримьорната се появи друг мъж — с тъмни коси, с тъмни очи, с изсечено, осеяно с белези лице, което на Джулиана се стори хем заинтригуващо, хем малко плашещо. Носеше скъпи, но не официални дрехи; и му стояха сексапилно. Лицето, облеклото, стройното тяло съвсем подхождаха на плътния язвителен тон:

— Хей, Сам, така си и помислих, че си ти — влезе, без да е поканен, и кимна към Джулиана. — Госпожице Фол.

Никога няма да се измъкна оттук, мина й през ума. Ала реакцията на Райдър я заинтригува. Той видимо се скова и пребледня.

— Старк… Матю! — успя дори да се усмихне, докато протягаше ръка. Но в жеста нямаше нищо дружелюбно. Който и да беше Матю Старк, Самюъл Райдър не желаеше да има нещо общо с него. — Отдавна не сме се виждали.

— Така е — съгласи се Старк и бързо разтърси протегнатата ръка. — Бях на концерта и те зърнах. Реших да ти се обадя.

Това са пълни глупости, изведнъж прецени Джулиана. Матю Старк бе съвсем наясно какво въздействие ще има появата му върху Сам Райдър. Но това, напомни си тя, едва ли е неин проблем.

— Ако не възразявате, господа…

Матю се извърна и се ухили, като видя как контролира раздразнението си.

— Хайде, Сам. Пречим на дамата. Ще те почерпя едно питие.

— Съжалявам… Няма да мога — овладявайки се, Райдър се извърна към Джулиана. Детските му очи светеха от смущение и гняв. — Извинявайте за нахлуването.

Джулиана прехапа устни, за да не се засмее — той имаше предвид Старк, а не себе си.

— Няма нищо — отвърна тя, а мечтаеше единствено да се отърве и от двамата.

— Госпожице Фол, чудех се… — Райдър спря; зачервеното му лице се извърна към Старк, който му се усмихна в отговор, без никакво видимо намерение да помръдне. Успял да овладее отчасти гнева си, Райдър погледна отново към Джулиана. — За мен беше удоволствие да се запознаем.

Мина край Матю Старк, който стоеше облегнат върху рамката на вратата с вид на спокоен, дистанциран човек. На Джулиана й дожаля за Райдър: явно присъствието на Старк му попречи да я покани на вечеря, което, от друга страна, беше добре. Надяваше се Старк да се досети и също да си тръгне. Но той не направи нищо подобно. Да върви по дяволите, помисли си тя, взе тюрбана и го пъхна в торбата при розовите обувки. Ако иска, нека да остане. Тя тръгва.

— Хубав тюрбан — отбеляза той. — Не смятах, че си падате по пайети.

Хвърли му леден поглед.

— Ще ме извините, но трябва да вървя.

Той не се отдръпна от пътя й.

— Спокойно — рече той. Неговата овладяност контрастираше странно с нейната нервност и припряност. — И аз си тръгвам.

Само дето не му каза браво. Вместо това си даде сметка коя е и си спомни лекциите на Шуджи как да се държи с публиката, макар този солиден решителен мъж трудно да се вписваше в тази категория. Дали по време на концерта не се бе държал като леля Вилхелмина и не бе спал? Защо изобщо е дошъл?

— Изглежда, не знаете много за Сам Райдър — обади се Старк.

Тя вдигна черната крепдешинена рокля и се замисли дали да не започне да се преоблича пред него, но срещна тъмните му дълбоки очи и се отказа от намерението си.

— Не. Запознахме се току-що. А сега…

— Нарекохте го „господине“.

— И какво от това.

— Той е сенатор. Но, предполагам, не го знаете.

— Сенатор… О, значи доста съм се оляла.

— Да. Сенатор на САЩ — продължи Матю Старк. — САЩ означава Съединени американски щати.

Тя прокара език по вътрешната част на бузата си. Забеляза, че очите на Старк са черни, но не бе напълно сигурна.

— Никак не е забавно.

— И аз така мисля.

— А вие кой сте?

— Аха! Значи името Матю Старк също не ви говори нищо и не пробужда пламъчета в тези хладни зелени очи? Господи, колко са паднали величията. Вие и моят редактор ще си допаднете.

Трябваше ли името му да й е познато? Вероятно не, реши тя. Той просто се опитва да я подразни — и го постигаше отлично.

— Господин Старк, закъснявам.

— Както казах: тръгвам. Само още една дума — той вдигна ръка, хвана горния край на касата и я погледна. Тя усети как пот се стича между гърдите й и роклята полепва по тялото. Беше й горещо, изпитваше силно раздразнение, но се опитваше да не му го покаже, а същевременно имаше желание да го предизвика; да го насърчи. Той й се ухили. — Ако бях на твое място, сладурче, щях да кажа на този тип Шуджи да си гледа работата и щях да отпраша към Върмонт — отдръпна се от касата на вратата. — Лека вечер.

Джулиана изправи гръб и го дари с леден поглед. От черни очите му сякаш станаха тъмнокафяви. В тях се появи топлина, вълнение. Сладурче, сети се тя почти смаяна. Никой никога не я бе наричал така.

Старк вече не стоеше на прага. С цялото си натрупано раздразнение Джулиана тръсна черната рокля, за да я разгъне. За бога — сладурче! А колкото до Върмонт и Шуджи…

Откъде знаеше Старк за Върмонт?

Със скок се озова до вратата.

— Копеле такова! Подслушвал си мен и Шуджи.

Матю Старк се извърна и й се ухили.

— Точно така. Сблъсках се с него, когато си тръгваше. Казах му, че и според мен си заслужила отдиха. Имах късмет, защото прочетох програмата — иначе нямаше да знам кой е.

— Никога не си чувал за Шуджи?

— Не и до тази вечер.

Прозвуча толкова невероятно, че Джулиана се разсмя, върна се в гримьорната и затвори вратата.

 

 

Матю бързо се разкара оттам. Опасяваше се да не предприеме нещо, за което ще съжалява. Като например да каже на Джулиана Фол, че има най-сексапилния смях, който е чувал от години. Дамата си е стопроцентова артистка и е прекалено хладна, но той долови и нетърпеливото припиране на нещо друго у нея. Закъде се е разбързала така? За среща с мъж? Не, съмняваше се, че нещо елементарно като любовник ще предизвиква такава възбуда. Повечето мъже с радост биха я чакали и той подозираше, че тя го знае. Райдър определено би я чакал. Ха, та и аз самият бих, помисли си Старк, като се сети как от потта тънката копринена рокля прилепна към гърдите й и очерта формата им. Не, не става въпрос за любов. Може би нощ, изпълнена с хубав палав секс, би я накарал да бърза така?

Засрами се, Мат! Дамата сигурно не се занимава с подобни неща. Не че няма — помисли си той, сетил се за прекрасните й очи — да е дяволски добра в тях.

Чудеше се какво ще каже на Фелди.

По дяволите, реши той, защо да започва да се притеснява за подобни работи. Запъти се да изпие една бира и да пофантазира още малко за смеха на Джулиана Фол.