Ан Харъл
Диамантен огън (1)

Пролог

Делфтсхавен, Холандия

В малката импровизирана гримьорна Джулиана Фол взе няколко кубчета лед и разтърка с тях бузите и тила си. Беше й невероятно горещо! Но сама си е виновна. Реши да остави дългите си светлоруси коси разпуснати и избра рокля от тежка зимна бяла коприна, а и миниатюрната каменна църква от седемнадесети век бе нейна идея. В момента беше препълнена с хора. Нейният импресарио седмици наред оспорваше избора й: Защо холандската й премиера да е в църква с ограничен брой места за сядане, когато има на разположение най-големите концертни зали в страната? Луда ли е? Не, не е, просто е непреклонна. Отказа да обясни, че църквата в старинния квартал Делфтсхавен на Ротердам е същата, в която са се венчали родителите й. Това бе самата истина, но звучеше прекалено сантиментално за изгряваща международна звезда в капризния свят на концертиращите пианисти, където се конкурират толкова таланти.

Макар да бе едва на двадесет и три, вече я наблюдаваха внимателно не само как свири, но и как се облича, какво приказва, какво прави — всичко. Още отсега я лансираха като най-красивата пианистка на света. Един критик надълго и нашироко възхвали „тъмните й смарагдови очи, които се изпълват със страст дори когато дарява публиката с професионалната дистанцирана усмивка“. Щеше й се да бе обърнал поне толкова внимание на сонатата от Моцарт, която тя изпълни.

Засмя се на глас и се зачуди какво ли би казал, ако в момента зърне размазания й грим и потта, от която роклята полепваше по тялото й.

— Джулиана?

Йохан Пеперкамп стоеше на прага и се усмихваше плахо. Той бе неин вуйчо — благ старец на път да оплешивее, висок и кокалест, облечен в зле скроен костюм, с голям нос и неизменна мека тъга в сините очи. Беше шестдесет и шест годишен, но изглеждаше на осемдесет. До днешния следобед той и Джулиана никога не се бяха виждали. Беше се качил на влака от Антверпен — там имаше славата на един от най-известните шлифовчици на диаманти в света. Той прегърна племенницата си, сякаш я познаваше от малка. Съобщи й, че притежава всичките й записи и обича да ги слуша на зазоряване, когато е най-тихо. Колко много се различаваше този човек от по-младата си сестра! Вилхелмина Пеперкамп бе яка, опърничава жена. Живееше в Делфтсхавен — един от малкото квартали на Ротердам, оцелели от немските бомбардировки през 1940, довели до капитулацията на Холандия и дългата нацистка окупация. Леля Вили страхотно се раздразни, че Джулиана не знае холандски, и през първите тридесет минути, прекарани заедно, отказа да говори на английски. С тринадесет години по-младата издънка на семейство Пеперкамп — Катарина, майката на Джулиана — седеше тиха и унизена. Трябва да се е досещала, подобно на Джулиана, че укорът, задето американската й дъщеря не е научила холандски, се отнася именно за нея.

Джулиана се съвзе от изненадата, че вижда вуйчо си и от неловкото положение да я заловят как прокарва ледени кубчета по лицето си. Все пак той е човек от семейството.

— Здравей, вуйчо. Какво правиш тук?

— Донесох ти нещо — отвърна той на безупречен английски.

Джулиана трепна. Точно сега ли? Разполагаше само с петнадесет минути да се подготви за втората част на концерта. Грабна някакъв пешкир, докато вуйчо й вадеше малка изпомачкана хартиена торбичка от джоба на сакото. Какво ли е редно да каже? Представителите на семейство Пеперкамп определено я озадачаваха и тя се поколеба дали идеята й за семейно събиране е толкова хубава, колкото се надяваше. Вече се наложи да се примири с посредствения инструмент, с лошата акустика и — макар всички места да бяха разпродадени — с относително малобройната публика. А сега и всеки от фамилията Пеперкамп сякаш създаваше проблеми: майка й очевидно се чувстваше доста неловко в присъствието на брат си и сестра си, които виждаше рядко, и от снощи, когато пристигна в Ротердам, не се показваше твърде разговорлива. Леля Вили бе непоносима. След като сложи неблагоприятното начало на срещата с племенницата си, задряма още през първата част на концерта.

А сега и това.

Йохан натика пакета в ръцете й.

— Моля те, отвори го.

— Но аз…

Не събра сили да спори. Вуйчо й изглеждаше така нетърпелив, почти отчаян. Колкото и непривлекателен да изглеждаше подаръкът, очевидно за него това означаваше много, а и Джулиана предполагаше, че е доста самотен — нямаше деца и съпругата му Ан бе починала преди няколко години. За пръв път изпита бремето да е последната издънка на семейство Пеперкамп. Редно беше да се покаже любезна.

С метнат на врата пешкир, тя пъхна ръка в торбичката и измъкна нещо тежко, увито в избеляло лилаво кадифе. Воднистите сини очи на вуйчо й заблестяха, докато мълчаливо я насърчаваше да продължи. Тя разгърна кадифето. В следващия миг държеше в ръка обемист хладен камък. Но пулсът й се учести и тя вдигна ръце към стареца, изпита потребност да оближе внезапно пресъхналите си устни.

— Вуйчо Йохан, нали това не е… не може да е диамант.

Старецът кимна бавно.

— Напротив. Диамант е, Джулиана.

— Но това нещо е прекалено голямо, за да е диамант!

— Ние го наричаме необработен камък. Никога не е докосван от инструмент за шлифоване.

Джулиана бързо зави камъка и го пъхна обратно в торбичката. От четиристотин години представителите на семейство Пеперкамп се занимаваха с диаманти. Бяха влезли в занаята през края на шестнадесети век, когато еврейските търговци на диаманти са бягали от Испанската инквизиция и се установявали в по-толерантния Амстердам. Семейство Пеперкамп не бяха евреи. Защо се бяха заловили с един от малкото занаяти, практикуван от евреите — а и доминиран от тях дори в днешно време, — оставаше загадка. Но тя не занимаваше Джулиана. За нея диамантите представляваха нещо обикновено и сладникаво. Дори камъни като Дъхът на ангелите, който вуйчо й Йохан е шлифовал и сега се намира в музея „Смитсониън“, я отегчаваха. Изключителен камък, твърдяха всички. Вероятно бяха прави.

— Поласкана съм, вуйчо Йохан. Истински съм поласкана. Но това вероятно е скъп камък и не мога да го приема. Нямам отношение към диамантите.

— Джулиана, това е нешлифованият Менестрел.

— Какво значи това?

Мъка, но не и изненада обзеха стария човек.

— Явно Катарина така и не ти е разказала. Често съм се чудил защо.

Тя се заслуша дали в тона му ще улови нотка на упрек към майка й, потърси да види критичност в изражението му, но нито чу, нито видя подобно нещо. Вероятно знаеше не по-зле от племенницата си, че Катарина Пеперкамп Фол рядко разказва, било на дъщеря си, било на друг, за първите двадесет и пет години от живота си, прекарани в Амстердам. В отговор на Джулианиното оплакване, че майка й е прекалено сдържана, баща й Ейдриан Фол само кимна съчувствено — той също беше в неведение относно много събития от ранните години на съпругата си. Но успокои дъщеря си, че става въпрос за миналото на Катарина, а не за това на Джулиана или неговото.

— Знам, че тя не би одобрила нито да ти разкажа за Менестрела, нито да ти го връча — продължи Йохан Пеперкамп бавно, — но няма да се оставя да ме спре. Имам отговорност към потомците на нашето семейство — и към предците.

Джулиана започваше да се чуди дали изобщо да се отнася сериозно към вуйчо си. Дали не е просто един полудял старец? Защо например да не държи в ръцете си парче гранит? Но той изглеждаше така напрегнат, а гърленият му говор придаваше определена тайнственост. Избърсвайки брадичката с края на кърпата, тя отбеляза предпазливо:

— Не разбирам, вуйчо Йохан.

— Нешлифованият Менестрел е в семейство Пеперкамп от четиристотин години. Ние — нашето семейство — го съхраняваме.

— Той… — гласът й прегракна, а ръцете й трепереха — нещо, което никога не се случваше, когато свири. — Ценен ли е?

Вуйчо й се усмихна тъжно.

— Имаше времена, когато всеки от семейството можеше да оцени това, което в момента държиш в ръцете си. Към днешна дата, Джулиана, Менестрелът е от най-висока класа за бял диамант. Много малко са сто процента чисти и безцветни, но Менестрелът е почти такъв. В нашия бизнес ги наричаме ледено бели.

— Какво ще стане, когато се шлифова?

— Ако се шлифова, Джулиана, а не — когато. В продължение на четиристотин години пазим Менестрела точно от това. Изненадана си, нали? Семейство от шлифовчици на диаманти да бранят диамант от своите инструменти. Цели четири века сме изучавали този камък и ако някога се наложи да бъде шлифован, ние знаем неговите тайни. Има белези и знаци, които ще ти покажа. Те ще подскажат на всеки шлифовчик точно къде да удари, за да опази каратите, без да накърни красотата. Но ти трябва да проумееш, че стойността на Менестрела е не толкова в това, което ще представлява, след като се шлифова, колкото в легендата, свързана с него.

— Господи, вуйчо Йохан. Каква легенда?

— През 1581, когато Менестрелът попада в ръцете на семейство Пеперкамп, той е най-големият нешлифован диамант в света… И най-тайнственият.

— Но това е било много отдавна…

— Не чак толкова отдавна. Менестрелът продължава да е най-големият и най-тайнственият нешлифован диамант в света.

Сърцето на Джулиана се разтуптя по-силно, отколкото в моменти на сценична треска.

— Защо най-тайнственият?

— Защото от години се мълви за съществуването му, но то никога не е било потвърдено. Това, което държиш, Джулиана, в продължение на четиристотин години са го виждали единствено представители на семейство Пеперкамп. Никой друг не е в състояние да докаже, че той съществува.

— Вуйчо Йохан, та аз дори нямам слабост към диамантите.

— Под влияние на майка си — промълви той тихо и се усмихна. — Разбирам те, но това няма значение. При всяко поколение един от семейство Пеперкамп е пазел камъка. От моето поколение бях аз. От твоето, Джулиана…

— Моля те, недей.

Той взе ръцете й.

— Диамантът е твой, защото от това поколение си само ти.

 

 

Йохан Пеперкамп се върна на мястото си между двете си сестри. Каква тройка представляваха само. На петдесет и една Катарина продължаваше да е стройна и привлекателна като момиче. Очите й, тъмнозелени като на дъщеря й, бяха по-кръгли и меки, а косите й продължаваха да са светлоруси както преди четиридесет години, когато брат й я водеше да се пързалят с кънки по заледените канали. На Йохан му се искаше тя да се усмихне. Но я разбираше: бранеше дъщеря си и се страхуваше, че той или Вили случайно ще се изпуснат за нещо от общото им минало, което тя никога не бе споделяла с Джулиана. А и той вече го стори, нали? Предаването на Менестрела обаче не бе никак случайно. От седмици премисляше какво точно ще каже на Джулиана, но тайно се надяваше тя да е в течение на историята на Менестрела.

Трябваше да се досети, че няма да е така.

Йохан извърна очи от по-малката си сестра — чувстваше се гузен и долавяше страха й; усмихна се на Вилхелмина. О, Вили. Тя никога няма да се промени! Обикновена както винаги, с набита фигура и ъгловати черти, със сини очи и русолява коса, вече почти напълно побеляла. Беше шестдесет и четири годишна, но очевидно не й пукаше дали изглежда на сто.

Вили вероятно би одобрила посещението му при племенницата им зад кулисите, но понеже никога не криеше нищо, щеше да настоява той да каже на Катарина. А как да го стори? Как да обясни своята раздвоеност между отговорността, която изпитваше към бъдещите поколения на семейство Пеперкамп, и ужаса от онова, в което Менестрелът се бе превърнал за неговото семейство — за Катарина, Вилхелмина и самия него? Техният баща му предаде Менестрела през 1945 при обстоятелства много по-трудни от тези, с които Йохан се сблъскваше сега. Как да пренебрегне вменената му отговорност? Трябваше да даде камъка на Джулиана. Нямаше друг избор.

Можеше да го изхвърлиш в морето, щеше да му повтори Катарина, както направи и преди много години. Може би тогава трябваше да я послуша.

А Вили — милата пряма Вилхелмина. Ще го накара първо да каже на Катарина, а после да сподели с Джулиана всичко, а не само онова, което той си бе наумил да й съобщи.

Това, което държиш, Джулиана, вече четиристотин години са го виждали единствено представители на семейство Пеперкамп. Никой друг не е в състояние да докаже, че той съществува.

Подобни думи изрече и баща му, когато за пръв път показа Менестрела на Йохан.

Сега вече те бяха лъжа.

Но какво значение имаше? Миналото беше факт.

Джулиана отново се появи на импровизираната сцена, усмихна се лъчезарно на публиката и Йохан се изпълни с гордост и възхищение. След стъписването, до което я докара, тя се бе овладяла и се впусна във втората част от концерта със същата зашеметяваща енергия и безупречна виртуозност, с която изпълни и първата.

След няколко минути Катарина сръга сестра си в ребрата.

— Вили… Вили, събуди се!

Вилхелмина изсумтя:

— Будна съм.

— Сега да, но преди минута очите ти бяха затворени.

— Ха!

— И никакво похъркване повече. Джулиана ще те чуе.

— Добре. — Вилхелмина седна по-изправена на неудобния дървен стол. Според нея правеше голяма отстъпка. — Но всичките тези сонати ми звучат еднакво.

— Безнадежден случай си — промърмори Катарина, ала Йохан долови привързаност в тона й.

Ако миналото не бе такова, каквото го знаеха, помисли си старият шлифовчик на диаманти, Джулиана никога нямаше да се роди. Тя е нашата утеха — на Катарина, на мен, дори на Вили. И сега чрез нея не само традицията на семейството ще продължи, но и самите Пеперкамп ще продължат.