Ан Харъл
Диамантен огън (12)

11

— Старк, бре, човече, не се надявах да те намеря — гласът на Невестулката по телефона звучеше нисък и нервен. — Мислех си дали не си поне на крачка пред мен, нали разбираш?

Матю държеше телефона с една ръка, а с другата притискаше челото си. Снощи по време на дългия хокеен мач пи прекалено много бира и сега се опитваше да измисли какво ще предприеме по повод даденото на Невестулката обещание. С какъв материал разполагаше? Прекрасна пианистка; диамант, който може би съществува, но може и никакъв да го няма; некадърен американски сенатор, на когото не отиваше да зададе няколко въпроса само поради криворазбрано чувство за дълг към Невестулката; холандец, вероятно вече изчезнал от сцената; мъртва филмова агентка от Холивуд; няколко представители на семейство Пеперкамп.

А и самата Невестулка: окаян бивш стрелец, който успяваше да уцели осемдесет и четири мишени с деветдесет и шест патрона, но продължава да не е наясно, че такива като Сам Райдър нямат нужда от неговата помощ.

Разполагаше с почти нищожен материал. Но някакво вродено, настойчиво чувство за чест го преследваше и той знаеше, че няма да се откаже и да остави събитията да следват своя ход. Опита се да звънне на Джулиана Фол късно, след хокейния мач, за да се извини заради притесненията, които й причини, но и да направи опит да я очарова достатъчно, та тя да му каже каквото криеше. Попадна на проклетия й телефонен секретар — прекрасният й глас обяви, че в момента не е в състояние да вдигне слушалката. Докато пиеше последната си бира, се чудеше какво ли прави в момента, с кого ли е тази вечер. Представи си как светлорусите й коси се разпиляват по коженото палто от миеща мечка: фантастична смесица от Джей Джей Пепър, свиреща джаз, и Джулиана Фол, концертираща пианистка. Смесица, каквато не съществуваше. Тя бе или едната, или другата, но не и двете едновременно; а може би нито една от двете.

Той не остави съобщение.

Сега отново бе в „Газет“, избягваше да срещне Фелди и се чудеше дали най-добрият начин да запази живота на Отис Реймънд не е, като не предприеме нищо. Да каже на глупака да се навре обратно в дупката си и да стои там. За да остане жив, да го вземат мътните!

— Знаеш, че никога не съм на крачка пред теб — промърмори Матю със съзнанието, че репликата страшно ще допадне на Невестулката. — Какво става?

— Напредна ли по въпроса за диаманта?

— Не.

— Кофти работа, Старк. Май си го загубил.

Матю не се засегна.

— Кой твърди, че имам какво да загубя?

— Аз, приятелче — в тона на Отис Реймънд се прокрадна увереност. За едно бе сигурен: можеше да разчита на Матю Старк. Не оцеляха ли като пилот и стрелец от един екип, когато толкова други загинаха? — Слушай, нямам време за глупости. Имаш ли молив? Запиши си следното: Йохан Пеперкамп, шлифовчик на диаманти, Антверпен. Не знам как точно се пише.

— Няма значение — успокои го Матю, проклинайки вътрешно. — Откъде научи това име?

— Нещата започват да се навързват, а, Мат?

— Не, нещата не започват да се навързват, по дяволите — главата го болеше; отсега нататък ще пие най-много две бири. — Откъде черпиш информацията си? Хайде, Невестулка, кажи ми честно. Няма начин да се захвана с тази работа, ако не ми снесеш всичко, което знаеш. Кой е зад цялата работа? Кой…

— Не мога да говоря, човече — гласът на Невестулката се сниши още повече. — Ако се разбере, че и толкова съм ти казал, брой ме мъртъв.

Матю седеше, без да помръдва. Дори спря да диша. Главоболието му изчезна. Мисълта му бе ясна и точна. Отис Реймънд никога не преувеличаваше дебнещата го опасност. Никога. Виетнам го научи на това. Ако Невестулката твърди, че го обстрелват половин дузина вражески хеликоптери, значи половин дузина вражески хеликоптери го обстрелват. Не три. Не десет. А точно шест.

Старк усети как стомахът му се свива.

— Омитай се — нареди той с леден тон. — Не се оставяй да умреш заради Райдър. Където и да си, Невестулка, изчезвай. Ела във Вашингтон. Ще те настаня при себе си.

— Не знам дали ще успея да се измъкна.

— Направи го.

— Човече, ако имах възможност…

— Направи го, по дяволите.

— К’во да ти кажа, Старк. Аз… — Невестулката спря. Нервността му се превърна в паника и той забързано продължи: — О, шибана работа. Шибана, ти казвам. Наблюдават ме с бинокъл!

Матю скочи на крака, но не загуби самоконтрол. Нямаше право. Така с нищо не би помогнал на Отис Реймънд.

— Невестулка, къде си? Ще дойда да те взема.

Линията прекъсна и сега вече Старк изгуби самоконтрола, защото каквото и да предприемеше, вече нямаше значение.

— По дяволите, Невестулка!

В отговор се чу единствено телефонен сигнал „свободно“.

Старк стисна зъби до болка, но все пак успя да поеме голяма глътка от застоялия и топъл въздух в новинарската зала. Невестулката ще пострада заради Сам Райдър, а Старк нямаше как да го предотврати — освен да продължи да следва всяка налудничава проклета следа. Това означаваше да търси нешлифования Менестрел, да се среща с още представители на семейство Пеперкамп.

Казах ти — не разбирам нищо от диаманти…

Глупости, сладурче.

Постепенно си даде сметка, че Алис Фелдън стои пред бюрото му. Нямаше представа откога е там.

— Добре ли си? — попита тя, изпълнена с повече любопитство, отколкото със загриженост.

Той кимна и остави слушалката.

— Твоето приятелче май го е загазило — продължи тя.

— Не е нещо, с което да смята, че няма да се оправи.

— А ти как смяташ?

Той я погледна безизразно, но отчаянието не спираше да го гложди отвътре.

— Продължителност на живота — нула.

— Това пък какво значи?

— Така се говореше за стрелците в хеликоптерите.

— За Невестулката ли става въпрос?

— Да. Беше стрелец, а оцеля. На двадесет и една напусна Виетнам. Може да се каже, че оттам нататък животът му няма нищо общо с очакванията му — Матю взе коженото си яке от гърба на стола. Чувстваше крайниците си сковани. Движеше се без характерната си лекота. — Ако Невестулката пак звънне, разбери къде се намира. Не допускай да ти затвори, преди да разбереш.

— Ще се опитам.

Погледна я, но черните му очи бяха отчуждени.

— Не се опитвай, Фелди. Направи го.

Всеки друг на нейно място щеше да кимне и да задържи проклетата си уста затворена, но тя не бе от този тип. Протегна ръка и го докосна по рамото.

— Ей, успокой топката.

Той си пое въздух.

— Съжалявам.

Гласът му прозвуча стегнат и прегракнал; нито капка от обзелото го напрежение не се стопи, но Фелди кимна доволна:

— Е, сега поне нямаш вид на човек, тръгнал да убива някого.

Той се насили да се усмихне:

— Кой, аз ли!

— Да, ти. Я кажи какво криеш от мен.

— Фелди, Невестулката трябва да напусне мястото, където се намира. Опитай се да го накараш да го проумее.

— Ще се опитам, става ли? Но…

— Когато стигна до нещо смислено, ще говорим.

— Добре, бива. Търсиха те на моя телефон. Оставих на изчакване. Ще се обадиш ли?

— Кой е? — попита той и помисли за Джулиана.

— Някакъв тип. Не си каза името.

Райдър? Старк отиде до бюрото й и взе слушалката. Фелди застана плътно до него, с очила, кацнали върху края на носа. Той й се намръщи:

— Имаш ли нещо против да се отдръпнеш?

— Определено — отвърна тя и остана залепена за него.

Той се постара да не й обръща внимание и вдигна слушалката.

— Ало?

— Винаги успяваш да накараш хората да те харесват, сър — от другия край прозвуча плътен глас, сарказмът едва прозираше. Беше му обезпокоително познат. Матю — напрегнат и нащрек — приседна. — Слава богу, че си достатъчно компетентен.

— Кой се обажда?

— Не си ли спомняш?

Последва кратък накъсан смях и тогава Старк си припомни. Не помръдна. Не смееше да диша. Стоеше неподвижно и слушаше, силно надявайки се да бърка, но знаеше, че не греши.

— А аз си представях, че съм първообразът на злодея от книгата ти — продължи гласът. — Прочетох я, да знаеш. Не помня в каква помийна яма се намирах тогава, но добре помня, че искрено ме разсмя на няколко пъти. Ти поне не хленчеше. Господи, как са ми омръзнали хленчещите.

Матю пресегна и взе молив и бележник, за да има за какво да се хване, да остане в действителността. Съзнанието, цялата му душа започваха да отплуват към миналото.

С дебели печатни букви, напълно забравил присъствието на Алис Фелдън, той написа: БЛОК.

Сержант Филип Блок. Беше взводен сержант във Виетнам. Груб човек, който държеше на службата и не заставаше на ничия страна, освен на своята. Беше спасявал хора, но и беше убивал. За него нямаше значение кое или кои.

— Бях чул, че си мъртъв, сержант.

— И купон ли вдигна?

— Не. Не направих абсолютно нищо.

Отново се чу същият смях: смях от кошмарите и призрачните спомени.

— О, ти си студено копеле, сър, но в това няма нищо лошо. Нямаше да оцелееш два пъти във Виетнам като пилот на хеликоптер, ако не беше такъв. Някак се надявах да не оцелееш, така да знаеш, но ти и аз… Имаме доста общо… Знаем как се оцелява.

Матю не предложи никакъв коментар. Нямаше нужда. Блок знаеше какво е мнението на Старк за него.

— Как върви работата във вестниците? — попита Блок с измамно весел тон.

— Справям се.

Погледна към Фелди, която дори не си даде труд да забели очи.

— Работиш ли върху нещо голямо в момента?

— Не си ми се обадил да си бъбрим безгрижно.

— Прав си, приятелче — веселият тон изчезна. — Обаждам ти се да те предупредя да не се захващаш с една история. Каквото и да си научил — забрави го. Чуваш ли ме? Така никой няма да пострада. Просто пътищата ни не бива да се пресичат, така да знаеш. Всеки път се получават лайна. Затова просто се оттегли още сега и всеки да си следва пътя.

Старк натисна силно молива върху хартията. Върхът се счупи. Той продължи да натиска. Значи и Блок е намесен. От момента, когато Матю за пръв път видя слабото жълтеникаво изпохапано от буболечки тяло на Отис Реймънд в „Газет“, дълбоко в себе си — където не обичаше да се рови — се досети, че името на Фил Блок рано или късно ще се появи.

А Блок продължаваше мазно по телефона:

— Нали схващаш за кой материал ти говоря?

— Не — отвърна Старк, макар да знаеше колко е безсмислено да лъже. И все пак трябваше да опита. Заради Невестулката, а не е изключено дори и заради Райдър; дори и заради себе си, нищо че не искаше да мисли така. Предпочиташе да мисли, че е в състояние да се справи с Филип Блок. В най-лошия случай — при необходимост — ще го набие.

— Тогава да опресня паметта ти… Отис Реймънд. Моливът се счупи на две и половината полетя към земята.

До него Фелди подскочи сепнато. Но Матю продължаваше да стои неподвижно. Нямаше накъде да маневрира. В момента Блок контролираше положението. За разлика от Матю той знаеше какво става.

Налагаше се да слуша. Да играе по свирката на сержанта. Да печели време.

— Всички го наричахте Невестулката — продължаваше Блок. — Това помага ли ти да си спомниш?

Матю остави половинката от молива върху бележника. Ръцете му не трепваха.

— Не съм се виждал с Невестулката от векове. От време на време се обажда да ми извести, че е жив.

— Обаждал ли ти се е миналата седмица, Старк? Или да се е отбивал при теб?

Блок говореше с благ тон, което показваше, че знае. Ако му бе подръка, Старк щеше да го удуши. Но и това бе една от характерните черти на Филип Блок: винаги успяваше да застане там, където не можеш да го достигнеш.

— Даже и да е така, защо трябва да се отчитам пред теб, Блок?

— Знам за обажданията му, сър — сарказмът вече не бе така прикрит. — Престани да го защитаваш! Мръсното копеле ти е надрънкало нещо. А сега трябва да се разправям с теб и няма смисъл да се преструваш, че не е така.

Матю успя да се овладее.

— Деветдесет и девет процента от времето Невестулката говори врели-некипели. Наясно съм с това.

— Престани, Старк. Знам, чуваш ли ме? — отново се разнесе острият ужасен смях. — Просто шибана работа, но знам? И онова, което ти е надрънкал Реймънд, ти не смяташ за врели-некипели. Но те съветвам да започнеш да го третираш по този начин оттук нататък.

— Дай да поговоря с Невестулката — каза Матю с каменен глас.

— Не отправям предупреждения по два пъти. Запомни го.

Блок затвори.

Старк с трясък остави слушалката, но не изпита никакво удовлетворение от ядния жест. Затова се изправи на крака и като сграбчи целия апарат, го тресна на пода. Колегите му репортери вдигнаха глава, видяха, че това е Матю Старк, и продължиха да работят, но изглеждаха някак притеснени.

Фелди само пророни:

— Господи.

Без думичка Матю вдигна телефона от пода и го постави върху бюрото. Не беше счупен. Като се има предвид често напрегнатата работа на репортерите, снабдяваха новинарските стаи, общо взето, с яки апарати.

— Искаш ли да ми кажеш за какво е всичко това? — попита Фелди.

— Не.

— Като твой отговорен редактор…

— Много добре знам каква си ми, Фелди, и те уважавам — погледна я и се опита да възвърне някаква топлина в тялото си. — Но отговорът продължава да е „не“.

Тя въздъхна и видимо се поколеба, докато вдигаше очилата на челото си, но все пак накрая кимна:

— За момента ще го приема. Действай както смяташ за добре.

— Благодаря. Чуй: нужна ми е една услуга.

— Господи, сериозно ли говориш? Каква?

— Билет до Антверпен.

— Къде си въобразяваш, че се намираш? Да не смяташ, че тук е като в „Поуст“?

— Ще го взема довечера от летище „Кенеди“. Тръгвам за Ню Йорк още сега — усмихна й се напрегнато и преметна якето през рамо. — Отново ли да ти благодаря?

— Два пъти за една сутрин? Май няма да го изтърпя. Разкарай се оттук, Старк. Искам материал.

 

 

Навън, на острия студен вятър, Хендрик де Гийр повърна още веднъж. Не издаде и звук, докато вътрешностите му се свиваха от болка. Нямаше повече какво да изхвърля. Изпълни залива с погълнатия от него jenever и собствената си жлъчка. Холандски джин — отсега нататък още един негов враг. Като по-млад дни наред можеше да е пиян, но никога не повръщаше и не изпитваше болка. Тогава забравата настъпваше по-лесно. Някога мислеше, че е така, защото има по-малко неща за забравяне, но сега знаеше, че не това е причината. Просто поредната лъжа, в която бе вярвал. Защото му предстояха още години напред и си въобразяваше, че ще има предостатъчно време да поправи стореното. Представяше си, че когато стане старец, ще се връща към миналото си и ще се вижда като човек, изпълнен с добри намерения, но невинаги успял да ги осъществи. И все пак стореното от него добро ще бъде повече от злото. В това бе напълно убеден.

Вече не го вярваше. Сега му оставаха само още няколко години, а по-голямата част от живота беше зад гърба му. Малко време, за да поправи лошото. Не хранеше никакви илюзии. Те изчезнаха заедно със смеха на приятелите, с доверието им. Вероятно и някога е възнамерявал да прави добро, както и сега. А може би — не. Какво значение има? Само резултатите са от значение.

Вече нямаше джин.

Строполи се върху палубата и заспа под брулещия вятър.

 

 

Едва късно следобед Матю догони Джулиана Фол. Отиде с такси до „Бересфорд“. Портиерът го уведоми, че тя отсъства. А виждал ли е жена с палто от миеща мечка и яркочервени ботуши да излиза от сградата? Да, но това не била Джулиана Фол.

Не. Това е Джей Джей Пепър.

Седеше пред пианото в „Акуериън“ и свиреше. Косите й бяха розови, а смарагдовата кадифена рокля — копие от филм на Грета Гарбо. Ивички от норка украсяваха дългите широки ръкави. Обувките стояха на краката й. Съсредоточена, стискаше устни.

Старк мина край Лен Уедърол при бара и се качи направо на сцената. Джулиана не вдигна поглед. Сякаш дори не забеляза приближаването му, не обръщаше внимание на нищо наоколо, вглъбена единствено в това, което вършеше. Дори на слабата светлина личеше потта по челото и над горната й устна; той видя прилепналата към тила коса. Там тя бе по-скоро руса, отколкото розова. Ефектът бе невероятно сексапилен. Но Матю си рече, че не го интересува.

Джулиана свърши парчето, пое си дъх и понечи да започне следващото, но Старк я потупа по рамото. Тя подскочи и за малко да падне от стола. Той усети, че неволно се спуска да я задържи, но тя възвърна равновесието си, преди Матю да успее да се намеси, и се огледа наоколо зашеметена.

Когато погледът й се фокусира върху него, замрежените й тъмни очи се проясниха. Тя избърса капчиците пот по челото и без усмивка попита:

— Старк… Какво искаш?

— След като и без това ще ме изхвърлят оттук — започна той, докато острият писклив и паникьосан глас на Невестулката все още кънтеше в ушите му, — искам поне да си струва.

Ръката й се отпусна върху крещящото колие от изкуствени диаманти на врата й, но изглеждаше по-скоро развълнувана, отколкото нервна. И далеч не отнесена или отегчена. Дари го с бегла усмивка и накара сърцето му да забие по-ускорено.

— И какво се готвиш да направиш? — попита тя меко. — Да ме измъчваш, за да изкопчиш информация ли?

Господи, мина му през ума, но на глас каза:

— Не ме изкушавай да постъпя точно така.

Сви изящните си рамене в знак на безразличие, взе чашата с вода от пианото, отпи нарочно бавно и отново я остави. Независимо дали е с розови коси, дали с лилави или бледоруси, помисли си той, тази жена кара дъхът ти да секне; и е в състояние да те в луди. Налага се да я разтърси.

Той я погледна свирепо и вторачено, но погледът му не оказа никакво видимо въздействие върху нея. Тя само премигна насреща му.

— Постоянно се сблъсквам с името Пеперкамп — обясни й той. — Катарина Пеперкамп-Фол, Джей Джей Пепър — предполагам, че си го заимствала от Пеперкамп, нали? А сега съм на път за Антверпен да проследя още един проклет Пеперкамп. Йохан Пеперкамп. Обзалагам се, на каквото кажеш, че ти е роднина. И знаеш ли още какво? Той е шлифовчик на диаманти. Представяш ли си? Мислиш ли, че ще знае нещо за най-големия нешлифован диамант на света?

Наблюдаваше я и видя как тя преглъща, как намазаните с руж страни пребледняват. Царственото спокойствие изчезна, но все пак трябваше да се възхити на самообладанието й. Не се опита да се измъкне, нито привика на помощ Лен Уедърол. Вместо това тихо заяви:

— Йохан Пеперкамп ми е вуйчо.

— Слава на небесата! Значи дамата все пак знае нещо!

— Той е възрастен човек — едната й тънка ръка се пресегна и се отпусна върху пианото, сякаш искаше да се вкопчи в свят, който познава и в който иска да повярва, — остави го на мира.

— Не възнамерявам никого да оставям на мира, включително и теб, скъпа. Един мой стар другар е на път да бъде убит просто защото ти си въобразяваш, че всичко това е игра и можеш да си боядисваш косите розови или да се обличаш в шантави дрехи. Е, скъпа, налага се да те осведомя, че не става въпрос за никаква игра.

Сега вече Джулиана се разтрепери; лицето й стана смъртно бледо, гневно и унизено. Старк се пребори със спонтанното желание да я вземе в обятията си. Копнееше да я целуне, да я накара да спре да трепери. Но не се поддаде. Няма да допусне Невестулката да пострада, защото някаква си отегчена пианистка не е склонна да проговори. Трябваше да признае обаче, че тя се справя по-добре от редица други, когато той се захванеше с тях.

— Разкажи ми още нещо за вуйчо си — подкани я той.

— Няма.

Кратко и ясно. Това му допадна.

— Ти си луд — продължи тя.

— Само съм малко див. Шлифовчици на диаманти, лекарки, пианистки, кокошкари-политици — гласът му звучеше нисък, плътен и мрачен и той знаеше, че я плаши. Би била пълна глупачка, ако не се страхуваше в момента. — Всичките можете да си организирате купон, след като направите така, че приятелят ми да умре.

Джулиана си пое дълбоко въздух, но не отрони дума.

— Къде живее вуйчо ти в Антверпен?

— Няма да ти кажа.

— Добре, щом така искаш. Но не забравяй, че съм репортер и ще разбера.

— Престани! — сви ръце в юмруци и сякаш се готвеше да го удари. — По дяволите! Нямаш никакво право да…

— Имам абсолютно всички основания да помогна на изпаднал в беда приятел и дори да ти става кофти от това, хич не ми пука. Какво знаеш за нешлифования Менестрел?

— Престани!

— Не, по дяволите! Няма да спра.

— О, ще спреш, приятелче.

Басовият глас зад Старк отекна заплашително. Матю не бе забравил за присъствието на Лен Уедърол. Просто не даваше пет пари. Не се извърна, а продължи да се взира в широко отворените, пълни с ужас, любопитство и униние очи на Джулиана Фол — разкошни очи; той едва спря сърцето си да не се разтопи, а съзнанието си да я остави на мира. Но се сети за зловещия смях на Блок и патетичния хленч на Невестулката; почувства как освирепява, как е готов да направи необходимото.

— Ако Невестулката се озове в ковчег, защото ти не си склонна да говориш, скъпа, разчитай, че отново ще ме видиш — без да й даде възможност да отговори, той се извърна и погледна Лен Уедърол. — На твое място не бих се закачал с мен.

Излезе. Никой не каза дума. Никой не го спря. Никой нищо не предприе. Просто го оставиха да си отиде.

Една мелодия преливаше в друга. На Джулиана не й пукаше. Трябваше да свири. Искаше. Лен отбеляза: „Този тип просто е в лошо настроение“, а тя само кимна, защото нямаше сили да проговори. Той я попита защо се е забъркала с тип като Матю Старк. Наум си призна, че лично той не би го сторил, особено когато е в такова настроение и с такова изражение на лицето. Тя продължи да мълчи, но Лен й нареди да си вземе едно питие и да се успокои. Тя не бе в състояние нито да пие, нито да се упокои.

Но можеше да свири. Трябваше.

Докато свиреше, не мислеше за музиката, а за стария човек в гримьорната на малката църква в Делфтсхавен преди седем години, за смачканата хартиена кесия с тайнствения Менестрел, който — понеже не знаеше какво да го прави — взе вкъщи, при себе си; мислеше и за треперещите ръце на майка си и за острите тъмни очи на Рейчъл Стейн, и за бебешки сините очи на Самюъл Райдър, и за Матю Старк, който… Да, точно така. Беше свирепо на вид копеле. Но да върви по дяволите. Да го вземат мътните! Тя не се страхува от него.

Някой докосна рамото й и тя изпищя, подскочи и не успя веднага да се ориентира.

Лен я прихвана през кръста, преди да се строполи.

— Всичко е наред, бейби — увери я нежно той, поемайки тежестта й. — Най-добре, според мен е, да се прибереш вкъщи.

— Защо… Какво… — вдигна поглед към него; той я държеше като безжизнена кукла. — Какво свирех?

— Не помниш ли?

Тя поклати глава, все още облегната върху него. Сърцето й биеше учестено. Чувстваше се замаяна и несигурна.

— Започна с джаз — подсказа й Лен, — но после мина към по-високопарни неща.

Шопен. Припомни си едно ноктюрно. Ноктюрно в си мажор, Опус 62, № 1. Свиреше го от години. Но се сети и за музика от Лист, от Бах и Барток. Не цели парчета, само фрагменти, оттук-оттам.

Помнеше, че ги е чула, но не и че ги е свирила.

— По дяволите! — изруга тя.

— Свиреше всичко по памет.

— Знам, че… — опита се да оближе устните си, но чувстваше езика си сух, както и устата. — Май наистина е най-добре да си вървя.

Лен й донесе палтото и й помогна да го облече. Пот се стичаше от нея, а огромните й очи бяха все още замаяни. И друг път я бе виждал така замаяна. Като музикантите, изцяло потопени в музиката, на които им е необходимо известно време, преди да се възвърнат към действителността. Самият той бе изпитвал подобна степен на концентрация на игрището. Тогава не си даваше сметка за публиката и дори след това — когато гледаше запис на мача — знаеше какво именно е направил, защо го е направил и как, но не успяваше да си спомни как всичко се е сляло в едно тъкмо в онзи момент. Просто го е направил. Като органична част от него.

Точно като онова, което се излъчваше от Джей Джей Пепър. Докато стоеше в озадачено недоумяващо мълчание до бара, а хората наоколо не смееха да дишат, той разбра, че това е част от нея.

— Внимавай да не замръзнеш, бейби — посъветва я той.

— Непременно. Благодаря.

Лично я настани в таксито. Настоя да го направи. Тази дама, помисли си той, е на ръба и е забъркана в някаква каша.

 

 

В горната част на Медисън авеню бе тъмно и студено, но гъмжеше от народ. Ресторантите бяха пълни. Пекарната на Катарина бе затворена. Дори самата Катарина се бе прибрала вкъщи. Джулиана се поколеба дали да не се отправи към Парк авеню, към апартамента на родителите си, и да влезе в схватка с майка си. Възможно е дори баща й да се включи и да настои съпругата му да бъде по-обстоятелствена, макар подобно нещо да не се бе случвало никога досега. Нямаше по-разбиращ и любещ мъж на света от Ейдриан Фол. Ала неговото съчувствие и примирението, че съществуват неща в миналото на съпругата му, които никога няма да узнае, граничеха с конспирация, превърнала се в мълчание, което влудяваше Джулиана. Баща й отказваше да оспорва желанието на майка й детето й да е щастливо.

Една двойка я подмина на улицата; влачеше коледно дърво. Смееха се и пееха. Без видима причина Джулиана се замисли за Матю Старк. Беше труден човек, меко казано. Дистанциран, уверен, непредвидим. Не се отнасяше особено ласкаво към нея. „Лично аз не бих искал да си имам работа с него“, бе казал Лен. Да, това тя разбираше. Променливият характер на очите му, белезите по ръцете и лицето, плътният кадифен и сериозен глас също говореха за известна бруталност; но също така — по нейно мнение — и за интригуваща уязвимост.

Изведнъж си представи как влачи коледно дърво по Медисън авеню заедно с него; можеха дори да пеят. Образът някак не й се стори неправдоподобен, невъзможен, абсурден.

Загазила си, мина й през ума и махна за такси.