Карън Робърдс
Детето на Маги (5)

5

Само че не я целуна. Маги, безкомпромисна, изпълнена с омраза, вклинила ръцете си между телата им, за да го задържи поне на малко разстояние, се оказа подготвила сили за нещо, което не последва.

Ник я пусна и отстъпи назад.

— Снимките и касетата са подарък — каза той, скръствайки ръце пред гърдите си и я загледа като ловно куче, издебнало заека пред дупката му. — Негативите са в плика. Те станаха мое притежание от някой, който действително възнамеряваше да те изнудва, моя скъпа г-жо Форест. За твой късмет ги купих, преди да може да ги види някой друг… а те не бяха евтини… и ето… сега ти ги подарявам, без да поставям условия.

Маги вдигна към него поглед за миг, прекалено изненадана, за да говори. Беше се държала отвратително и го разбираше. Обаче просто беше забравила как да има вяра, на когото и да е, дори на Ник.

— Защо? — тя пъхна ръце в джобовете на анорака си, неочаквано вледенена от студ.

— А защо не? — думите му бяха насмешливи.

— Това не е отговор.

— Но е всичко, което ще получиш като отговор.

— Ник… — Маги се поколеба, вгледана изпитателно в лицето му. Чертите му бяха същите, като онези на момчето, което бе обичала: гъстите, прави черни вежди, леко изкривеният нос с мъничката подутина в основата, където беше счупен през онази съдбоносна нощ, широките скули и квадратната челюст. Дори едва забележимата трапчинка от дясната страна на устата му беше същата. Но имаше и различия: бръчки от живота в ъгълчетата на очите му, някаква твърдост, която беше нова, известна циничност в извивката на брадичката и в блясъка на тези ясни, кафяво-зелени очи. Бе неоспоримо Ник, нейният Ник, но се беше променил — вътрешно, което не личеше много. Но естествено, бе се променила и тя. — Дължа ти извинение.

— Дължиш ми… но не си прави труда. Харесваш ми повече, когато бълваш огън, отколкото когато си разумна. Напомня ми за стари времена — той се огледа, дочул лая на кучетата, които галопираха възбудено към тях. — Не забравяй да събереш подаръците си от пътеката, преди някой да се натъкне на тях.

— Ник… — но беше твърде късно. Той вече бе закрачил през гората. Погледна през рамо за миг, когато тя извика след него и докосна в поздрав челото си с ръка.

— Честит рожден ден Маги-Май! — каза той и после изчезна като сянка сред дърветата.

Маги остана загледана след него, чувствайки измъченото си сърце готово да се разбие отново. Ах, Ник. Как го бе обичала! Толкова много, че дори споменът болеше. И колко в негов стил — да се появи от нищото след дванадесет години мълчание, да я дразни, да й се присмива и да я подлуди дори сега, когато бе дошъл да й направи услуга. Тя трябваше да знае, че не би й причинил вреда. И мислеше, че някъде дълбоко в сърцето си го беше знаела, само че бе забравила как да се вслушва в сърцето си.

Сиамъс и Брайди изскочиха от храсталака като двойка великолепни елени и скочиха върху нея в кучешки екстаз.

— Долу, момчета! — тя залитна под атаката, потупвайки главите им, но радостна от игривото им нападение, защото отклоняваха мислите й от Ник. Сега, след като бе извършил това, за което бе дошъл, дали щеше да изчезне от живота й за още дванадесет години?

От перспективата за това й се прииска да завие като изоставено дете.

— Стига вече! — гласно каза тя и стискайки здраво устни, се насили да концентрира мислите си върху чисто практичните неща, върху проблема тук и сега. Бе се научила отдавна, че е опасно да се отдава на сантиментални размисли. Ако си позволеше да се замисли върху отрицателните аспекти на живота си, трябваше да се облива вечно в сълзи, а това не би допринесло добро за никого, още повече за Дейвид или за самата нея.

Както й бе напомнил Ник, трябваше да събере пръсналите се по пътеката снимки и касетата и да се отърве от тях, преди някой да ги намери и да ги предаде на Лайл.

Лайл би ги използвал срещу нея. Маги беше сигурна, че щеше да ги използва срещу нея. Не знаеше точно как, но го познаваше достатъчно добре, за да не се съмнява, че ще го направи.

Можеше да бъде дори дотам жесток, че да ги покаже и на Дейвид.

При тази мисъл Маги потръпна и забърза да събере уличаващите я доказателства. Всичко си беше там, където бе паднало, разпиляно по пътеката и тя се наведе да събере нещата, без да поглежда отново снимките, напъха ги обратно в разкъсания пакет, после ги мушна в анорака, оглеждайки се припряно и виновно наоколо. Защото шпионите на Лайл можеха да бъдат навсякъде.

Не, сега вече започваше да се поддава на параноя. Толкова рано сутринта в частната гора на Уиндърмиър не дебнеха очи и уши, които после да разправят.

Трябваше да се отърве от снимките, негативите и видеокасетата.

Изправяйки се, Маги се поколеба, докато размишляваше върху проблема. Независимо от напрежението й, по лицето й пробяга сянката на моментно хрумналата й комична мисъл, че сега тя всъщност обмисляше въпроса, който някога вероятно бе измъчвал Ричард Никсън: да изгори или да не изгори уличаващата касета? В нейния конкретен случай обаче запалването на огън, достатъчно голям, за да унищожи изцяло всяко доказателство, положително би привлякло точно онова внимание, което тя така отчаяно се стремеше да избегне.

Накрая навлезе дълбоко в гората и зарови всичко под стигащите до земята клони на един едва напъпил храст форзиция, като издълба дупка с ръце и с помощта на една отломка от скала, после я затрупа отново с пръст и листа и отгоре постави дебел, полуизгнил пън, за да отбележи мястото. Така разрешението на проблема не беше окончателно, но щеше да послужи засега. Ако отнесеше снимките и касетата със себе си в къщата, дори само за няколко часа, имаше опасност да бъдат открити, докато търси ново разрешение. Тя подозираше, че Лайл даваше нареждания стаите й да се претърсват методично и съвсем редовно, надявайки се да открие доказателства, че му изневерява. Не че това би го засегнало, но то щеше да се окаже още едно оръжие, което би могъл да използва срещу нея.

За негов лош късмет, търсеше напразно. Откакто се бе омъжила за него, тя никога не бе спала с друг мъж. Призляваше й от самата мисъл за това.

Дори и да не бе постигнал нищо друго, Лайл я бе излекувал от желанието й за секс.

Въпреки че тя някога бе обичала секса и то твърде много. С Ник.

Но нямаше да си позволи да си спомня. Опияняващата и първична страст, която бе преминала през живота й за толкова кратко и така опустошително, се бе случила на една съвсем различна личност. Момичето, което тя беше тогава, бе изчезнало завинаги.

И ако осъзнаването на този факт я натъжаваше, е, тогава просто щеше да го изхвърли от главата си. Тя бе преминала през курса на една много тежка школа и бе разбрала, че нямаше полза да се тъгува по нещо отминало.

Сега си имаше Дейвид. Тя насочи преднамерено мислите си към него, представи се ясно образа му и постигайки това, призракът на онова засмяно, танцуващо, жадно за любов момиче, се оттегли в най-отдалеченото кътче на паметта й, където бе и подобаващият му дом.

Важен беше Дейвид. Тя би направила всичко, би понесла всичко — заради Дейвид.

Когато тръгна обратно към къщата, по пръстите й останаха полепнали гнили листа и кал. Скри ги, свити на юмруци в джобовете на анорака си докато стигне до колибата на кучетата, за да не би някой да ги види и да се учуди на състоянието им. След боязлив поглед наоколо, тя извика при себе си Сиамъс и Брайди и отвъртя кранчето на външната чешма. Надяваше се, че ако някой я наблюдаваше, би си помислил, че просто им дава да пийнат глътка вода. Пъхайки ръце под ледената струя, тя бързо изми останалите по тях следи. После ги изтри в джинсите си, спря водата и върна кучетата на синджирите им, успокоявайки ги с обичайните си извинителни ласки. Тя обичаше огромните си хрътки, но Лайл не позволяваше достъпа на домашни животни в къщата, или дори близо до нея.

Тя понякога си мислеше, че единственото същество, което Лайл обичаше по своя собствен странен и извратен начин, бе Дейвид.

Слънцето сега грееше по-ярко и тя предположи, че бе около осем часа. Независимо от всичко, което се бе случило, дори не бе закъсняла от графика си. Можеше да влезе, да се облече за деня и да продължи със задълженията си така, като че ли не се бе променило нищо.

Което беше истина. Нищо не се бе променило. Независимо от завръщането на Ник, тя все така си беше свързана с Лайл до края на живота си. Освен ако не искаше да унищожи Дейвид, в процеса на освобождаването си от Лайл.

Хваната в капан, в капан, в капан. Думата запърха из съзнанието й с цялата безпомощна лудост на пеперудата, заблъскала с крилете си по стъклените стени на бурканчето, отредено за неин затвор. Хваната в капан, завинаги в капан.

— По дяволите, Дейвид, съсредоточи се! — бе извисеният глас на Лайл и в тона му пулсираше осезателно раздразнение. Секунди по-късно последва трясък на разбито стъкло.

— Казах, съсредоточи се! Погледни това! Стъклото на оня прозорец е над стогодишно, а ти го счупи, защото не се съсредоточаваш!

— Татко, съжалявам! Аз се стараех…

— Стараех се, стараех се! Не искам да чувам тази дума от устата ти. Искам да те видя да я прилагаш на практика! „Стараех се“ е за некадърниците! Какъвто ще станеш и ти, ако не се съсредоточиш!

— Обещавам, татко. Дай ми само още един шанс — горещата молба в гласа на Дейвид накара Маги да стисне зъби и да забърза покрай високата преграда от лигострум, разделяща алеята от задната поляна. Както бе очаквала, Лайл и Дейвид стояха с гръб към нея, стиснали в ръце бухалките за голф и само на десетина крачки от мястото, където тя се бе появила на високия край на поляната, недалеч от вътрешния двор. Двамата явно бяха забивали топки по посока на гората, но една топка на Дейвид се бе отклонила. Както винаги, Лайл бе облечен безупречно — тази сутрин в кариран спортен панталон и морскосин пуловер над тениска с отворена яка. Дейвид, негов вечен подражател, бе подбрал почти идентичен тоалет. Разликата бе само в това, че неговият пуловер беше бял, вместо морскосин, а под него носеше борово зелена тениска с кръгла извивка по врата, вместо отворена яка. До ниската каменна стена, ограждаща вътрешния двор, бяха облегнати две препълнени с топки за голф чанти. Една димяща чаша кафе, очевидно на Лайл, стоеше върху стената до друга чанта, пълна с бухалки. Тя не можеше да види изражението на съпруга си, но видя това на Дейвид, който вдигна поглед към баща си, и то беше както тъжно, така и умолително.

Сърцето на Маги се сви.

— Тренирате ли, господа? — попита привидно безгрижно тя и тръгна към тях, опитвайки се по този начин да пренасочи вниманието на Лайл върху себе си, за да остави Дейвид на мира.

— Виж се на какво приличаш! — ето, тактиката й бе успяла. Лайл я измери с леден поглед от главата до петите. Едно от неговите „правила“ беше, че тя трябваше да бъде облечена винаги добре. Неговата съпруга по никакъв начин не можеше да се разхожда наоколо в немарлив вид.

— Разхождах кучетата — отвърна тя, игнорирайки обидата в думите му. Погледът й беше насочен към Дейвид.

— Закуси ли? — нежно го опита тя.

— Не още — само че тя го познаваше прекалено добре и долови прикритата мъка в гласа му.

— Точно в този момент той се нуждае повече от тренировка, отколкото от закуска. В случай че си забравила, днес следобед двамата играем в турнира за бащи и синове в Клуба и ако Дейвид направи както трябва това, което се иска от него, ние ще спечелим — очите му отново се плъзнаха по нея, присвивайки се от неодобрение. — Надявам се, че нямаш намерение да се появиш облечена с това.

— Знаеш, че не. Но турнирът е едва след обяд — отговорът й беше много тих. Очите й не изпускаха Дейвид.

— Защо не влезеш да хапнеш нещо набързо?

Лайл отговори преди Дейвид да успее:

— Той няма време. В девет има урок по голф.

Маги вдигна поглед към Лайл.

— Не мислиш ли, че това може да допринесе повече вреда, отколкото добро? — трябваше да се бори да задържи тона си равномерен, докато говореше. — Бих казала, че играта му ще бъде по-сполучлива след една добра закуска и почивка, отколкото след урок в последната минута.

Ноздрите на Лайл се разшириха от презрение.

— Ти би казала това, да. За щастие, Дейвид знае по-добре. Той знае толкова добре, колкото и аз, че се нуждае от всички възможни уроци и тренировки, които може да направи. Защото не е достатъчно добър играч. Имам предвид, за да спечелим.

Маги по-скоро усети, отколкото видя, как Дейвид се сви от болка. Погледът, който хвърли на Лайл, бе точно толкова леден, колкото оня, с който той я бе удостоил в началото, но не се втурна да защитава Дейвид, независимо че всичките й инстинкти я подтикваха точно към това. Ако кажеше онова, което копнееше да каже, Лайл щеше да си отмъсти, като пусне на воля цялата си злоба срещу нея, а това би разстроило Дейвид повече, отколкото нетактичният укор на баща му към него.

— Всичко е наред, мамо. Аз наистина имам нужда от урока.

За миг очите им се срещнаха и Маги прочете безмълвната молба на Дейвид в тях. Неохотно тя се подчини. Добре, нямаше да се противопоставя на урока му.

— Но тогава трябва да сложиш нещо в стомаха си, преди да продължиш. Бягай вътре и хапни. Още сега, чуваш ли ме? — въпреки, че го каза нежно, думите й все пак бяха заповед.

Дейвид погледна към Лайл за позволение, преди да изпълни нареждането. Лайл кимна — еднократно, ядосано и недоволно.

Дейвид се обърна и тръгна. Когато Маги понечи да го последва, Лайл я спря, сграбчи я за ръката. Маги остана на мястото си с пълното съзнание, че сега наистина бе загазила, но не искаше да прави сцена пред Дейвид, за да се освободи. И Маги и Лайл останаха мълчаливи, рамо до рамо и ръка в ръка, в продължение на тези няколко минути, които бяха нужни на Дейвид, за да върне бухалката си в чантата, да метне чантата през рамо, а после да закрачи по застланата с плочки пътека и да се скрие зад ъгъла на къщата.

— Ще ти бъда благодарен, ако не си навираш носа в отношенията ми с моя син — гласът на Лайл бе тих и наситен със заплаха, когато той спря погледа си върху нея.

Маги не можеше да се въздържи. Трябваше да каже това, което мислеше, въпреки че знаеше, че ще заплати много скъпо за невъздържаността си.

— Ти го натоварваш прекалено много. Той е само на единадесет.

— За да успее, той има нужда от натоварване. Какво ли знаеш ти за успеха! Къде щеше да си сега, ако не бях се оженил за теб? Щеше да умираш от глад в някоя порутена колиба, ето къде. А и без това не си нищо повече от паразит. И няма да допусна долнопробните ти гени да се проявят у Дейвид. От него ще направя мъж, без значение какво ще му коства това.

— Защото ти знаеш всичко, което трябва на мъжа, за да бъде мъж, нали? — с това вече бе престъпила границата. Маги го осъзна още щом думите се отрониха от устата й. Сините му очи трепнаха и й остана точно толкова време, колкото да види как избледняваха, когато бяха изпълнение с омраза. Ръката му, тази, която държеше нейната, се изви жестоко. Китката й се огъна и я прониза болка чак до рамото. Маги по-скоро почувства, отколкото чу как нещо изпука.