Ан Харъл
Диамантен огън (10)

9

Хендрик де Гийр се разхождаше сам из оживения, гъсто населен и бдителен диамантен район на Антверпен. Не особено живописно място, макар и столица на такъв бляскав и романтичен занаят, каквато е търговията с диаманти. По четирите му основни улици — „Пеликанстраат“, „Рифджстраат“, „Шубстраат“ и „Ховеннерстраат“ — се издигаха стари грозни здания. Но Хендрик знаеше, че непривлекателният им външен вид подвежда. В същите тези сгради се намираха някои от най-добрите търговци на диаманти в света, както и някои от най-сложните и изтънчени системи за комуникации и обезопасяване. Макар и некрасива, това бе диамантена столица, където се работеше под пълна пара.

Холандецът знаеше достатъчно за начина на действие тук, за да не придобие фалшиво чувство за безопасност. Макар и очевидно с определена цел той се движеше бавно, защото не желаеше да привлече вниманието върху себе си. Денят бе сив, студен и влажен, а многобройните магазини по улиците — препълнени с диаманти. Хендрик не забелязваше нито времето, нито собственото си раздвоено съзнание, докато минаваше край група, облечена в характерните юдейски дрехи. Мнозина белгийски евреи работеха в бизнеса с диаманти. Като лихвари, търговци и шлифовчици на диаманти, както и като преследвани хора, те се занимаваха с диаманти от векове. Шлифоването бе един от малкото занаяти, които им позволяваха да упражняват, а като лихвари приемаха диаманти срещу злато и сребро. Принудени да напуснат домовете си, те бяха взели леснопреносимите скъпоценни камъни със себе си, знаейки, че диамантите се ценят буквално навсякъде и ще им помогнат да се установят другаде. Холокостът съсредоточи диамантената индустрия през двадесети век в Амстердам и Антверпен и макар Амстердам никога да не възвърна предишния си статус, сега отново смятаха Антверпен за диамантената столица на планетата. Тук можеше да се попадне на едни от най-вещите познавачи и шлифовчици — онези, които знаеха точно как да подходят към определен камък.

Към тях се числеше и Йохан Пеперкамп, от нееврейски произход, вече стар човек, но все още легенда в занаята. Притежаваше не само познания, но и инстинкти. Каквито и трудности да предлагаше определен нешлифован камък, той винаги се справяше успешно. Малцина помнеха редките случаи, когато ръцете на Йохан Пеперкамп — а и на който и да било от рода Пеперкамп — са разваляли ценен екземпляр.

Но сега Йохан прехвърляше седемдесетте. Времето, компютрите и лазерите навлизаха в бизнеса и Хендрик не се изненада да открие, че магазинчето на стария му приятел се намира в една от по-малките сгради на „Шубстраат“. Мерките за безопасност не бяха така строги, както из някои от другите здания и на Хендрик, заговорил фламандския пазач на холандски, лесно му позволиха да влезе. Докато се изкачваше по оскъдно осветеното стълбище до втория етаж и приближаваше вратата с матово стъкло, Хендрик не се чувстваше променен. Сърцето му не биеше лудо. Не се потеше. Вършеше онова, което трябва да се свърши. Това бе всичко.

Вдигна ципа на якето си наполовина. До този момент не бе забелязал студа. Въздъхна заради проявената слабост и отвори вратата.

Йохан Пеперкамп седеше зад старинното бюро и обядваше — сандвич със сирене, парче пушена змиорка и чаша горещ чай. Очите му бяха воднисти; дъвчеше бавно. Не чу влизането на Хендрик.

Като затвори вратата след себе си, Хендрик остана загледан известно време. Помнеше Йохан като жизнен и здрав мъж, с внимателни маниери, интелигентен, вече извоювал си име на един от най-добрите шлифовчици на диаманти в света. Не разполагаше с особен избор. Щом си от рода Пеперкамп, от теб се очаква да се занимаваш с диаманти. Особено в Амстердам, и то от четиристотин години насам. След Втората световна война Йохан прехвърли своя бизнес в Антверпен. Сега той бе последната мъжка издънка на рода Пеперкамп, а Джулиана Фол — единствената представителка на следващото поколение. Традицията на семейство Пеперкамп да се занимава с диаманти ще умре с вуйчо й.

Толкова години минаха, откакто за последен път погледна тези сини очи, помисли Хендрик, преценявайки изминалото време. И двамата оцеляха и остаряха. Сега, четиридесет години по-късно, това сякаш нямаше значение. Ако бяха умрели по време на войната, щяха ли да изпуснат нещо? Според него — не. А и щяха да умрат като приятели.

Макар Хендрик добре да знаеше, че за властта и успеха на човек, занимаващ се с диаманти, не се съди по онова, което го заобикаля, все пак му се струваше, че златните дни на Йохан са приключили. Колко от хората в занаята знаеха, че Йохан Пеперкамп е още жив, още работи? Магазинчето му бе малко и някак трогателно. Хендрик помнеше огромното количество диаманти, хората, които постоянно влизаха и излизаха, чувството за живот, което витаеше из Амстердам. А сега това място представляваше малка и не особено представителна стая. В нея обаче се виждаха всички инструменти на занаята: лампи, длета, чукчета, триончета, лупи. Пожълтяла фотография на Йохан, появила се в списание „Лайф“, висеше на стената. Възрастта не се бе отразила добре на Йохан. Времето и технологиите — компютри, лазери — го обричаха на забрава.

Старият шлифовчик отхапа от сандвича, избърса дългите си пръсти с хартиената салфетка и вдигна поглед.

— Да? Не очаквам… — говореше на холандски, но внезапно спря и пронизващите му очи се вторачиха в посетителя. — Хендрик де Гийр.

В тона не се долови изненада, учудване, нито дори омраза. За него Хендрик представляваше нищожество. Все едно е пълзяща по пода буболечка. Хендрик бе забравил колко високомерен и непоклатим може да е Йохан; как го гледаше отвисоко. Семейство Де Гийр не се занимаваха с диаманти. Хендрик израсна в периферията на този свят, а не в центъра му, както Йохан.

— Значи ме помниш — подхвана той, макар никога да не се бе съмнявал, че Йохан ще го познае. — Правиш ми чест.

— Не се ласкай — старият шлифовчик остави сандвича. — В никой от спомените няма нищо хубаво.

— Да се надяваме тогава, че умът ти не е така остър, както някога. Нали навремето карахме заедно кънки по замръзналите канали на Холандия, преди войната, а през лятото се надпреварвахме с колела? Помниш ли, Йохан? — Хендрик се изненада от тъгата в гласа си. — Бяха славни дни, няма как да се заличат.

Йохан сви рамене и отряза парче от пушената змиорка с джобно ножче. През всичките години, откакто го познаваше, Хендрик никога не видя Йохан Пеперкамп да покаже, че се страхува. Е, днес ще го стори, освен ако не е глупак. Заради затрудненото положение, в което се намира, това е някаква утеха, реши Хендрик. Колкото и добри приятели да бяха, една част от него винаги бе мечтала да накара Йохан да се поизпоти.

Но за момента старият мъж продължаваше да дъвче змиорката и дори пръстите му не потреперваха. Сякаш наистина вярваше, че Хендрик де Гийр не е в състояние да му стори нищо.

— Знаеш ли защо съм тук, Йохан?

Възрастният мъж отпи от чая, преглътна.

— Сигурен съм, че ще ми кажеш.

Долови отново хладния тон на превъзходство и като се придвижи напред, Хендрик си припомни по-малко моменти на приятелство и повече на недоволство. Сякаш никога не се оказа достатъчно добър за представителите на Пеперкамп. Като момче майка му все му повтаряше, че си внушава, но той не й вярваше.

Катарина…

Да, тя бе по-различна. Останалите очакваха, че той ще се провали, и въпреки това му се довериха. И той направи онова, което трябваше да се направи. Както постъпваше и сега.

Без излишен драматизъм обяви:

— Трябва да получа диаманта, Йохан.

Старият шлифован направи неопределен жест с ръка.

— Както виждаш, имам много диаманти. Не толкова големи може би, както в миналото, но някои са чудесни екземпляри. Вземи, който искаш. За мен е без значение.

— Тези диаманти не ме интересуват.

— И мен не ме интересуват, но са всичко, което притежавам. Аз съм стар човек, Хендрик. Малцина вече ми носят големи диаманти — той протегна едрите си кокалести ръце. — Не вярват на тези — после посочи очите си, — нито на тези.

Йохан говореше без самосъжаление. Сви рамене и отново отпи от чая. Хендрик се приближи още, но старият човек го погледна безизразно. Ако не познаваше Йохан Пеперкамп, Хендрик вероятно щеше да се усъмни дали е попаднал на точното място.

Взе чашата от стария човек и я постави на бюрото. Нищо в изражението на Йохан не говореше за страх или гняв — нито дори за любопитство. Аз съм нищо, така ли, старче, помисли си Хендрик, но не позволи раздразнението му да проличи.

— Знаеш какво искам.

— Честно казано, не знам.

— Знаеш, по дяволите!

Старият шлифовчик въздъхна търпеливо.

— Защо просто не ми кажеш, Хендрик?

— Диамантът — повтори Де Гийр. — Нешлифованият Менестрел.

Йохан се изсмя присмехулно.

— Не ставай глупав, Хендрик. Менестрелът вече не е в мен.

— Не ти вярвам.

— Както желаеш.

— Дори да не е у теб, знаеш къде е — натърти Хендрик, стараейки се да запази превъзходство в разговора. Да го вземат мътните Йохан Пеперкамп и неговото самодоволство. — Ти ще ми го набавиш.

— И защо ще постъпя така? — с упоритата решителна овладяност, която винаги вбесяваше Хендрик, Йохан погледна по-младия холандец в очите. — Само веднъж през седемдесет и три годишния си живот съм проявявал недискретност. Никога вече, Хендрик. Никога. Няма значение какво знам или не знам. Никога няма да ти сътруднича — взе чая, сви тънките си устни и отпи. Погледна го над ръба на чашата, преди да добави: — Първо ще трябва да ме убиеш.

— Значи няма да получа онова, което искам, така ли?

Хендрик говореше меко, доволен колко необезпокоен звучи, и бавно завъртя стола на Йохан към себе си. Подпрял се на дървените облегалки, той се наведе и се загледа в сините като маниста очи. В тях се четеше и превъзходство, и омраза. Това очакваше. Но имаше и мъка. Тъга. Това Хендрик не очакваше. Нима Йохан се е надявал, че той, Хендрик, се е променил? Разтърсен, Де Гийр почти се извърна.

— Точно така — отвърна Йохан. — Няма да получиш онова, което искаш. Убий ме, ако трябва. Няма никакво значение. Няма да ти дам камъка.

— Имаш близки, Йохан. Ами ако и техният живот е застрашен?

— Съпругата ми е мъртва.

Ан. Интелигентна, красива. Тя бе еврейка, омъжена за неевреин, но преживя войната — едва. Хендрик се опита да не мисли за нея през последните четиридесет години. Така постъпи и сега, след което се надигна.

— Сестрите ти са още живи — стараеше се да звучи студено и решително, като сенатора Райдър в събота, но дълбоко в себе си усещаше, че е несигурен точно както и хубавият Райдър. Той и глупавият сенатор не се различаваха твърде много. Прикриваха се зад маска на компетентност. Ще прозре ли Йохан зад фасадата на някогашния си приятел? Хендрик си рече, че мислите му тръгват в неправилна посока, и продължи, стараейки се да звучи уверено: — Вилхелмина живее в Ротердам, а Катарина — в Ню Йорк. Джулиана, твоята племенница, има апартамент в Сентръл Парк Уест. Знам къде са, Йохан. Лесно ще ги открия.

Сега — помисли си той — всеки момент, ще се появи страхът. Хендрик зачака, но старият шлифовчик само избърса устните си и бавно се надигна на крака.

— Катарина никога няма да нараниш, а Вилхелмина с радост ще приеме възможността да пререже страхливия ти врат — звучеше леко развеселен от мисълта, но Хендрик не бе в състояние да му възрази — и двамата познаваха Вили Пеперкамп. Ако по-големият й брат тръгне по гайдата на Хендрик де Гийр, за да я защити, тя силно ще се разгневи. — А Джулиана е прекалено известна — продължи Йохан. — Ще се вдигне толкова шум, ако й посегнеш. Прекалено рисковано е. Но… — старият човек взе сакото си от закачалката на стената до себе си и наметна кокалестите си рамене. — Но мина доста време, Хендрик. Имаше възможност да се появиш да потърсиш Менестрела по всяко време, но не го направи. Това значи, че сега и други са замесени. Някой друг се е досетил, че си виждал Менестрела, и ти извива ръката, която и без това така лесно се извива. На кого си обещал камъка този път? Всъщност не ми отговаряй. Няма никакво значение — Йохан направи подканващ жест към вратата. — Да вървим.

 

 

Пекарната на Катарина бе затворена за вечерта. В лъскавата кухня собственичката точеше тесто върху плота. Едрите й широки ръце, покрити със засъхнало брашно, потупваха тестото внимателно, с любов.

Джулиана я наблюдаваше мълчаливо от прага. Дойде направо от клуба „Акуериън“ и използва своя ключ, за да влезе в тихото, притъмнено магазинче. Глупаво бе да мисли как изглеждат ръцете на майка й, но не успяваше да се спре. Толкова се различаваха от нейните. Джулиана имаше дълги изящни пръсти и макар ноктите да бяха дълбоко изрязани, винаги бяха с маникюр. Два пъти дневно ги масажираше със специален крем. Силни ръце. За пианист това е важно. Но изведнъж завидя на майка си за широките й длани и плътните пръсти. Ако Джулиана се бе родила с ръцете на семейство Пеперкамп, всичко щеше да е различно.

— Здравей, мамо.

Катарина дори не вдигна поглед.

— Да.

Тя сякаш просъска думата. Обикновено би я изговорила провлачено. Изведнъж цялата й нежност и внимание към тестото сякаш изчезнаха.

— Мамо, нещо не е ли наред?

— Нищо, което да те засяга.

— Мамо, поговори с мен… Моля те. Чуй ме. Един журналист ме разпитва за твоята приятелка Рейчъл Стейн. Знам, че е била със сенатора Райдър в събота вечер в „Линкълн сентър“. Райдър е трябвало да се срещне с холандец на име Хендрик де Гийр. Чувала ли си за него?

Катарина поръси брашно по дървената точилка и продължи яростно да точи. Тепърва й предстоеше да вдигне поглед, да види дъщеря си с лилави коси и кожено палто от миеща мечка. Катарина представляваше скалата на Джулианиното съществувание, даваше й стабилност, единствено за нея със сигурност смяташе, че няма да се промени, а ето, сега нещо бе страхотно объркано. Не е разстроена само от посещението на приятелката, с която отдавна не се е виждала, нито от задаващата прекалено много въпроси дъщеря. Джулиана никога не бе виждала майка си така отчуждена, така далечна, така лишена от желание да общува.

— Мамо?

— Би трябвало да си във Върмонт, Джулиана. Нужна ти е почивка.

— Толкова ми се иска да поговориш с мен. Виж: не смяташ ли, че е редно да знам какво става?

Все още, без да вдига поглед, Катарина удари по плота с точилката.

— Мамо, какво има?

— Рейчъл — отвърна тя. — Мъртва е.

— О, мили боже… Съжалявам. Как е станало?

Катарина продължаваше да не вдига очи, продължаваше да се занимава с тестото.

— Паднала пред „Линкълн сентър“, ударила си главата и починала. Пишеше го в сутрешния вестник — изговаряше думите механично, но с по-силен акцент от обикновено. — Според твърденията на полицията е злополука; Рейчъл се била подхлъзнала на заледения тротоар.

Джулиана се стараеше да възвърне нормалното си дишане; техника, към която често прибягваше преди концерт.

— Това е ужасно — промълви тя накрая.

Но нещо в нея й подсказваше да не вярва. Дали Старк знае? Нима това копеле си играе игрички с нея?

С опакото на ръката Катарина отметна русо белите кичури от бледото си, запотено чело. Малко брашно полепна по веждата. Гневът сякаш изчезна и Джулиана забеляза как се замени с болка и скръб, как очите се напълниха със сълзи и бръчки осеяха привлекателното лице. Долната устна на майка й затрепери, после ръцете. Тя бързо приглади спадналото меко тесто с ръце.

— Иди във Върмонт — каза тя. Най-после вдигна очи и погледна Джулиана, но сякаш не забеляза нито косите, нито палтото. — Моля те.

— Мамо, какво криеш. Така ми се иска честно да…

— Честна съм! — главата й се стрелна нагоре и нови къдрици се посипаха по челото, но сълзите така и не потекоха от очите. Само блестяха на притъмнената светлина. — Загубих добра приятелка, Джулиана. Не желая да те обременявам с моята тъга.

— Това са глупости, мамо — прекъсна я Джулиана. Катарина взе отново точилката. — Ти просто искаш да ме разкараш. Не искаш да съм в града. Защо? Заради случилото се с Рейчъл ли?

— Не говори безсмислици — Катарина се опита да се усмихне, но в усмивката имаше прекалено много умора и мъка, а по лицето й — ужас. — Смъртта на Рейчъл е нещастен случай — гласът й изневери, но тя продължи: — Приятелка ми е от детството, Джулиана. Моя приятелка. Знам, че не съм на себе си, но смъртта й… няма нищо общо с теб.

— Защо дойде в Ню Йорк?

Катарина въздъхна.

— За да ме види.

— А сенатор Райдър?

— Нищо не знам за това. Рейчъл познаваше доста влиятелни хора, включително и сенатори. А сега е мъртва. Каквато и работа да е имала със сенатора Райдър, не ни засяга. Вземи си заслужения отдих, Джулиана. Изглеждаш уморена.

— Не си виждала Рейчъл Стейн от години и тя изведнъж, просто така, цъфва в Ню Йорк?

— Лесно се губят дирите на човек, когато поостарее.

— Мамо…

Катарина се отказа от тестото.

— Това е всичко, Джулиана. Край. Свърших. Видя ли, че днес съм правила пирог с пилешко? — отметна паднала къдрица. — Нещо ново е. Вземи си от него за Върмонт.

— По дяволите, мамо!

Но Катарина Фол умееше да мълчи. Наричаше го дискретност. В момента обаче Джулиана прецени, че не е напълно права да я критикува. Самата тя не й разказа за посещението на вуйчо Йохан в гримьорната преди седем години, за подаръка му — ако човек иска да го нарече така — за нешлифования Менестрел. Майка й знаеше за съществуването на Менестрела, за четиристотингодишната традиция. Всички от семейство Пеперкамп я знаеха. Но вуйчо Йохан я посъветва да не споменава за Менестрела пред майка си и тя го послуша.

Господи, докъде ще ги доведе всичко това?

— Ами татко? Знае ли нещо от тази история?

Тъп въпрос, мина й през ума. Катарина Пеперкамп-Фол казваше на съпруга си толкова малко, колкото и на дъщеря си; освен ако той през всичките тези години не се преструваше, че нищо не знае.

— Каква история? — парира я Катарина. — Няма нищо за разказване.

— Е — подхвана Джулиана с фалшиво приповдигнат весел тон, — предполагам, че холандците не са прочути неоснователно със своята упоритост.

— Иди във Върмонт — повтори майка й. — Но преди това си измий косата.

Разбира се, никога няма да попита защо е лилава. Джулиана каза „лека нощ“. На излизане не си взе от пирога с пилешко.