Ан Харъл
Диамантен огън (13)

12

Вилхелмина поля цветята на прозореца в кухнята. Не спа добре и когато телефонът иззвъня, не й се отговаряше. С никого не й се говореше. Но който и да беше, щеше да звънне отново. Примирена, остави лейката и вдигна слушалката.

Мъж с равен глас с фламандски акцент се представи като Мартин Декер от Антверпен. Вилхелмина тихо изсумтя. Не питаеше особена слабост към белгийците.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя и откъсна едно изсъхнало листо от цветята.

— Нали имате брат Йохан Пеперкамп?

— Да.

— Аз съм негов хазяин.

Мъртъв е, помисли си Вилхелмина, без някакво определено чувство. Брат ми е мъртъв.

— Не желая да ви плаша ненужно — продължи Декер забързано, — но господин Пеперкамп не се е прибирал в апартамента от онзи ден. Току-що го потърси един мъж — търговец на диаманти. Твърди, че брат ви не е бил и в магазина си, а му дължи няколко диаманта. Това не е в стила на господин Пеперкамп, както съм убеден, че знаете. Чудех се дали имате представа къде е.

Вилхелмина смачка листото между пръстите си.

— Не съм виждала Йохан повече от пет години — отвърна тя. Дори сега, когато се замисли, си даде сметка, че вероятно и от по-отдавна. Сви рамене. — Той е зрял човек. Не е изключено да си има приятелка.

— Не ми се струва вероятно.

Нито пък на Вилхелмина. Много по-възможно е брат й да се е разхождал по кея и да е паднал във водата. Винаги е обичал океана. Йохан остаряваше и след кончината на съпругата си, към която изпитваше силна привързаност, живееше сам. Клетата Ан. Беше така добра и прекрасна — не приличаше на Вилхелмина.

Нотка на раздразнение се прокрадна в тона на Мартин Декер.

— Госпожице Пеперкамп, ако не ви интересува…

— Не съм казала подобно нещо — Вилхелмина бе свикнала хората да й се обиждат. Макар да не бе жестока или лоша, липсваше й изтънченост и отдавна престана да се преструва, че я притежава. Беше пряма и толкова. — Проверихте ли в апартамента му? Да не е мъртъв в леглото си?

Белгиецът се сепна от тази директност.

— Проверих. Там го няма.

— Хммм… От години не е отсъствал и ден от работа.

— Точно това имам предвид.

Тя въздъхна и отново откри, че се опитва да прогони образа на Хендрик де Гийр. Правеше го от четиридесет години. Дали изчезването на Йохан има нещо общо с присъствието на Хендрик в „Линкълн сентър“, смъртта на Рейчъл Стейн и появата на сенатора Райдър? Уф, раздразнено си помисли тя и хвърли листото в боклука.

— Май е най-добре да дойда в Антверпен и да видя какви ги върши брат ми.

Хазяинът се съгласи и затвори доволен, че е прехвърлил бремето на други рамене. Толкова често става така, помисли си Вилхелмина, и толкова често тези рамене са именно моите.

 

 

Джулиана вървеше по тихите тесни улички на Делфтсхавен, като се опитваше да остави свежия въздух да разкара познатата й до болка умора и дезориентираност след полет със самолет. Реши да последва Матю Старк в Антверпен, но като мине първо през Ротердам и леля Вили. Не познаваше добре Антверпен, не говореше езика и нямаше представа как да стигне до апартамента на вуйчо Йохан — затруднения, с които, безспорно, ще се сблъска и Матю. Но предпочиташе да е на крачка пред него, а не рамо до рамо, и определено не две-три крачки назад. Искаше да стигне до вуйчо Йохан преди Старк.

От пекарната на майка си се отправи директно към летището и пристигна в Холандия рано сутринта. Лесно хвана автобус за Ротердам, а после — такси до Делфтсхавен, където реши да повърви няколко преки, за да си прочисти главата, преди да потропа на вратата на леля си. Поспа малко в самолета и се опита да измие част от розовия цвят на косите в малката облицована с неръждаема стомана тоалетна. Ако някой я разпознае, репутацията й силно ще пострада, но както Матю Старк би й казал — не съществува голяма вероятност за това.

Престана да мисли за него, когато звънна на вратата на леля си. Вилхелмина Пеперкамп не бе най-обичаният човек, но Джулиана чувстваше, че на нея може напълно да се разчита.

Старата холандка в безформена вълнена рокля, плътни чорапи и груби обувки застана на прага. Косите й бяха подстригани късо без някаква специална прическа. Не носеше грим.

— Джулиана? — сините й очи се присвиха при вида на племенницата й, застанала на площадката. — Ти си, нали? Какво е станало с косата ти?

Джулиана прекара пръсти през косите си, твърди от гела и щръкнали във всички посоки след дългия полет, но не благоволи да даде на леля Вилхелмина обяснение. Вилхелмина бе упорита, кисела, трудна и критична. Никога нищо не й харесваше. Без ни най-малко усилие караше хората да се чувстват безпомощно и глупаво. Никога не би разбрала Джей Джей Пепър. Изведнъж Джулиана се изпълни със съмнение дали постъпи правилно, като пристигна. Леля Вилхелмина с лекота може да й каже, че е постъпила неразумно, и да я отпрати да си върви вкъщи.

— Да, аз съм — отвърна лаконично Джулиана.

Да става каквото ще, помисли си тя. Все пак — ето ме тук.

— Тогава влизай — покани я Вилхелмина без видима изненада. Отвори вратата и внимателно огледа кадифената рокля и размазания грим на племенницата си. — На младини и аз имах такава рокля. Но мисля, че на теб ти стои по-добре.

Комплимент ли беше това? Джулиана не знаеше как да го възприеме, особено като се сети как преди седем години леля й проспа холандската й премиера, а после без никакво смущение си призна стореното.

— Разбира се — продължи Вилхелмина, — това бе преди петдесет, дори повече години. Но ако ние, възрастните, не бяхме дали тоалетите си от по-младите години в магазини за дрехи втора употреба, какво щяхте да носите вие лудите млади днес?

Джулиана се изненада, чувайки собствения си смях.

— Знаех, че няма да е само комплимент.

— Моля? — озадачи се леля й.

— Няма значение.

Според майка й и ограничения личен опит на Джулиана с леля й, Вилхелмина Пеперкамп рядко правеше комплимент, който да не полее някак със студена вода. Сякаш иска човек да не си помисли, че е мила. Джулиана се зарадва, че вторият по големина океан в света дели семейство Фол от леля Вили, макар разстоянието да не й пречеше да критикува по-малката си сестра. Съвсем ясно даде да се разбере, че не одобрява факта, дето Катарина не е научила Джулиана на холандски. Това, че самата Джулиана не проявяваше особен интерес да научи холандски — нещо, за което по-късно съжаляваше, но не и като осемгодишна, — нямаше никакво значение за леля Вили.

— Не изглеждаш изненадана, че ме виждаш — отбеляза Джулиана.

— Изненадите са за младите.

Малкият спретнат апартамент на леля Вили се състоеше от всекидневна, кухня и спалня. Мебелите бяха стари, но добре поддържани и по повечето прозорци имаше цветя. Джулиана последва пълната си леля — така позната, а едновременно и непозната — в кухничката.

— Точно приготвям за път сандвичи — обясни Вилхелмина, заставайки пред плота.

Тя отряза няколко тънки резена от изсъхналата питка „Гауда“.

Джулиана седна до масата, застлана с избеляла, ала все още годна за ползване покривка, и погледна купчината глинени саксии — стари, но здрави.

— Заминаваш ли някъде?

— В Антверпен.

— Но и аз именно… — Джулиана се спря.

Вилхелмина отхапа от парченцето сирене.

— Именно какво, Джулиана? Не обичам да си играя игрички. Предпочитам прямотата.

За да избегне отговора, Джулиана пое предложеното от леля й сирене на върха на ножа. Не обичаше изсъхнала „Гауда“, понеже вкусът му й се струваше прекалено остър. Така обаче спечели миг, в който помисли: ако разкаже на леля Вили всичко направо, не е изключено тя да се затвори и да не сподели нищо пред племенницата си. Все пак е по-голямата сестра на майка й.

— Защо ще ходиш в Антверпен? — попита Джулиана уж нехайно. — Нали не идваш при нас в Ню Йорк, защото мразиш пътуването?

— Антверпен не е така далеч, както Ню Йорк — Вилхелмина внимателно зави питката и я прибра в хладилника. — А е истина, че не обичам да пътувам. Веднъж годишно посещавам приятели в Алкмар. Водят ме на панаира на цветята и ме хранят изобилно, защото ме съжаляват.

Джулиана не успя да прикрие изненадата си.

— Защо те съжаляват?

Вилхелмина се засмя.

— Защото съм стара и сама. Винаги когато се върна, някое от цветята ми е или повехнало, или умряло. Ти отглеждаш ли цветя?

— Не. Имам златни рибки.

— Рибки ли? Ядеш ли ги?

— Разбира се, не! Те са ми домашните любимци.

— Сантиментални американци — промърмори Вилхелмина и продължи да приготвя обяда.

Извади половин дузина бисквити от кутията и приготви термос с чай.

Джулиана я наблюдаваше захласнато.

— Антверпен не е ли на два часа път от Ротердам с влак?

— На около час и половина — затвори термоса. — След войната винаги нося храна със себе си. Веднъж, като си познал глада… — махна с ръка и не довърши. — Майка ти знае ли, че си тук?

— Не — отвърна Джулиана гузно. — Тръгнах някак спонтанно.

— Трябва да й се обадиш и да й съобщиш къде си.

— На нея няма да й хареса.

— Естествено, че няма. Нали е майка!

Джулиана погледна старата си леля и изведнъж се сепна от собственото си невъзпитано държане. Едва сега й хрумна, че трябваше да й предложи да помогне с опаковането на сандвичите. Но пък леля Вили винаги изглеждаше така самоуверена.

— Разговаряла ли си с мама наскоро?

— Да. Обади ми се да ми каже за Рейчъл Стейн.

— Каза ли ти още…

— Разговорът ни е личен, Джулиана. Хайде, иди й се обади. Можеш да използваш моя телефон, но не говори дълго. Разговорите са скъпи.

Под зоркия поглед на леля Вили Джулиана набра номера в апартамента на родителите си на Парк авеню. Както и се надяваше, попадна на икономката, която обеща да предаде на Катарина и Ейдриан Фол, че дъщеря им е извън града и се е обадила, че е жива и здрава.

— Не й каза къде си — отбеляза Вилхелмина, когато Джулиана затвори.

— На тридесет години съм. Лельо Вили, въобще ли не ти е любопитно защо съм тук?

Вилхелмина прибра сандвичите в книжна кесия.

— Сама ще ми кажеш, когато му дойде времето. Хайде да вървим в Антверпен.

— Но откъде знаеш, че съм тръгнала за…

— Джулиана, не съм глупачка — старата холандка облече вълненото си палто и пъхна пакета с храна под мишница. Джулиана побърза също да сложи палтото си. — Харесва ми това палто от миеща мечка — отбеляза Вилхелмина. — Обикновено носиш кашмир и коприна.

— Но ти си ме виждала едва няколко пъти.

— И какво от това?

Джулиана се предаде.

Леля Вили не умееше да шофира, естествено. Взеха подземния трамвай до централната гара; разписанието включваше много влакове за Антверпен. Джулиана винаги се наслаждаваше на пътуванията си из Холандия — пренаселена държава с един от най-високите жизнени стандарти в света, тук разчитаха на модерни, добре разработени системи за масов транспорт. Дори леля Вили не се оплакваше. Намериха си места и тя настоя Джулиана да се настани до прозореца заради гледката.

— Хубаво е, че си тук — отбеляза леля Вили. — Така заедно ще разберем какво става с вуйчо ти.

Джулиана моментално застана нащрек; дори като се имат предвид събитията от последните няколко дни, можеше да се каже, че е и леко изплашена.

— Какво искаш да кажеш? Какво е станало?

— Седни и се успокой.

Скована и обидена, Джулиана седна, но сърцето й се свиваше болезнено. Сети се как не успя да се свърже с вуйчо Йохан по телефона. Ако Матю Старк се е добрал до името му, и е на път за Антверпен, същото можеха да сторят и други.

Но как? Кой? Защо?

— Слава богу — отбеляза леля Вили. — Опасявах се да не направиш нещо глупаво, като да припаднеш. Кариерата на пианистка винаги ми се е струвала несериозна, но, изглежда, те е подготвила по-добре за живота, отколкото си давам сметка.

— Какво става с вуйчо Йохан? — настоя Джулиана.

Вилхелмина кимна и изрече стоически:

— Изчезнал е.

 

 

Някой от изключителния Диамантен клуб на „Пеликанстраат“ № 62 даде на Матю адреса на магазина на Йохан Пеперкамп и го упъти как да стигне до „Шубстраат“. Докато вървеше по оживените сиви улици в квартала на диамантите, той оцени и свежия въздух, и топлината на слънчевите лъчи; и двете му помагаха да преодолее умората, натрупала се в очите и мускулите. Не спа по време на полета. Не успяваше да се отпусне във въздуха, ако самият той не пилотираше, но дори и да си беше у дома, се съмняваше дали ще заспи.

Не бе очарован от себе си заради начина, по който се държа с Джулиана. Тя бе музикант и имаше други предпочитания. Каквото и да стане с Невестулката, вината няма да е нейна — дори да укрива информация; какъвто, по дяволите, явно беше случаят. Невестулката имаше възможност да се измъкне в деня, когато му се яви във Вашингтон. Трябваше да остави Сам Райдър да затъне в собствените си лайна (както Отис Реймънд цветисто се изрази), вместо да предприема рисковани опити да спасява кожата на сенатора. Понякога Старк забравяше, че Отис проявява и самостоятелен характер. Добре тренираният, опитен боец знаеше как да се справя с опасността. Матю вече не е негов пилот; няма защо да продължава да се чувства отговорен за Отис Реймънд.

Но точно така се чувстваше.

По дяволите, мина му през ума, ти просто не искаш нещо да се случи на това магаре.

В мрачната сива сграда на „Шубстраат“ едър мъж от охраната съобщи на Матю на английски със силен акцент, че много, много съжалява, но има лоши новини относно Йохан Пеперкамп.

Старк автоматично придоби характерната си бдителност, придобита и като журналист, и като войник. Никога не бе срещал Йохан Пеперкамп. Той е вуйчо на Джулиана. Е, и какво от това? Ти просто събираш факти. С овладян глас попита:

— Какво искате да кажете?

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но господин Пеперкамп е мъртъв. Узнахме преди няколко минути — като удари едрите си гърди, пазачът поясни: — Лошо сърце. Пък и възрастен вече. Умрял в Амстердам.

Старк се опита да не мисли за хубавите дълбоки очи на Джулиана Фол, хем изпълнени със загриженост за вуйчо й, хем решителни, че ще го опазят от настойчивия американски журналист. Успя да разкара образа и се съсредоточи върху работата си в момента.

— Кога е станало?

— Не знаем откога е мъртъв. От ден или два. Не повече. Намерили са тялото в Joclenhoek — еврейския квартал в Амстердам.

Матю се опита да овладее раздразнението си: нима е дошъл не където трябва? Успя обаче да попита спокойно:

— Кога замина за Амстердам?

— Онзи ден. Тръгна следобед с някакъв мъж, но не казаха кога ще се върнат. Не знам дали са отишли в Амстердам заедно.

— Вие видяхте ли другия мъж?

— Да.

— В състояние ли сте да ми го опишете?

Пазачът изгледа Матю с внезапно подозрение.

— Защо?

— Приятел съм на семейство Пеперкамп — отвърна Матю бързо. — Познавам племенницата му — Джулиана Фол.

— А, знам я. Пианистката. Мъжът с господин Пеперкамп беше на около шестдесет и пет, седемдесет години, светлокос, говореше холандски, това помня. Но нямам спомен за името.

— Хендрик де Гийр?

— Възможно е, но както ви казвам, не го запомних.

Трябва да е бил той, помисли си Старк. Постоянно убягващият му холандец… И още една нишка, водеща към Пеперкампови.

— Знаете ли дали господин Йохан се е занимавал с диамант, наречен нешлифованият Менестрел, или дали е имал представа за него?

Невежеството на американеца предизвика усмивката на пазача.

— Менестрелът не съществува по мое мнение. Той е само един мит — усмивката му стана надменна. — Никой тук не го приема на сериозно.

Бас държа, че коренно ще променят отношението си, помисли си Старк, ако някой го открие. После, с чувство на вина, си припомни неподправената готовност на Джулиана да защити вуйчо си. Крещеше й, че има опасност приятелят му да пострада, а ето че мъртъв се оказа вуйчо й.

— Някой съобщи ли вече на близките му?

— Не знам.

След доста настойчивост Матю успя да получи адреса на стария шлифовчик на диаманти, но не таеше надежди да открие нещо полезно там. И въпреки това, прецени той, за да доведе нещата докрай, е добре да погледне. Бе готов всячески да отложи необходимостта да погледне бледото, красиво лице на Джулиана Фол и да види какво става с него, след като узнае, че забавата свърши, че авантюрата й е приключила, преди да започне, и че вуйчо й е мъртъв.

 

 

Леля Вили настоя Джулиана да хапне. „Прекалено си кльощава“, отбеляза тя. Изтощена от бързото напускане на Ню Йорк — винаги бе по-трудно да се лети от запад на изток, отколкото от изток на запад — Джулиана трябваше да признае, че сандвичът и горещият чай й подействаха добре. Помогнаха й да запълни онази празнина у нея, която постоянно й напомняше за пребиваването й в Европа, хукнала след журналист, който определено няма да погледне с добро око на факта, че го следват. Какво би направил Матю Старк, ако разбере, че нешлифованият Менестрел е у нея? Какво би направил всеки друг от замесените в тази история? Майка й и леля й Вили не знаеха. Тя спази обещанието, дадено на вуйчо Йохан, и не им каза.

Сякаш никаква празнина не гнетеше леля Вили. Изяде спокойно и без никакъв коментар обяда, но не посегна към бисквитите. Джулиана предположи, че ги пази за краен случай — земетресение или атомно нападение. Естествената уравновесеност на Вилхелмина Пеперкамп караше хората около нея — а и сестра й от другата страна на океана — винаги да се чувстват неадекватни. Но Джулиана, която редовно си имаше работа с някои от най-амбициозните и готови да се съревновават помежду си хора на света, бе по-скоро очарована, отколкото отблъсната от маниера на леля си.

— А сега — обяви леля Вили, приключила с обяда — трябва да ми кажеш всичко, свързано с пристигането ти тук.

— Защо аз да съм първа?

Леля Вили събра няколкото паднали в скута й трохички и попита:

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам. Не става въпрос за това.

— А за кое? Джулиана, аз не съм като майка ти. Ти си нейна дъщеря и тя не споделя с теб миналото си, защото смята, че така ще те предпази — Вилхелмина сложи малката колекция от трохички върху езика си. — Ти не си моя дъщеря, но дори и да беше, според мен не е възможно хората да бъдат защитени от миналото.

Джулиана се съгласи, понеже отдавна се дразнеше от неохотата на майка си да сподели това минало, но на глас отбеляза:

— Няма да стигнеш далеч с мен, ако критикуваш майка ми.

— Не я критикувам. Просто казвам истината — погледна покрай Джулиана към прозореца. — Говори, ако желаеш.

— Искам, лельо Вили, но защо трябва да правиш нещата толкова трудни? Добре де, няма значение. Ще започна с това, че в момента не знам много, а онова, което знам, ме обърква.

— Едно по едно — посъветва я леля й.

Джулиана въздъхна и започна от срещата си с Рейчъл Стейн, дошла на чай при майка й, и продължи нататък, като пропусна единствено да отбележи, че знае за Менестрела — къде се намира и цялата свързана с него тайнственост и легендарност. Леля Вили я изслуша, без да я прекъсва, и когато Джулиана приключи, старата холандка се облегна на седалката и затвори очи. За пръв път Джулиана забеляза колко набраздена и суха е кожата на Вилхелмина.

— Опасявам се, че нещата не изглеждат особено розови за Йохан — пророни тя накрая. — Матю Старк спомена ли как е попаднал на неговото име?

— Не.

Джулиана изпита страх за вуйчо си, когото помнеше като мек, добър и културен човек.

Ще се отърве от Менестрела незабавно, ако с това би му помогнала; на него или на когото и да било. Но той я предупреди — преди седем години — да не се поддава на подобни изкушения. Каза й да не споделя, че знае за съществуването на Менестрела и никога, никога да не действа, преди да прецени какви точно рискове крие това. „Не обръщай внимание единствено на последствията от непредприемането на действия, бе й казал той. Погледни също към последствията, ако се предприеме нещо. Имай предвид с кого точно ще си имаш работа, какво биха направили тези хора, ако знаят, че камъкът е у теб или ако по някакъв начин го вземат. Струва ли си да се спаси един живот, ако това ще доведе до загубата на няколко?“

Все сериозни въпроси. Навремето й се сториха мелодраматични.

— Лельо Вили, имаш ли представа какво става? Познаваш ли този Хендрик де Гийр? Имаш ли подозрения относно неговата роля?

Вилхелмина отвори очи. Изразът върху лицето й бе сериозен.

— Не мога да кажа със сигурност какво точно става, но що се отнася до Хендрик де Гийр — да, познавам го. Той е жив дявол.

— В какъв смисъл? Откъде го познаваш. Мама…

— Да, и майка ти го познава. И Рейчъл Стейн го познаваше. Ние всички го познавахме, Джулиана. Той беше наш приятел преди, а и по време на войната.

— Но ти току-що каза…

— Много добре знам какво казах. Хендрик предаде нашето приятелство и докато не поговоря с майка ти, няма да ти кажа нищо повече за него. Но трябва да си предпазлива с него, Джулиана.

— Знаеш, че не постъпваш честно — възропта племенницата й.

Вилхелмина сви безразлично рамене: очевидно не я занимаваше дали постъпва честно или не.

— А Рейчъл Стейн? Нея откъде я познаваш?

— О, Рейчъл… — погледът на Вилхелмина се смекчи и Джулиана долови тъгата й; и гнева. — Рейчъл не биваше да пострада по този начин. Няма никакво извинение. Абсолютно никакво. Тя бе добра жена, Джулиана, мила, забавна, тъжна приятелка и вероятно един от най-интелигентните хора, които някога съм познавала. Да можеше да я видиш каква беше преди войната. Как само дяволито святкаха очите й! Тя и брат й бяха при мен по време на окупацията. Бяха евреи, затова трябваше да сме изключително предпазливи.

— Ти си ги укривала? — леля Вили кимна. Жестът й не изразяваше нито доволство, нито гордост. — Но аз нямах никаква представа. Мама никога не ми е споменавала нищо за това.

— А защо да го прави? Мнозина криеха евреи, но това не се оказа достатъчно. Десетки хиляди бяха убити. Събираха ги като добитък, отвеждаха ги, държаха ги гладни, измъчваха ги, разстрелваха ги или ги тровеха с газ. Моята постъпка спаси двама души. Двама много близки, важни за мен хора, но все пак — само двама.

— Независимо от това…

— Нямам причина да се хваля.

Джулиана се опита да си представи леля си четиридесет години по-млада. Рейчъл Стейн, майка й, Вилхелмина. През какво ли са минали като млади? Били са по-млади, отколкото е тя сега. Дали самата тя би имала куража да укрие евреи от нацистите? Щеше й се да е така. Но и се молеше никога да не й се наложи да узнае. Това е нещо, помисли си тя, което никога не бива да бъде подложено на изпитание.

— Семейство Стейн трябва да са ти много благодарни, лельо Вили — отбеляза тя.

— В някои отношения, да. Но е трудно — добави Вилхелмина суховато. — Те бяха превърнати в жертви, Джулиана, преследваха ги единствено защото са евреи и просто защото аз не съм еврейка, се озовах в положение да имам власт над тях. Същото се отнася за майка ти, вуйчо ти, баба ти и дядо ти. Можехме да им помогнем, но можехме и да ги унищожим.

— Но си избрала да им помогнеш.

— Да съм избрала? Не съм сигурна. За мен никога не е съществувал въпросът как трябва да постъпя. Това е все едно да станеш сутрин от леглото. Просто се събуждаш. Не очакваш някой да ти благодари, защото си го направил.

Джулиана кимна и усети, че е бясна на майка си, защото никога не е споделила с нея нищо по въпроса. От какво си въобразяваше, че предпазва дъщеря си? За момента обаче изостави тези мисли.

— Мислиш ли, че Рейчъл Стейн и брат й някога са искали да имат шанса да ти се отблагодарят?

Леля Вили я погледна истински смаяна.

— За какво? Те нищо не ми дължат. Никога не са ми дължали. И без това не успях да им помогна по толкова много начини.

— Не те разбирам.

— И се надявам никога да не ме разбереш, Джулиана. Никой от нас нямаше особен контрол над съдбата си, но те — още по-малко от другите. Рейчъл и нейното семейство не са единствените, на които помогнахме. Имаше и стачници, и мъже на възраст между осемнадесет и петдесет, които също отвеждаха в трудовите лагери. Наричахме ги onderduikers.

— Какво значи?

— Скритите хора. Onderduik означава да се гмурнеш отдолу. В Холандия нямаме големи гори или пещери. За да укриваме хората, ги настаняваме по таваните или в мазетата. Под носа на самите немци. Но семейство Стейн останаха при нас най-дълго. В продължение на почти пет години живеехме заедно, постоянно се страхувахме да не ни разкрият, рядко разполагахме с достатъчно храна или топлина. Понякога си пиляхме взаимно нервите. Естествено е. Подобно съжителство поражда и омраза, не само благодарност — дишаше тежко. — Но прекалено много се разбъбрих. Майка ти ще ми се сърди.

За миг Джулиана остана смълчана. Гордееше се с леля си, удивляваше се на стореното от нея, от смелостта й, но прецени, че ако го изрече на глас, само ще си навлече раздразнението й. Вместо това попита:

— Мама при вас ли живееше по онова време?

— Историята си тя ще ти разкаже сама.

— Но Рейчъл Стейн дойде в Ню Йорк специално да я види!

— Точно така.

— Лельо Вили, знаеш така добре, както и аз, че мама няма да ми каже нищо, по дяволите.

Вилхелмина подсмръкна.

— Мери си думите.

— Имам право да знам!

— Нима?

— Добре — примири се Джулиана, разбрала, че е победена. Не искаше да губи време в безсмислени спорове. — Във вестника пишеше, че Рейчъл Стейн е дошла в Съединените щати след Втората световна война. Защо?

— Тя и Абрахам предпочетоха да не остават. Не можеха. Тяхната общност, родителите им, приятелите им, всички бяха убити. А и страната ни беше унищожена. Току-що бяхме преживели страхотен глад. Холандия е освободена едва през пролетта на 1945 — почти година след Франция и Белгия. Съюзниците имаха план да направят коридор през югоизточната част на страната и оттам да навлязат в Германия, като поемат контрола върху три от основните реки и изолират немските части, окупирали Холандия. После Съюзниците щяха да се насочат към Германия. Ако планът се бе осъществил, войната за нас щеше да е значително по-кратка.

— Но не е бил осъществен — предположи Джулиана, която имаше ограничени познания за Втората световна война.

— Не — отвърна Вилхелмина. — Немците затегнаха обръча около Холандия. Хранителните доставки за градовете на запад бяха буквално прекъснати, нямаше въглища, нямаше начин да се придвижваш. Според статистиката сме разполагали с по-малко от петстотин калории на ден, с които да оцелеем. А трябваше да храним и onderduikers. Не познавам друг човек, освен майка ти, който да успяваше да превърне огризките от цвекло или луковиците на лалетата в нещо, годно за ядене. Беше ужасна, студена и жестока зима. Наричаме я Hongerwinter — Гладната зима.

Джулиана не каза нищо. А и какво да каже? Майка й никога не бе споменавала за тези страдания. Никога.

— Нищо повече не задържаше Рейчъл и Абрахам в тази страна — продължи леля Вили. — Предпочетоха да емигрират в Съединените щати и се поотчуждихме. Случва се — Вилхелмина млъкна за малко и се отдаде на спомените. Но скоро се съвзе, бръкна в кесията и извади шестте увити във восъчна хартия бисквитки. — Ето, вземи. Между другото, забеляза ли, че ни следят?

Джулиана се извърна рязко от прозореца, но леля й я спря да не се оглежда наоколо. Като кимна, за да даде знак, че отново се контролира, Джулиана попита шепнешком и със съмнение:

— Сигурна ли си?

— Естествено — увери я Вилхелмина, но без грубост и пусна ръката й. — Живяла съм под немска окупация в продължение на пет години и съм наясно кога ме следят. И никак не ми харесва. Нацистите го правеха прекалено често през войната. Сега вече не проявявам търпимост дори когато съседските деца вървят по петите ми.

При други обстоятелства Джулиана вероятно щеше да реши, че леля й страда от мания за преследване. Но не и сега. Не и след дивото нахълтване на Матю Старк в клуба „Акуериън“ и нейното внезапно отпътуване за Ротердам.

С определено спокоен глас попита:

— Как изглежда?

— Като нацист — отвърна старата холандка със стиснати устни.

— За бога, лельо Вили!

— Качи се заедно с нас на влака. Силно рус…

— И аз съм такава. А и ти. Това не значи, че сме нацисти. Вилхелмина не обърна внимание на протестите на племенницата си, а невъзмутимо продължи:

— Късо остриган и спретнато облечен. Прекалено спретнато според мен. Един млад човек не бива да е съвсем спретнат. Говори за ограничен кръгозор, но това е мое мнение — сви рамене. — Войната вече отдавна свърши, но винаги ще мразя нацистите. Дори ми е трудно да простя на сегашните германци, макар, разбира се, да не трябва да е така.

— Не вярвам в колективната вина, лельо Вили.

— Нито пък аз, но не мисля, че някога бих имала доверие на германец. Според мен те искат да управляват света, но не разполагат с достатъчно въображение да го сторят. А и никога не оспорват поведението на управляващите. Това ми се струва изключително странно.

— Типично в твой стил. Как мислиш, че е редно да постъпим с този тип?

— За момента нищо няма да предприемаме.

— И просто ще оставим копелето да ни следва?

Леля Вили се усмихна.

— Допада ми духът ти, Джулиана. Но не се безпокой. Ще се отървем от нациста в Антверпен.

Когато пристигнаха на гарата в Антверпен, леля Вили пое бързо през тълпата, уверена, че племенницата й ще я последва. Точно така стана.

— Нацистът не знае, че сме го забелязали — обясни леля й. — Ха! Какво нахалство. Но пък така нашата задача се облекчава.

Хвана здраво Джулиана за лакътя и двете се качиха на автобус, като оставиха „опашката“. Вилхелмина сияеше.

— Е, това беше лесно.

— Господи, лельо Вили! — възкликна Джулиана, но бе впечатлена, макар и не облекчена, когато се потвърди, че леля й Вили е права: мъжът наистина ги беше следил.