Ан Харъл
Диамантен огън (16)

15

Американският сенатор Самюъл Райдър-младши си придаде внимателно пресметнат вид на замислен, но овладян човек, гледайки през ореховото бюро към тапицирания с винена кожа стол, където седеше Хендрик де Гийр — изпомачкан, с пепелява кожа на лицето, изхабен, изморен стар човек, вонящ на пот и джин. Райдър не изпитваше никакво състрадание. Помощниците му предложиха да извикат охраната — дори го умоляваха да им позволи да я извикат, — но той отказа. Настоя да въведат Де Гийр в кабинета му, в спокойния, официален интериор на работното място на американски сенатор.

Помещението оставаше непроменено от дните, когато тук се помещаваше Самюъл Райдър-старши — дългогодишен сенатор от Флорида. Когато го избраха, Сам си спомни за всички мебели, междувременно оставени на съхранение: бюрото, килимите, столовете, декоративните предмети. Всичко. Самият той прибави едно-единствено нещо: портрет. Правен малко преди смъртта на сенатор Райдър, той пресъздаваше образа на човека, запомнен с неговите бебешки сини очи и изключителна проницателност. Сега висеше на стената зад бюрото, зад гърба на сина му, където Сам-младши нямаше да го вижда.

— Абсолютно ли си сигурен, че диамантът не е бил у Йохан Пеперкамп? — попита Райдър, прикривайки паниката си предизвикана от думите на холандеца, който сбито и без емоции му разказа за случките през последните няколко дни в Амстердам. — Трябва да е бил у него!

— И аз така мислех — спокойно потвърди холандецът.

Уби ли го? — въпросът изгаряше съзнанието на Райдър, но той не го изрече на глас; вместо това се насилваше да си втълпи, че подробностите от постъпките на Де Гийр не са негова работа. Облиза устни и прекара ръка по лъснатата повърхност на бюрото. Отказваше да срещне безизразния, впит в него поглед на холандеца, сякаш по този начин щеше да се откъсне още повече от събитията, които сам задвижи.

— У кого е тогава? — попита Райдър.

— У никого. Менестрелът е загубен… Ако въобще някога е съществувал.

Райдър удари с ръка по бюрото.

— Трябва да е съществувал и е изключено да се е загубил!

— Защо? Защото ти не желаеш да е така?

— По дяволите, човече. Знаеш ли какво означава това?

Холандецът се облегна още по-назад в стола и заприлича на човек, който всеки момент ще заспи — или ще умре. Чувстваше се напълно празен.

— Означава, че се налага да измислиш друг план, за да набавиш пари за Блок — отвърна той. — Ти си умен мъж, сенатор Райдър. Все ще ти хрумне нещо. След смъртта на Рейчъл Стейн вече не ме държиш в ръцете си. Дори да знаех къде да открия Менестрела, нямаше да изпитвам задължението да ти го набавя. Ако преди да тръгна за Антверпен, бях научил какво се е случило с нея, дори нямаше да замина.

— Не допускам тя да е била единственият ти мотив, за да се съюзиш с мен. Изигра ролята на фактор, но Пеперкамп са твои приятели…

— Така беше преди много, много години. Опасявам се, че към днешна дата с радост биха узнали за кончината ми. Нали знаеш какво каза Рейчъл Стейн за мен? Всичкото е истина.

— Ти ли я уби? — попита внезапно Райдър с тих, прегракнал глас и почти моментално съжали за думите си. Не му се вярваше, че е изрекъл подобно обвинение. Защо не е така овладян и непроницаем като Де Гийр или както винаги се е държал Матю Старк Железния. Пилотът, с когото всички войници искаха да летят. Умението му, невероятното му чувство за дълг, стабилните нерви, фактът, че на него винаги може да се разчита, бяха все високо ценени качества от войниците, които транспортираше, прехвърляше от позиция на позиция или на които помагаше в битка. Самият Райдър никога не предизвика подобно уважение. Това бе нещо, с което се научи да се примирява.

Холандецът извади пура и джобно ножче, клатейки глава с престорено съжаление.

— За какъв ли човек ме мислиш, щом смяташ, че ще убия стара жена, че ще я бутна да падне на леда? — въздъхна, сръчно отряза връхчето, прибра ножчето и пъхна пурата в устата си. — Седях в колата ти, когато Рейчъл е починала. Нямах никакъв интерес да убивам Рейчъл Стейн. Вече й бях сторил достатъчно злини.

Хванал глава с ръце, сякаш да предотврати разпадането й, Райдър разтърка челото си.

— Значи въпреки всичко има вероятност да е нещастен случай.

Откъм Хендрик де Гийр долетя студен неприятен смях. Незапалената пура продължаваше да виси между устните му.

— Ти си глупак, сенаторе — сляп, невиждащ глупак. Не вярваш в тази възможност, както и аз не вярвам. Съобщил си на сержант Блок за Рейчъл, нали? Той е в състояние да организира смъртта на една стара жена със същата лекота, с която шантажира сенатор на Съединените щати.

— Той не ме шантажира — възрази Райдър рязко. — Помагам му да оглави самоиздържащи се военни сили, готови да се бият за свободата…

— О, пожали ме, сенаторе! От доста време съм на този свят. Не е нужно да се оправдаваш пред мен. Какво точно разказа на Блок?

Райдър не отговори веднага. Кръстоса ръце на гърдите, опря се на бюрото и остана неподвижен известно време, докато овладее гнева и отвращението си към холандеца. В този момент най-важно бе да разсъждава ясно. Трябва да реши колко да каже на Хендрик де Гийр и с какво да се захване сам. Как ли ще реагира холандецът, ако узнае цялото съдържание на разговора му с Блок?

Де Гийр обаче прояви нетърпение. И както винаги се оказа изключително проницателен.

— Казал си му всичко, нали?

— Не съм…

— Не ме лъжи! — холандецът не повиши глас, но напрегнатият тон направи сините му очи още по-пронизващи. Той се премести напред в стола: привидното му безразличие се стопи. — Снесъл си на Блок всичко, което знаеш за Менестрела.

— Наложи се… Не виждаш ли? Слушай, Де Гийр, познаваш Блок. Той иска да получи диаманта. Трябва да му го набавиш, не разбираш ли? Ако не го сториш… За бога, човече, в противен случай сам ще тръгне да го издирва. Искаш ли това да се случи?

— Проблемът не е мой — заяви холандецът, изразявайки цялото си отвращение.

Райдър изпита нужда да скочи на крака и да пледира за каузата си, но го обхвана познатото чувство на колебание, липсата на увереност как да постъпи.

— Не мога да контролирам Блок. Той ще отиде при всички от жените Пеперкамп и няма да ги остави на мира, докато не се убеди, че диамантът не е у нито една от тях или докато не го открие. Другата възможност е да иска аз да свърша работата, независимо от изричното ми нежелание да ме замесват в такова начинание. Няма да допуснеш това да се случи! Де Гийр, за бога — помогни ми!

Хендрик де Гийр запали пурата с клечка кибрит, дръпна, загаси клечката и я пусна върху бюрото на сенатора, където нажежената й главичка прогори политурата. Стаята се изпълни с дима от пурата. Без никакво видимо удоволствие холандецът погледна Райдър, усмихна се и оповести:

— Ще помогна единствено на себе си.

 

 

Алис Фелдън не изпита облекчение, когато съзря Матю Старк да влиза в новинарската зала на „Газет“. Седеше както обикновено на бюрото си: с очила, вдигнати на главата; днес ноктите й бяха лакирани в „Африканско виолетово“. Старк трябва да е прекарал не повече от няколко часа в Антверпен. Тя току-що се върна от горния етаж, където се скара с хората, които даваха парите: роптаеха колко много пътува Старк нагоре-надолу, харчи парите на вестника, а налице няма никакъв видим напредък по материала — бил той къс, среден или дълъг. „Вие настоявахте да дам шанс на този тип“ — изтъкна тя.

„Да — отвърнаха й, — но имате ли представа колко струва един полет до Белгия?“

Старк мина покрай бюрото й; под разкопчаното му черно кожено яке се виждаше черна риза. А на краката — неизменните ботуши, разбира се. Алис се опита да си го представи по чехли, ала не успя. Небрежността на този мъж граничеше с невъзпитание. Но тя знаеше, че той не се замисля за тези неща. Хората са свободни да го приемат или не. Хич не му пукаше.

— Мислех, че си в Антверпен — подхвана тя.

— Бях.

— И?

Черно-кафявите очи се взряха в нейните.

— И сега съм тук.

— Глупак — възкликна тя без капчица страх. — Искам информация докъде си стигнал и материала до час. Не може да ти се има доверие, Старк.

— Зиглер тук ли е?

— Забрави. Няма да прави повече справки за теб. Не разполагам с хора, които да си губят времето с някаква съмнителна история. Докажи ми, че си по следите на нещо важно и ще ти осигуря колкото помощници искаш. Дай ми факти, да те вземат дяволите! Но дотогава си сам.

— Няма значение — промърмори Старк, все едно че не беше я чул. Оглеждаше се из широкото, относително празно помещение. — А, ето го. Лакът ти е страхотен, Фелди. Така ноктите ти са съвсем като на ламя.

— Старк, говоря ти сериозно!

Дари я с една от бавните си, обезкуражаващи усмивки.

— Винаги си сериозна, Фелди. Поотпусни се.

— Ако не дойдеш с материал и този път, мързеливият ти задник ще изхвърчи оттук. Сериозно ти говоря.

— Не ми звучи особено заплашително — увери я той.

Тръгна към Арнолд Зиглер, който, отегчен до смърт, захранваше с хартия обемистия ксерокс. Начинаещ журналист или не, но беше облечен в черен костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Алис си помисли, че сигурно разполага със странични средства. Господ е свидетел, че не е възможно да се облича с такива дрехи от парите, които получава в „Газет“. Уплаха, но и вълнение се изписаха по лицето му, когато забеляза Старк. Но петминутният разговор същата сутрин с Алис му изясни на чия страна трябва да застане. Той я погледна въпросително.

Тя кимна. О, по дяволите — защо не? Някой друг може да захранва ксерокса с хартия.

 

 

Със здравите си, не особено елегантни обувки, износеното палто и малкия сак, стиснат здраво в ръка, леля Вили изглеждаше пообъркана, след като минаха митницата на летище „Кенеди“.

— Откъде ще хванем автобуса? — попита тя.

— Ще вземем такси — отвърна Джулиана и тръгна напред.

— Такси? Защо? Няма ли автобуси?

— С такси е по-лесно. Хайде.

Вилхелмина не каза нищо повече, но Джулиана усещаше неодобрението на старата холандка. Американците са екстравагантни и прахосници. Защо трябва племенницата й да харчи пари за такси, когато има обществен транспорт? Материалното благополучие не означаваше нищо за леля Вили, както и неудобството да се ползва влак или автобус. Джулиана се зачуди как ли би реагирала леля й на скъпата спортна кола, която държеше в гараж. Рядко я караше, обикновено, за да избяга при случай във Върмонт.

Върмонт. Шуджи. Сега, когато вуйчо й е мъртъв, дилемите отпреди няколко дни и се струваха съвсем тривиални.

Когато мен вече няма да ме има — бе казал вуйчо Йохан с тихия си глас, — Менестрелът ще бъде твой и ще правиш с него каквото искаш. Никой не може да ти каже кое е правилно и кое — не. Ти ще трябва да решиш. Разбираш ли ме, Джулиана?

Не беше го разбрала. Най-големият нешлифован диамант в света, тайнствеността, с която бе обграден, легендата, митът, традицията. Всичко й звучеше така невероятно. Гърлото й се сви, като се сети за тихия интелигентен мъж с благия горд поглед, появил се в гримьорната преди седем години в Делфтсхавен. Веднага почувства родството с него — сякаш можеше да направи каквото иска, да се представя, за която иска и въпреки всичко той щеше да е готов да я подкрепи. Ти си последната от рода Пеперкамп — й каза той. Дотогава никога не се бе замисляла за това. Пеперкамп бяха непознати за нея.

Прибра нешлифования Менестрел и се опита да го забрави. И както пожела той, никога не спомена за камъка пред майка си или пред леля си.

Сега не бе сигурна как да постъпи. По време на полета до Ню Йорк многократно обмисляше дали да не сподели с леля Вили, че диамантът е у нея, да поиска съвета й. Но се въздържа. Наистина ли бяха умирали хора заради Менестрела? Ами ако, съобщавайки на леля Вили, я изложи на опасност?

Аз самата в опасност ли съм?

Макар че Вилхелмина идваше за първи път в Щатите, нито изглеждаше впечатлена, нито задаваше въпроси за забележителностите на Манхатън, край които минаваха. Джулиана не си даде труда да й обяснява. Леля й щеше само да възкликне: „А, Световният търговски център, така ли?“

Вилхелмина, отпусната на разръфаната седалка, свъсила вежди, мислеше. По едно време се обади:

— Дали твоят журналист се е върнал във Вашингтон?

— Не знам. Възможно е, предполагам. Не е изключено да се свърже с мама.

— От нея няма да изкопчи нищо — отбеляза Вилхелмина уверено.

— Подозирам, че си права. Самата аз така и никога не успях.

— Значи просто трябва да го открием и да разберем какво се готви да прави. Ти ще се погрижиш за него, Джулиана. Аз ще се заема с Катарина.

— Аз? Лельо Вили, Матю Старк няма да изтърпи присъствието ми.

— Е, и?

— Нямам никакво намерение да го следвам като кутре и да размахвам опашка от радост.

— Олеле, колко сме горди. Но не разбирам какво значи това с кутрето и опашката.

— Няма значение. Просто смятам, че ти и аз ще постигнем повече, ако действаме заедно.

— Значи така смяташ? И с каква точно информация разполагаме, за да действаме?

— Ти и мама знаете кой е Хендрик де Гийр. Като начало не е зле да кажете и на мен.

Леля Вили изсумтя възмутено.

— И какво точно ще постигнем? Ще разберем ли къде е? Не, няма. Ще ни каже ли какво е намислил този сенатор Райдър? Не, няма. Ще разберем ли дали смъртта на Рейчъл и Йохан е по Божията воля? Не, няма. Ще…

— Добре, лельо Вили, разбрах какво намекваш. Но продължавам да смятам, че е редно мама да ми каже какво е станало в Амстердам.

— И аз. Не е моя работа обаче да я заставя да го направи.

— Лельо Вили…

— Сигурна ли си, че шофьорът знае какво прави? Ненавиждам автомобилите. Не ми се иска след целия този път накрая да загина на магистрала в Ню Йорк.

Джулиана въздъхна и отново опита:

— Лельо Вили…

— Но ако се случи, кремирайте ме. Не се охарчвайте да връщате тялото ми в Холандия.

— Невъзможна си.

— Да, знам. Но съм честна.

— До лудост — отсече Джулиана.

 

 

Главата му щеше да се пръсне от умора и раздразнение. Матю се впусна в нови самообвинения: защо спомена пред Джулиана, че е тръгнал за Антверпен. Да изпусне подобна информация пред нея означаваше да й връчи безплатен билет и да я отпрати към летището. Как не прецени, че ще го последва?

Но трябваше да признае, че изпита известно задоволство, когато налетя на нея в сградата, където живееше вуйчо й. Значи не е дотам самовглъбена, та да не дава пет пари за стария шлифовчик на диаманти, който на всичкото отгоре й е и роднина. Значи още, че е достатъчно жилава и упорита, за да рискува поне да разбере какво точно става.

И не на последно място, че перспективата да се срещне с него в Антверпен ни най-малко не я е смутила.

Сега обаче приключението свърши. Вуйчо й е мъртъв; двама души са мъртви. Прекалено голямо съвпадение според Старк. Рейчъл Стейн и Йохан Пеперкамп имаха нещо общо с Отис Реймънд и неволите му. Както и със Сам Райдър, и с Фил Блок. Каквото и да ставаше, Матю не виждаше оправдание да въвлича още по-надълбоко Джулиана Фол и старата й налудничава леля в цялата каша. Никакво насърчаване повече, никакви въпроси.

Правете каквото искате, мили дами, но ме оставете сам и стойте настрана от тази история.

Ала Джулиана знае нещо за нешлифования Менестрел, помисли си той; напълно съзнаваш, че е така, нали, мой човек? А вероятно и лелята е наясно. Но най-добре зарежи чувствата, по дяволите, и се придържай към фактите.

Поклати решително глава. Виждаше тъмните красиви очи на Джулиана Фол, които се напълниха с непроляти сълзи, когато съобщи за вуйчо й. Та тя е пианистка, за Бога. Нека се забавлява с Джей Джей Пепър. Той не е в състояние да контролира какво прави тя, но е редно да контролира себе си.

И онова, което ще направи, е да я остави на мира.

Арнолд Зиглер пъхна пред него лист.

— Открих некролога за Пеперкамп — заяви той гордо. — Само два реда. Останалото е повторение на материала, който вече ти показах. Починал е от сърдечен удар в Амстердам. Той е част от отиващо си вече поколение висококвалифицирани и опитни търговци и шлифовчици на диаманти, които винаги са избягвали лазерите и компютрите. Съпругата му е била Ан Визар. Баща й е убит от нацистите в концентрационен лагер. Починала е преди десет години.

— Благодаря — кимна Старк.

— Няма за какво.

— Искаш ли да ми направиш още една услуга?

Арнолд пристъпи от крак на крак.

— Добре.

— Виж какво ще изровиш за Филип Блок — о.з. сержант — подаде на Зиглер листче с имена, нахвърляни по време на полета от Белгия. — Опитай и с тези хора. Дано се окажат от полза.

— Търсиш ли нещо специално?

— Да. Нужно ми е да разбера къде се намира.

 

 

Сградата, в която живееше Джулиана, бе възмутителна, разбира се, но Вилхелмина се въздържа от коментар, докато племенницата й я преведе край униформения портиер към мраморното фоайе, а оттам — към лъскавите асансьори, обслужвани от усмихнати мъже. Джулиана обясни, че Сентръл Парк Уест привлича доста творци, а на нея й е удобно тук, понеже се чувства като себе си. Вилхелмина се зачуди как може човек да се чувства като друг. Тя възприемаше мястото като музей или кралски палат.

А самият апартамент? Толкова много ключалки, толкова много стаи! Джулиана предложи на леля си да избере, която иска спалня, освен „синята“ или „розовата“.

— Аз използвам синята — добави Джулиана.

— А розовата?

— Там живее приятелката ми Джей Джей, когато е в града; дрешникът е пълен с неща, които е оставила.

— О!

Вилхелмина тръгна на разузнаване. Влиза и излиза, влиза и излиза. Преброи дрешниците, баните, бюрата, камините, картините, вазите. Намери известна утеха, когато установи, че буквално всичко е покрито с прах. Може би материалните придобивки все пак не означаваха кой знае колко за Джулиана?

Избра спретната, оскъдно обзаведена стая в задната част на апартамента — най-малката спалня. Джулиана си взе душ, докато Вилхелмина разглеждаше. Сега й се усмихна от прага, омотала косите си в голям бял пешкир.

— Това е стаята на прислужниците на предишните собственици, лельо Вили.

— Нима? Очарователна е.

— Искаш ли да видиш мама още днес следобед?

— Да, разбира се.

— Нали знаеш, че няма да иска да си говорите пред мен.

— Тогава ти ще си тръгнеш. А сега побързай и се облечи.

За по-кратко, отколкото Вилхелмина предполагаше, че е нужно на племенницата й, Джулиана се появи във всекидневната, облечена в хубаво пъстро мохерно палто, с черен мохерен шал върху все още влажните коси. На рамото й висеше кожена чанта.

— Ще вземем автобуса от спирката отсреща и ще стигнем до Пето авеню — предложи Джулиана, — а оттам пеша до Медисън, или ако предпочиташ, да отидем с такси.

— С автобуса е чудесно — одобри Вилхелмина и закопча палтото си.

Отвън мъжът, застанал на ъгъла до автобусната спирка, привлече вниманието й; стоеше облегнат на едно дърво. Имаше солиден вид, изглеждаше приятно, някъде към тридесет и пет годишен, с месесто лице, облечен в шлифер, с шапка. Вилхелмина забеляза, че ги наблюдава, докато пресичаха от „Бересфорд“ към спирката.

Качиха се в автобуса, а той махна за такси. Сигурно не само знаеше маршрута на автобуса, но и накъде са тръгнали. Не че имаше някакво значение. Нямаше да се затрудни да ги проследи и с такси и да слезе на тяхната спирка.

— Лельо Вили, има ли нещо?

Джулиана реагира добре на оня тип, който ги проследи до Белгия. Вилхелмина се изненада какво самообладание и контрол демонстрира Джулиана. И сякаш момичето изпита истинска гордост от постъпката си, което беше добре. Според Вилхелмина човек трябваше да действа, воден от собственото си отношение към риска, а не за да направи впечатление или да шокира някого. Житейският й опит я научи, че именно тогава започваха неприятностите. По-добре да си имаш работа с открит страхливец, отколкото с прикрит страхливец. Тя ненавиждаше перченето.

Независимо от всичко, да те следят в Европа е съвършено различно от това да следят дома ти. Вилхелмина поклати глава.

— Не, няма нищо.

— Значи и ти го видя, нали? Мъжът на ъгъла?

— Да.

Джулиана се усмихна, а очите й блестяха.

— Все едно сме героини от роман на Агата Кристи.

— Джулиана…

— Всичко е наред, лельо Вили — имаше не само сериозно, но и изненадващо решително изражение. Ще се справи с възникналата трудност, няма да се разпадне на парчета. — Ще се оправим.

В последното, разбира се, Вилхелмина, не се съмняваше.

 

 

Сержант Филип Блок нахълта с гневна крачка в рибарската хижа и с ритник измъкна стола изпод бюрото, като вложи цялата си натрупана ярост в този един-единствен жест. Не седна — чувстваше тялото си сковано от напрежение, сякаш щеше да се разпилее на парчета като ударена с брадва цепеница.

Този идиот, Райдър, помисли си той. Проклет, шибан идиот!

Блок се постара да се успокои. Подобен стрес не е полезен за здравето му: трябва да приема нещата по-спокойно. Райдър няма да поумнее за една нощ. Пуснал Хендрик де Гийр да си прави каквото иска, а сега Йохан Пеперкамп е мъртъв и Райдър няма представа нито къде е холандецът, нито къде е диамантът.

Господи!

Райдър, който нищо не разбираше от хора, заяви, че Де Гийр бил пияница и си тръгнал сам. Просто изчезнал. Блок не му вярваше. Де Гийр си имаше причини да не убие Райдър и така да заличи този задник. Но каквито и да бяха тези причини, Блок не им се доверяваше и щеше да се подсигури вонящият холандец да не се насочи към него.

— Господи — просъска той през стиснати зъби. — Защо трябва всичко да правя сам?

Беше толкова просто. Сега, когато старецът е мъртъв, се насочваш към жените Пеперкамп. Вилхелмина Пеперкамп, Катарина Пеперкамп, Джулиана Фол. Обръщаш се към тях една по една. Посочваш, че братът или вуйчото непременно е направил уговорка нешлифованият Менестрел да се предаде на една от тях. Посочваш и какво означава това: диамантът е у една от трите. И им даваш да разберат, че го искаш. Те спорят, дърпат се, но ти ги сгащваш и казваш: „Или Менестрела, или…“ Една от тях го доставя и бинго!

Няма какво да се маеш. Трябва да вярваш, че камъкът е у една от тях.

А след като го получиш, го шлифоваш, лъскаш, даваш го за оценка и довършваш заличаването на всякакви възможни останали следи, които биха те издали. Следи от типа на Рейчъл Стейн. Не е нещо кой знае какво. Просто дреболии, които трябва да се изпипат, за да се постигне по-мащабната цел. А целта оправдава средствата. Като нещата, които бе вършил във Виетнам.

След това го превръщаш в пари — най-големият в света, вече шлифован диамант, и пред теб се разкриват големите възможности.

Но за да постигнеш каквото и да било, не бива да разчиташ на шибани лаици.

— Нямам твоята маневреност — бе изхленчил Райдър.

Господи.

— Матю Старк души наоколо, разбери! Знаеш какво мисли за мен.

— Същото каквото и аз, Сами.

Блок изсумтя. Вече се поуспокои малко. Да, Райдър е прав по отношение на Старк: не можеха да си позволят да допуснат копелето да им се качи на главите, да се опита да им попречи. Май е време той и Железния — Господи, как ненавижда тъпите прякори — да се разберат.

Седна зад бюрото и вдигна телефонната слушалка.

 

 

Джулиана завари майка си, седнала натъжена в един отдалечен ъгъл на кухнята в пекарната с чайник пред себе си. Леля Вили й съобщи за смъртта на брат им и отиде отпред в магазина — както обясни, да си вземе кафе и нещо за ядене. Джулиана знаеше, че не е така. Леля й искаше да остави племенницата и сестра си да поговорят насаме.

— Само не споменавай за нашия човек с шлифера — прошепна й леля Вили.

Джулиана и без това нямаше подобно намерение. При слизането им онзи остана зад автобуса, а когато пристигнаха, ги чакаше пред пекарната. Леля й му махна. Джулиана хем се ужаси, хем се възхити.

— Не е ли редно да съобщим на полицията? — попита тя.

— Защо? Защото някакъв мъж на Медисън авеню пуши цигара?

— Той ни проследи.

— Вярно. Но дори да успеем да го докажем, какво ще им отвърне той? „Почитател съм на Джулиана Фол. Тя е толкова красива“ — обясни Вилхелмина и махна нехайно.

Решиха да го оставят да чака навън на студа.

Катарина прехапа устни щом видя дъщеря си и по страните й потекоха сълзи.

— Слава богу, слава богу. Така се тревожех.

Взе ръката на Джулиана и силно я стисна, сякаш да се увери, че наистина е пред нея. Джулиана седна. Раздразнението спрямо майка й изчезна. Чувстваше се така виновна. Единственият брат на майка й бе мъртъв. Самата Джулиана го обичаше, макар да не го познаваше особено добре. Знаеше толкова малко за смъртта.

— Съжалявам, мамо… че те разтревожих, за вуйчо Йохан, за всичко.

Катарина кимна; прие извинението охотно, както винаги, с пълно доверие в дъщеря си. На Джулиана само й остана да се чуди какво ли би направила майка й, ако знае, че от седем години нешлифованият Менестрел е у нея.

Няма да разбере, даде мълчалив обет Джулиана. Ще си мълча. Ще измисля как да се справя с тази история, без да се налага да й го съобщавам.

— Всичко е наред — пророни Катарина.

— Мамо, аз…

Но Джулиана откри, че й е невъзможно да продължи. Как да настоява за отговори от майка си сега, когато болката и шокът са още така силни. А и всъщност имаше ли право да настоява да узнае какво се е случило с майка й години преди да я роди? Какво става с правото на майка й да не сподели с дъщеря си определени събития от своя живот? Ако аз имах дете, запита се Джулиана, щях ли да искам да знае всичко, което съм правила? Не е ли редно някои чувства, събития, решения да останат лични?

— Искам да знаеш колко съжалявам за вуйчо Йохан — каза тя. — Наистина, през последните години не се виждахте често, но съм наясно, че това няма нищо общо с чувствата, които изпитваш към него. По свой начин той бе един от най-близките ти хора. Сега го разбирам.

Катарина прехапа долната си устна и пусна ръката на Джулиана, за да избърше потеклите сълзи.

— Какво ще правиш?

— Не знам — отвърна Джулиана искрено.

— Не работиш ли върху концерта на Шопен?

Джулиана се усмихна, надигна се и нежно прегърна майка си.

— Ти си толкова невъзможна, колкото и леля Вили, само че не по същия начин. Но много те обичам, мамо.

— И аз те обичам — прошепна Катарина. Изправи гръб, пое си дълбоко въздух и доби решително изражение. — Кажи на леля ти Вили да дойде.

 

 

— Е, Железния?

Матю моментално разпозна гласа и седна назад в стола.

— Блок?

— Май не си взимаш бележка от предупреждение, а?

— Ти ще кажеш.

— Моят човек те е забелязал в Антверпен.

По дяволите, помисли си Старк. Колко можеше да изглупее? Въобще не му мина през ума, че Блок ще изпрати някой да наблюдава магазина на Йохан Пеперкамп, квартирата му.

Ами Джулиана?

Пак — по дяволите! Щом Блок е имал човек пред дома на Пеперкамп, значи той е видял и нея, и старата й леля. Колко знаеше това копеле?

Блок, доволен от себе си, продължи:

— Видели са те при дома на стареца малко след като Джулиана Фол и Вилхелмина Пеперкамп са се озовали там. Чувам, че тази Фол е страхотна красавица. Ти как мислиш?

— Мисля, че трябваше да ти разбия скапаната глава на парчета, когато имах тази възможност.

— Да, но ето докъде стигна, като я караш по правилата. Но това е минало. Ти ме безпокоиш в момента. Искаш ли да ти кажа какво знам?

— Не.

— Осведомен съм за посещението ти в „Линкълн сентър“ вечерта, когато там са били Райдър и онази жена — Стейн, както и за пътуването ти до Ню Йорк да видиш Джулиана Фол, а после до Антверпен, за да търсиш вуйчо й. И знаеш ли защо си бил на тези места, сър! Защото старата ти дружка Отис Реймънд се е разбъбрил пред своя кумир Матю Старк.

— Дай да говоря с Невестулката — каза Старк ледено.

— Не е на разположение в момента.

— Това пък какво означава?

— Доверих му се, така да знаеш. Опитах се да му подам ръка. Но понякога така се случва, че…

Старк усети как всичко у него замръзна.

— Само да посегнеш на Отис и ще те подгоня, Блок. Не ми пука къде се криеш. Ще те намеря.

— Не си бъркай носа в тази история — продължи Блок невъзмутимо и добави с известен сарказъм: — Железния.

— Блок…

Сержантът затвори.

Е, Железния, току-що насадихме задниците си в големи лайна, сър.

Това бяха думи на Отис Реймънд. Матю прокара ръка през косите си и се опита да си възвърне равновесието. Невестулката никога не я караше по правилата, нито се притесняваше дали ще се измъкне жив от Виетнам. Не го чакаше никакво бъдеще; нямаше и кой знае какво минало; за него съществуваше само настоящето. Отнасяше се към картечницата си с повече грижа, отколкото мнозина други стрелци. Но пък и плака като дете при неуспеха им да се намесят навреме, за да окажат помощ на попаднал в беда взвод; върнаха се по-късно — прекалено късно, — колкото да приберат труповете. Гордееше се с медалите, с животите, които спаси. Но почти не говореше за животите, които отне. Само онзи един-единствен път.

Просто правиш онова, което трябва. Преценявам, че времето ми е свършило и толкоз. И те би трябвало да постъпят по същия начин. Разбираш ли ме? По дяволите — май не. Все пак нали аз съм този, дето стреля!

Беше прав поне за известно време. Към края на първата служба Старк се прехвърли на друг вид хеликоптери. Наричаха ги „змии“. Искаше да има възможност и той да стреля. Но се оказа, че не се почувства по-добре. По онова време вече нищо не можеше да го накара да се чувства добре. „Змиите“ нямаха нужда от стрелци, така Отис и той се разделиха. Но не за дълго. Прехвърлиха го при разузнавателните хеликоптери и Невестулката отново стана негов стрелец. Лудият, дръзкият, глупавият, грозен Отис Реймънд. Вярваше, че един ден някой ще направи филм за него. Най-добрият стрелец във Виетнам, често казваше за себе си той. Сигурно имаше право. Нали остана жив? А и направиха филма. Ала Отис така и не прочете ЗК, пък и Матю все не успя да подскаже на стария си боен другар, че лудият героичен самотен стрелец и в книгата, и във филма е моделиран по Отис Реймънд.

Матю се почувства страшно празен и ужасно самотен.