Ан Харъл
Диамантен огън (11)

10

Матю се върна във Вашингтон и директно се отправи към „Газет“. Не за пръв път се появяваше в редакцията след работно време, но не всичките му колеги го знаеха. Не обърна внимание на любопитните им погледи и направо пристъпи към бюрото на Арнолд Зиглер.

— До късно си се задържал, а? — подметна той.

Младият репортер погледна към Старк и кимна. Изразът върху лицето му издаваше смесица от нервност и желание да се хареса.

— Набавих ти желаната информация. Не казах на Фелди, но тя знае, че събирам данни по твое искане.

— Тя тук ли е?

— Не.

— Слава богу. Дай да видя какво си намерил.

— Още не съм го систематизирал.

— Няма значение. Разкажи ми го.

Зиглер разхлаби вратовръзката си, погледна бележника върху подреденото бюро. Старк остана прав. Не знаеше какво да направи, та хлапето да не е толкова нервно и реши за най-добре да не предприема нищо.

— През различните периоди от време ту един, ту друг нешлифован диамант е най-големият в света, защото не остава дълго необработен. Освен ако не става въпрос за нешлифования Менестрел — довърши той и хвърли въпросителен поглед към Матю.

— Не знам дали питам за него, или не — призна Старк. — Просто ми разкажи какво откри.

— Звучи някак доста странно.

— Не се притеснявай. Ако не търся това, ще продължа да дълбая.

— Добре. Предполага се, че най-големият и тайнствен диамант на света е нешлифованият Менестрел.

— Предполага се?

— Точно така. Никой никога не е успял да потвърди съществуването му. Мълви се, че е изкопан преди четиристотин-петстотин години. Част от легендата — по-точно от мистерията — гласи, че съществуването на Менестрела никога не е било доказано. Затова, независимо колко е голям поредният най-голям диамант, хората постоянно се питат дали няма по-голям.

— Става въпрос за Менестрела?

— Да.

— Звучи ми като голяма глупост, Зиглер.

— Знам. Но тайнствеността, с която е обвит Менестрела, допринася за неговата символика. Предполага се, че е в ръцете на пазители и никога няма да бъде шлифован в памет на пострадалите от преследвания и омраза. С други думи — служи да напомня, че нищо не е по-важно от човешкия живот. Което ме довежда до приписваната стойност на Менестрела, ако бъде шлифован. Той не само е голям, но е и ледено прозрачен.

— Това пък какво значи?

— Най-качественият тип диамант. Почти стопроцентово чист и безцветен. Ако Менестрела съществува и го шлифоват, ще струва милиони. През вековете са правени безброй опити да го открият, но никой не е успял. Материалите, които четох за него, го третират като легенда.

Мислите на Матю препускаха. Кого, по дяволите, възнамеряваше да купи Сам Райдър с тези милиони? Защото Сам, разбира се, е достатъчно голям глупак да се впусне да търси митичен диамант. В това отношение Невестулката е напълно прав.

— Добре, Зиглер — промърмори той. — Благодаря ти. Намери ли нещо по другия въпрос?

— Там беше значително по-лесно — Арнолд се надигна вече по-отпуснат на вид. — Рейчъл Стейн идва от Амстердам, от дребно, занимаващо се с търговия на диаманти семейство, унищожено по време на холокоста. Тя и брат й Абрахам са единствените оцелели. Доста мрачна история. Имам много данни за живота й в Щатите, но ти се интересуваше от холандския й период, нали? Е, за тогава са твърде ограничени. През по-голямата част от войната ги е укривало холандско семейство, но няколко месеца преди края й са ги открили и изпратили в лагер на смъртта. Както ти казах — няма много данни. Що се отнася до Джулиана Фол — в библиотеката са събрали дебела папка с информация за нея.

— Не се учудвам — промърмори Старк.

— Както предположи, холандската й връзка идва по линия на майка й, чието моминско име е Пеперкамп. Израснала е в Амстердам. И за нея има папка — ласкави отзиви за пекарната й. Продължих и проверих дали има още нещо под името Пеперкамп. Няма да повярваш, но изскочи шлифовчик на име Йохан Пеперкамп.

Пеперкамп тук, Пеперкамп там, помисли Старк и подкани Зиглер:

— Продължавай.

— Няма много нова информация. Започнал е в Амстердам, след Втората световна война се прехвърлил в Антверпен и е шлифовал някои от най-прочутите големи диаманти на света, включително и Дъха на ангелите, който сега е изложен в музея за изкуство, наука и култура „Смитсониън“. Той е последният шлифовчик от рода Пеперкамп, които се занимават с този занаят от шестнадесети век — и тогава са предоставяли убежище на побягнали от Инквизицията еврейски търговци на диаманти, попаднали в Антверпен и Лисабон, по онова време главни диамантени центрове в света.

— Някаква роднинска връзка с Катарина или Джулиана Фол?

— Не се споменава, но не е изключено. Джулиана е била съвсем малка, когато са се появили повечето материали в досието.

— А попадна ли на името Хендрик де Гийр?

— Не. Нищо не открих за него.

— Има ли връзка между Йохан Пеперкамп или Джулиана и Катарина Фол и Рейчъл Стейн?

— Също не съм открил.

— Добре. Благодаря ти, Арнолд. Страхотна работа си свършил.

Зиглер се ухили доволен и попита:

— Все така ли да си мълча пред Фелди?

— Естествено.

Матю отиде за кафе — нищо не струваше, но поне винаги бе горещо — и седна в кафенето, където в продължение на час побъбри за спорт с още неколцина репортери. Обсъдиха загубения домакински мач на „Капе“ срещу „Брънс“. Зачуди се дали Джулиана Фол някога е посещавала хокеен мач. Могат да отидат заедно и тя лично да изсвири националния химн. Ха, та това ще срине репутацията й по-бързо, отколкото ако я заловят, че се представя и като Джей Джей Пепър. Дали въобще знае как изглежда отвътре стадион за хокей? Дълбоко се съмняваше. Яла ли е някога хотдог от подвижна сергия? Въобще яла ли е някога хотдог? Вероятно го нарича кренвирша.

Изправи се, наля си още кафе и тръгна към новинарската зала.

Телефонът му звънеше. Вдигна слушалката.

— Ало?

— О, значи си там.

Мигом разпозна гласа й и седна на стола.

— Как да те наричам: Джулиана или Джей Джей?

— Обикновено ме наричат госпожица Фол.

— А, още сме сърдити, така ли?

— Няма значение. Защо не ми каза, че Рейчъл Стейн е мъртва?

— Защото щеше да попиташ: „Коя Рейчъл?“ Описах ти я, ако си спомняш, и ти каза, че не я познаваш. Реших за безсмислено да ти съобщавам за смъртта й.

— Опитваше се да ми заложиш капан, а и не ми повярва.

— Точно така, не ти повярвах.

— Щях да ти разкажа повече, ако бе подходил честно и открито с мен.

Той усети, че е на път да се ухили.

— Но аз щях да ти кажа повече, ако ти се бе държала така с мен. Искаш ли сега да поговорим?

— Нямам какво да кажа.

— Тогава защо ми звънна?

— Видях Рейчъл Стейн един-единствен път, но… Искам да знам повече за този полуматериал, по който работиш.

— Защо?

Чу я как си поема въздух, за да си възвърне самообладанието; адски успяваше да я дразни.

— От любопитство, предполагам — отвърна тя сковано.

— Намираш го дори по-интересно, отколкото да си боядисваш косата лилава и да се обличаш в причудливи дрехи, за да свириш джаз, така ли? Джулиана Фол, ти си отегчена, но на главата ми висят други неща и нямам време да прогонвам скуката ти.

От друга страна… Хрумна му възможността да й помогне, но реши да не си предлага услугите.

— Имаш ли представа защо Рейчъл Стейн е била със сенатора Райдър в събота? — попита тя с доста по-хладен и пресметлив тон.

— Не, а ти?

— Естествено, не. Но с Райдър се познавате, нали? Ти защо дойде на концерта?

— Обичам музиката — небрежно я информира Старк. Тази жена крие нещо от него. Но да крие, а да очаква той да проговори, са две съвършено различни неща и това го нервираше. — Нека аз да задам един въпрос, госпожице Фол. Имаш ли някаква роднинска връзка с шлифовчик на диаманти на име Йохан Пеперкамп?

От другия край не се чу никакъв звук. Матю се облегна назад и зачака. Най-сетне с още по-хладен, дистанциран и пресметлив тон тя проговори:

— Защо питаш?

— От любопитство, предполагам — подигра я той.

Очевидно прекали. Тя го нарече „копеле“ и затвори телефона.

Помнеше телефонния й номер от посещението си в дома й. Понечи да й позвъни, но се спря. Какво, по дяволите, правеше? Не му е работа да забърква Джулиана Фол в нещо, свързано с Отис Реймънд и Сам Райдър. Та тя е пианистка, за бога! Нека си създава емоции, като крие от Шуджи съществуването на Джей Джей Пепър, а от Лен Уедърол — Джулиана Фол.

Облече си палтото и тръгна към къщи.

 

 

Вилхелмина Пеперкамп търкаше глинени саксии в миниатюрната си мивка в кухнята, без да забелязва яркото сутрешно зимно слънце, което нахлуваше през прозореца. Апартаментът й се намираше на първия етаж във възстановена сграда от седемнадесети век в квартала Делфтсхавен, където живееше от четиридесет години. Преведено, ще рече „Пристанището на Делфт“; представляваше най-тихата и живописна част на Ротердам и буквално единствената, избягнала немските бомбардировки през 1940. Изграденият наново Ротердам бе приятен, функционален, удобен, хората го харесваха, но Вилхелмина се привърза именно към Делфтсхавен с неговите вековни стари постройки и калдъръмени улички.

С ръце, потопени до лакти във водата, точно започваше да се преборва с едно особено упорито петно плесен, когато телефонът зазвъня. Реши да не вдига, но толкова рядко й звъняха, че промени намерението си. Мърморейки си под нос, остави телената четка, избърса ръце в престилката и вдигна слушалката.

— Ало?

— Вили…

Мигом разпозна мекия, пълен с тъга глас.

— Катарина, какво има?

— Извинявай, Вили. Не исках да звуча така разстроена, но…

— Няма значение — прекъсна я бързо Вилхелмина. Говореше на холандски, а Катарина на английски — по навик, сякаш никога не й хрумваше да говори на родния си език. При обикновени обстоятелства Вилхелмина щеше да изкоментира американизирането на сестра си. Този път обаче се въздържа. Катарина рядко се обаждаше, а още по-малко, когато нещо я тревожеше; затова самата Вилхелмина мина на английски — владееше го отлично. — Какво се е случило, Катарина?

— Става въпрос за Рейчъл… Рейчъл Стейн. Мъртва е. Писаха във вестниците тук.

Рейчъл. Дори след толкова години, помисли Вилхелмина, си представям оживеното й дребно личице и изразителните очи, които нямаха никакво въздействие върху Зелената полиция. Те бяха отвратителни типове; всичките. Нацисти. Холандски нацисти. Така изпълнени с омраза. Един рита Рейчъл, сякаш е куче, и после я повлече нанякъде. По същия начин постъпи и с Вилхелмина. Но в момента това нямаше значение. Тя не успя да предпази Рейчъл и нацистите я отведоха. А сега е мъртва.

Вилхелмина пресегна за хавлиена кърпа и избърса все още влажните си ръцете, придържайки слушалката между рамото и брадичката. Погледна ръцете си — зачервени и груби от работата и годините. Никога не са били хубави; самата тя никога не е била хубавица. Но нейната невзрачна външност не я тревожеше; тя притежаваше други качества.

— Вили?

— Тук съм.

Очите й не се насълзиха. Не беше плакала от много, много години, макар да изгуби доста приятели. Това бе най-лошата част от остаряването. Бавно приседна на масичката, където вече половин дузина от глинените й саксии съхнеха.

— Съжалявам, че така направо ти го съобщавам — продължи Катарина. — Шокиращо е, знам.

— Как е починала?

— Подхлъзнала се на леда… Било е нещастен случай, така твърдят.

Вилхелмина веднага застана нащрек.

— Но ти се съмняваш?

— Нямам представа. Просто не знам какво да мисля.

— Разкажи ми всичко, Катарина.

Със запъване и колебание Катарина разказа събитията от появата на Рейчъл в пекарната, когато пиха чай, и как Рейчъл поиска от нея да потвърди събитията пред сенатора Райдър. Макар да беше сама, Вилхелмина се въздържаше да проявява видима реакция към чутото. От зимата на 1944 — Гладната зима — двете с Катарина не бяха обсъждали Хендрик де Гийр; дори не бяха споменавали името му. Нямаше нужда. Беше човек, който и двете нямаше да забравят. Вилхелмина се опита, но без успех.

— Вероятно съм превъзбудена — говореше Катарина. — Не знам. Тук е късно, но не мога да заспя. Джулиана мина край магазина преди малко, зададе ми много въпроси. Пита ме… Пита ме и за Хендрик. Нищо не й казах. Аз… Вили, как да й кажа? Това не се отнася до нея! Не бива да я засегне. Няма да го допусна!

— Никога не си й разказвала за Амстердам, така ли?

Вилхелмина се постара тонът й да не е осъдителен, но не сполучи докрай. Тя самата дочу обвинителните нотки. А и, естествено, внимаваше дали Катарина ще ги долови.

— Не, не съм. Не ми се бъркай, Вили. Какво ще кажа и какво няма да кажа на дъщеря си, си е моя работа.

— Ти ми позвъни — напомни й Вилхелмина и само защото долавяше напрежението в тона на сестра си, се постара да не прозвучи грубо.

— Знам. Мислех… О, представа нямам какво съм мислила. Сметнах за редно да научиш за Рейчъл. Сигурно съм си представяла, че ще помогнеш някак си — Катарина спря и тъжно се засмя. — Винаги така постъпвам, нали знаеш? О, Вили, нищо не се е променило. Не те виня. Господ ми е свидетел — никак не съм се променила. Когато нещо се обърка, на кого звъня? На по-голямата си сестра. Искам ти да си силна, Вили, очаквам го, точно както ти очакваш винаги да се огъна и да постъпя както ми кажеш.

— Успокой се — Вилхелмина изведнъж почувства умора. Катарина имаше Ейдриан, Джулиана — своето пиано, Йохан — диамантите си. А какво имаше тя? Саксиите си. Е, няма да позволи да изпитва самосъжаление. Цветята й стигат.

— Вероятно се държа глупаво — продължи Катарина, дишайки тежко, нервно. Вилхелмина долавяше неувереността, ужаса на сестра си. Сигурно прекалено много пъти й е повтаряла, че се държи глупаво. — Когато видях Хендрик в „Линкълн сентър“, в първия момент си помислих, че е плод на въображението ми.

— Представяла ли си си друг път, че го виждаш?

— Разбира се, не.

Вилхелмина си го беше представяла.

— Беше така странно да го видя отново — продължи Катарина малко по-спокойно. — Същият е.

Вилхелмина изсумтя.

— Да не си очаквала, че ще се промени?

— Вероятно не. Но не мога да повярвам, че е имал нещо общо със смъртта на Рейчъл. Сигурно е било злополука.

— Може би.

— Не се страхувам, Вили. Не искам да мислиш така… Не ме е страх за мен.

— А за Джулиана ли?

— Да.

Вилхелмина се усмихна — колко наивна е сестра й.

— Катарина, моля те. Хендрик никога няма да нарани Джулиана.

— Звучиш така уверена.

— Защото съм убедена. Не виждаш ли: Джулиана е твоя дъщеря. Той не би посегнал на нея, така както никога няма да посегне на теб.

Изненадана, Катарина възрази бурно.

— Но той вече ме нарани веднъж!

— Не и според неговите разбирания. В съзнанието си Хендрик де Гийр смята, че те е спасил. Това е всичко, което той знае.

— Вили…

Ръцете й трепереха, но тя го приписа на възрастта, а не на обзелото я вълнение. Със спокоен тон продължи:

— Обади ми се, ако узнаеш още нещо.

— Какво да направя по отношение на Джулиана?

— Ако бях на твое място, щях да й разкажа всичко.

— Не.

— Но, разбира се, не съм на твое място. Как го казвате на английски… А, да: стой кротко. Или иначе казано — нищо не предприемай. Джулиана скоро ще престане да задава въпроси. Сега, когато Рейчъл е мъртва и не представлява никаква опасност, Хендрик просто ще изчезне. Вече трябва съвсем да се е усъвършенствал в това отношение.

— Наистина ли смяташ, че ще постъпи така?

— Защо не?

— Защото беше в „Линкълн сентър“ в събота вечер. Ако се готвеше да изчезне, нямаше ли да го направи преди това?

Не и ако е дошъл да убие Рейчъл, помисли си Вилхелмина. Но, от друга страна, Хендрик никога не е убивал собственоръчно. Тук Катарина имаше право. Обстоятелство, за което, естествено, и Вилхелмина се досещаше.

— Ако не искаш лично да повдигнеш обвинения срещу Хендрик, Катарина, няма какво да направиш, освен да забравиш, че си го видяла в събота.

— Как… Как мога да повдигна обвинения срещу него?

— Това е нещо, на което трябва да си отговориш сама. Не съм в състояние да ти помогна.

— Трябва да затварям, преди да се събуди Ейдриан.

— Не си ли му казала какво е станало?

— Разбира се, не. До скоро, Вили.

Вилхелмина се ужаси, но се сбогува и затвори. Направи си кафе с мляко, като изостави натопените в мивката саксии. Хендрик де Гийр. Надяваше се да е мъртъв, без да го вярва истински. Занесе кафето във всекидневната и се настани в стола до прозореца с изглед към живописната тясна уличка. Липсваха й саксиите с бегонии, наредени на перваза. Нападна ги болест и умряха. Дали пък не беше някакъв знак.

— Няма значение — промълви тя на глас, свикнала да си приказва сама след толкова години самотен живот. — Бяха достатъчно стари, за да умрат.

 

 

Йохан Пеперкамп стоеше на палубата на товарния кораб и гледаше към оживеното пристанище на Амстердам. Беше още рано, доста хладно, а старият кораб миришеше на развалена риба и гранясала мазнина. Сети се, че като момче мечтаеше да стане моряк; лежеше у дома, повален от тежък грип, и си представяше какво го очаква. Докато се съвземаше, баща му се постара да му напълни главата с друга мечта: разказа му легендата на нешлифования Менестрел. Менестрелът превърна традицията на семейство Пеперкамп да се занимава с диаманти в нещо истинско за Йохан; в нещо вълнуващо и мистериозно. Вече от дълго време и вълнението, и тайнствеността бяха изчезнали. Диамантите означаваха работа; осигуряваха поминъка. Това е всичко.

Наблюдаваше града от зазоряване; проследи как бавно изникна от тъмнината върху фона на новия ден. От смъртта на Ан не се бе връщал в Амстердам. И на двамата градът навяваше мъчителни спомени. Но тя настоя прахът й да бъде върнат в стария еврейски квартал там и той изпълни желанието й. През шестнадесети век хиляди евреи търсят убежище в Амстердам, известен с толерантността и религиозната си свобода. Заедно със себе си носят диаманти и знанията си за скъпоценните камъни. Това са предимно евреи, бягащи от преследване в Лисабон; Антверпен и парите, натрупани от диаманти, спомагат за финансирането на холандската Източна индийска компания. Чрез нея Амстердам установява свой път до Индия и се превръща в главното европейско пристанище, където се стичат диаманти. Следва Златният век на Холандия и за известно време тя представлява най-великата морска държава в света.

После, през 1940, пристигат нацистите. Изтръгват Холандия от неутралитета й, налагат и насърчават нетърпимост и омраза, но първоначално се сблъскват със силната и неприкрита съпротива на холандците. След Черния 22 февруари 1941, когато четиристотин евреи са депортирани само за да умрат по-късно от „пневмония“, Амстердам се затваря. Общата стачка се разпространява и в други градове, но е потушена и съпротивата минава в нелегалност. И въпреки това преди освобождението от Съюзниците през пролетта на 1945 седемдесет и пет процента от холандското еврейско население — около сто хиляди души — е убито.

Ан бе една от малцината останали живи. Поне една частица от нея остана жива.

Очите на стария шлифовчик се напълниха със сълзи. Колко щастливи бяха преди войната! А и след това, докато разполагаха един с друг. А сега се чувстваше така изморен. Свежият утринен въздух не прогони умората; в съзнанието му като в калейдоскоп продължаваха да се редуват спомени. Вероятно Вилхелмина имаше право: трябваше да убие Хендрик де Гийр, когато преди време в Амстердам му се удаде възможност. Но той така и не повярва, че наистина Хендрик ги е предал. Вилхелмина обвини брат си в излишна сантименталност. Вероятно и за това имаше право. Хендрик някога бе негов приятел.

Хендрик, Хендрик. Да те вземат дяволите! Защо го направи?

Премигна, за да разкара сълзите. Представи си племенницата си — така млада, така красива, така талантлива. След срещата им в Делфтсхавен преди седем години видя Джулиана само два пъти, за кратко. И двамата не споменаха нищо за нешлифования Менестрел.

Не биваше да й го давам, мина му през ума и изпита срам. По онова време започна да се чувства стар, остро чувстваше загубата на съпругата си и му тежеше, че няма кой да продължи традицията на Менестрела. Сметна се задължен да предаде легендарния камък на Джулиана, да я остави тя да реши съдбата му по-нататък. Може да се каже, че постъпи като страхливец. Преди четиридесет години Катарина го умоляваше да го хвърли в морето. Намрази камъка от пръв поглед. И винаги щеше да го мрази. За нея традицията, свързана с диаманта, не означаваше нищо. В Амстердам той се изцапа. От предателството на Хендрик де Гийр.

Може би трябваше да я послуша.

Даде си сметка, че вече не е сам на палубата, но нито се извърна, нито промени позата си. През по-голяма част от времето Хендрик го оставяше самичък, защото — в крайна сметка — Йохан представляваше просто един старец, пък и какво би направил? Хрумна му да се хвърли в ледените води, но съобрази, че със самоубийството си няма да постигне нищо. Хендрик ще измисли друг начин, за да се добере до Менестрела. Не би се спрял да отиде при сестрите му. Дори при Джулиана. Не. Най-доброто, на което Йохан се надяваше, бе да спечели време за другите: като им даде възможност да разберат, че е изчезнал, ще се досетят какво става и ще вземат предпазни мерки. За пръв път оцени положително острия подозрителен ум на по-голямата от двете си сестри. Вилхелмина ще се досети какво става. Тя ще действа.

Затова ще чака, науми се той и погледна студеното лице на Хендрик де Гийр.

— Изглеждаш уморен, Йохан — обади се по-младият холандец.

Шлифовчикът на диаманти само сви рамене.

— Стар съм. Лесно се уморявам.

— Познавам те, Йохан. Вероятно дори по-добре, отколкото ти се познаваш — Хендрик придърпа още по-надолу шапката си. Независимо от острия вятър Йохан не носеше нито шапка, нито ръкавици. — Още не си се предал. Продължаваш да мислиш как да се измъкнеш.

Йохан се извърна отново към водата, без да отрони дума. Какво да каже? Хендрик наистина го познаваше добре.

— Няма начин — продължи по-младият холандец със странно тих глас. — Просто сме от двете страни на барикадата, както бяхме и преди.

— Както ти беше, Хендрик — уточни Йохан, разбирайки, че някогашният му приятел говори за войната, когато холандците се опитаха да запазят неутралитет пред немската агресия, както успяха да направят през Първата световна. — Аз бях против нацистите от самото начало. Никога не се отметнах. Но ти, Хендрик… Ти винаги си мислил единствено за себе си.

— Вероятно си прав — в тона му, лишен от самоосъждане, се долови само примирение. — Но това не променя нещата. Знаеш, че няма да е достатъчно да се вземе Менестрелът. Знаеш, че трябва да го шлифоваш, и си мислиш: ето шанса ми, един преднамерено погрешен удар, един прекалено силен натиск и ще превърна Менестрела в диамант без никаква стойност. И си въобразяваш, че с това ще се свърши. Но не е така, Йохан. Не съм се захванал с това заради себе си. Ако зависеше от мен, вероятно щях да те убия и да понеса загубите си. Известно ти е, че така действам. Но хората, за които работя, не са такива. Те вярват в отмъщението и не обичат работата да остава несвършена.

Йохан се скова.

— Това не ме интересува.

— Напротив. Помисли за сестрите си. За племенничката си.

Йохан се извърна към мъжа, когото някога смяташе за най-скъпия си приятел, и изпита прилив на емоции, независимо от обстоятелствата. Какво се случи, че Хендрик стана такъв? Беше поостарял, сега кожата му се е набръчкала, мускулите са се отпуснали, макар и не колкото неговите. Но остаряването на Хендрик де Гийр — винаги така силен, жизнен в паметта на Йохан — сега му подейства като шок. Сякаш му напомни колко отдавна бе станало онова в Амстердам, колко млад бе Хендрик тогава. На Йохан внезапно му хрумна: да не би всички да очакваха прекалено много от него? Но не. Това не е никакво извинение. От далеч по-млади мъже са изисквали несравнимо повече.

— Ами ти, Хендрик? Помисли ли за тях?

— Да. Знаеш, че никога няма да ги нараня, Йохан. Ако бях така безскрупулен, като мъжете, за които работя през последните четиридесет години, нямаше да съществувате, следователно нямаше и да се тревожите за мен. Аз щях да притежавам Менестрела, а не да ме принуждават да го набавям за други. Но наистина мисля за сестрите ти, за племенницата и за теб, стари приятелю.

— И както обикновено си въобразяваш, че всичко ще стане според замислите ти просто защото така искаш. Ти си оптимист и егоист. Готов си да направиш всичко, за да отървеш собствената си кожа.

Студените сини очи на по-младия холандец останаха за миг приковани в Йохан и преди в тях да се прояви колебание, той извърна глава. Със сериозен тон изрече:

— Повярвай ми — нямам избор.

— Не, Хендрик. Ти сам правиш своя избор.

— Не аз им разказах за Менестрела. Освен това опазих тайната от Амстердам. Но няма значение. Просто ми набави камъка, Йохан. Шлифовай го за мен. И остави аз да се оправям с останалото. Ако ми помогнеш, нищо няма да се случи на Вилхелмина, Катарина или Джулиана. Обещавам ти.

— Веднъж повярвах на обещанията ти — по-възрастният холандец се извърна — и никога няма да се повтори.

— Притеснявам се най-много за Катарина. Повече, отколкото за Вили или Джулиана — прошепна Хендрик, загледан, подобно на Йохан, в родния им град. Като деца бяха играли по отводнителните канали. — Джулиана е пианистка, в полезрението на обществото — това би трябвало да я защити; а Вили е най-твърдият човек, когото познавам. Тя знае как да се грижи за себе си. Но Катарина не е скроена да оцелява. Постъпил си глупаво, когато си й дал диаманта в Амстердам.

— Тя поиска да постъпя така.

— Но тя е била едва дете! Едва ли е разбирала същината на нещата.

— Не я подценявай — сряза го Йохан, но внезапно долови отчаянието в собствения си глас.

Обзе го неописуема тъга. Никога вече нямаше да види сестра си. Знаеше го.

Дълго време и двамата мълчаха.

— За повечето случаи е вярно. Първо се грижа за себе си — промърмори Хендрик след време и въздъхна. — Винаги съм бил такъв.

— Невинаги, Хендрик.

— Да, Йохан — винаги. Когато бяхме момчета, ти просто не го забелязваше. А и тогава нямаше значение. С какво можех да ви навредя? Малкият Хендрик с ясните сини очи и къдравите руси коси. Съвсем безобиден. Но през войната най-после прозря какъв съм всъщност. Знам, че не ми вярваш — Господи, достатъчно доказателства дадох, че не бива да ми се има доверие, — но този път се налага — хвана стария мъж за ръката и го принуди да го погледне. — Разбираш ли, Йохан? Трябва. Повтарям: ако постъпиш, както ти казвам, ако действаме бързо, нищо няма да се случи на сестрите и племенницата ти.

— Обещаваш ли?

В гласа на Йохан нямаше надежда, а само сарказъм и презрение. Хендрик де Гийр никога нямаше да се промени.

— Наложително е да ми дадеш Менестрела.

— Защо не кажеш на своите хора, че съм го хвърлил в морето?

— Защото няма да ми повярват. Менестрелът представлява прекалено важна възможност за тях, за да я подминат, освен ако не са напълно сигурни, че е загубен. Йохан, в момента ти говоря абсолютната истина.

Йохан сви кокалестите си рамене с безразличие. Усети как вятърът прониква през сакото и ризата; сякаш през самата му душа. Не си спомняше някога да му е било така студено.

— Там е — кимна към града той, загледан в очертанията му. — В Амстердам. Трябва само да отидем до сейфа и да го вземем, както ти казах.

— Надявам се да е така — отвърна Хендрик.

За миг Йохан долови умората му и изведнъж се зачуди дали не греши: защо и Хендрик да не се е изтощил от вечната надпревара, спомените, мъката, омразата. Невъзможно ли е да му прости? Но не, помисли той, не бива да ставам сантиментален; не бива да приписвам на Хендрик моята ценностна система и морален кодекс. Хендрик де Гийр никога няма да се изтощи да играе игричките си с живота на другите, стига това да му носи изгода. Никога няма да му омръзне да си въобразява, че е в състояние да замесва приятелите си в своите схеми, да ги излага на опасност и всичко ще си бъде наред само защото той така си е наумил.

— Довери ми се, приятелю — прошепна някогашният продажник, някогашният приятел и напусна палубата така тихо, както се и бе появил.

Йохан се зарадва, че отново е сам. Продължи да гледа водата, замислен за привидната й вечност и в това намери някаква утеха.

 

 

В мръсната мрачна каюта Хендрик де Гийр отпи направо от бутилката добрия холандски джин — jenever. Допадаше му да пие сам; предпочиташе го. Някога не си падаше особено по спиртните напитки — бяха прекалено опасни за начина му на живот. Онези времена, разбира се, бяха отминали, но, общо взето, в пиенето, както и във всичко останало, той бе човек, който винаги се контролираше. Знаеше точно колко може да изпие, без да се изложи на опасност.

Но сега му идеше да довърши бутилката. Даже да отвори нова. Търсеше забрава.

Как допуснах да се стигне дотук?

Приятел от детинство, превърнал се после във враг, в знаменитост в света на диамантите, старец. Какъвто и да беше и какъвто и да е сега Йохан Пеперкамп, той вече не съхраняваше нешлифования Менестрел.

Камъкът не се намираше в Амстердам. Сегашното пътуване е от отчаяние, от хитрост. Менестрелът не е там. Не съществуваше никакъв сейф.

Хендрик простена на глас.

— Какво ще правя?

Да бяга…

Такъв бе първият му импулс. Както винаги.

Пак отпи от джина, стана и залитайки, се отправи към койката. В очите му напираха горещи, безполезни сълзи, които го заслепяваха, но образите, които блуждаеха в съзнанието му, се открояваха ясно.

Катарина къса ръкава му и крещи: „Не, не, не!“… Къщата е необичайно притихнала… Самодоволните изражения върху лицата на Зелените полицаи, когато Хендрик се изправя пред тях.

Образи. Спомени. Но стореното — сторено. Това, че нацистите заловиха семействата Стейн и Пеперкамп, не е негова вина. Него го подведоха, излъгаха!

И въпреки това се мразеше. Сега повече отпреди, и то отчаяно, гневно, безнадеждно. Предишната хладна неангажираност напоследък изчезна. Съзнаваше, че е изключено да се промени. Йохан е прав. Както винаги. Хендрик си въобразяваше, че е в състояние да се справи с всичко. Да направи всички щастливи. Да получи диаманта, да свали примката на Блок от Райдър, да съхрани собственото си положение при Блок, да не замесва Пеперкамп. Изобщо не му хрумна, че Йохан вече не съхранява нешлифования Менестрел.

Хендрик изруга невъздържано, но млъкна, когато млад стюард се втурна в каютата.

— Възрастният мъж… Нещо не е наред!

Холандецът остави бутилката и бързо излезе, но когато стигна до палубата, Йохан Пеперкамп лежеше пребледнял в безсъзнание по гръб. Острият студен вятър не спираше да духа, но старият човек не предприемаше нищо, за да се предпази.

— Господи! — Хендрик напипа слабо пулсиращата вена на врата на Йохан и разкъса якичката. — Приятелю, не умирай сега. Няма да помогне на нито един от двама ни.

Притисна гърдите на Йохан в областта на сърцето и извика на стюарда. Със зачервено от вълнение лице момчето се втурна да му прави изкуствено дишане, а Хендрик не преставаше да крещи нареждания.

— Няма смисъл — отпусна ръце след малко стюардът, уморен и отвратен.

Никога не бе докосвал мъртвец.

— Продължавай!

— Студено ми е…

— По дяволите, още има пулс!

Момчето седна на пети. Беше изплашено до смърт. Взеха Хендрик в Антверпен — бил стар приятел на капитана — и момчето през цялото време се бе старало да го избягва.

— Няма да му помогне.

Хендрик изгледа момчето свирепо и с леден глас просъска:

— Продължавай или ще те убия. Няма да се поколебая да го направя.

— Вие сте луд — промърмори стюардът, но направи каквото се искаше от него.

 

 

Зазоряваше се. Над Сентръл Парк се разстилаше розова светлина. Джулиана седеше пред пианото. В апартамента й бе тихо, пред нея нямаше ноти. Нави ръкавите на памучната си нощница и затвори очи.

Зад нея кислородът в аквариума правеше мехурчета. Чуваше собственото си дишане.

Беше се опитала да позвъни на вуйчо Йохан в Антверпен. Не го откри нито в магазина, нито в дома му. Представа нямаше къде другаде може да е.

Устоя на изкушението да звънне на майка си в пекарната. Тя със сигурност беше там и печеше бисквити. Speculaas — специални холандски бисквитки. За Коледа.

Пръстите на Джулиана неволно се насочиха към клавишите. Плъзнаха се по хладната им повърхност.

Засвири.

Нещо… Нищо… Не различаваше мелодията. Пръстите й сякаш сами се движеха. Знаеха кой точно клавиш да натиснат, с каква сила. Съзнанието й не следеше движението на ръцете, но това нямаше значение. Не и тук, не и когато бе сама. Музиката сама преливаше от Бетовен в Дюк Елингтън. Музиката извираше от нея и изпълваше стаята.

Звуците сложиха край на тишината и на лошите мисли.

Имаш ли лоши мисли, казваше майка й, когато Джулиана бе дете и се събуждаше от кошмари, мисли за нещо друго. За нещо приятно. Представяй си, че си на пикник с татко и мен, че береш диви цветя, че играеш в поточето.

Извиквай щастливи мисли.

Потисни лошите.

Винаги й бе по-лесно да го прави пред пианото.

Свири, докато всичко я заболя; когато спря, от нея се лееха сълзи и пот — по лицето, по гърба, между краката. Мускулите я боляха. Представа нямаше колко е свирила. Часове? Минути?

Първите слънчеви лъчи огряваха Сентръл Парк. Отиде до дивана и седна там, където Матю Старк бе седял. Загледа се как улицата долу започва да се изпълва с хора. А тя ще остане горе, сама, ще свири и ще разговаря с рибите си.

Мисли си хубави неща.