Карън Робърдс
Детето на Маги (3)

3

Бравата изтрака.

Маги стреснато подскочи и впери поглед във вратата. За един непоносим миг се парализира, сигурна, че Лайл се беше върнал.

— Мамо, вътре ли си?

Дейвид. Маги тихичко въздъхна с облекчение. Слава Богу. Каквото и да ставаше, не трябваше да позволява на Дейвид да вижда колко е разстроена. Приглаждайки косата и халата си, тя се насили да си придаде нормален вид, отиде до вратата и пусна сина си.

— Какво правиш буден толкова късно? — попита Маги, когато затвори отново вратата след него и се обърна, за да се облегне на нея, усмихвайки му се с болезнена нежност. Той беше толкова красив с разрошената си коса, млечната си свежа кожа и високото, стройно тяло, че тя намираше удоволствие дори в това само да го гледа. Със странна комбинация от шок, радост и съжаление, тя осъзна, че вече бе в състояние да си представи мъжа, който проличаваше у момчето.

Дейвид носеше детска пижама с емблема на Батман, но горният край на главата му вече достигаше до брадичката й, въпреки че тя самата беше висока, а краката и ръцете му бяха големи колкото нейните. Кафявите му очи изпод гъстите, дълги мигли, наподобяващи толкова много нейните, че понякога, когато се вгледаше в тях, тя изпитваше неволното усещане, че бе видяла своите отразени в огледало, пазеха тайни, за които тя само можеше да се досеща. Обичаше толкова много това дете, родено от плътта й, че изпитваше почти болка, когато го гледаше. Напоследък в сърцето си той се чувстваше повече син на Лайл, отколкото неин, обожавайки робски баща си и отдаден изцяло на него. Отношението му към нея се превръщаше все повече и повече в една малко разводнена реплика на презрителната враждебност на Лайл.

Сега тя се задоволи да докосне само косата му.

— Недей! — каза той, точно както тя бе очаквала да каже, отмятайки намръщен главата си назад. — Защо татко беше тук? Ти отново ли се караше с него?

— Не, не се карахме. Ние… просто обсъждахме нещо.

Бе странно чувство — да се налага да дава обяснения на собственото си дете. Но Маги отговори, без да се гневи, защото не знаеше как иначе да се справи с чепатия чужденец, в който синът й неумолимо се превръщаше.

— Заради мъжа, който идва тук днес?

— Какъв мъж? — Маги се сепна и това пролича в тона й. Но разбра мигновено за кого се отнасяше, за кого единствено можеше да се отнася: Ник.

— Някакъв мъж идва да те търси. Каза ми името си, но го забравих. Каза също, че бил стар твой приятел. А татко казва, че е твой интимен приятел.

— Татко ти е имал предвид, че е мой бивш интимен приятел, Дейвид. Нали разбираш, просто младеж, с когото се срещах, преди да се омъжа за твоя баща.

— Дълго ли се срещаше с него? — представата за майка му като младо момиче, което ходи на срещи, явно бе чужда на Дейвид. Той я загледа с любопитство.

— Не много. Аз бях доста млада, когато с татко ти се оженихме. Едва на осемнадесет.

— Но преди това си имала любовни срещи с оня мъж — в гласа му се долови нотка на ревност както заради самия него, така и заради баща му.

— Да — призна Маги, поемайки дълбоко дъх. — Вярно е.

— И се обзалагам, че татко мисли, че още го правиш.

— Убедена съм, че не мисли така.

— А, не. Обзалагам се, че имаш грешка. Хващам се на бас, че мисли, че точно при него бягаш нощем.

— Дейвид, нощем не бягам никъде. Почти винаги съм в къщи и ти го знаеш.

— Татко казва, че се измъкваш тайно, когато съм заспал. Не му харесва, че излизаш нощем. Казва, че е мръсна работа непрекъснато да тичаш по барове, партита и разни места и да ме оставяш тук сам.

— Дейвид, нищо от това не е истина! — Маги трябваше да се застави да поеме отново дълбоко въздух, за да се успокои, преди да каже още нещо. Тя се бе старала да предпазва Дейвид през целия му живот, бе правила всичко по силите си, за да не позволи да бъде засегнат от кръстосания огън на личната война между нея и Лайл. А Лайл, от друга страна, безсрамно използваше Дейвид като оръжие срещу нея. И беше го правил винаги, защото Дейвид бе както веригата, която я оковаваше робски до Лайл, така и единственото нещо, което бе в състояние да прободе сърцето й до смъртна агония.

— Но тази вечер ти излезе! — в гласа му звучеше обвинение.

— Но ти едва ли остана сам, любими. Татко беше тук, и баба, и Луела, и Хърд.

— Но ти наистина си ходила на бар! — гласът му бе достоен да се мери с този на обвинител в съдебната зала.

Маги положи усилие да не изгуби търпение.

— Дейвид, излязох със Сара и една нейна приятелка, за да й помогна да се развесели малко. Ти знаеш как тежко изживява тя раздялата си с Тони.

— Ти и татко също ли ще искате развод? Той каза, че може и това да се случи, ако продължаваш да се скиташ през нощта. Той каза, че не знае още колко твои глупости е в състояние да издържи.

При внезапния страх, прозрял в гласа му, който нападателната му позиция не съумя да прикрие добре, Маги усети как в тялото й започна да се надига бавен и изгарящ гняв. Ако съществуваше справедливост на света, Лайл Форест един ден неминуемо щеше да бъде подложен на мъките на проклетите в Ада заради това, което причиняваше на Дейвид.

— Татко ти не е искал да каже това, Дейвид. Няма да се разведем. Обещавам ти. А сега трябва да отидеш да спиш, скъпи. Сутринта ще ставаш рано.

— Защо? Нали е събота.

— Участваш в голф турнира утре. Забрави ли?

Дейвид простена.

— Да можех да забравя! Мразя голфа! Не виждам защо трябва да играя в този глупав турнир. Аз и без това съм скапан играч.

— Внимавай какви думи използваш, млади човече — Маги се намръщи и размаха заканително пръста си, за да подчертае думите си. Дейвид сви рамене в безмълвно, неохотно извинение. — Освен това си доста добър играч.

Дейвид тъжно поклати глава.

— Татко казва, че ако продължавам да тренирам упорито, ще имам известен успех. И казва още, че всеки Форест е направо роден шампион по голф. Но аз не съм. Трябва да каже всеки Форест, с изключение на мен.

Болката в очите му прогони раздразнението й. Маги въздъхна и скръсти ръце пред гърдите си, за да не се изкуши да го прегърне и притисне до себе си, знаейки, че той щеше да се противопостави.

— Не е нужно да бъдеш като татко си или като който и да е друг Форест, Дейвид. Ти си си ти. Единствена по рода си личност. Която няма защо да бъде непременно родена за голф. Може би просто трябва да бъдеш сравнително добър играч и да играеш голф само затова, защото ти харесва.

— Да, правилно. Но го кажи на татко — потиснат и унил, Дейвид протегна ръка към бравата зад гърба й.

— Ще го направя, ако искаш. Исках да кажа, че мога да говоря с баща ти за това, как се чувстваш по отношение на голфа — при кротките думи на Маги, която вече бе отстъпила встрани, за да му направи път да мине, Дейвид косо я измери с поглед.

— Не, недей. Не искам ти и татко пак да се карате. Двамата вечно се карате.

В погледа и думите му Маги почувства гнева му и изпита болка.

— На теб така ли ти изглежда? Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Всичко е по твоя вина.

Още болка. Искаше й се да не допусне думите на Дейвид да я засегнат толкова дълбоко, но не можеше да се предпази. Тъй като бе човекът, когото обичаше най-много на света, Дейвид притежаваше силата да я наранява така, както не би могъл никой друг.

Двамата останаха мълчаливи за миг, докато обвинението на Дейвид тежеше и вибрираше във въздуха край тях.

— Мамо — без да се обръща, с една ръка все още на бравата, Дейвид като че ли проговори на боядисаната в бяло врата пред себе си.

— Ммм? — Маги се загледа морно в гърба му с пълното съзнание за поредното си поражение. Както винаги, Лайл бе спечелил в битката за лоялността на Дейвид. Но вместо да каже нещо, Дейвид внезапно се обърна и бурно обви ръцете си около нея, заравяйки лице в гърдите й. Изненадана, Маги все пак го притисна към себе си. С неразбираем полугласен шепот тя го прегърна, още по-силно и притисна устни към разрошените му къдрици.

— Обичам те, мамо — думите му бяха приглушени и изречени с яростно упорство, което отново й причини болка. Едно дете не би трябвали да използва този тон, когато казва на майка си, че я обича. Какво бе причинила тя на себе си и на него през онази тъжна тъмна влажна нощ преди дванадесет години, когато завинаги бе свързала бъдещето им с това на Лайл? Дейвид беше неин, неин, а въпреки това Лайл бе застанал завинаги между тях. Лайл, когото тя мразеше, а когото Дейвид обожаваше.

— Зная любими. Аз също те обичам.

Сама не знаеше как съумя да овладее гласа си. Но заради Дейвид, успя. Той бе едва на единадесет години и тя нямаше да си позволи да го обременява с болката, която по право си беше само нейна.

Дейвид се притисна още веднъж бързо и силно към нея, преди да се освободи от прегръдката й. После, обръщайки се, за да разтвори рязко вратата, почти избяга от стаята й.

Силата, с която я бе отблъснал, я накара да се олюлее и да отстъпи крачка назад. Възвърнала равновесието си, Маги пристъпи в коридора и остана да го гледа, докато той изчезна в стаята си, на разстояние две врати от нейната. Спалните им се разделяха от не много голям апартамент, който някога бе отреден за бавачката, наета по изричната заповед на Лайл, докато Дейвид беше по-малък. След като мис Хадли се бе оттеглила преди две години, апартаментът бе превърнат в помещение за игра на Дейвид.

Дейвид бе оставил вратата си отворена. Сега изчезна в стаята си, без да поглежда назад и вратата се тръшна зад гърба му. Маги постоя в коридора още няколко мига, със стиснати до болка ръце и невиждащи очи. После се обърна и влезе обратно, заключвайки вратата на спалнята си с жест, превърнал се в автоматичен навик с течение на годините.

Дейвид беше казал, че я обича. Е, тя също го обичаше. Достатъчно много, за да е готова да направи всичко за него.

Достатъчно, за да се откаже от каквото и да е заради него. И понякога си мислеше, че именно това беше направила.