Карън Робърдс
Детето на Маги (42)

42

Внезапно лумналата светлина събуди Маги. Тя премига сънено в секундата, докато се ориентира. Намираше се в собственото си легло, а Ник леко похъркваше до нея…

Тогава кой беше включил лампата до леглото й?

— Ставай, кучко — изръмжа един познат глас и ужасът внезапно я събуди напълно, когато някой я сграбчи за ръката и видя Лайл, издърпващ я от леглото.

За един невероятен миг на разпознаване очите й останаха приковани в бледосините очи на съпруга й, а после се плъзнаха надолу към стоманено синия пистолет в ръката му. Той беше в чужди дрехи — тъмнокафяв вълнен панталон, твърде широк и твърде къс, бежов пуловер. Невзрачни дрехи, каквито Лайл никога не би си избрал сам. Лудост бе, че в този момент я занимаваха точно дрехите му.

Той издаде някакъв неясен звук и Маги отново спря поглед на лицето му: то бе разкривено в ужасяващата страст на омразата.

Заплашваше да я завладее студеното чувство на ужаса.

Освен Лайл, в стаята се оказаха още трима мъже. Двама непознати и Хам. И всички въоръжени с пистолети. Хам. И той ли беше забъркан в това? Тази мисъл беше повече от страшна. Тя знаеше по-добре от всеки друг, на каква бруталност бяха способни двамата, ако действаха заедно.

Един от непознатите беше опрял дулото на пистолета си до ухото на Ник, а с другата си ръка държеше Ник, извил ръцете му зад гърба. Ник, с оголен загорял гръб сред бледорозовите, увити около тялото му чаршафи, лежеше по корем — тих и неподвижен. Самата му неподвижност подсказа на Маги, че беше буден и нащрек. В клетката си до леглото Хорацио пощеше перата си и мърмореше нещо на себе си, пристъпвайки неспокойно по пръчката си, а оранжевите му очи бързо се разширяваха и свиваха, разширяваха и свиваха, докато изследваха непривичното среднощно раздвижване в стаята. Сепнат от движенията на птицата, Лайл бързо се огледа наоколо. После, когато разбра, че източникът не беше нищо друго, освен една безопасна птица, отново се обърна към Маги.

— Мислеше ме за умрял, нали? Била си в грешка — самодоволно каза Лайл, а устните му се изкривиха в злобна усмивка. Сега по лицето му започнаха да се разливат алени петна, а устата му се изкриви още по-злобно. — Ти, малка уличнице. Трябва да те застрелям още тук, на място.

Едва тогава Маги осъзна, че е гола.

— Облечи я — каза Хам зад рамото му с тон, който не оставяше съмнения, че тук командваше той.

Извличаха Ник от леглото, когато Лайл я заведе в гардеробната й и остана да я гледа, докато се обличаше. Бикини, сутиен, джинси, пуловер — всичко под острия поглед на Лайл. Тя плъзна краката си в чифт еспадрили и се обърна да погледне съпруга си. Той й се усмихна, с тънка усмивка, която я вледени до мозъка на костите.

— Добър ли е в леглото? — Маги, неспособна да скрие факта, че беше ужасена, не отговори. Лайл се протегна към нея и жестоко ощипа върха на гърдата й. Тя трепна и не можа да сподави вика си.

— Магдалена! — острият вик на Ник бе последван от глух удар. Пребледняла от страх, Маги забърза към другата стая, без да се нуждае от подканата на пистолета на Лайл.

Ник също бе облечен вече, в дрехите, с които бе вечерта — джинси, тениска, чорапи. Ръцете му бяха заключени с белезници зад гърба, а по челото му се стичаше струйка кръв, явно от удар с пистолет. За секунди в този напрегнат миг погледът му се кръстоса с този на Маги. Маги разбра напълно ясно, че битката, която им предстоеше, щеше да бъде битка за живота им.

— Аз не мислех, че си мъртъв — каза доста спокойно Ник на Лайл. — Ти скочи от колата преди пропастта, нали? Беше логично да си помисля, че щом Магдалена успя да го направи, можел си и ти. Лампата до оня завой не светеше, валеше дъжд и беше тъмно като в гроб. Когато разбра, че нямаше да можеш да се измъкнеш, ти трябваше да мислиш бързо, нали? Добър план, добро изпълнение — но ти обърка всичко с това, че се върна.

Лайл грозно се изсмя.

— Аз никога не съм се махал оттук, глупако. Бях в къщата през цялото време, точно под глупавия ти нос. На тавана, предимно, въпреки че един-два пъти се поддадох на изкушението да посетя сина си нощем. И щях да замина още преди седмици, ако ти не се беше нанесъл тук. Можеш ли да си представиш как се чувствах да седя на тавана в собствената си къща, докато ти беше долу нощ след нощ, с моята съпруга? Чаках момента, в който ще станеш невнимателен. Знаех, че ще се случи и тази вечер то стана. Извиках Хам — той знаеше къде съм, разбира се — и му казах, че моментът ще е тази нощ. Сега изчезваме оттук, а ти и прекрасната ми съпруга ще умрете.

Кошмарите! — спомни си с болезнено прозрение Маги. Кошмарите на Дейвид, в които баща му влизаше в спалнята и докосваше лицето му. И изобщо не са били сънища. Сърцето й спря да бие при мисълта, че Лайл е бил в къщата през цялото време — дебнещ, очакващ подходящия момент.

— Къде са ти обувките? — Хам зададе въпроса на Ник, опрял пистолет в гърба му. Другите двама, явно лакеите му, също бяха насочили пистолетите си към Ник.

— Долу — Ник извъртя глава, за да изгледа Хам право в очите. Дори със стегнатите си в белезници ръце зад гърба, дори в този си вид, само по чорапи и с невероятно разрошена коса, Ник изглеждаше много по-опасен от Хам. Хам, с добре поддържаното си тяло и елегантни мустаци, с костюма си, шит по поръчка и хиляда доларовите си обувки, беше образец на самия джентълмен, изправил се срещу уличния хулиган. Само че с разменени роли, тъй като пистолетът се намираше в ръката на Хам.

— Ти си Джон И., нали? Човекът, който командва Полковник Сандърс — каза Ник на Хам.

Очите на Хам трепнаха и се устремиха към Лайл.

— Не съм казал аз — нервно отговори Лайл.

— Нямаше нужда да ми казва — за човек, към когото бяха насочени три пистолета, Ник говореше ужасно спокойно. — Още преди седмици чух, че зад Лайл стои някой, някой по-голям от него. Главата на операцията. Шефът. На улицата те наричат Джон И. Ти осигури парите, нали? В началото, за да му дадеш възможност да започне. И когато видя какви пари се вадят от това, реши да останеш вътре. И само шепа хора знаят, че си замесен.

— Млъкни! — Хам мина зад Ник и го блъсна в гърба с пистолета. — Тръгвай. Ще слезем долу да ти вземем обувките. Няма да изглежда нормално, когато открият труп без обувки.

Лайл отново се разсмя. Хващайки Маги за лакътя, той я поведе след Ник. Маги изтръпна от унизителен страх при това ново непосредствено напомняне за силата на Лайл. Докато ги водеха с Ник по коридора на втория етаж, главата й се замая от дисхармонията на пълната тишина, която ги обграждаше отвсякъде — тишината на една огромна, празна къща.

— Почакай минута. Трябва да вземем Дейвид — каза Лайл на Хам и спря.

Хам кимна, махна с ръка и един от лакеите се отдели от групата и влезе в спалнята на Дейвид.

Маги вдигна поглед към съпруга си:

— Моля те, не му позволявай да нарани Дейвид — гласът й трепереше.

Лайл отвърна самодоволно:

— Не се безпокой, скъпа. Не бих позволил на никой и никога да нарани моя син. Вземам го със себе си в Европа.

— Млъквай, Лайл! — грубо каза Хам.

— Какво значение има? Те няма да са живи, за да го кажат на някого.

— Как мислиш, какво ще си каже за теб Дейвид, когато убиеш майка му?

Лайл направи гримаса:

— Няма да го направя пред момчето. Що се отнася до него, той просто ще знае, че тя е изчезнала. Смятам да му кажа, че е избягала с теб.

Точно когато се изравниха със стаята на Дейвид, той се появи на вратата. Беше в пижамата си с емблемите на Батман по нея, с разрошена коса и разширени от ужас очи. Лакеят стискаше ръката му под рамото.

— Мамо… — Дейвид видя Маги и понечи да отиде при нея, но мъжът го дръпна грубо. После видя Лайл и лицето му пребледня като платно. — Татко!

— Здравей, Дейвид — гласът на Лайл прозвуча така спокойно, сякаш двамата със сина си се бяха разделили просто след вечерята и не се беше случило нищо особено. — Ходи ли ти се на една екскурзия?

Дейвид стрелна бърз, изплашен поглед към Маги, а после се усмихна. За Маги усмивката му беше страшна — нямаше нищо общо с изпълнения му с ужас поглед отпреди миг.

— Да, разбира се — каза той с добра имитация на ентусиазъм.

Независимо от печалната ситуация, в която се намираха, Маги изпита гордост от сина си. Той беше достатъчно умен и достатъчно храбър, за да играе ролята, която му се налагаше да изиграе, за да оцелее.

— Пусни го — каза Лайл на лакея. После се обърна към Дейвид: — Ела тук, сине.

Лакеят погледна към Хам, който кимна, и пусна ръката на Дейвид. Дейвид беше тръгнал към Лайл, когато Ник високо каза:

— Той смята да ни застреля, Дейвид. Аз не мисля, че трябва да го прави, а ти? Мисля, че трябва да застреля онази глупава птица!

— Млъквай! — изръмжа Лайл, а Маги загледа ужасена Ник, после в погледа й проблесна внезапно прозрение. Лайл тъкмо обвиваше ръка около раменете на Дейвид, когато Маги чу шума: шума от пляскащи криле.

— Лошо момче! — изграчи един дрезгав глас. — Лошо, лошо момче!

Хорацио излетя стремглаво от спалнята на Маги, подобно на зелен, пернат куршум.

— Какво, по дяволите?! — сепнати, Лайл и компанията му се огледаха бързо и после, когато Хорацио полетя право към Ник, четиримата неволно приклекнаха.

— Бягай! — изкрещя Ник, блъскайки силно с рамото си отстрани Хам. Хам се просна на пода, като при падането си увлече и единия от лакеите. Ник нанесе удар на другия с глава и го запрати през отворената врата на спалнята на Дейвид. Маги яростно заби лакътя си в Лайл, изскубна ръката си от хватката му, грабна Дейвид за ръка и затича така, сякаш самият дявол беше по петите й, което в случая не беше далеч от истината.

— Лошо момче! — изкрещя Хорацио, размахал криле към тавана, когато един от пистолетите изгърмя с разтърсваща експлозия. — Лошо, лошо момче!

Маги и Дейвид се спуснаха стремглаво по стълбите, а Ник бе непосредствено зад тях. Синът й се бе отскубнал от Лайл без нито миг колебание и стискаше здраво ръката й, явно обзет от същото френетично желание да избяга, както самата тя.

— Това е само една проклета птица!

— Кучка! Хванете ги!

Само две крачки още и щяха да стигнат вратата. Маги рискува един бърз поглед през рамо, за да види Ник само на крачка след тях, а Лайл, Хам и другите двама тичаха стремглаво по стълбите. Лайл беше първи, дългите му крака буквално изяждаха разстоянието, а пистолетът в ръката му бе насочен към тях.

— Лошо момче! — изкрещя Хорацио, политайки от тавана право към Ник. Като прелетя като торпедо над главите на четиримата, те отново инстинктивно се приведоха. Това осигури на Маги времето, което й трябваше, за да разтвори с трясък вратата.

Двамата с Дейвид бяха успели да минат през нея, когато изтрещя нов изстрел. Маги чу попадението му някъде близо зад тях с някакъв звук, подобен на плесница върху оголена плът. Ник изпсува.

— Добре ли си? — тя погледна отново през рамо и го видя силно пребледнял на лунната светлина, но все още зад тях. Трудно му беше да тича с ръце в белезници, но се носеше стремглаво в тъмнината, без да изостава. Дейвид също тичаше със скорост, каквато не бе постигал никога в живота си. Ръката му стискаше до болка майчината и тя само се молеше ужасът да продължава да дава криле на краката му. Защото за нищо на света не би изоставила Дейвид.

— Бягай! — викна й Ник, когато тя се позабави, за да се обърне отново към него. — Към скалата! Бягай, бягай!

Ник беше зад тях, когато зави край ъгъла на къщата, дърпайки Дейвид със себе си и се стрелна през поляната към пътеката, която водеше към скалата.

— Накъде отидоха? По дяволите! Не могат просто да са изчезнали!

— Разпръснете се! Намерете ги!

Луната беше изгряла, ярка, красива луна, която Маги би приветствала при всеки друг случай, но тази нощ проклинаше. Всичко бе окъпано в светлина и единственото прикритие бяха тъмните сенки под дърветата и по-леката сянка, хвърляна в задния двор от самата къща. Сега, в малките часове на неделната утрин, луната плуваше високо в западната половина на небосклона. Намираше се над предната страна на къщата и затова очертаваше издължената й, призрачна сянка, в чието прикритие тичаха. Маги се молеше преследвачите им да не са забелязали посоката, която поеха.

— Ето ги там! — последва бърза поредица от фойерверки. Не, не фойерверки — изстрели. Обезумяла от ужас, Маги стисна още по-здраво ръката на Дейвид и полетя.

Бяха почти до гората. Клоните сякаш се протягаха към тях, приканващи ги към спасение. Отгоре, закръглените корони на гигантските дъбове и кленове, се къпеха в сребриста светлина. Под краката им, меката торфена почва на двора, се преля внезапно в по-твърдата повърхност на пътеката, когато те се стрелнаха приведени под закрилниците-клони.

— Към лодката! — изпъшка Ник зад тях. Дишането му беше затруднено и Маги само предположи, че бягането с белезници се бе оказало много по-изтощително, отколкото си бе представяла.

С винаги бързите си крака, Маги бе начело, влачеща Дейвид след себе си сред мъглявия горски мрак. Нощните насекоми не спираха цвърченето си около тях, а клоните закачаха лицата и дърпаха дрехите им.

— О, мамо, краката ми! — проплака Дейвид и тя усети, че се препъна зад нея. Едва тогава си спомни, че той беше бос. От тримата, само тя беше с обувки. А пътеката бе обрасла с корени и посипана с камъни…

— По-бързо! — тя дръпна Дейвид на крака, преди да падне на земята и продължи да тича. Стенещ, той все пак успя да се задържи на крака, препъвайки се зад нея, докато възстанови равновесието си. Ник, сега вече дишащ тежко и шумно го подканваше отзад. На Маги й се стори, че чу трополещи стъпки зад тях.

Те изскочиха от гората, стигнали до затревената ивица и Маги се втурна към скалата. Както короните на дърветата, скалата също бе посребрена от лунната светлина. Далече долу, през Уилоу Крийк се виеше сребърната нишка на стълбите.

— Седни долу, отблъсни се и се плъзни — останала без дъх, Маги заповяда на сина си, като го дръпна със себе си, отпускайки се рязко на ръба на скалата.

— Но, мамо… — Дейвид, който, доколкото й бе известно, никога не беше виждал този път към залива, я изгледа в явно недоумение, с пребледняло лице и разширени от ужас очи.

— Направи го! — Маги го блъсна и се спусна веднага след него, събаряйки с ръцете си безбройните дребни камъчета. За негова чест, Дейвид не изпищя, не издаде нито звук. Вместо това, той се захвана за ръба на козирката само секунди преди самата нея и вече се изправяше, когато до него падна тя.

— Уау! — възкликна той, когато Ник се плъзна надолу почти изцяло по гръб. Маги виждаше, че белезниците наистина му пречеха много, но нямаше време да направи каквото и да е за това, а и да имаше, не разполагаше с никакви средства, с които да го освободи от тях.

Важно беше друго — според нея Лайл не знаеше за този път към залива.

Ник се бе изправил и тримата стъпиха на пътечката, която се извиваше надолу по скалата. Маги тръгна първа, хванала Дейвид здраво за ръка зад себе си, а Ник беше последен. Тя се замисли за миг как Ник щеше да съумее да запази равновесие с ръце зад гърба си, но погледна назад и го видя, притиснал силно гръб до скалата и напредващ със стабилни крачки.

Стори им се цяла вечност, докато стигнат до здрава почва долу. Маги беше плувнала в пот, както от физическо усилие, така и от съзнанието, че бягаха, за да спасят живота си. Хвърляйки поглед назад, тя очакваше всяка секунда да забележи Лайл и Хам, придружени от копоите си, точно по петите им.

— Човече, и ако това не беше нещо! — каза Дейвид, като скочи на нивото на земята. Задърпала го след себе си, за да пресекат пътя, Маги успя за секунда да го изгледа. Той й се ухили и лунната светлина блесна по шините на зъбите му и освети грейналите му очи.

— Ти си едно велико хлапе! — каза му тя, прегърна го бързо и крепко, и веднага го дръпна след себе си, по посока на кея.

Маги вече развързваше въжетата на „Лейди Дансър“, когато Ник стигна до тях. Той дишаше с мъка и тя си позволи да го изгледа загрижено за миг, преди да освободи въжето от пилона.

— Влез в лодката — каза Ник на Дейвид, който безропотно се подчини. Ник го последва тромаво и Дейвид протегна ръка, за да го задържи, когато той едва не изгуби равновесие, прекрачвайки вътре. Ник се отпусна на седалката. Дейвид приклекна до него. Навила въжето в ръка, Маги скочи също и бързо отиде до кърмата, издърпвайки проволката на стартера с цялата сила, на която бе способна.

Въздъхна с облекчение, когато двигателят заработи от първия път.

— Мамо — обади се със странен глас Дейвид, когато тя насочваше „Лейди Дансър“ към средата на реката. — Погледни ръката ми.

Той беше протегнал ръката си към нея, обърната с дланта нагоре. Пръстите му бяха тъмни на лунната светлина, а не бледи, каквито би трябвало да бъдат.

— Мисля, че е от Ник — каза той, преди Маги да има възможност да го попита. — Мисля, че това е неговата кръв.