Ан Харъл
Диамантен огън (14)

13

Отис Реймънд се навря в една от бараките за риболовни принадлежности и се стовари по гръб върху вонящия дюшек на койката. С опакото на кльощавата си ръка избърса малко от мръсотията и потта от лицето си. Едновременно се потеше и трепереше. Не беше студено колкото във Вашингтон, но във всеки случай повече, отколкото бе свикнал. Досегашните му участия в разни кампании ставаха в страни с горещ климат. Обичаше топлината дотолкова, че вече не понасяше студа. Дори казваше на колегите си: „На мен ми дай комари, дизентерия, малария, а вие си задръжте снега.“

Изпитваше чувството, че усеща как кокалите му дрънчат. Непрестанно слабееше; вероятно е хванал глисти или нещо подобно и му липсваха сили да се мери с по-младите бойци. А и с някои от по-старите, които полагаха огромни усилия да са постоянно във форма. Господи, колко години навърши? Четиридесет? Никога не си е представял, че ще живее толкова дълго.

Изсмя се и се надигна, възкликвайки на глас:

— Та това живот ли е!

И главата си не усещаше наред. Прекалено много алкохол и наркотици, макар че Блок бдеше строго за такива неща. Едва ли самият Господ Бог проявяваше толкова безкомпромисност по въпроса. Но Отис постоянно намираше начини да заобиколи правилата и наредбите; дарбата му в това отношение не му изневеряваше. И в момента разполагаше със скрита бутилка. Но нямаше да има особено значение дали ще я изпие или не. Каквото и да правеше напоследък, постоянно мислеше за старите времена и за типовете, които е спасил; но повече за онези, които умряха. Още помнеше как някои от окаяните тъпи нещастници — онези без късмет — крещяха за майките си, гаджетата си или съпругите или как просто крещяха, без думи, и виждаше кръвта, разпилените им вътрешности, вонята на смъртта по тях. Понякога се налагаше той и Старк да потопят хеликоптера във вода, за да отмият кръвта и плътта.

И след Виетнам бе виждал хора да умират, но не беше същото. Вероятно защото вече и възрастта му си казваше думата или просто защото не му беше за първи път, или просто защото вече не му пукаше; наистина не беше същото. Пет пари не даваше дали самият той ще умре. Когато отиде във Виетнам, въобще не смяташе, че ще оцелее. А когато все пак оцеля, нямаше представа какво да прави със себе си. Да се върне вкъщи и да бере домати?

Живееше все така, без да му пука дали ще умре или не. Господи, ако умре, това ще е, докато рискува хилавия си врат, за да помогне на Райдър и да предаде информация на Старк.

— Шибана работа — промърмори той и измъкна бутилката. — Райдър е глупав задник… А и Старк… Какво, по дяволите, искат да направя? Да ги прецакам ли?

Отпи направо от бутилката и отново легна. Дюшекът гъмжеше от буболечки. Всяка сутрин се будеше изпохапан от тях. Да ги вземат дяволите. Но всъщност не му пукаше.

— Е, Старк, приятелю — сълзи напираха в очите му. — Човече, разчитам на теб.

Мат измъкна Райдър от кашата веднъж, но Отис ни най-малко не схващаше този факт като основна причина пак да намесва Старк. Вярно, искаше да помогне на Сам, но защо? Защото повече от това искаше Старк да сгащи Блок. Той вероятно е единственият, който е в състояние да го стори. Ако не се откаже да напише статията, рано или късно ще се домогне до лагера.

Някой трябваше да спре Блок. Сержантът бе като див звяр. Винаги е бил такъв. Отис нямаше обяснение защо се записа при скапаняка, освен че му липсваха други ангажименти, а и Блок предлагаше добри пари. Старк прозря що за човек е сержантът още от самото начало и предупреди Отис, но той не му обърна внимание; също както не обърна внимание на баща си, който постоянно му повтаряше, че може да се прибере вкъщи, да живее с него и мама, да си намери редовна работа, да се храни нормално. Господи, откога не беше виждал стария? Пет години? Шест? Сигурно вече е умрял.

Отпи отново. Топлата течност се стече около устата му и покапа по дюшека — дано убие някоя и друга проклета буболечка. Блок живееше в основната сграда; като баровец, копелето му мръсно.

Ех, ако го видеше Старк сега, подхили се Отис и си представи как приятелят му впива в него черните си очи и без думи му казва колко глупав задник е щом приема Блок да му дава заповеди. И да го упреква, защото не му каза от самото начало, че Блок е замесен в тази история. Какво значение имаше? Благодарение на Отис Реймънд Матю Старк се бе захванал вече с материала. В най-скоро време всички ще благодарят на Отис. Да, точно така. Невестулката ще се окаже в основата на спасението на тъпия задник на Райдър и на провала на Блок.

Добрата стара Невестулка.

Никой никога не бе очаквал, че ще се справи с нещо. Но той се открои с точната си стрелба и го забелязаха. „Ще те използваме, приятелче“ — обещаха му военните и го направиха стрелец от хеликоптер във Виетнам.

Ухили се и затвори очи. Смъдяха го поради безсънието, поради прекалено лошия начин на живот и прекалено многото проклети спомени. Но по дяволите. Всички си струваха. Старк някога му казваше: „Ей, чудесно се справяш, Невестулка.“ Това бе някога. Във Виетнам. Когато Отис дори не бе толкова смел, а по-скоро луд. Но сега постъпваше смело. Съзнаваше рисковете, знаеше какво прави. Да… След като приключи тази история, ще си измъкне медалите, ще се пофука малко.

Вратата на бараката се отвори с изскърцване и Блок влезе заедно с двама от охранителите си: като ги види човек, да си помисли, че цял ден са ловили риба. Блок беше чист, дори с изгладени дрехи. Редом до него Отис винаги се чувстваше като мръсен слизест червей.

Отис избърса покапалото по брадичката си уиски. Не му пукаше дали Блок ще забележи бутилката. Присви очи и погледна към сержанта и двамата му придружители; мислено прокле, задето не затварят шибаната врата — през нея нахлуваше студ.

— Реймънд — обади се Блок.

По навик Отис стана. Вече само военните закони имаха някакъв смисъл за него; изглежда, винаги само те са имали смисъл. Прибра онова, което бе останало от корема му.

— Сержант?

— Напускал си лагера, Реймънд — тонът не търпеше възражения. Не ставаше въпрос нито за упрек, нито за съмнение. — Ходил си в града без разрешение.

Нямаше смисъл да отрича, затова Отис продължи да гледа право напред. Не разбираше защо, но не виждаше нищо. Дори не тъмнина, а просто празнота. Нищо. Доста странно наистина.

Блок пристъпи по мръсния под.

— Звънял си по телефона оттам. Искаш ли да ми разкажеш на кого се обади?

— Необходимо ли е, сержант?

— Не — отвърна Блок тихо, почти тъжно. Но Отис не се подведе. Блок нямаше чувства. — Май наистина няма нужда, Реймънд. Позвънил си във Вашингтон. Говорил си с Матю Старк, нали?

Отис нито помръдна, нито каза нещо. Какъв смисъл да блъфира? Блок вече е наясно с кого е говорил и какво е казал. Блок знаеше всичко. Отис нито се изненада, нито се впечатли; дори не се изплаши. Такъв си беше Блок. Но има нещо: Старк знае как да се справи с него. Отис искаше да предупреди Старк, че Блок е по следите му, но все едно. Мат е печен.

— Реймънд?

Отис небрежно почеса ухапаната си от буболечка ръка и изведнъж се усмихна. Не бе загубил разсъдъка си въпреки всичко. Неконтролируемите видения насън или наяве не бяха плод на болното съзнание на лунатик.

Това бяха сънища на мъртвец.

Да, помисли си той, Блок не може да ме убие. Аз вече съм мъртъв.