Ан Харъл
Диамантен огън (20)

19

Катарина очакваше с нетърпение последните клиенти да си тръгнат, за да затвори магазина. Многократно се упреква, задето не каза на Хендрик, че Менестрелът е у нея. Така щеше да предпази Джулиана, а дори и Вилхелмина. Щеше да отведе Хендрик надалеч от тях точно както Йохан се е опитал да направи. Планът не беше лош; впрочем, лош или добър, трябваше да бъде приведен в действие.

Защо не се сети да го приложи, когато Хендрик беше тук.

Но ще й се отдаде друг случай. Тя ще го създаде.

Екипът от чистачи вече бе лъснал кухнята до блясък и само компанията на три приятелки, които допиваха чая и се наслаждаваха на маслените бисквити, седеше около една маса. Няма да ги пришпорва. Постави шест миниатюрни пастички с пълнеж от крем в кутия, за да ги отнесе у дома на съпруга си; бяха му любимите. Той я убеждаваше да отиде за няколко дни в къщата им в Кънектикът — да прави венци от сухи клонки и да събира шишарки в собствената им гора. Сети се как самата тя настояваше Джулиана да отиде във Върмонт. Дали наистина имаше място, където да се скрият?

Звънчето на входната врата иззвъня, влязоха двама мъже. Последните клиентки щяха да си платят сметката отделно и сега младите жени приготвяха необходимите пари. Вече си бяха сложили палтата. Катарина отвори уста да съобщи на мъжете, че е затворено, но вместо това спря и се вторачи в тях. Единият, вероятно към петдесетте, със сурово, жестоко лице и стоманеносиви коси, беше облечен в тъмносин пуловер, който подчертаваше широките му рамене. Забеляза издутината при хълбока под дебелите панталони. Другият, на около двадесет, кокалест и тъмен, носеше яке над торбестите панталони. Катарина веднага прецени, че не са дошли да купуват сладки.

— Добър ден — кимна по-възрастният.

Катарина отвърна на поздрава с царствено вдигната глава. Подчерта холандския си акцент съзнателно, дори по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Добър ден. Мога ли да ви помогна?

По-възрастният мъж се засмя отсечено и остро, което я обезпокои.

— Такива приказки обичам. Да, можеш да ни помогнеш… госпожа Фол, нали?

— Правилно — потвърди тя все със същия силен акцент.

— Аз съм сержант Филип Блок.

Тя затвори картонената кутия с пастите.

— Какво искате?

— Нешлифованият Менестрел.

 

 

Матю неохотно се съгласи да се раздели с Джулиана на летището — тя настоя да отиде да вземе майка си. От друга страна, така щеше да има възможност да поговори насаме с Вилхелмина Пеперкамп. Лично възрастната холандка му отвори вратата. Препасаната около кръста й престилка доста плътно прилягаше към едрото й тяло.

— Вие, Пеперкампови, май доста пътувате — отбеляза той.

Вилхелмина нямаше настроение за шегички.

— Влез, господин Старк.

Той я последва.

— Къде е Джулиана?

Обясни й, докато крачеше след нея по коридора към кухнята. Изглеждаше странно доволна, че има компания, но същевременно личеше колко независима, упорита жена е — истинска представителка на рода Пеперкамп.

— Разбрах, че ви наблюдават — подметна той.

Настоя Джулиана да му опише мъжа, който ги е следил; забеляза го и пред Природонаучния музей. Едва се въздържа да не отиде при него и да не го повали на тротоара.

— Да, но не е специалист. Намираме начини да се отървем от него.

Джей Джей Пепър бе една от възможностите. Джулиана не я спомена по време на полета, но Матю не се съмняваше, че именно чрез нея тя се е откачила от мъжа с шлифера.

Кухнята — просторно помещение с поизбеляла елегантност — се нуждаеше от премебелиране. Старк се зачуди как Джулиана се вписва сред другите обитатели на престижната жилищна сграда. Доколкото я познаваше, едва ли й пукаше; дори едва ли забелязваше тези различия. Разполагаше с редица дребни домакински помощни уреди, но те изглеждаха почти неупотребявани. Вилхелмина се бе заловила да чисти: виждаше се парцалът на пръчка в кофата със сапунена вода, а плотовете вече блестяха.

— Мислех, че апартаментите в Ню Йорк са малки — отбеляза Вилхелмина, навеждайки се към някакво петно на пода, което започна да стърже с нокът, — но тази сграда ме смая. Видя ли огромното зелено растение в антрето? Представа нямам какво е, но го полях. А ако не обича вода? Как напредва разследването ти?

Старк се запита дали и той да не грабне парцал и да се включи в чистенето, но вместо това се облегна на плота. Да, Вилхелмина Пеперкамп определено бе жена на действието.

— Фактите като че ли сами идват при мен, не се налага да ги издирвам.

— Да, разбирам какво казваш.

Той долови, че тя наистина знае за какво й говори.

— Радвам се да те видя как миеш пода, но ми се струва, че не само с това си се занимавала. Виж, понеже историята наистина започва да става сериозна…

Тя го погледна рязко и раздразнено.

— Тялото на брат ми ще бъде кремирано, господин Старк. Починал е от сърдечен удар, но няма начин да се определи причината. Излишно е да ми обясняваш какво е опасност, уверявам те. Участвах в холандската съпротива през войната и знам.

Поставен на мястото си, Старк се загледа как тя се надига, забърсва наоколо и изцежда парцала. После се нахвърли върху пода под масата — през цялото време мърмореше колко голяма е кухнята на Джулиана за сам човек, колко е препълнена с всякакви уреди, които бог знае как действат, но липсвала храна. Няма например сирене. Вече бе изчистила хладилника и изхвърли всичко, което й се стори съмнително за ядене. Сякаш изобщо не я интересуваше какво е мнението на Джулиана. Приключи с пода, изля водата и продължи с мивката, като работеше бързо и ядосано.

Матю я прецени като вироглава и критична, но същевременно проявяваше своеобразна толерантност: постъпвай както, по дяволите, искаш, стига да не очакваш нейното одобрение. Господи, може би нямаше за какво да се безпокои. Старата бойна томахавка изглеждаше в състояние да се справи с Филип Блок.

— Кажи ми, господин Старк — подхвана тя, докато бършеше ръце в ленена кърпа, — възнамеряваш ли да напишеш друга книга за изминалите няколко дни?

— Джулиана ли ти каза за ЗК?

По квадратното й обикновено лице отново се изписа раздразнение.

— Не. Прочетох я, когато излезе. На английски, разбира се. Избягвам преводната литература, когато имам възможност. Отлично свършена работа, но с книга като тази, естествено, съществува опасността да остане единствената, която ще напишеш. Или да преповтаряш фабулата отново и отново — под различни заглавия; дори да предположим, че читателите нямат нищо против, всъщност ще си остава една и съща книга; или просто спираш. Ако ти хрумне нова идея — добре дошло. Ако не, поне няма да умреш от глад — тя кимна към краката му. — Имаш хубави ботуши, господин Старк. Бих казала, че си добре материално.

— Непременно ще инструктирам издателя си: съди за мен по ботушите ми, не по слабата ми продуктивност.

— Мързелив ли си?

Очевидно това бе грях в очите на Вилхелмина Пеперкамп. Тя се намръщи, взе някакъв луксозен крем, оставен от Джулиана до мивката, и втри малко в загрубелите стари ръце.

— Немотивиран е по-точната дума — отвърна Старк. — Но това няма значение. Следят теб и Джулиана…

— И Катарина — добави Вилхелмина педантично.

— Предположих нещо подобно. Според мен някой смята, че една от вас или и трите заедно, можете да го отведете до нешлифования Менестрел.

Вилхелмина затвори тубата с крема и го погледна; каменното й изражение приличаше на неговото.

— Знаеш ли, господин Старк, ако човек се вгледа внимателно в очите ти, ще разбере какво ти е на сърцето. Вероятно не е лесно да се види, но то е налице. Ти не си жесток — засмя се на изненаданото му изражение. — Защо просто не ми кажеш каквото знаеш?

— Още не съм направил всичките връзки — започна той, твърдо решен да не допусне старата холандка да изкопчи всичко, което желае. — Но се старая. Вие с Джулиана обаче ме поставяте в затруднено положение — не ми казвате всичко. Какво знаете за Менестрела например?

Тя сви рамене, но той нито за миг не повярва на изразеното от нея безгрижие или неведение.

— Един легендарен камък. Лично аз никога не съм го виждала, нито съм попадала на доказателства за съществуването му. Но съм израснала сред хора, които се занимаваха с диаманти. Чувала съм какви ли не приказки. Ако бъде открит и успешно шлифован, ще струва милиони долари.

И какво възнамерява да прави Филип Блок с толкова много пари? Та той е само един бивш сержант от армията.

— Защо хората смятат, че е при теб?

— Не знаех, че хората смятат така. Ти самият така ли смяташ?

— Склонен съм да го вярвам — той забеляза, че навъсеният му вид не я предизвиква да заговори. Още една характерна черта на Пеперкампови. — Ами сестра ти?

— О, тя се занимава с печене на курабийки. Винаги е готвила чудесно. По време на войната изобретяваше какви ли не яденета от оскъдните дажби, с които разполагахме. Ето, направих кафе. Просто не разбирам защо Джулиана няма най-обикновен чайник, но… — тя сви рамене — човек се приспособява.

— Сестра ти не обича да говори за военните години, нали?

— Не.

Старк кимна:

— Разбирам я.

— Да — обади се Вилхелмина, — допускам. Лично аз го разбирам по-трудно, защото според мен не можем да си позволим да не говорим за тогава. Но Джулиана никога не е настоявала.

— Браво на нея.

Кафе машината, забеляза Старк, бе последен модел. Той се настани при нея на лъскавата четвъртита дъбова маса и без да трепне мускул по лицето му, изчака тя да сипе две супени лъжици кондензирано мляко в кафето си. Леля Вили приготви кафе достатъчно силно да убие кон, но въпреки това той го изпи.

— Искаш ли да ми разкажеш за Хендрик де Гийр? — попита той.

Тя поклати глава:

— Не.

— Познавали сте го през войната.

— Да, но това сега няма никакво значение.

— На този етап вероятно не — съгласи се Матю. — Най-важното в момента е вие трите да бъдете отведени на безопасно място, където мъжът, за, когато подозирам, че работи Де Гийр, да не може да ви открие. Ще намеря такова безопасно място за вас, а после ще се опитам да спра тези типове.

— Познаваш ли този мъж? — попита Вилхелмина с известен интерес.

Старк се ухили.

— Танто за танто, госпожице Пеперкамп. Ти ми разкажи за Де Гийр и Менестрела, а аз ще ти разкажа каквото знам аз.

— А ако нищо не знаеш — тросна му се тя и отпи от кафето, — тогава какво ще съм узнала аз?

— Както решиш. Трябва да звънна. Възразяваш ли да използвам телефона?

— Ами ако възразя?

Старк се засмя на нейната готовност да води битка.

— Ха, Джулиана спокойно може да си го позволи.

— Къде ще звъниш?

— В „Газет“ — Вилхелмина Пеперкамп го последва във всекидневната без никакво намерение да го остави насаме, но за Матю нямаше значение. Зиглер вдигна при първия сигнал. — Яката ли работиш, Арнолд? Браво. Откри ли нещо за мен?

— Не — въздъхна Арнолд. — Влязох във връзка с повечето хора, чиито имена ми даде, но от няколко години никой не знае нищо за Филип Блок, а и не се зарадваха особено да чуят името му. Не са влизали във връзка и с Отис Реймънд. Проверих в болниците и моргите; няма нищо.

— Продължавай да търсиш и виж дали нещо ще изскочи — и преди да затвори, Старк издиктува номера на телефона, който беше поставен до аквариума с рибките.

Като се имаше предвид околният безпорядък, той бе по-чист, отколкото очакваше, но трябваше и да признае с известно задоволство, че красивата, талантлива, богата Джулиана Фол не си дава труда да поддържа стандартния разкош за Сентръл Парк Уест.

— Разполагаше ли с някакви данни? — осведоми се Вилхелмина, очевидно раздразнена от собственото си бездействие.

— Не.

— Ох, ненавиждам да чакам.

— Готова си да чукнеш една о друга две глави, а? — ухили се Матю. — Можехме да използваме такива като теб във Виетнам.

— Ужасна война — отсече тя.

— Посочи ми една, която да не е.

Тя сви устни замислено.

— Добре го каза. Къде отиваш?

Той закопчаваше якето си.

— Ще отида да видя дали ще открия глави, които да сблъскам. Ти стой тук и не мърдай, лельо Вили. Няма да се бавя.

 

 

Катарина размота от рулото синя панделка — от плат, не хартиена. Менестрелът. Естествено. Не се изненада или по-точно след четиридесет години поне вече не се изплаши. Очакваше някой да дойде да го потърси. Е, не точно този мъж, но все пак някой.

— И за какво ви е Менестрелът? — престори се на любопитна тя.

— Не харесвам да си губя времето, госпожо Фол. Ако обичате — камъка.

— Както желаете.

С няколко сръчни движения върза панделката около кутията, взе я под мишница и кимна към кухнята. Ще използват задния вход. Така има по-малка вероятност да се натъкнат на добронамерени спасители. Това, помисли си Катарина, е нещото, което трябва да направи, и се очертаваше по-лесно, отколкото предполагаше. Безпокоеше се единствено да не се разтревожи Ейдриан, да не се натъжи…

Не, няма да мисли за това сега.

— Елате с мен — подкани тя и долови собствената си решителност.

Двамата мъже я последваха към кухнята, а умът й трескаво работеше. Къде да ги отведе? Йохан бе отвел придружителя си в Амстердам. Замисли се за Хага, за Ротердам… Не, прецени тя — в Швейцария. Ще им каже, че Менестрелът е в сейф в швейцарска банка. Тъй като съпругът й е банкер, а и тя самата принадлежи — макар и малко ексцентрично — към елита, обитаващ Парк авеню, можеше да назове няколко. Ще избере една и ще заминат.

Звънчето на входната врата дрънна и Катарина затаи дъх.

— Мамо?

Не!

— Джулиана… Не… Излизай. Бързо!

Но Блок вече понечи да излезе от кухнята.

Като промърмори на холандски, Катарина сграбчи нож и го запрати към едрия сивокос мъж. Той се дръпна и изруга — ножът се заби в рамката на вратата на сантиметри от лявата му ръка. По-младият мъж се втурна към нея. Катарина започна да събаря тенджери и паници от куките и полиците и да ги хвърля отпреде му.

— Джулиана! — изкрещя тя. — Бягай! Нямам нужда от теб!

Катарина ритна купчина тави на пода — по този начин препречи пътя на младия мъж — и грабна друг нож. Запрати го към сержанта, който заобикаляше готварския кът в средата на помещението и се насочваше към нея. Острието нарани китката му, когато той вдигна ръка, за да предпази врата си. Катарина усети, че е подивяла. Бели и руси кичури се спускаха по лицето й. Никога преди не бе изпитвала чувството, че е в състояние да убие човек.

— Чевръсти сме, така ли? — ухили се Блок, тръскайки небрежно капките кръв от ръката си.

— Ако докоснете дъщеря ми, Филип Блок — извика Катарина прегракнало, — ще ви убия. Нищо няма да ме спре!

— Хвани момичето — нареди Блок спокойно на младия мъж. — Аз ще се погрижа за тази.

Джулиана се появи на прага. Лицето й бе бледо от гняв и ужас. Стискаше в ръка, вдигната над главата й, дървена обувка като оръжие. Катарина изпита гордост от куража на дъщеря си, но в същото време и дълбоко отчаяние.

Младият мъж тръгна да изпълни заповедта: с ритници си прокара път през тавите и измъкна пистолет от кобура на кръста. Джулиана не изгуби дори миг. Щом той се хвърли към нея, тя стовари дървената обувка отстрани на врата му, очевидно съзнавайки, че няма да й се отдаде втора възможност. От срещата на дървото с плътта и костите се чу зловещ звук. Мъжът се отпусна на колене. Пистолетът излетя от ръката му и се плъзна по пода.

Катарина хлипаше, а адреналинът болезнено пулсираше из тялото й.

— Браво, Джулиана! А сега, за бога, бягай!

Но ударът само зашемети младия мъж; той се съвзе достатъчно, за да се пресегне — хвана Джулиана за коляното и я събори. Главата й се удари в рамката на вратата и тя се стовари на пода. Катарина забеляза, че дъщеря й по инстинкт предпази ръцете си.

— Джулиана!

Катарина отново посегна за нож, но Блок се озова до нея и го изби от ръката й, без да обръща внимание на собствената си рана. Грабна китката й и изви ръката й назад. Тя извика от болка, чувайки счупването на костта.

— Копеле такова — изкрещя Джулиана, като се мъчеше да се изправи на крака.

— Не мърдай или ще счупя и друга кост — предупреди Блок.

През замъглени от болка очи Катарина видя как младият мъж удари дъщеря й отстрани на главата и тя се стовари повторно на хладния, покрит с плочки под. Катарина започна да се моли на холандски Бог да й даде сила и прошка. Собствената й безпомощност й причиняваше най-силната болка, която някога бе изпитвала.

— Трябва да се науча да не ви подценявам, вас, Пеперкампови — отбеляза Блок. Дишаше тежко, а от ръката му продължаваше да тече кръв. — По дяволите, жено! Но пък нещата добре се подредиха. Хванахме си две пиленца с един удар, нали? Вдигни момичето, Питърс. Ще излезем през задния вход.

 

 

Човекът с шлифера, който дебнеше Джулиана, се премести отсреща, при Сентръл Парк, където бе тъмно и ставаше все по-студено. Матю прекоси улицата тичешком и притисна човека към едно дърво, като постави ръка на врата му, преди онзи да успее да предприеме каквото и да било.

— Как се казваш? — настоя Старк.

— Пол…

— Здравей, Пол. Аз съм Матю Старк.

— Господи — очите му се разшириха. — Железният? Невестулката ми е разказвал за теб… По дяволите! Виж — аз само изпълнявам заповеди.

— На Блок.

Дори не бе въпрос. Пол се опита да кимне, но не успя.

— Виж, той е готин. Просто се опитва да се справи с някакви комуняги, такива неща. Не е кой знае каква работа.

— Тогава защо следи стари жени и пианистки?

— Само се грижи за своя си интерес. Имам нареждания да не наранявам никого.

— Та ти нямаш таланта да нараниш, когото и да било — отбеляза Старк. — Тези жени ти се измъкват, когато поискат. Ами за мен? Имаш ли нареждания?

Пол облиза месестите си устни.

— Истината е, че с теб мога да направя всичко. Искам да кажа, че Блок не се интересува какво ще стане с теб. Но Невестулката твърди, че си те бива.

— Разкажи ми за Невестулката.

— Не съм го виждал от известно време. Нали се въртя насам.

— Къде го видя последно?

— Не мога да…

— Къде?

Старк не повиши тон. Не се налагаше. Невестулката очевидно бе разказвал всевъзможни истории за Железния. Някои от тях вероятно отговаряха на истината.

— Флорида. Мястото на Райдър при Мъртвите езера. Ако Блок разбере, че съм ти казал, съм мъртъв.

— Там ли е сега?

Пол не отговори. Матю повтори въпроса си. Пол отново облиза устни; бяха посинели от студа. Приличаше на човек, според когото да стоиш на студа и да наблюдаваш тежкарска жилищна сграда при Сентръл Парк Уест, е опасна работа.

— Не — по-скоро го прошепна, отколкото изрече. — Не е там.

Матю чакаше.

— Човече, не мога…

— По-добре го направи. Хрумват ми доста неща, които да ти сторя, ако не го направиш.

— Господи! Той е тук, в Ню Йорк. Мисля, че тръгна след жените. Първо пекарката, после тези двете тук, за да им зададе няколко въпроса. Ако не го излъжат, ще ги пусне.

— Тъпанар такъв — просъска Матю, но не си даде труда да губи енергия или време, за да обясни на Пол, че няма значение дали лъжеш или не Филип Блок. Ако смята, че си опасен за него, това е краят ти.

Втурна се към улицата и гумите на едно такси изсвириха, когато спря до него. Беше заето. Не го интересуваше. Отвори вратата със замах и размаха журналистическата си карта.

— Спешно е… Ако обичате… — обясни той и влезе. Жената, наела таксито, реши да не продължи с тази кола и изскочи навън. Шофьорът — дебел, бавен господин от Бруклин — настоя да провери картата на Старк, преди да тръгне, накъдето и да е.

— Добре — отсече той накрая. — Накъде да карам?

Звучеше налудничаво, но Матю все пак го каза:

— „Пекарната на Катарина“ в горната част на Медисън.

 

 

Питърс, помагачът на Филип Блок, се наведе, за да изправи Джулиана на крака, но тя бе готова за него. Без да обръща внимание на острата болка в главата и приглушените викове на майка си, тя ритна с крак и едната от струващите триста долара италиански черни обувки го фрасна по лицето. Той изсумтя от изненада и заслепяваща болка, а Джулиана се възползва от ситуацията, отдръпна се колкото се може по-назад и се изправи.

Блок изръмжа.

— По дяволите! Все аз ли трябва да върша всичко?

От предната врата се чу трясък и колкото и абсурдно да звучеше, звънчето дрънна. Матю, помисли си Джулиана, опряна върху рамката на вратата. Трябва да е той!

Набит, по-възрастен мъж със светъл тен се появи иззад тезгяха, отмести го встрани и влезе в кухнята.

— Хендрик… Помогни на Джулиана! — Катарина ридаеше, а Блок изви здравата й ръка и я забута към килера и задния вход. — Остави ме мен… За бога — остави ме!

— Не ме следвай, Де Гийр — процеди през зъби Блок. Беше измъкнал огромен пистолет и изглеждаше готов да го използва — да избие всички присъстващи. От ръката му продължаваше да тече кръв. — Ще я убия ей сега. Както и момичето. Знаеш, че ще го направя.

Холандецът си пое въздух и спря. Със студените си очи хвърли бърз и преценяващ поглед към Джулиана. Младият помощник на Блок кашляше и бавно се изправяше. Джулиана видя как погледът му се съсредоточава върху пистолета и с крак изрита оръжието настрана. Де Гийр събра ръце и ги стовари върху Питърс — ударът попадна почти на същото място, където Джулиана го халоса с дървената обувка. Той падна в безсъзнание.

Филип Блок, възползвал се от ситуацията, бе изчезнал през килера заедно с Катарина.

— Хайде, трябва да се махаш оттук — подхвана холандецът с тих глас, — преди да промени решението си и да прецени, че все пак е в състояние да се справи с двама ни.

Джулиана се втурна към задния вход.

— Мамо…

— Ако не тръгнем веднага, Блок ще убие и нея, и теб. Той не приказва празни приказки.

— По дяволите! Ще се обадя в полицията!

Хендрик де Гийр я сграбчи за раменете и я притисна, макар и не особено силно към рамката на вратата.

— Не. Разбери ме, Джулиана: той ще я убие.

Тя кимна вяло. Всичко я болеше. Едва си поемаше дъх, докато се опитваше да успокои разтуптяното си сърце и да се съсредоточи… Мамо… Ала знаеше, че холандецът има право.

— Той иска Менестрела — пророни тихо тя.

— Естествено. Хайде сега. Ще те отведа на безопасно място.

Тя го погледна. Никога не бе виждала толкова проницателни сини очи.

— Ти си Хендрик де Гийр, така ли?

— Да — отвърна той без гордост. — Аз съм човекът, който предаде твоите близки и семейство Стейн — все мои приятели — на нацистите. И, естествено, се чудиш на чия страна съм — усмихна се вяло. — Това е много просто, Джулиана. Всеки знае на чия страна съм — на моята. В момента ме устройва да помогна на теб. Хайде.

Предал… мои приятели… Джулиана едва се въздържаше да не изпадне в шок. В момента не бе в състояние да мисли за миналото и всичко, което не знае. Бъди себе си, постоянно й повтаряше Шуджи.

— Почакай… Добре съм… Сама ще се оправя.

— Майка ти ми каза…

— Знам, но тръгни след нея. Трябва да го направиш. А аз ще се справя.

Усмивката малко се разшири, загуби част от окаяния израз, а студените очи се навлажниха и сякаш се стоплиха.

— Ти си чудесна жена, Джулиана Фол — отбеляза той.

Изчака я да излезе на безопасност на улицата, като минаваше край припадналия Питърс, валящия се пистолет, ножовете, тенджерите, тавите… и смачканата кутия с пастите с крем. Стъклената входна врата бе счупена, но тя като че ли не забеляза. Силно момиче е, помисли си Хендрик. Напомняше му за Катарина… и Вилхелмина. Видя я как със залитаща стъпка стигна до бордюра, махна за такси и се настани вътре в безопасност.

След това мълчаливо се насочи към задния вход.

 

 

— Джулиана! — Шуджи отвори вратата на дома си в Ист Сайд. — Изглеждаш кошмарно.

Тя успя да се усмихне бегло.

— Така става, като свириш джаз.

— Глупости.

— Нужна ми е помощ, Шуджи.

Той въздъхна.

— Влизай.

Домът на Шуджи представляваше смесица от японски кътчета и драматично натрапчив разкош. Целият четвърти етаж представляваше музикално студио. Джулиана знаеше, защото бе прекарала безброй часове там. Обзе я някаква топлина, носталгия по отминалите дни и тяхната сигурност. Почти простена.

— От какво се нуждаеш? — попита той.

— От кола и пари.

Той също успя да се усмихне вяло.

— Да не би „Ню Йорк Таймс“ да са разбрали какви ги вършиш?

— Не. Отвлякоха майка ми.

Погледна я — не беше сигурен дали говори сериозно. В продължение на близо двадесет години бе слушал проблемите й, извиненията, опасенията, преувеличенията. Познаваше я по-добре, отколкото познаваше всеки друг; обичаше я по начин, по който не умееше да обича друг; както — даваше си сметка той — и тя го обича. Беше непредвидима и влудяваща; той беше наясно колко дълбоко се лъже, твърдейки, че ще изчезне от живота й, независимо от появата на Джей Джей Пепър.

Връчи й ключовете за мерцедеса си и всичките пари от портфейла.

— Предполагам, че бързаш прекалено, за да ми отговориш на въпросите?

— По-късно — обеща тя; обгърна врата му и усетила горещите сълзи по страните си, побягна.

Вероятно става въпрос за мъж, мислеше Шуджи, докато се връщаше в студиото, за да продължи да свири. Сега поне щеше да успее да свири. Откакто се скараха, почти не можеше да прави друго, освен да се взира в клавишите; нещо, което — естествено — никога нямаше да сподели с нея. Не разбираше какво става с нея: Джей Джей Пепър, боядисани коси, тюрбани, причудливи дрехи, джаз. Потрепери. Но сега, макар да продължаваше да не разбира, прецени, че няма да се налага да се занимава с това нещо. То си е проблем на Джулиана. Нещо, пред което трябва да се изправи и сама да реши какво ще прави. Ако желае съвета му — ще го попита. Взаимоотношенията учител-ученик, продължили толкова дълго, бяха свършили. Такива неща приключват и постепенно избледняват; не като залеза на слънцето, а като цветовете на зората, които са предвестник на ярък, красив ден. Да, именно така ще мисли за техните взаимоотношения.

Станали са приятели, помисли си той със задоволство. Равнопоставени.

 

 

Шофьорът на таксито най-после повярва на клиента си: пред „Пекарната на Катарина“ гъмжеше от полиция. Сини светлини премигваха и контрастираха с празнично украсената улица. Старк му подаде двадесетачка и не изчака ресто, а слезе, придавайки си неизменния непроницаем израз. Вътрешно се чувстваше напълно празен и студен. Показа журналистическата си карта и заприказва полицая, който отговаряше за реда; слушаше го, без да прави никакви коментари. Приличаше на обикновено нахлуване: заварили някакъв тип в безсъзнание в кухнята, който твърдял, че бил халосан по главата, докато купувал пасти с крем. Казвал се Питърс. Алекс Питърс. Опитали се да се свържат със собственичката.

Точно в този момент пристигна Ейдриан Фол и се представи, но Старк вече се бе досетил кой е не толкова заради приликата с дъщеря му — макар тя да се хвърляше на очи в тена, конструкцията и чувствените устни, — а по ужасения му вид. Старк отчасти се досещаше какво изпитва човекът.

Блок е направил голям удар, с горчивина си помисли Матю: с един замах Катарина и Джулиана. Но ако Матю спомене името си пред полицията сега, Блок просто ще ги затрие при първа възможност. Такъв бе стилът на сержанта. Никакви пазарлъци, никакви издайнически улики. Това бе основната му сила, но и основната слабост.

— По дяволите — промърмори той, защото се сети за Вилхелмина.

Благодари на ченгето, чу как Ейдриан започва да обяснява, че съпругата му се обадила преди два часа от магазина, и се втурна към първия уличен телефон. Пусна няколко монети и набра номера в апартамента на Джулиана, където Вилхелмина отговори след първия сигнал:

— Ало?

— Старк се обажда — погледна към тъмното небе над Манхатън. — Мъж на име Фил Блок е хванал Джулиана и сестра ти. Ще се насочи към теб. После ще открие у коя от вас е нешлифованият Менестрел. Ако стигне при теб преди мен, не му казвай! Забави го. Тръгвам.

— Кой е този Фил Блок?

В солидния й, с плътен акцент глас не се долавяше и капка страх.

— Истинско чудовище, Вили. Пази се.

Затвори и си помисли „Райдър, кучи сине, ти започна всичко това. Всичко е по твоя шибана вина и ако нещо се случи с Пеперкампови или Невестулката, ще се разправям с теб, както трябваше да го сторя преди двадесет години.“

Махна на едно такси и пое обратно към апартамента на Джулиана. Минаха покрай пекарната. Ейдриан Фол стоеше отпред с ръце, напъхани дълбоко в джобовете на консервативното си кашмирено палто. Привлекателното му лице изглеждаше бледо и изпито на острата светлина на полицейските коли. Матю изпита съчувствие към мъжа. Сигурно не е лесно да си влюбен в представителка на семейство Пеперкамп.

 

 

Ръцете й не бяха пострадали.

Това бе първата свързана мисъл на Джулиана, докато караше на север по река Хъдсън, спазвайки ограничението за скоростта. Движението бе усилено. Задминаваха я коли със ски по покривите; през уикенда беше валяло сняг във Върмонт и според прогнозите се чакаха нови валежи. Карането на ски би било чудесно занимание. Джулиана не караше ски. Не й остана време да се научи, а и постоянно се притесняваше за ръцете си. Не заради това ходеше във Върмонт. И сега не отиваше там за това.

Първоначалният шок от болката поотшумя; в момента усещаше тъпо пулсиране отстрани, където се удари в рамката на вратата. Щеше й се да чуе гласа на майка си, който я подканва да пийне топло мляко, леко подправено с какао, и да си легне… Майка й, чиято болка вероятно…

— Господи! — промърмори тя, сетила се как изпращя ръката на майка й.

Баща й ще се поболее от тревога, но не смееше да му звънне; не можеше. Той ще настоява тя да се прибере веднага; има право да знае какво става. А тя не е в състояние да му обясни; не в момента; сама трябва да поеме отговорността си. Ех, да знаеше преди седем години, че вуйчо Йохан не се шегува и не е полулуд. Баща й ще обвини леля Вили, която никога не бе харесвал. Твърдеше, че само създава проблеми.

Леля Вили…

Ако не е в състояние да звънне на баща си, трябва да даде някакво обяснение поне на леля си — да й разкаже за случката в пекарната. Матю… И на него му беше длъжница, макар вече да не бе сигурна за какво точно.

Започна да се оглежда за отклонение по магистралата.

 

 

При пристигането на Матю в апартамента старата леля пиеше чай.

— Събери си нещата — подкани той. — Ще те изведа оттук. Същевременно си помисли: къде ли ще я сложа? В хотел. В „Плаза“. Тя има да се оплаква колко е скъп и луксозен, а той ще изпрати сметката на Фелди. Господи. Ей, я не се притеснявай, съветваше го навремето Невестулката, обикновено пострадват типовете, дето нямат чувство за хумор.

Невестулката. Джулиана. Катарина Фол.

Защо не се вслуша по-внимателно в приказките на Невестулката и не притисна Райдър в „Линкълн сентър“, когато имаше възможност?

Защо? Целият му проклет живот бе пълен с въпроса „защо“? Вилхелмина стана бавно, изля остатъка от хладния чай в мивката и изплакна чашата.

— Никъде няма да се крия — обяви тя на Старк.

— Недей да спориш с мен. Ще те изнеса на гръб, ако се наложи.

Тя вдигна плътните си вежди.

— Представи си какво ще си помисли портиерът. И от него има полза, не смяташ ли? Господин Старк, оценявам желанието ти да ме предпазиш, но не мога да избягам на безопасно място, когато тези, които обичам, са застрашени — остави чашата на плота и се извърна към него. Лицето й ясно говореше за огромно безпокойство. — Те са всичко, което ми е останало.

Той кимна сдържано, съзнавайки, че няма право да я командва; не че тя, подобно на прекрасната си племенница, би му обърнала и най-малко внимание, дори да го стори.

— Не очаквам да ме вземеш със себе си. Аз само ще те бавя, а ти изглеждаш толкова компетентен. Нямаш нужда от мен. Просто си върви и ме остави да постъпя, както смятам за редно.

Телефонът иззвъня и Матю скочи да отговори.

— Матю?

Стомахът му се сви от напрежението, което долови в тона й.

— Какво стана? Къде си?

— Проклетият ти Филип Блок отвлече майка ми. Срещнах холандеца Хендрик де Гийр. Той май тръгна след тях. Не знам. Аз… Той каза, че не бива да звъним в полицията.

— Прав е. Кажи ми къде си, Джулиана. Ще дойда да те взема.

— Между теб и този Филип Блок има повече, отколкото ми каза, нали?

— Да.

— Доразкажи ми го сега.

— Нарани ли те?

— Не. Добре съм. Майка ми запрати нож по него, но само поряза китката му — звучеше задъхана. — Кажи го на леля Вили, ако обичаш. Тя все смята, че мама е плаха страхливка.

— Къде си? — попита той отново доста грубо.

— Сенаторът Райдър също ли познава Блок?

— Да, по дяволите. Къде си?

— Той иска Менестрела. Ще тръгне и след леля Вили. Той и мен щеше да отвлече, но фраснах този тип… Питърс, а после Хендрик де Гийр ми помогна, защото мама му изкрещя да го стори и… — тя млъкна. Задави се. — Блок счупи ръката на мама. Счупи я все едно е клечка. Той е ужасен човек, нали? — отново замълча, после довърши: — Матю, кажи на леля Вили, че съм добре.

Старк стисна слушалката.

— Джулиана, нека да дойда при теб…

— Всичко е наред — заяви тя с равен тон. — Наистина. Това не е твой проблем, Матю. Не искам и ти да пострадаш.

— Мога да се оправя. Джулиана…

Но беше прекалено късно. Тя вече беше затворила. Леля Вили стоеше до него. Подаде му връзка ключове.

— Те са от нацистката кола на Джулиана — обясни тя. — Положително има и друг комплект и може да я е взела, но не ми се вярва. Намерих тези в стаята й. Отишла е във Върмонт.

— Откъде знаеш?

— Просто така, знам.

— Менестрелът? — попита той, а черно-кафявите му очи блеснаха. — Дяволите да ме вземат! Той е у Джулиана, нали?

Та аз дори не харесвам диамантите.

С основание, скъпа.

— Иди във Върмонт — настоя Вилхелмина.

— Откъде да съм сигурен, че просто не искаш да се отървеш от мен? — попита той и се сети как му обяви, че била дошла да храни котката чак в Антверпен.

Вилхелмина въздъхна; очите й се изпълниха с неясни чувства.

— Ти си влюбен в Джулиана, нали? — попита тя без видима изненада. — Мъж като теб едва ли е имал работа с много жени. По-скоро би изчакал и когато се появи подходящата, ще разбере.

Всяка клетка на тялото му крещеше, че старата жена е права, но на глас само просъска:

— Господи…

— Не си сигурен дали не целя просто да се отърва от теб — продължи тя. — Но разбери ме, Матю Старк: знаем, че дълбоко и силно държиш на Джулиана, а на нея нищо не бива да й се случи. Тя е последната от рода Пеперкамп. Не ти трябва да ми имаш доверие, а аз на теб.

— И бас държа, че няма много хора, на които имаш доверие.

Тя сви рамене с безразличие.

— Точно така.

Матю набързо й разказа за ножа и за Де Гийр, но дори да се изненада, тя не се издаде. Просто му даде адресите на гаража, използван от племенницата й, и на къщата й във Върмонт. Старк се досети, че се е захванала с миенето на пода едва след цялостното претърсване на апартамента. После Вилхелмина го изтика нетърпеливо навън. Напомни му да внимава за човека от другата страна на улицата, който наблюдава сградата.

Старк я увери, че ще се справи със ситуацията.

— Струва ми се, че би преживял окупацията — прецени тя.

От устата на Вилхелмина Пеперкамп, досети се Старк, това бе висш комплимент.

 

 

— Ще ви набавя Менестрела — заяви Катарина, навеждайки се напред, за да я чуе Блок в колата, която зави към Сентръл Парк Уест. Придържаше счупената си ръка, доколкото можеше, но изпитваше ужасна болка. Вече се бе подула силно. О, мамо, помисли си тя със сълзи в очите, помня колко беше силна. Блок седеше на предната седалка с един от хората си, а тя — на задната, с друг. Не бяха млади като Питърс; не й предложиха някакво облекчение за ръката. — Няма нужда да намесвате и другите.

Студените му, ясни, сиви очи се вторачиха в нея.

— Аз решавам.

— Ако докоснете дъщеря ми или сестра ми, няма да ви дам Менестрела — тя премигна от болка. — Не ме интересува какво ще направите с мен.

— Нито ви интересува как ще постъпя с тях? — той се извърна, все още бесен на себе си, задето не се справи докрай с Де Гийр: Трябваше да вземе момичето и да убие холандеца, а не да се сепва от налудничавия му свиреп поглед. Може би все още има вероятност да получи диаманта, а може би — не. Но каквото и да станеше, трябва да приключи с тази история. Има да мисли и за други работи; не на последно място да си подсигури безопасността. Без да поглежда назад към лекарката, процеди през зъби:

— Вече няма да рискувам.

Сърцето на Катарина заби по-бързо и й стана трудно да контролира дишането си. Но със сетни усилия на волята се въздържа да не припадне. Скоро ще пристигнат в апартамента на Джулиана. Трябва да се надява, че Хендрик я е отвел на сигурно място. Хендрик… За пореден път му доверяваше съдбата на близките си. Какъв избор имаше?

Какъв избор имаше и някога?

Загледа се в светлините на Сентръл Парк. Джулиана и Вилхелмина няма да са в апартамента. Трябва да вярва в това. Независимо от всичко, отново се обади:

— Губите си времето, сержант Блок. Можем още сега да отидем да вземем Менестрела.

— Да, би могло — отвърна й той свирепо. — Но просто няма да постъпим така.

 

 

Вилхелмина си приготви закуска от хляб и масло. Всъщност не с масло. При Джулиана имаше единствено някакъв нискокалоричен, безсолен и без холестерол маргарин, който старата холандка намери за отвратителен. Откри част от полусладък шоколад в шкафа и постави разчупените парченца върху хляба. Получи се нещо по-приемливо.

Портиерът се обади да съобщи, че някакъв Хендрик де Гийр е във фоайето и желае да види Вилхелмина Пеперкамп. Разбира се, знае, че е тук и, естествено, няма да се представи под чуждо име или да се опита да нахлуе незабелязано. Познаваше я прекалено добре. Не се съмнява, че ще го приеме, че няма никакъв избор.

На вратата се звънна и тя отиде да отвори. Постара се да не реагира при вида му: набит, суров, същият. За миг сините му очи се приковаха към нейните; тя му се усмихна снизходително, като видя, че е задъхан от умора.

— Остаряваш ли, Хендрик?

Той й отвърна на холандски:

— Винаги си умеела да пилиш нервите на мъжете, Вили.

Все още я наричаше Вили. Започна преди близо шестдесет години.

— Аз пиля нервите на всички. Влизай.

Тя му обърна гръб и се насочи към всекидневната, като се преструваше, че не я интересува какво прави. Йохан беше мъртъв, а сега и сестра й липсваше. А Джулиана бе хукнала за Менестрела. Нищо полезно няма да постигне, като гледа назад. Тя е длъжна да гледа напред.

Хендрик я последва в помещението и се загледа в рибите на Джулиана.

— Доста е странна, нали? Непредвидима, но жилава — обърна се към Вилхелмина, застанала до пианото, но не прекалено близо. — Предполагам, това е жилката на Пеперкамп у нея.

Тя остави остатъка от хляба и шоколада — беше й невъзможно да продължи да яде.

— Винаги си си падала по сладкото — отбеляза Хендрик.

— Едно от малките ми удоволствия.

— Това и цветята ти.

Тя сви рамене, но думите му я накараха да се замисли за дома си, за малкия си апартамент, за ежедневието. Цветята й навярно ще са умрели, когато се прибере. Пропусна да уреди някой да ги полива в нейно отсъствие.

Хендрик я наблюдаваше.

— Добре щяхме да живеем заедно, ако не бе избухнала войната. Щяхме да се стягаме един друг.

— Не мога да си те представя да живееш с мен в малък апартамент в Делфтсхавен, където да отглеждаме бегонии.

— Може би нямаше да е така. Вероятно щяхме да имаме яхта и да обикаляме моретата и океаните.

Тя изсумтя.

— Винаги си бил мечтател.

— А ти, Вили? Никога ли не си мечтала?

— Само за онова, което е било. Никога за онова, което е могло да бъде. Хайде стига глупости — погледна го ядно. — Какво търсиш тук?

— Да те отведа — отвърна той простичко.

Сърцето й прескочи глупаво; като ехо за девойката, която някога беше. Но тя отдавна се научи да не разчита някой да се грижи за нея. Сама ще се погрижи за себе си. Винаги го бе правила.

— Тръгвам след Катарина — продължи холандецът. — Обещах на Йохан, че нищо няма да я сполети… А също теб и Джулиана. Държа на думите си.

— И Йохан, естествено, не ти е повярвал — прекъсна го Вилхелмина суховато. — Всички сме чували обещанията ти и преди и им повярвахме. Но ти ще спасиш първо своята кожа, преди да се погрижиш за друг.

— Защо не допуснеш, че съм се променил?

Тя се изсмя. Обещанията нямаха тежест пред нея; само действията. И въпреки това една малка бунтарска частица от нея се надяваше, че този път Хендрик не лъже, нито заблуждава себе си. Винаги е бил такъв оптимист, пълен с големи надежди и велики идеи. Смяташе, че може да постигне всичко. Именно тази негова черта винаги бе привличала Вилхелмина. Като млад тя му придаваше жизненост, изпълваше го с енергия и надежда и те всички вярваха, че той е в състояние да постигне чудесата, за които се фукаше. Не въздействаше отблъскващо, а по-скоро освежаващо.

Не се е променил. Вилхелмина не възнамеряваше да му даде възможност да се докаже. Предпочиташе сама да е господар на съдбата си. И въпреки това усети, че й се ще поне този път той да се възползва от ситуацията, а не да изчаква или да се оттегли; да действа по убеждение, а не по необходимост.

— Менестрелът не е у Катарина, нали? — попита той, пристъпвайки към прозорците зад дивана.

Вилхелмина не отговори. Хендрик я погледна и се усмихна.

— Всичко е наред. Не е нужно да ми казваш. Ако Йохан бе дал Менестрела на Катарина, тя щеше да го хвърли в река Хъдсън. Ти и аз сме наясно колко го ненавижда… Но при Блок не е така. И когато открие, че камъкът не е у нея, ще я убие и ще се насочи към Джулиана, а и към теб, Вилхелмина. Дори може да се появи, преди да е напълно сигурен у коя от трите ви е. Такива се неговите методи.

— Само да дойде. Джулиана я няма, а мен не ме е страх.

— Не е изключено желанието ти да се сбъдне — прекъсна я Хендрик мрачно. Гледаше надолу към улицата и кимна на Вилхелмина. Тя пристъпи и застана до него. Двама мъже се придвижваха бързо към входа. — Това е Блок и един от неговите хора.

— Има портиер…

Хендрик се изсмя и тя съжали за проявената наивност. Той продължи:

— Ако Блок ме завари тук, ще ме убие. Тогава едва ли ще съм в състояние да помогна.

Вилхелмина сви безразлично рамене.

— На мен ми се струва, че той и без това ще те убие на даден етап.

— Вероятно — ухили й се. — Ще те зарадва, нали, Вили? Но отмъщението никога не е така сладко, както очакваме. Само ненавистта ти към мен те държи още жива.

Той се насочи към вратата. Вилхелмина го докосна по ръката, но не за да го спре. Той сякаш го знаеше. Очите му бяха така сини, както ги помнеше и ги бе виждала в сънищата, които никога не успя да контролира или да прогони. Коя е тя, за да променя станалото? Да, той е жив дявол, но тя невинаги го бе смятала за такъв. Това също бе част от миналото.

Тя попита забързано:

— Докосвал ли си я някога?

— Не — отвърна той. — Никога.

И побягна. Както преди.

 

 

По-старата холандка не говореше английски, което ядоса Блок, но той прецени, че по-малката сестра ще превежда; а и не срещна особени затруднения да я накара да разбере какво точно желае. Насоченият пистолет „Магнум 357“ намали необходимостта от превод. Той го размаха и й кресна да извади дебелия си задник през вратата, което тя и направи.

Позволи си да се отпусне за миг и отслаби бдителността си; именно тогава тя замахна с проклетия нож, който можеше да разсече слон с един удар. Притисна го към гърлото му, преди той да има възможност да застреля глупавата кучка. Като идиот се поколеба за част от секундата, защото не искаше да вдига повече врява, след като насила си проби път край портиера. А ако стреля сега, последната постъпка на старата жена ще бъде да забие шибания нож в гърлото му. А дори и да не постъпи така и той да успее да я застреля, оставаше проблемът с шума и неразборията, която щеше да последва.

Съществуваше и шансът диамантът да е у нея. Вилхелмина Пеперкамп му трябваше жива.

Тя изсумтя, очевидно го наруга на холандски, хвърли ножа и се насочи към асансьора.

— Господи — промърмори Блок едва чуто; изпита задоволство, че никой от хората му не е наоколо да види разигралата се сценка.

Избягваше да я погледне в очите, докато слизаха. Прецени, че му е дала да разбере какво иска да му каже.

Във фоайето пътьом подбра човека си; той бе успял да убеди портиера да не звъни в полицията. Колата им се появи на входа и те влязоха, като Блок здравата блъсна старата холандка. Хенсън, човекът на пост пред сградата, се беше присъединил към тях. Не изглеждаше особено щастлив и преди да стигнат следващата пряка, сержантът знаеше защо е така.

— Старк беше тук — съобщи Хенсън.

Блок изруга. Трябваше лично да се погрижи за Матю Старк, когато беше във Вашингтон. По дяволите, защо не му видя сметката преди двадесет години във Виетнам!

— Каза ли му нещо?

— Не.

Блок не му повярва.

— Дали портиерът ще се обади в полицията? — попита Хенсън.

— Грижи, грижи — отвърна Блок неопределено. — Но какво значение има? Нали сме свободни?

Хенсън се облегна назад, ала не изпитваше никаква увереност. Скрупули ли има този тип, или просто е изплашен, чудеше се Блок. Не му допадаше особено нито едното, нито другото. Повечето от бойците му не струваха. Но това скоро ще се промени; още един проблем, не за решаване в момента обаче.

Нареди на шофьора да даде газ, защото искаше да пристигне колкото е възможно по-бързо на летището в Ню Джърси. После просъска на двете жени, които не преставаха да ломотят на холандски, да си затварят шибаните уста. По-младата бе красива жена с изискани маниери, но бледа и потна заради счупената ръка. А и — Господи — как си личеше колко го ненавижда. По-дъртата го наричаше нацист. Блок изпита облекчение, че когато захвърли ножа, не знаеше за ръката на сестра си.

— Е, дами — подхвана той престорено весело, — искрено се надявам една от вас да ме отведе при нешлифования Менестрел. Иначе ще се наложи да открия къде Де Гийр е скрил хубавата малка Джулиана Фол. И тогава ще си направите едно щастливо семейно събиране.

Не се съмняваше, че на даден етап ще се наложи да открие Джулиана Фол, независимо какво ще направят майка й и леля й. Тя вече знаеше прекалено много и е в състояние да го разпознае. Свидетел, който би отвел към него. Но му беше ясно също, че нищо няма да спечели, като им го съобщи; за момента като най-добра стратегия възприе връщането в лагера — там щеше да прецени точно в какво положение се намира. Ако извади късмет, момичето, холандецът и Железния сами ще дойдат при него.

Ако не, той ще тръгне да ги издирва.