Ан Харъл
Диамантен огън (22)

21

През последните няколко дни Вилхелмина откри, че всъщност ненавижда да лети. Според нея не беше неестествено. Господ е предвидил птиците да летят, не хората; а и това действие, това неестествено действие разстройваше стомаха й. За пръв път се качи на самолет, за да пресече Атлантическия океан, и цялото преживяване й се стори потискащо. Чудовищната машина, оборудвана с всякакви удобства, трябваше да накара пътниците да забравят, че са във въздуха, където не им е мястото. „Мислете за себе си като за ангел“, я посъветва мъжът до нея, забелязал недоволния й вид, който вероятно взе за страх. Чувстваше се по-скоро като един от дебелите гълъби в парка, които не вдъхват сигурност, че ще стигнат далеч, опитат ли се да хвръкнат.

Колкото и неприятно да й се стори онова пътуване, сега то й напомняше по-скоро разходка до кварталната бакалница, в сравнение с полета, на който Катарина и тя бяха подложени в момента. Подскачаха във въздуха като лоши шофьори по неравен път и имаше доста непознати шумове и скърцания, които Вилхелмина отказваше да приеме за нормални. Катарина й обясни, че самолетът е малък, затова полетът е толкова тежък. Вилхелмина се съгласи, че наистина е доста тежък.

Блок ги раздели в отделението за пътници и постави по един човек с пистолет до всяка от тях, като каза на този до нея „да внимава с дебелата, защото е подла кучка“.

Вилхелмина не реагира само защото разчиташе преструването, че не знае английски, да се окаже от полза. Ако не се притесняваше за Катарина, Вилхелмина щеше да пререже гърлото на негодника при първа възможност, без да я е грижа за последствията.

Хвърли поглед към Катарина, която й се усмихна едва-едва. Държеше се; дори по-добре, отколкото Вилхелмина очакваше. Джулиана не беше с тях. Това вероятно повдигаше духа й. Вилхелмина се сети как по време на войната бе седяла в тъмния, отвратителен затвор на Гестапо и слушаше как измъчват баща й, как мислеше за малката си сестра и бе благодарна, че поне тя е на свобода.

Самолетът се приземи със серия подскоци и клатушкания; изведоха ги — нея и Катарина — на невероятно малко летище, което миришеше на бензин и изгнили зеленчуци. Въздухът, влажен и макар по-топъл от този в Ню Йорк, далеч не беше летен.

Със здравата си ръка Катарина докосна сержанта.

— Защо не отидем направо в Швейцария и не свършим с цялата тази история?

Вилхелмина се възхити от ясния и силен глас на сестра си, независимо от болката, която изпитваше. Досещаше се за преструвките на Катарина, че държи Менестрела в сейф в швейцарска банка. Рисковано наистина, но по-добре, отколкото да го насочат към Джулиана.

— Ще правите каквото ви кажа — сряза я Блок.

Нацист, помисли си Вилхелмина. Толкова е привикнал да дава заповеди и те да се изпълняват. Очаква хората да се страхуват от него.

Нареди им да се качат в хеликоптер. Вилхелмина се огледа неспокойно, но се надяваше, че тревогата й не личи. На оскъдната светлина на летището забеляза силуета на хеликоптер.

Шепнешком, на холандски, Катарина обясни, че според нея са във Флорида или южната част на Джорджия, близо до мочурище — оттам идва миризмата — и смята ли Вили, че двете трябва да продължат привидно да сътрудничат? Dag, отвърна сестра й. Да. Засега.

Блок им изръмжа да млъкват и да се качват, като дебеланата влезе първа.

 

 

Матю се събуди на зазоряване; процеждащата се през прозореца светлина бе така мека, както разпилените по гърдите му коси. Наложи си да се събуди преди Джулиана. Тя лежеше притиснала гръб към него, потънала в дълбок сън; юрганите бяха придърпани до брадичката й. Чувстваше собствената си топлина върху кожата й. Една част от него искаше да я целуне, да я люби и евентуално по-късно да се обади в полицията и да остави всичко в техни ръце, а той и тя просто да останат в леглото.

Но после видя синината на брадичката й и се отказа от тази мисъл. Познаваше Фил Блок. Сержантът ще направи всичко възможно да се добере до Менестрела.

Като внимаваше да не позволи студът да нахлуе под завивките, Матю се измъкна от леглото. Стаята бе леденостудена. Виждаше дъха си във въздуха и последното, което му се искаше, бе да се разхожда по гол задник. Събра дрехите и ботушите си и на пръсти се измъкна от стаята, като ругаеше наум, защото усети, че вече целият е настръхнал. Без видима причина се сети за Невестулката; представи си как онзи би избухнал в смях, ако види Матю Старк да се измъква на пръсти от топло легло — при това с жена в него — и посинява от студ, и то само и само за да довърши онова, към което го насочи Отис Реймънд. Пианистка, ще каже Невестулката, оголил в усмивка пожълтелите си зъби, Господи, Мат.

Наистина — Господи. Слезе долу, бързо се облече и разтърка ръце, дано се постопли. Погледна термостата: дванадесет градуса. Милостиви боже! А горе е още по-студено. Изръмжа и увеличи топлината. Няма да е наоколо, за да й се наслади, но какво от това?

Джулиана ще е тук. Може да си плати сметката.

Отиде в кухнята и взе ключовете за мерцедеса. Ключовете за нейното ауди вече бяха в джоба му. После излезе. Беше студено, но приказно красиво. През нощта бе навалял поне още десетина сантиметра сняг — нещо съвсем естествено за тези места — и придаваше на природата най-живописния вид, който бе виждал. Разбра привързаността на Джулиана към това място. Но нямаше време за губене. Друг път ще се наслади на реката Батън Кил и надвисналите над нея клони, отрупани със сняг. Вдигна поглед към прозореца. Представи си Джулиана сгушена под завивките и си помисли: непременно ще се върна.

Освен ако след това, което се готвеше да направи, тя не го иска вече. Но това е риск, който се налага да поеме.

Отвори капака на аудито и изтръгна кабелите от свещите — за всеки случай: нищо чудно в къщата или чантата си да има резервни ключове. След това се качи в мерцедеса. Колата веднага запали и без никакво затруднение се справи със снега по алеята.

Но шумът очевидно бе достатъчен, за да събуди спящата му красавица.

Джулиана се появи на входната врата, наметната единствено с юрган, и като хукна боса след него, се развика:

— Копеле такова!

Слава богу, че няма съседи, помисли си Старк, иначе ще се понесат клюки: световноизвестна пианистка препуска гола по снега след бивш писател. Е, не съвсем гола, но това би сринало репутацията й далеч по-бързо от Джей Джей Пепър.

Когато мерцедесът стъпи на посипания с пясък главен път, той я остави там да сипе ругатни. Изпита известна утеха, че пусна топлината. Поне няма да се притеснява, че прелестното й дупе ще премръзне.

Съмняваше се обаче дали тя ще погледне на нещата по този начин.

 

 

В елегантния кабинет в рибарската хижа на сенатор Самюъл Райдър, разположена из западния край на Мъртвите езера, Блок придърпа телефона към себе си. Като военна база беше приемлива, но не и най-подходяща. Той и двама от най-доверените му хора живееха в хижата, а останалите разпредели по бараките с рибарски принадлежности около основната постройка. Райдър направо се ужаси, когато Блок му се обади да го попита: „Ей, Сами, момчето ми, познай къде се намирам?“ Но това бе само временно разрешение. Блок си подготвяше истинска база.

Метна в устата си малко обелени слънчогледови семки. Ако яде повече, ще му стане тежко и ще му се приспи. А в момента не можеше да си го позволи. Претърпя провал. Първокласен провал. Затвори двете жени в една от празните бараки. Дъртата продължаваше да мълчи, а по-младата — да настоява, че Менестрелът е в Швейцария. Господи! Постъпи като глупак. Райдър сигурно тържествува, помисли си той, докато с нетрепваща ръка набираше номера на сенатора във Вашингтон.

Лелята не му преряза гърлото, както напълно заслужаваше; допусна седемдесетгодишна жена да го сгащи по този начин. Пусна го обаче единствено защото искаше да я отведе при сестра й.

Майката пазеше дъщерята. Господи, колко се дразнеше, че забрави колко изглупяват хората и в какви сантиментални дрипи се превръщат, станеше ли въпрос за роднините им. Той самият имаше брат. Не го е виждал отпреди войната във Виетнам. Брат му не искаше да постъпи в армията. „Не вярвам в тази война“ — заяви той навремето. За Блок войната си е война и всички доста си приличат. Когато си войник, ти плащат да убиваш, а не да разсъждаваш.

Да, мина му през ума и го напуши смях, мисленето остава за идиоти като Сам Райдър.

Сенаторът вдигна при дванадесетото позвъняване. Блок ги преброи.

— Знаеше, че съм аз, нали? — започна той.

Имаше чувството, че чува страха на Райдър така ясно, както и дишането му.

— Какво искаш?

— Джулиана Фол.

— Какво?

— Диамантът е у нея.

— Това са глупост, сержант. Та тя е концертираща пианистка. Нищо не разбира от диаманти, сигурен съм. Защо да е у нея? Хайде — я направо се откажи. Ще видя какво мога да направя да ти набавя малко средства, за да освободиш хижата и да се устроиш на друго…

Блок го прекъсна, без да му обръща внимание:

— Холандецът й помогна да се измъкне вчера. Сами, Сами, а ти на мен въобще не ми помагаш. Защо не се опиташ да разбереш къде е?

— Сержант, нищо не мога да направя! Ти не разбираш!

— Напротив — Блок изяде още няколко семки. — Знам, че седя тук, в проклетата ти рибарска хижа, укривам тонове незаконно оръжие и десетина мъже, чието място е по-скоро в затвора, и си представям колко прелестно ще изглеждат на първа страница на всички шибани вестници в тази страна.

Райдър се закашля от гняв, но Блок знаеше, това бе най-многото, което ще направи. Сами, Златното момче, бе умел политик.

— И как точно да открия Джулиана Фол?

— О, недей да хленчиш, лейтенанте. Ще измислиш начин.

— Сержант…

— А и си отваряй очите за Старк. Да ми съобщиш, ако се завърти около теб. Не ми харесва, че си вре носа в тази история, а аз не знам къде е. Имам човек пред дома му, но от него няма и следа. Ще държим връзка, лейтенанте.

Райдър онемя и Блок, смеейки се гръмко, затвори. После привика най-верния си човек и му нареди да започне да вдига лагера.

— Когато кажа — добави той, — искам да изоставим базата в рамките на тридесет минути.

— Разбрано — отвърна мъжът.

Блок се ухили. Именно такива отговори обичаше да чува.

 

 

Джулиана се навлече — дебели кадифени панталони, пуловер по врата, жилетка, чорапи, ботуши, ръкавици — и като взе резервните ключове, се опита да запали колата. Не успя. Нищо не разбираше от двигатели, но независимо от това вдигна капака и погледна.

Разбираше достатъчно, за да забележи изтръгнатите кабели.

— Мръсно копеле!

Напълно се бе подсигурил да не го последва; не че имаше и най-бегла представа къде може да е. Без съмнение е тръгнал да търси Филип Блок, но къде по-точно? Ако имаше телефон, щеше да звънне в полицията и да ги накара да арестуват Матю Старк заради откраднатата кола на Шуджи. Но нямаше телефон. Не можеше дори да се обади в някой скапан сервиз да дойдат да й оправят колата.

— Леля Вили би казала, че съм мекушава — изтърси тя на глас.

Леля Вили, помисли си тя, е права.

Затръшна капака и влезе в къщата за шал. Кашмирен. Щеше да е по-мек, когато докосва врата и устата й. После отиде в кухнята и погледна към чамовата полица, където държеше рецептите си за сладко.

Нешлифованият Менестрел стоеше отгоре и събираше прах. Защо Матю не го е задигнал заедно с колата на Шуджи?

— Защото — отговори си тя сама и на глас — знае, че Блок ще се отърве от всички, независимо дали получи Менестрела или не.

Ще се отърве от всички — какъв евфемизъм. Филип Блок ще ликвидира всички, независимо дали получи диаманта или не. Матю го знаеше, затова не си е дал труда да го вземе.

Но тя вероятно ще успее да го използва като примамка в пазарлъка. Дори да не постигне споразумение, поне ще спечели малко време: за майка си, за леля си, дори за Матю.

Грабна камъка, пъхна го в джоба и отново тръгна да излиза. Главата я болеше, беше натъртена, скована и гладна, но все пак не се спря. Снегът отразяваше ослепително слънчевата светлина, вятърът се усили; беше страшно студено. Движеше се трудно — падналият през нощта сняг покриваше заледените участъци и пътят беше коварен. Ако падне и си счупи китката или пръстите й премръзнат, край на кариерата й.

За някои неща, помисли си тя, просто се налага да рискуваш.

Най-близката къща, собственост на фермер, се намираше на миля надолу по пътя. През лятото той й носеше страхотни домати и тиквички, а понякога и прясно мляко с божествен вкус, което не приличаше на нищо, което купуваше в Ню Йорк. Отвън синът му риеше снега от пътеката пред къщата. Тя обясни затруднението си; той остави лопатата и я върна до къщата й с пикапа си. Обясни, че ще е нужно известно време, за да оправи аудито, защото не е свикнал да бърника из чужди коли, и попита дали иска да я откара някъде.

— Да. До летището, ако е възможно. Има… Има спешен случай в семейството ми.

— До „Олбъни“ ли?

Тя кимна. Летище „Олбъни“ отстоеше на шестдесет километра, но оттам имаше редовни полети до Ню Йорк, а вероятно и до Вашингтон. Мислеше, че е по-добре да заложи на Вашингтон. Сенатор Самюъл Райдър-младши също е замесен в тази каша. Трябвало е да се срещне с Хендрик де Гийр в „Линкълн сентър“, сети се тя за думите на Матю, и е бил във Виетнам с Блок, Отис Реймънд и Матю Старк. Може, ако го мотивира подходящо, да й каже къде да намери Филип Блок. Всъщност бе готова да рита и да направи какво ли не. Ще му даде подходящата мотивация.

— До „Олбъни“ — отвърна тя.

— Добре. Влизай.

 

 

Матю пристигна пред дома си с такси. Забеляза слабичкият мъж в понтиака, който бе насочил пистолет към Джулиана при нападението срещу нея, и накара таксито да обиколи квартала веднъж, после още веднъж, преди да слезе недалеч от сградата. Беше оставил мерцедеса на летище „Олбъни“ и взе самолет за Вашингтон без никакви проблеми. Самодисциплината му помогна да не мисли за Джулиана Фол. Помогна му, но не съвсем.

Типът в понтиака разгърна на спортната страница. Дори от разстояние Матю разпозна шрифта на заглавията на „Газет“. Може просто да наблюдава дома му или да чака Матю да се върне, за да го отведе нанякъде. Тъй като добре познаваше Блок, Старк знаеше, че сержантът няма да възложи на друг да го убие. Ще предпочете да запази удоволствието лично за себе си.

Но най-добре да не рискува.

Подхождайки пряко към въпроса, Старк отвори шофьорската врата със замах, сграбчи типа за рамото и китката и го измъкна навън, след което го притисна към капака и изви ръката зад гърба му. Пистолетът на мъжа остана вътре до пластмасовата чашка с кафе. Беше с къдрави коси, болезнено слаб и вероятно поне двадесет години по-млад от Старк, който се почувства страшно остарял.

— Нали си човек на Блок? — попита Матю тихо.

— Не.

— Какво ти е наредено?

Жена с бебе в „кенгуру“ се спря на двадесетина метра от тях, пребледня и бързо прекоси улицата.

Старк изправи мъжа и с тялото му затвори шофьорската врата.

— Говори!

— Блок ще ме убие…

— Блок не е тук. Тук съм аз.

— Господи! Знаех, че не искам тази служба. Виж, човече, задачата ми е просто да държа къщата под око, в случай че ти или момичето цъфнете. Ако вчера знаех, че това е тя…

Сякаш си даде сметка, че не е хубаво да продължи мисълта си, и млъкна.

Момичето. Джулиана. Е, не е съвсем момиче, помисли си той, сетил се за предишната нощ.

— И тогава какво?

— Ако се появи, я грабвам. Не я наранявам, ясно ли е? Човече, получих изрични нареждания да внимавам да не пострада, така че не се притеснявай за това. А за теб трябва да докладвам къде ходиш, какво правиш… такива неща. Да те отвлека, ако мога, но да внимавам да не ме отклониш, докато го правя. Искам да кажа — предупреден съм за теб. Невестулката…

— Невестулката само много приказва.

— Да, прав си.

Старк ясно разбра до каква степен хлапето идеализира Отис Реймънд. На Невестулката вероятно страшно му се харесва, мина му през ума. Отпусна хватката.

— Как се казваш?

— Ковак. Роджър Ковак.

— Голям глупак си, Роджър Ковак. Невестулката и Блок се познават отпреди да се родиш. Невестулката има извинение, че се държи като глупак. Но ти нямаш. Ако искаш емоции — иди да катериш Еверест. Всичко, което ще направи Блок за теб, е или да те убият, или да попаднеш в затвора.

Роджър Ковак изглеждаше ужасен. Беше като хлапетата, прецени Старк, които отиваха във Виетнам, въобразявайки си, че ще се завърнат герои, и прекалено късно откриваха, че ще ги върнат мъртви. Матю отвори вратата на колата, взе пистолета, натика вътре Роджър Ковак и го остави с вестника и изстиналото кафе. Да се обади на Блок, ако иска. На Старк не му пукаше.

Блок и без това вече знае, че Матю пристига.

Понтиакът се отправи с бясна скорост надолу по улицата. Старк дори не извърна глава, докато влизаше в сградата. Вътре го обгърна топлина. Сети се за разходката в ледения студ по стълбището на Джулиана, за топлината под юрганите с нея. Ако се появи, я грабвам. Зачуди се дали, като я остави сама в онова затънтено място, без кола и без телефон, я е убедил да не си вре повече носа. Нещо у него му подсказваше, че не е успял.

Пъхна пистолета под колана си и тръгна нагоре; извади деветмилиметровия автоматичен пистолет „Зиг-Зауер“, който държеше у дома си, защото познаваше хора като Филип Блок. Препаса кобура, сложи си коженото яке и слезе долу. Не се чувстваше нито добре, нито уверен. Чувстваше се единствено въоръжен.

Светлинката на записващото устройство на телефонния секретар премигваше. Натисна бутона и прослуша съобщенията. Бяха две. Едното бе от приятел, който го канеше да отидат на бейзболен мач същата вечер. Второто бе от Алис Фелдън.

„Отис Реймънд е мъртъв — съобщаваше тя. — Обади ми се.“