Ан Харъл
Диамантен огън (5)

4

О.з. сержант Филип Блок се отпусна в дървения люлеещ се стол и се загледа как дебелата хлебарка бързо пълзи по дюшемето на рибарската хижа в псевдоселски стил, която използваше като временна централа. Отговаряше на представите на богат човек за живот в провинцията: стени, облицовани с чамова ламперия, огромна камина и многобройни старинни мебели от тъмно дърво. Запали малък огън, който грееше приятно. Изглеждаше далеч по-уютно от всичко, което Блок познаваше. Но спасение от хлебарките нямаше. Пълзяха по скъпия красив килим с лекотата, с която щяха да преминат и по стар парцал. За тях нямаше никакво значение. Понякога Блок обичаше да хваща хлебарка — особено по-дебела — и да я смачква между пръстите си. Помагаше му да убива времето. От висенето в достатъчно отвратителни места по света се бе научил да се забавлява сам.

Опря коляно в ръба на огромното бюро; вероятно струваше четири хиляди долара. Беше поставено до стената пред двойния прозорец, от който се виждаше езерото и големите борове. Блок, висок мускулест мъж, тъкмо навлизаше в петдесетте си години; имаше сиви коси, квадратна челюст и маниакална наклонност към разни екологични храни. Хората му смятаха, че е луд по всякакви ядки и семенца. Той нямаше нищо против. Можеше да убие деветдесет и девет процента от тях с голи ръце. И си бе дал труда да го знаят.

В момента слушаше как Сам Райдър му хленчи от офиса в столицата. Сенаторът на Съединените щати Райдър. Още преди двадесет години, във Виетнам, Блок не се съмняваше, че Райдър ще стигне далеч, и затова изгради добри взаимоотношения с взводния си командир. Държеше си очите отворени. Изслушваше. Райдър притежаваше рядката дарба да кара слушателите си да приемат, че чуват именно каквото желаят, когато всъщност не им казваше абсолютно нищо. Но Сами Райдър наистина се стремеше да се харесва. Отначало Блок остана с впечатлението, че красивият млад лейтенант от централната част на Флорида и Джорджтаун знае как точно да накара хората да останат доволни, но след два месеца служба сержантът си даде сметка, че Райдър говори, заобикаляйки същината на темата съзнателно. Това просто отразяваше начина на мислене на проклетия глупак. Той вярваше в приказките си, вярваше, че е прям. И бе абсолютно, стопроцентово искрен.

— Никога вече да не ми пращаш Отис Реймънд — настояваше Райдър, но думите му прозвучаха по-скоро като молба, отколкото като заповед. Знаеше си мястото по отношение на Филип Блок. Независимо кой бе с по-висок чин. Това си го изясниха още преди двадесет години. — Ако имаш да ми казваш нещо, ще го сториш лично. Според мен това е по-подходящият начин да процедираме.

— Добре, Сам. Звучи приемливо.

— Значи — разбрано.

Блок се изсмя вътрешно: смотаният глупак си въобразяваше, че се е наложил. Продължаваше да наблюдава хлебарката, която сега се движеше по-бавно, и заяви приятелски:

— Допада ми идеята за този диамант, лейтенант.

— Радвам се — Райдър очевидно изпита облекчение. Идеята беше налудничава, но именно такива допадаха на Блок.

Ако не рискуваш, няма да спечелиш.

— Прав си, мисля. С него има начин да се решат и моите, и твоите проблеми. Затова ще внимавам да не издъня тази възможност, ако съм на твое място, лейтенант.

— Не възнамерявам да издънвам нищо. Просто ми дай малко време, сержант. Дори нямам доказателства, че диамантът съществува, а още по-малко — къде се намира. И да не забравяме — аз съм сенатор на Съединените щати.

Райдър знаеше кой владее положението, но това не го спря да прибегне до студения, надменен тон, който Блок ненавиждаше. Той подчертаваше огромната разлика в социалното им положение. Райдър разполагаше с всичко: пари, привлекателност, власт, репутация. Но според мнението на Фил Блок това не променяше нищо. Може би в очите на другите хора променяше, но не и в неговите. Ако Райдър имаше основание да се държи високомерно, вероятно на Блок нямаше да му е толкова неприятно. Но според него Самюъл Райдър младши не струваше и купчина изсъхнали лайна.

— Да, сенатор си — обади се сержантът, — засега.

— Това пък какво означава?

Надменният тон се бе стопил; страхът и ужасът, които вечно дремеха под повърхността, изплуваха. Ето, това е истинският Сами Райдър, помисли си Блок. Липсва му всякаква храброст. Това го правеше по-лесен за манипулиране, отколкото му бе приятно да признае. Блок стана сержант и остана жив, защото умееше да разбира хората. Още в началото на военната си кариера бе планирал как да осъществи днешния ден. Сега, напуснал военните, най-после възнамеряваше да изгради военен лагер, и то какъвто трябваше да бъде един военен лагер според неговите разбирания. Вече започна да обучава и да изпраща наемници. Райдър го знаеше. Но добричкият сенатор не подозираше нищо за оръжията. През военните си години Блок успя да натрупа малък, незаконен арсенал от оръжия и муниции. Ако Сами разбере за тази част от неговия бизнес, ще се развика за скрупули, закони и всякакви подобни глупости, и то предимно защото няма да е на себе си от страх да не го хванат. На Блок му омръзна да слуша хленчения. Арсеналът поставяше само началото. Той имаше по-големи и по-добри планове за бъдещето. И ще ги постигне; не се съмняваше. Просто трябва да дебне за откриващи се възможности; знаеше как да извлече капитал от тях и как точно да притисне „приятели“ на високопоставени места.

— Просто съобщавам факт — отвърна Блок и се почеса по тила. Проклети буболечки. Никога не свикна с тях. — Няма да си сенатор завинаги, Сам. Мислиш един ден да влезеш и в Белия дом, нали? Ще е интересно да имаш една такава тайна като мен тогава, не смяташ ли? По-добре е да приключиш с мен сега, как мислиш?

— Правя всичко, което е по силите ми.

— Точно това исках да чуя — Блок се облегна отново назад. Хлебарката изведнъж се насочи към бюрото. — Онази жена Стейн още ли ти диша във врата?

На другия край последва шокирана ужасена тишина. Никакво задъхано дишане, никакъв вик на отчаяние или гняв нямаше — слава богу — и никакво хленчене. Блок изчака търпеливо, без да откъсва очи от хлебарката. Сега тя пълзеше още по-бавно, сякаш знаеше накъде се е запътила.

— Знаеш за нея?

— Естествено, Сам.

— Но откъде? Нищо не съм споменал за нея нито на теб, нито на Реймънд. Де Гийр ли е? Не мога да повярвам…

— Не, не е онзи проклет холандец. Не съм чувал за него, откакто замина за Ню Йорк. Той е много самостоятелно копеле. Не, Сам. Чух за тази жена Стейн и посещението й при теб от мои хора във Вашингтон, които ме държат в течение на нещата. Та тя видяла Де Гийр, разпознала го и сега настоява той да отговаря за някакви си глупости, станали преди четиридесет години. Много е досадна. Само толкова научих.

— Разполагаш с шпиони в моя офис? — в гласа на Райдър звучеше страх и възмущение. — По дяволите, сержант! Няма да търпя подобно нещо. Достатъчно неприятно е, че си се укрил в рибарската ми хижа с група плъхове. Това излага на риск и мен, и всичко, което аз и семейството ми представляваме. И не ми харесва да ми изпращаш Де Гийр като твой „посредник“, за да ме изцедиш до дупка. Единственото, което някога съм правил, е да ти сътруднича и да полагам всички усилия да изпълня желанията ти, но да ме шпионират, това няма да толерирам!

— Поеми си въздух и ми спести лекцията, Сами. Така както аз виждам нещата, ти нямаш думата какво ще правя. Отговори ми на въпроса: диша ли ти още във врата?

Райдър мълчеше и на Блок не му бе трудно да си представи как Златното момче претегля всички варианти. Никога не прибързваше. Дори в битка никой не успяваше да принуди Сам Райдър да се размърда, преди да вземе решение. Стига да отърве собствения си задник, той не се интересуваше какви последствия може да има неговото бавене за останалите.

Най-накрая предпазливо съобщи:

— Мисли, че ще й помогна. Представа нямам какво ще направи, когато разбере, че нямам подобно намерение. Ако предам Де Гийр на властите… Не, това е немислимо. В момента тя може само да отправя обвинения. Не разполага с доказателства за пряка връзка между мен и Де Гийр. Обаче ако се обърне към пресата и те решат да направят разследване, всичко е възможно. Не е изключено да стигнат дори до теб, сержант — Райдър се поколеба, преди да продължи: — Не съм сигурен доколко е разумно да останеш там, където си сега — заради теб самия.

— О, по дяволите, Сами, не ме лишавай от малката ми забава — изсумтя Блок. — Няма ли да е чудна гледка: група ковчези, във всеки по един репортер, готови за спускане в земята, защото са попречили на стария Фил Блок? Виж какво: искам да ме оставиш аз да се притеснявам за Рейчъл Стейн.

— Тя не е твой проблем, сержант. Не се намесвай. Остави ме да се оправя аз.

— Да, да. Ще си седя тук на задника и ще умирам от притеснение да не сговниш нещата. Най-големият нешлифован диамант в света, така ли каза? Как ли пък няма да те оставя да действаш ти — Блок изостави подигравателно дружелюбния тон. — Слушай, шибан глупако, престани да ми казваш какво да правя. Навремето ти оплеска нещата. Ако не беше такъв глупак, сега нямаше да съм ти на главата — Райдър остана смълчан. — Чу ли ме, сенаторе!

— Би трябвало да ти затворя телефона — отвърна Райдър суховато.

— Да, но няма да посмееш. Поне докато не ми кажеш какво правиш, че да спипаш диаманта.

— Сержант, един ден…

— Един ден ще ме видиш в ада. Хайде, лейтенанте, говори.

— Ти не ми оставяш никакъв избор.

— Точно това е идеята, Сами.

Когато Райдър приключи, Блок затвори телефона и се облегна назад замислен. Разполагаше с неколцина мъже, на които може да се довери. Макар и да не са готови да умрат за него, все ще свършат една-две работи. Извика ги.

Хлебарката стигна до крака на стола. Блок въздъхна, като си помисли колко всичко е неизбежно: изчакваш, проявяваш търпение, действаш, ако ситуацията го налага, и всичко е наред.

Наведе се, взе хлебарката и стисна пръсти.