Карън Робърдс
Детето на Маги (39)

39

Ники ги последва към къщата. Лека сянка бе помрачила очите му, докато наблюдаваше гъвкавата, облечена в джинси-шалвари и тениска, фигура на жената, която обичаше, затичана пред него, ръка в ръка с техния син. Две стройни тела, високи и грациозни, две тъмно кестеняви коси, еднакви по цвят, въпреки че едната се бе разпиляла, дълга по гърба и раменете, а другата бе оформена в момчешки стил, две ярки души, всяка завоювала неизменно място в сърцето му.

Дейвид беше негов син. Ник все още се бореше да приеме това с разума си, но сърцето му вече бе приело тази неоспорима реалност. И се изпълваше с гордост, когато той погледнеше момчето. В него се таеше и мъничко тъга, мъничко съжаление и доста гняв към Магдалена за това, че бе задържала сина му далеч от него през всичките тези години, но гордостта бе преобладаващото чувство. Той погледна пак детето и почувства, че сърцето му ще се пръсне.

А иронията бе в това, че детето дори не го харесваше. Дейвид се отнасяше към него с подозрение и го приемаше за свой съперник по отношение на чувствата на майка си. Ник се опасяваше, че щеше да измине доста време преди двамата да достигнат поне до нивото на приятелството. И на Ник му се искаше да изкрещи истината за бащинството си над Дейвид така, че да я чуе целия свят, но инстинктът му го предупреждаваше, че още не беше време.

Може би един ден, когато всичко това останеше в миналото и когато настъпеше подходящият момент, Дейвид щеше да научи истината. Мисълта за евентуалната реакция на детето плашеше Ник. Дали синът му нямаше да намрази и двамата си биологически родители за цял живот?

Магдалена се смееше, когато Ник пристъпи през прага. В огромния вестибюл не се виждаше никой, а смехът изглежда се разнасяше някъде отгоре. Ник леко се усмихна, докато го слушаше. С всеки изминал ден тя все повече започваше да прилича на онова пламенно, обичащо смеха момиче, което той си спомняше. Една унижавана жена, която бавно се отърсваше от оковите на страха — така той виждаше процеса на възраждане, който Магдалена преживяваше. И Ник си беше дал обет, че докато той беше жив, тя никога повече нямаше да има причина да се страхува.

— Къде си? — извика той, извисил глас.

— Тук горе! — веселият й отговор долетя от втория етаж. — Хорацио е излязъл от клетката си и е принудил Хърд да се скрие в един шкаф! Ела да видиш!

— Имам си по-приятни неща наум, отколкото да гледам тази глупава птица!

— Страхливец!

И е дяволски вярно, помисли си Ник с мимолетна усмивка тъкмо в мига, когато изпищя някаква жена — но с положителност не Магдалена, а може би икономката.

— Внимавай! Той идва! Затвори вратата! — този вик вече беше на Магдалена.

— Гледай го как се спуска, мамо!

Ник се закова на място, след като бе направил само половин дузина крачки навътре в къщата, когато шеметно свистене на криле и някакъв влудяващо перверзен смях го предупредиха за наближаващата опасност. Проклетата птица бе полетяла.

Входната врата беше отворена, осигуряваща на крилатия дявол идеалната възможност да отлети на воля навън, но възползва ли се птицата от това? Не, разбира се, че не! Тя се стрелна право към него! Ник приклекна, вдигна ръце над главата си, но безполезно. Гадната птица се спусна като бомба право върху него, после се издигна перпендикулярно нагоре и пак се гмурна надолу, приземявайки се върху него със забити в анорака му нокти и лудо пляскаща с криле. Свил се вече на топка на пода, Ник беше настръхнал от ужас, в очакване на продължението на атаката.

— Лошо момче! — изграчи тя и се заизкачва по гърба му. — Лошо, лошо момче!

Ако той беше някогашното малко момче, щеше да изпищи и да избяга. Но сега към него бяха насочени четири чифта очи: на икономката, на нейния съпруг, на Магдалена и на Дейвид. Четиримата се бяха наредили до парапета на коридора горе, приведени напред и се заливаха от смях.

А Ник би изтърпял какво ли не, за да предизвика такова безгрижно веселие у Магдалена и момчето.

— Мисля, че не трябваше да го наричаш глупава птица — успя да изрече през смях Магдалена.

Ник предпазливо, внимателно се изправи. Птицата се изкатери на рамото му и продължи да кълве ухото му, докато той полагаше всички усилия да не затвори очи. В галерията горе бурно аплодираха.

— Лошо момче — изграчи птицата, а Ник беше благодарен, че остави ухото му и заклати важно глава, докато говореше.

— Нима Хорацио те познава? — попита, смеейки се Дейвид. Доколкото Ник можеше да си спомни, това бяха първите думи, с които Дейвид се бе обърнал директно към него. Ник кимна, усети отново клюна по ухото си и застина.

Дейвид се изкикоти. Ник се усмихна кисело, когато чу Магдалена да разказва историята как, когато бил общо взето на възрастта на Дейвид, той си спечелил враждебността на Хорацио. Когато тя свърши, цялата група вече припадаше от смях.

Птицата продължаваше да захапва ухото му, независимо от плахите му опити да я отхвърли от рамото си и Ник започна да се пита кога ли щеше да я озвери дотам, че да отхапе наистина някое парченце.

— Магдалена, — обърна се той към палавата си възлюбена. — Не мислиш ли, че би трябвало да слезеш тук и да махнеш това нещо от мен?

— Но ти изглеждаш толкова сладък. Като истински пират! — каза тя и се ухили.

— Магдалена! Той ми хапе ухото.

— Ти как мислиш? — попита тя Дейвид. — Ще трябва ли да го спасим?

Дейвид се канеше да отговори, когато очите му внезапно се разшириха.

— О, виж! — извика той. — Хорацио се изцвъка!

Магдалена закри устата си с ръка. Дейвид се запревива от смях. Икономката и съпругът й се подсмихваха. Ник погледна надолу към зеленикаво бялото петно, размазало се отпред върху анорака му и се намръщи.

— Това вече беше капакът — каза той. — Изчезвай оттук, птицо!

— Лошо момче! Лошо момче! — закрещя Хорацио и заби още по-здраво ноктите си, когато Ник се опита да го прогони от рамото си, размахал сериозно ръце.

— Стой мирно! Аз ще го взема! — все още разсмяна, очевидно по-загрижена за съдбата на птицата, отколкото за тази на Ник, Магдалена се спусна тичешком по стълбите към него.

— Ела тук! — каза тя на Хорацио, когато стигна до тях и протегна ръката си. Проклетото същество скочи върху дланта й без всякакво колебание и се намести там, вперило пагубно оранжевите си очи в Ник.

— Глупава птица — измърмори Ник, поглеждайки с отвращение петното на анорака си.

— Лошо момче! — отвърна му с омраза Хорацио.

— Не се безпокойте, господин Кинг, аз мога да почистя това от дрехата ви — каза икономката с тон по-приятелски, отколкото когато и да е преди, докато слизаше надолу по стълбите с широка усмивка на лице. Маги отнесе Хорацио горе, Ник съблече анорака си и го даде на Луела, а Дейвид и Хърд бавно тръгнаха надолу.

— Ти наистина ли си познавал мама, когато е била още малко момиче? — запита с любопитство Дейвид, когато стигна до вестибюла.

— Наистина я познавах — отвърна предпазливо Ник, боейки се да не каже нещо излишно, но Дейвид неочаквано му се усмихна.

— Обзалагам се, че страшно си се ядосал, когато другите момчета са започнали да ти викат „Младши птичар“.

— Вярно — кимна Ник — Страхотно се ядосах.

— И наби ли ги? — попита с надежда Дейвид.

— Някои от тях. Онези, които не бяха по-големи от мен. Но майка ти беше най-лоша от всички, а аз не можех дори да я ударя. Нали беше момиче.

— Да-а — каза Дейвид. — Така е и в училище. Момичетата са най-лошите, а не можеш да им направиш нищо.

Момчето тръгна пак, отмина го, но после се поколеба и се обърна назад към Ник.

— Аз и Хърд отиваме да търсим нощни червеи. Искаш ли да дойдеш?

— С удоволствие — каза Ник, а мислено добави, че явно днешния следобед е бил предопределен за окончателното съсипване на дрехите му — първо анорака, а сега предстояха джинсите, докато ровеше за червеи. — С най-голямо удоволствие. Имаш ли кутия за тях?

— Хърд има — отвърна момчето и посочи голямата консервена кутия в ръката на градинаря.

Ник закрачи редом със сина си и безмълвно усмихващия се черноок мъж и усети как сърцето му полетя като онази глупава птица.