Карън Робърдс
Детето на Маги (8)

8

Обстановката бе луксозна и изискана. Ник не можеше да отрече това. Той никога не бе имал високо мнение за кънтри клубовете, но оглеждайки се сега, не можеше да не оцени, че те имаха своите предимства. Ако човек искаше да накара някой друг да се впечатли така, че да ахне, трябваше да го заведе именно на такова място. Всичко наоколо излъчваше висока класа.

Да вземем стаята, в която стоеше сега, например. Вероятно я наричаха бална зала, или източната бална зала, а може би малката бална зала. В клуб като този вероятно имаше няколко такива. Дължината й бе около петнадесет метра, а ширината седем-осем, с пламтяща мраморна камина в единия край и дълга маса-бюфет, отрупана със сребро, порцелан и всякакъв вид екзотични на вид лакомства, в другия. Таванът бе ослепително бял и на височина поне четири метра, стените имаха приятно сребристо сив цвят, а върху тъмния, идеално полиран дървен под лежаха три яркочервени ориенталски килими, които, поне за несвикналото око на неспециалист, изглеждаха разорително скъпи. От тавана се спускаха два огромни, ослепително блестящи кристални полилеи. Шампанското се лееше на воля както разговорите, а ордьоврите бяха толкова фантастични, че той не можеше да определи на вид състава на нито един. В единия ъгъл на залата, до разположена малко по-ниско от пода площадка — явно малък, но напълно достатъчен за присъстващите дансинг — млад, облечен във фрак пианист, свиреше тиха, приятна музика. Предимството от жив музикант в залата, пред обичайната механична музика, типична за събиранията, посещавани от Ник, бе в това, че в случая можеше да се изпълнява музика по желание, ако молбата бе придружена с достатъчно едра банкнота. Сега се оказа, че една двадесет доларова стигаше, така че музикантът да изпълни избраната от Ник мелодия, при това в момента, в който му се дадеше знак.

Устните му се извиха в дяволита полуусмивка, когато той си даде сметка, че възнамеряваше с пълно съзнание да преследва Магдалена така упорито, както би я преследвал призрак от миналото.

— Би ли погледнал само роклята на Маги! Как ми се иска аз да имах съпруг, който да може да си позволява да ме облича с дрехите на Валентино! — каза полузавистливо жената до него, Бъфи, като надникна иззад дясното му рамо. И Ник се обърна да види сам. Погледът му срещна този на Маги и всичко друго наоколо престана да съществува.

Тя прилича на русалка, беше първата мисъл на Ник. Зашеметяващо прекрасна, червенокоса русалка. Ефектът, който външният й вид произведе върху него, го намери неподготвен. Стовари се върху него мигновено и страшно, подобно на внезапен удар с бейзболна бухалка право в стомаха. Сам не разбра как не се задуши от рязката липса на въздух. След тези дванадесет години той не бе допускал, че чувствата му към нея бяха все още толкова болезнени, така остри.

Той никога не бе успял да я забрави. И отдавна бе започнал да се съмнява дали някога щеше да успее.

И затова се беше върнал за нея. Истината беше тази. Той можеше да си повтаря колкото си иска, че бе дошъл отново тук, за да отмъсти кърваво на Лайл Форест. Не че и това не беше истина. Той имаше намерение да унищожи Лайл, да разбие света му така изцяло, както Лайл някога бе разбил неговия. И разполагаше точно с онова оръжие, с което можеше да го постигне. Сега просто изчакваше момента.

Записът на някогашния сладострастен танц на Магдалена не беше единственият уличаващ филм, който напоследък бе станал притежание на Ник.

Той беше разгласил, където трябва, че търси доказателства за мръсотии от страна на Лайл Форест и невероятното количество гадости, които стигнаха до него в резултат на това, дори го бяха изненадали. За един южняшки джентълмен с богатство и от древно благородно потекло, старият Лайл се бе забъркал в някои доста отвратителни игри.

Докато преглеждаше натрупалия се материал, на Ник му бе хрумнала една много забавна мисъл. Точно както расовите кучета, изтънчените стари фамилии, от които Лайл произлизаше, бяха спазвали стриктно правилото да се женят помежду си и това, което в крайна сметка бяха достигнали, бе доста далеч от оригиналния комплекс от гени. Време е да се намеси някой мелез между тях, бе си казал Ник. Защото винаги бе виждал себе си именно така: като мелез.

Точно като Магдалена.

Въпреки че никой не би предположил такова нещо, ако я видеше тази вечер.

Ник се почувства горд от нея, въпреки че гордостта му бе примесена с известен яд заради положението, до което се бе издигнала, и все пак му беше приятно да отбележи, че в разкошния си тоалет тя изглеждаше много повече „родената благородничка“, отколкото която и да е от другите също толкова богато облечени жени в залата. Дори когато беше дрипаво, мръсно малко момиченце на седем-осем, тя излъчваше грация и финес, които я отличаваха от останалите като нея. Но сега, с лъхащото от нея богатство, тя бе просто зашеметяваща. Дъхът му спираше, само като я гледаше.

И тя отново щеше да му принадлежи. По дяволите, тя винаги му бе принадлежала. Още от времето, когато двамата бяха деца, те винаги си бяха принадлежали — Магдалена и Ник, Ник и Магдалена — двамата, почти напълно изоставени от вечно пияните си родители, двамата, изправени срещу целия свят. Нейната женитба за Лайл Форест едва не го бе убила тогава, но тя беше грешка, грешката на едно младо момиче. Той ясно разбираше това сега. Поради което нямаше намерение да обвинява нея. Години наред той бе изгарял от гняв заради начина, по който тя го бе напуснала, бе я мразил почти толкова много, колкото мразеше него. Но дори и тогава, дори когато бе изгарял от онази разкъсваща душата му болка и когато бе луд от ярост, той бе знаел защо го бе направила: заради парите. Когато в джоба ти никога не са подрънквали повече от две монети едновременно, парите придобиват особено голямо значение, стават най-важното нещо на света.

Основната задача на цялото им детство беше да намират храна за всеки ден. Заплахата да ги изхвърлят от квартирите заради неплатен наем бе ежемесечен проблем. Дрехите — погледът му още веднъж се плъзна по невероятната рокля на Маги и този път очите му се присвиха от тъжния спомен — техните дрехи бяха осигурявани от Армията на спасението. Ако имаха късмет. Ако не, обличаха се в дрипи.

Особено когато Магдалена бе пораснала, бе станала тийнейджър — тогава проблемът за дрехите я бе вълнувал. Бе я вълнувал толкова много, че той неведнъж й бе подарявал нови, стилни, красиви и необличани още от никого дрехи и точно нейния размер, след като ги бе задигал от шик магазините покрай кея. Защото тя му принадлежеше, а никой, който му принадлежеше, не трябваше да чувства липсата на нещо, щом той бе в състояние да го осигури. Независимо по какъв начин.

Така че, той разбираше защо се бе омъжила за Лайл Форест. По дяволите! В онези години, ако някоя богата стара жена му бе предложила да го отведе в един по-добър живот, кой можеше да каже, че той не би постъпил така, както бе направила Магдалена?

Но времената се бяха променили. Той вече не беше отчаяно бедното хлапе, което крадеше коли, вмъкваше се с взлом в къщите, задигаше стоки от магазините и вършеше всяко проклето нещо, което се налагаше, за да може да осигури живот за себе си, за майка си и брат си, както и за Магдалена и нейния баща. Сега той беше успял — финансово. Може би някои от методите, които бе приложил, за да се измъкне от калта на бедността, можеха да се оценят като не съвсем чисти, но сега всичко, с което се занимаваше, бе напълно легално. Никой съд не можеше да го докосне дори с пръст.

Но разчистването на сметките със стария Лайл все още предстоеше.

Разводът бе лесна работа. Магдалена можеше спокойно да го получи. Веднага след като успееше да я убеди, че трябва да го направи.

Не би трябвало да му отнеме много време. Защото тя му принадлежеше, както винаги му бе принадлежала. Нещо, което знаеше добре и самата тя. Той бе го прочел в очите й, по лицето й, от тялото й още в оня първи миг, когато тя отново спря погледа си върху него. Достатъчно беше двамата само да се погледнат отново и дванадесетте години, изминали след последната им среща, просто преставаха да съществуват.

Той бе готов дори да вземе сина й, независимо че носеше в себе си гените на Лайл Форест, и да го приеме като свой. Когато Ник се замисли върху последното, устните му трепнаха от мигновена развеселена усмивка. Ако можеше да се каже, че той имаше поне малка представа за Магдалена Роуз Гарсия — а някога я бе познавал много добре, наистина — в случая изобщо не можеше да става въпрос, че тя би избягала с него като изостави сина си. Защото когато тя обичаше, обичаше докрай.

Така, както някога бе обичала него.

Не. Така, както обичаше самия него и сега, и както щеше да го обича до края на живота им. В момента тя се страхуваше да признае този факт, но рано или късно щеше да го разбере сама. Този път той нямаше да позволи да я изгуби. Независимо какво щеше да му струва.

Ник пъхна ръка в джоба си за пакета цигари, без които не можеше тези дни, извади една, запали я и пое дълбоко дима, докато наблюдаваше приближаването на Магдалена.