Карън Робърдс
Детето на Маги (9)

9

Маги почувства как краката й се подкосяват. Устните й се разтвориха и очите й се разшириха от недоумяващ ужас, когато съзнанието й най-после регистрира факта, че това действително, наистина бе той, на тържеството за рождения й ден, в същата стая с Лайл, когото тя можеше да види от ъгълчето на окото си само на шест-седем метра от тях, с един от бизнес партньорите си и съпругата му.

Лайл щеше да се вбеси от ярост, когато забележеше Ник.

Маги потръпна. Пресвета Дево, благословено да е името ти… Молитвата от католическото й детство достигна неканена до устните й, докато очите й се замятаха отчаяно от Ник към Лайл и обратно.

— Честит рожден ден, прекрасна лейди!

Думите бяха на Джеймс Брийн, президент на Блуграс Банк и близък приятел на Лайл. Маги се усмихна автоматично, приемайки целувката му по бузата си с грациозност, родена от дългата практика и прекара следващите няколко минути, разменяйки любезности с него и съпругата му, Елън. Но по-късно, Маги не би могла да каже за какво точно разговаряха, дори животът й да бе зависел от това.

Ник я гледаше през цялото време, най-после тя успя да се освободи, промърморвайки нещо, че е длъжна да обърне внимание на всички в залата. Водена от вътрешна сила, на която не можеше да устои, пристъпи към Ник. Погледът му не я изпускаше нито за миг и сега я притегли към себе си така сигурно, както рибарят изтегля окачената риба на въдицата. Въпреки че множеството нарастваше с всяка изминала минута — сега около бюфета се тълпяха, бъбреха и се смееха вероятно около двеста гости и протягаха ръце към препълнените табли на сервитьорите, пробиващи си път сред тях — бе почти изключено да се предположи, че Лайл може да не забележи Ник. Лайл както винаги бе внимателният домакин и се придържаше строго към правилото си да разговаря с всеки свой гост. Той обичаше да се движи наоколо и да чувства телата край себе си. И именно това щеше да направи и тази вечер, и неминуемо щеше да попадне на Ник.

А може би — помисли си тя с плаха надежда — би могла да убеди Ник да си отиде?

— Честит рожден ден, Маги! — весело каза Сара, когато Маги стигна най-после до тях. Въпреки че Маги не бе в състояние да вижда никой, освен Ник, поздравлението я накара да си спомни къде се намира. Тя успя да се усмихне на Сара.

— Благодаря. Толкова е мило, че дойдохте на това тържество — Маги сама се изненада, че гласът й прозвуча толкова нормално и усмивката й се разшири, за да обхване останалите от групата.

— Мило е, че ни покани — отвърна жената в синия вечерен костюм, която тя бе забелязала в началото до Сара. Но как й беше името? Преди Маги да успее да си спомни, жената сведе поглед към превързаната й лява ръка и веждите й въпросително се вдигнаха. — Но какво се е случило, ако нямаш нищо против, че те питам?

Маги успя да се засмее безгрижно:

— О, просто се препънах в едно от кучетата. Няма нищо сериозно, само леко навяхване.

Жената съчувствено поклати глава.

— Зная как се чувстваш. Аз веднъж се спънах в котката на дъщеря ми и полетях надолу по стълбището. Изкълчих си коляното при падането и прекарах следващите три седмици на патерици.

— През което време направи отчаян опит да убеди дъщеря ни, че е алергична към котки, но трябва да добавя, че беше безрезултатно — каза с усмивка мъжът до нея.

Всички учтиво се засмяха в отговор.

— Ти познаваш Майк Съливън, нали? И съпругата му Джоан? — Сара, сетила се със закъснение да ги представи, изглежда не забелязваше нещо странно в поведението на Маги, за което Маги й бе благодарна. Животът с Лайл очевидно добре я бе научил на изкуството да прикрива истинските си чувства под маската на благоденствието.

— Да, разбира се. Радвам се да ви видя отново — Маги се ръкува с мъжа и съпругата му, на която не пропусна да направи комплимент за прекрасния син цвят на костюма. После Джоан Съливън изрази възхищението си от роклята на Маги и съответно получи благодарности. Бузите на Маги започнаха да се вдървяват от непрекъснатата усмивка, но тя продължи смело да се бори с поддържането на разговора. За разлика от Лайл, на нея не й се удаваше особено лесно да разменя безсмислени фрази с почти непознати, а естествената й необщителност се подсилваше изключително много от присъствието на Ник до нея. Сърцето й биеше до пръсване от това, че той стоеше до десния й лакът и я наблюдаваше, без да каже нито дума. Едва можеше да диша, а камо ли да продължава да сипе любезности, при което не смееше дори да го погледне. Но продължи:

— Как е Беки?

Беки беше десетгодишната дъщеря на Съливън, очевидно собственичката на котката, и посещаваше същото изключително частно училище, в което беше и Дейвид. А това, че името на детето дойде само на устните на Маги точно когато трябваше, бе чиста работа на провидението.

— Тя е добре — отговори с лъчезарна усмивка Джоан. — А как е Дейвид? Ще ходи ли на лагер това лято?

Последвалата размяна на думи не можеше да е отнела повече от минута-две, но за Маги те изглеждаха вечност. С периферното си зрение тя забеляза, че Лайл бе започнал да се движи сред хората и можеше всеки миг да спре погледа си на Ник. Тя трескаво се молеше да може да поговори с Ник насаме, да се опита да го убеди да си замине оттук.

— Надявам се, че нямаш нищо против това, че доведох още един гост — прекъсна мислите й Бъфи, възползвайки се от паузата, когато Джоан отпиваше глътка от чашата в ръката си. Казвайки това, Бъфи пъхна ръката си под лакътя на Ник и й се усмихна хитро. Маги, чиито очи проследиха пряко волята й тези хищни пръсти с яркочервен маникюр, поклати глава. А и по какъв начин би могла да отговори?

— Не мислех, че ще имаш нещо против. В крайна сметка, Ник наистина е стар твой приятел. И когато му казах, че го каня на тържеството по случай твоя рожден ден, той положително изгаряше от желание да дойде.

— Честит рожден ден, Магдалена — произнесе отчетливо той, когато тя най-после го погледна. Очите му блестяха към нея над извилия се дим от цигарата, но изражението на лицето му бе непроницаемо. Само тя, която го познаваше толкова добре, можеше да разчете присмеха зад маската му.

— О, г-н Кинг, не знаех, че се познавате със семейство Форест! Как сте? — Джеймс Брийн се присъедини към тях, подавайки ръка на Ник за поздрав, докато с другата същевременно грабна чаша шампанско от подноса на сервитьора, минаващ в момента край тях. — Как върви бизнесът с нощните клубове тези дни?

— Процъфтява — отговори Ник, всмуквайки отново от цигарата си. — Разрастваме се. Току-що купихме „Литъл Браун Кау“ откъм брега на Индиана, а сега оглеждаме един-два клуба от тази страна на реката.

— Е, ако нашата банка е в състояние да ви бъде от полза, просто ми съобщете.

— Обзалагам се, че казвате същото на всеки богат човек — измърка Бъфи и кокетно замига към Джеймс Брийн, като в същото време се притисна още по-плътно към Ник. Брийн можеше и да не се досеща, че в момента го изпомпваха за информация, но за Маги дребната игра на Бъфи беше ясна: Бъфи все още се опитваше да си изясни финансовото състояние на Ник, за да реши дали си струваше да го преследва като нещо повече, отколкото само като млад мъж за краткотрайно развлечение.

Но Маги си даваше сметка и за друго — че нейното любопитство бе също не малко възбудено по този въпрос. Ник беше казал, че е купил „Литъл Браун Кау“, но дали това бе истина? И с чии пари? Със своите ли? Малко вероятно. Когато тя го бе познавала, той обикновено нямаше дори една монета. Или, което бе напълно вероятно, оглавяваше някаква нечиста сделка? Той положително изглеждаше материално успял и говореше като материално успял човек, и се държеше с абсолютното самочувствие на хората, успели в живота, но от друга страна, той винаги бе притежавал дарбата да се представя в образа, който си пожелае и когато си пожелае. Никой не познаваше Ник по-добре, отколкото го познаваше тя, или поне отколкото го бе познавала някога и по нейно мнение той бе напълно способен да инсценира каквато и да е сложна измама, стига тя да бъде в негов интерес.

И всичко това насочи мислите й отново към оня изгарящ я въпрос: Защо той се бе завърнал в Луисвил? Беше убедена, че той не бе се появил на прага на вратата й като заблудено агънце само за да й даде снимките и видеокасетата. Най-дълбоките й инстинкти й подсказваха, че той не си бе намислил нищо добро. Обаче, нищо добро, но за кого? Ако си бе наумил да заблуди Брийн и цялата му банкова мрежа, представяйки се за Легитимния бизнесмен дошъл да закупува барове, то тогава нея самата това просто не я засягаше. А ако по някаква невероятна случайност той наистина бе легитимен бизнесмен с всички финансови възможности, то това също не я засягаше. Тя можеше само да му пожелае успех.

Но само в случай, че оставеше на спокойствие нея и всички, свързани с нея.

Обаче щеше ли да го направи? Маги усети болезнено присвиване в стомаха си, когато погледна истината в очите. Ако той бе имал намерение да я остави на спокойствие, нямаше да се появи на тържеството за рождения й ден тази вечер. Какво искаше от нея? Може би нищо повече от това, да намери възможност да установи контакти с влиятелните й приятели. Може би. А може би не.

— Не го казвам на всеки — усмихна се Брийн към Бъфи. — Само на ония, за които зная, че могат да увеличават печалбите на банката ми.

— Поне сте откровен — каза Джоан Съливън със смях, докато Елън Брийн укоризнено смушка съпруга си, а Бъфи вдигна поглед към Ник и изкусително се усмихна.

Отчетливото подрънкване на една вилица върху чаша за шампанско, привлече погледите на всички към другия край на стаята. Маги се обърна също, огледа се и видя Лайл, застанал пред масата-бюфет с чаша и вилица в ръка, широко усмихнат, след като бе привлякъл абсолютното внимание на присъстващите.

— Имаме една прекрасна торта за рожденичката тук — обяви той — която аз, например, умирам от желание да опитам. Но не можем да направим това, преди да пожелаем честит рожден ден на съпругата ми, така че, нека да я качим тук горе, става ли? Маги, любима, къде си?

Търсещият поглед на Лайл се плъзна по залата в мига, когато Маги вече бе тръгнала към него. Той я видя.

— Ах, ето я! Ела тук, Маги! — после погледът му се плъзна малко по-нататък, закова се на място, очите му се разшириха. Върху Ник. Маги нямаше защо да се обръща, за да разбере. В този миг на оглушителна тишина, тя почувства бурята на напрежението, пулсираща над главата й между сключените погледи на двамата мъже като презаредена волтова дъга.

Тя се изненада, когато се вгледа в лицата около себе си и ги видя усмихнати в търпеливо очакване на мига, когато щеше да стигне до масата й до Лайл и осъзна, че вероятно бе единствената, с изключение на двамата пряко засегнати, която чувстваше безмълвния, яростен сблъсък на силите. Не можейки да се въздържа повече, Маги най-после погледна назад през рамо. И улови точно мига, в който Ник вдигна чашата си и се усмихна на Лайл — с бавна, арогантна, предизвикателна усмивка. Маги незабавно се обърна да погледне към Лайл и бе само една от двеста и повече гости, които станаха свидетели на това, как цветът се отдръпна изцяло от лицето му, как той направи малка, несигурна крачка назад, за да се хване здраво за ръба на масата.

— Лайл, добре ли си? — Хам бе първият, който достигна до него, стисна ръката на девера си и се вгледа тревожно в лицето му. Около една дузина други гости се стълпиха зад Хам, в това число и Люси, която бързо си проби път до брат си.

Маги стигна до развълнуваното множество в мига, в който Лайл гневно отхвърли ръката на Хам и отново се изправи гордо.

— Добре съм — каза малко раздразнено той. — Не се дръж като стара жена, Хам. Само нещо се замаях за секунда, нищо повече. Вероятно просто е време да хапна.

— Добре за бога, но седни, човече! — Хам изглеждаше наистина разтревожен.

— Казах ти, че съм добре. Къде е Маги?

— Тук съм — Маги се промуши между Люси и Хам, за да може той да я види. Той я измери с поглед за миг и Маги вътрешно се разтрепери, когато прочете израза в бледо сините му очи. Тя знаеше, че ужасното възмездие заради присъствието на Ник, нямаше в никакъв случай да я отмине, че щеше да плати, по-късно тази вечер.

Скова я леден страх, достигнал чак до мозъка на костите. Тогава Лайл протегна ръка и я хвана за лакътя, придърпвайки я до себе си, докато я обръщаше с лице към тълпата. Маги автоматично се усмихна на морето от лица пред нея, независимо от ужаса, вледенил кръвта във вените й. Тя бе виждала това специфично изражение на лицето на Лайл само веднъж преди, по-малко от година след раждането на Дейвид, когато все още нямаше представа какво чудовище се криеше зад елегантната външност на съпруга й. И се бе научила, в онази нощ, сред ужаса и униженията, да разпознава истинския мъж под маската. Никога не беше забравила този урок.

Сега, когато Лайл обви ръка около талията й и я притисна плътно до себе си, Маги не се противопостави, въпреки че не спря да трепери дълбоко вътре в себе си. И през цялото време се усмихваше лъчезарно на гостите. Не дай боже някой да усети, че нещо не е наред! Да се поддържа външната фасада, би могло да бъде кредото на фамилия Форест и с течение на годините, тя се бе научила да се придържа към това не по-зле, от който и да е от самите тях.

— Както вие всички знаете, днес сме се събрали тук, за да честитим рождения ден на съпругата ми и да я приветстваме с тридесетата й годишнина от пристигането й на тази планета. И ако всички сте съгласни, предлагам просто да оставим официалностите настрана и тогава, използвайки безсмъртните думи на Мария Антоанета, нека просто да кажем „дайте им да ядат торта“!

Лайл направи знак на пианиста, който незабавно засвири първите тонове на „Честит да е рожденият ти ден“. Песента бе подхваната от всички в малко нестроен и фалшив тон. Настроението в залата бе самият антипод на онова, което Маги чувстваше, въпреки че продължаваше да се усмихва, превъплъщавайки се в образа на щастливата, обичана съпруга, докато привидно любвеобилната прегръдка на Лайл я оковаваше като с вериги до тялото му.

Когато Маги се замисли за онова, което я очакваше щом останеха двамата сами, очите й запариха от сълзи.

Тя замига бързо и ги скри, когато песента най-после свърши. Всички заръкопляскаха, а Лайл тържествено протегна ръка към вътрешния джоб на сакото си. Той извади малко, плоско пакетче, увито грациозно със сребриста хартия и пристегнато с красива сребърна панделка и й го поднесе с артистичен жест. Маги прие подаръка с усмивка, която прикриваше стиснатите й зъби и се зае да разкъсва хартията, прикривайки, както се надяваше, изгарящата я в този миг дива омраза към него. Всичко, което Лайл вършеше, беше заради външния ефект, който трябваше да се постигне, в това число и придобиването на млада съпруга „трофей“, а по-късно и син. Годишното публично парадиране на подаръка за рождения й ден, не беше изключение. Ако нямаше аудитория, която да види и да се впечатли от очевидната загриженост към съпругата му и невероятно скъпия подарък, Маги бе убедена, че той просто щеше да забрави датата на рождения й ден.

Малката кожена кутийка съдържаше диамантена брошка във формата на пантера.

— Някога е принадлежа на Херцогинята на Уйндор — обърна се с явно задоволство Лайл към всеки, който бе достатъчно близко, за да го чуе, докато Маги послушно вдигна високо кутийката, така че всички да могат да се възхитят и да ахнат от подаръка. Знаейки, че именно това се очаква от нея, тя се усмихна на съпруга си.

— Красива е. Благодаря — мразейки се за това, че все пак позволяваше да бъде въвлечена в играта, Маги се повдигна на пръсти и бързо целуна Лайл по бузата. Усети кожата му студена, почти змийска под допира на устните си. Едва не потръпна от отвращение при краткия контакт. Но тя изпълни без грешка ролята си в предварително отработената им, малка пиеса. Очите на Лайл светеха от задоволство, когато най-после се отдръпна от него.

— Ще пазя това вместо теб, докато се приберем вкъщи и го заключим в сейфа — Лайл взе кутийката от нея и я върна в джоба си.

Маги знаеше, че щеше да види брошката отново само когато той решеше, че тя трябва да я сложи някой ден, за да направи особено впечатление на някого. Лайл държеше под ключ всички бижута, които й купуваше и тя знаеше, че го правеше, за да я принуждава да се чувства възможно най-зависима от него. Не защото наистина се страхуваше, че тя би могла да го напусне — в крайна сметка, той все още държеше Дейвид като най-силния залог срещу това — но просто за всеки случай. Маги, все още усмихната, независимо от болката, разряза разкошната, пет етажна торта и подаде първото парче на Лайл, за да може той да яде от ръката й, точно както една младоженка подава първото парче от сватбената си торта на младия си жених. Това също бе стар ритуал на тържествата за рождения й ден и Лайл настояваше да се спазва всяка година. От цялото това лицемерие просто и се гадеше, но напоследък бе стигнала дотам, че вече не можеше дори да й призлее, когато си помислеше за целия ужас, в който животът й се бе превърнал.

О да, би понасяла лицемерието с радост, ако това беше най-големият й проблем.

Лайл изяде тортата си, не пропусна да сложи една хапка и в нейната уста и пианистът засвири първите ноти на „Сини небеса“. Едва й остана време да изтрие устните си със салфетка, когато Лайл я грабна за ръката и се затича с нея по няколкото стъпала, водещи долу към дансинга, където я завъртя буйно в прегръдките си и я понесе в ритъма на ритуалния им танц. Лайл беше безупречен танцьор, ексхибиционист в това, както и във всичко останало и я завъртя така, че полата й се понесе в кръг около нея, наклони я грациозно към пода, отново я завъртя. С една ръка, положена на рамото му и другата около талията му, с вечната усмивка, залепена на лицето й, Маги изигра ролята и този път така, както го правеше всяка година. Когато танцът свърши, гостите ги аплодираха.

— Забавлявайте се, хора! Бюфетът е отворен, а дансингът разгорещен — извика Лайл. И с това ритуалът приключи. Лайл пусна ръката й, когато двамата се заизкачваха обратно по стълбите. Маги спря, за да приеме поздравленията за танцьорското майсторство на Лайл, отправено й от една от двойките, които вече се бяха отправили към дансинга. Когато двойката най-после се отдръпна от нея и тя бе свободна да се огледа наоколо, вече повечето от гостите се бяха струпали в оживена тълпа пред бюфета. Сервитьорите отрупваха чиниите им със стриди по креолски, говеждо стил Уелингтън и всичките им допълнения, разрязваха и поднасяха торта. Лайл се беше спрял в един отдалечен ъгъл с Джеймс Брийн и малка група бизнесмени. Лайл вечно работеше върху една или друга от своите сделки. Въпреки че беше богат, той бе неуморим в преследването на още и още пари. Облекчена, че поне за известно време не се налагаше да понася присъствието му и лишена от всякакъв апетит в момента, Маги с копнеж отправи поглед във вратата. Изпитваше нужда да излезе навън, да поеме глътка свеж въздух и да реши по какъв начин бе най-добре да постъпи.

Какво би могла да направи?

Един висок мъж в тъмносин, скъп на вид костюм, спря точно пред нея, пресичайки пътя й за бягство. Ник. Знаеше кой е, дори преди да плъзне поглед нагоре по широките му, скрити под бялата риза гърди, по елегантната връзка и мощните като на ръгби играч рамене и да се спре на опасното му, красиво лице. Изражението му беше сериозно, когато срещна погледа й, въпреки че в очите му проблясваше почти невидимо дяволско пламъче, което й подсказа, че той разбираше прекрасно как тя далеч не беше очарована да се намери пред него.

Безсилна да се въздържи, Маги импулсивно хвърли поглед към мястото, където беше Лайл, за да види дали той ги наблюдаваше. Той бе все още в отдалечения ъгъл на залата, за щастие. И бе обърнат с гръб към тях, докато говореше с приятелите си.