Карън Робърдс
Детето на Маги (6)

6

Болката изтръгна кратък вик от устните на Маги.

— О, извинявай, скъпа, нараних ли те? — запита Лайл с явно фалшива загриженост и пусна ръката й. Около устата му се прокрадна доволна усмивка.

Прегръщайки с другата ръка пулсиращата си китка, Маги бавно вдигна поглед към присмиващите й се очи, които някога бе считала за толкова топли и нежни. Заблудил я беше ясносиният им цвят, разбира се. Нима някой е чувал за синеок дявол. Защото за тези дванадесет години Лайл бе заслужил точно такова прозвище. Образът му я преследваше дори в сънищата й. През последните няколко години Маги бе измъчвана от един и същ, непрекъснато повтарящ се кошмар: в съня си тя умираше и отиваше в Ада, но все още не беше хвърлена в ямата с пламъците, откъдето се носеха измъчените писъци на други изгубени души. Тогава се явяваше Дяволът и я виждаше застанала на пясъчния бряг, който водеше надолу към ямата и започваше да я преследва с вилата си, за да може да я набоде на нея и да я хвърли в морето на вечното проклятие. Тя тичаше, тичаше, тичаше, докато той се смееше и я преследваше — и тогава се събуждаше. Но когато лежеше в леглото си, обляна в пот и ужасена от преживяния кошмар, пред нея винаги изплуваше образът на Дявола, който неизменно имаше лицето на Лайл.

— Струва ми се, че ръката ми е счупена. Ще трябва да отида в спешния кабинет и да поискам рентгенова снимка. Разбира се, може да ме попитат какво се е случило. Питам се, как ли биха постъпили, ако има кажа истината? — подтиквана от спомена за оня усмихнат Дявол от съня й, Маги събра куража да го предизвика — нещо, което не бе правила от много, много дълго време.

— Заплашваш ли ме, скъпа? — устните на Лайл се изтъниха в хищна усмивка. — Мислех, че съм те излекувал от това. Ако не, ще ми бъде приятно да ти дам още един урок. И само за твоя информация, ще ти кажа какво ще се случи: никой няма да ти повярва. Ако пък случайно вземат някои мерки, ако ти случайно успееш да ме поставиш в положение да се защитавам от обвинение в малтретиране на съпругата си, не се съмнявай, че ще се защитя съвсем успешно. Обаче не се знае какви мънички тайни могат да излязат наяве при този процес.

Маги срещна ироничния му поглед изпълнена с омраза, осъзнала ясно размера на заплахата му, която я правеше безсилна.

— Ти си наистина зъл човек — каза тя.

Лайл се усмихна още по-широко:

— Нашият син не мисли така.

Маги му обърна гръб, без да отговори. Думите й нямаше да развълнуват Лайл. Нищо не вълнуваше Лайл. Там, където се отнасяше до нея и до Дейвид, той държеше всички карти и го знаеше добре. Притиснала внимателно наранената си ръка до топлината на тялото си, Маги се отправи към къщата с изправен гръб и гордо вдигната глава. Настигна я съвсем необезпокоеният глас на Лайл:

— Защо не облечеш оня жълт ленен костюм за Клуба? Ти знаеш колко много ми харесваш в жълто.

Маги се престори, че не чува.

Тя зави зад ъгъла, за да се скрие от погледа му и моментално съжали, че не бе избрала друг път към къщата.

На остъклената веранда, опасваща западното крило, бе седнала свекърва й. Закусваше. С нея беше дъщеря й Люси и съпругът й Хамилтън Ходжис Драмънд IV, за когото бе омъжена от тридесет години и който пристигаше редово с частния си самолет в Луисвил, за да бъде с жена си. Луела Пакстън, дългогодишната готвачка и икономка на семейството току-що слагаше на масата плетен поднос с домашно изпечени бисквити, когато Маги застана пред погледите им.

Маги се сепна почти незабележимо, когато видя компанията, разположила се около масата, и остави наранената си ръка да се отпусне до тялото й, независимо от пронизалата я болка, която я накара да стисне зъби. Беше твърде горда, за да демонстрира болката си пред тези хора, които чрез брака й бяха станали част от семейството й, но не и нейни приятели. Тя бе вечният аутсайдер в тази тясно сближена фамилия, независимо от факта, че вече дванадесет години по право бе официалната господарка на дома. В действителност Уиндърмиър си оставаше фамилният дом на Форест, което бе традиция от много поколения. Единствената причина, поради която толерираха присъствието й тук, бе Дейвид. Което, когато Маги се замислеше, бе всъщност достатъчно честно, защото самата тя ги толерираше също единствено заради Дейвид.

С вирната брадичка Маги продължи. А и какъв ли друг избор имаше? Не можеше просто да се завърти на пета и да тръгне в обратна посока, нали? Въпреки че точно това й се искаше.

— Добро утро, Вирджиния. Добро утро, Люси, Хам. Не знаех, че вече си пристигнал — Маги адресира последната фраза към девера си, приятен на външен вид, петдесет и деветгодишен мъж. Той не беше много по-висок от нейните метър и седемдесет и три и се бе постарал да поддържа талията си младежки тясна. Гордееше се със съвсем естествената си на вид черна перука и мустаците, успешно боядисани в същия цвят. Тази сутрин бе облечен в спортно тъмносиньо сако, бяла риза с отворена яка и сив спортен панталон, заради което изглеждаше, че току-що бе пристигнал от „Медисън авеню“ в Ню Йорк, вместо от Хюстън.

— Пристигнах късно снощи. Как си, мила? — южняшкият, сладък като сироп, провлачен говор на Хам бе очаровал Маги при първата им среща. Сега тя знаеше прекрасно какво се криеше под безупречната му външна обвивка и отдавна не беше очарована. Въпреки това успя да не направи гримаса, когато той галантно стана и отмести стола си назад от кръглата маса, покрита с весела, карирана в червено и бяло, покривка. Дори му поднесе бузата си за задължителната целувка между толкова близки роднини.

И като си представеше само, че някога бе мислила това семейство за толкова цивилизовано, така елегантно сплотено и обичливо с нежните си гальовности и въздушни целувки! Това беше много отдавна, когато тя бе млада и не можеше да различава фалшивото злато от истинския самороден златен прах.

От тогава беше помъдряла.

— Дейвид се качи току-що в стаята си. Него ли търсиш? — въпреки че Люси знаеше, че нямаше причина да се страхува, че Маги би могла да й бъде съперница по отношение на Хам, тя все пак беше жестоко ревнива към всеки, заслужил дори минимален интерес от негова страна. В резултат на това гласът на Люси бе хладен, както и погледът, с който измери Маги. Сестрата на Лайл бе жена с едри кости, ъгловата и почти несръчна в движенията си, с метално сива коса, която мразеше да боядисва, но подстригваше късо, в момчешки стил, който не й подхождаше, още повече съчетанието с блузона й в ярко, индийско каре. За разлика от Лайл, Люси, с две години по-възрастна от него, не изглеждаше добре, докато остаряваше. Изглеждаше много по-възрастна от съпруга си — факт, който тя приемаше болезнено. Люси никога не бе обичала младата си етърва, но и никога не беше се преструвала, че я обича. Въпреки това тя бе външно учтива към нея, а от известно време това бе всичко, което имаше значение за Маги.

— Наистина търсех Дейвид — каза Маги, правейки опит да се усмихне и постигайки известен убедителен резултат, според нея. — Ако ме извините, ще се кача горе в стаята му.

— Няма ли да се присъединиш към нас на закуска?

От тона в думите на Хам, Маги би допуснала, че той бе действително разочарован, само че тонът вече не можеше да я заблуди. Тя поклати глава и тръгна към отворения френски прозорец, който водеше от терасата към кухнята.

Настигна я резкият глас на Вирджиния:

— Маги, ръката си ли си ударила? — сепната, Маги погледна през рамо към свекърва си, крехка и мъничка в стола си на колела, в който болното й сърце я принуждаваше да прекарва все повече и повече време. Като Люси, Вирджиния някога бе висока и едра, но възрастта и двете сърдечни атаки през последната година, я бяха смалили както физически, така и духовно. Както винаги обаче, тя бе много наблюдателна. А Маги си бе помислила, че бе успяла прекрасно да прикрие инцидента с ръката си.

— Аз… си навехнах китката.

Маги срещна погледа на Вирджиния и за миг видя как в очите й проблесна бързо, изпълнено с болка разбиране. Вирджиния вероятно познаваше собствения си син така, както никой друг на света. Въпреки че можеше и да не одобрява много от неговите становища и действия, тя го обичаше безрезервно, независимо от всичко. Както Люси бе казала веднъж — с лека усмивка, но без дори следа от хумор — ако Лайл извършеше убийство, Вирджиния сама би погребала тялото и би отнесла тайната в гроба си. А Маги още тогава бе останала с подозрението, че Люси бе имала нейното тяло предвид.

— Искаш ли да ти донеса английска сол? — попита Луела, която също бе тръгнала към кухнята, но спря загрижена до нея.

— Не, ще се оправя сама. Не е толкова лошо — Маги се усмихна сърдечно на чернокожата, облечена в бяла униформа жена. Луела бе тъничка и дребна, с посребряваща коса, прибрана на стегнат кок на тила й. Въпреки че наближаваше шестдесетте, тя не бе изгубила сръчността и пъргавината си сред тенджерите и тиганите в кухнята. Тя и съпругът й Хърд бяха на служба у Форест вече от четиридесет години и от някои свои разговори с прислугата в съседни домакинства Маги бе чувала да се говори, че двамата изпитвали по-силна лоялност към семейните традиции на Форест дори от истинските му членове. Но все пак, когато Маги бе пристигнала в Уиндърмиър като младоженка без ни най-малка представа за това как да се държи в едно такова домакинство, при това дотолкова не на мястото си, както например една маймуна, попаднала в изискана чайна, Луела и Хърд се бяха отнасяли мило с нея. В резултат на това Маги изпитваше топли чувства към двойката.

— В кухнята има кафе и понички — каза й Луела, преди да изчезне през вратата.

Маги махна с ръка на останалите и последва Луела към кухнята, откъдето също избяга бързо, отклонявайки още веднъж предложената за обезболяване на ръката й вана, с разтворена във водата английска сол. Закуската й можеше да почака докато слезе отново долу. В момента се боеше, че щеше да изхвърли обратно всичко, което би хапнала.

Дейвид не бе в стаята си и тя се запита дали Типтън вече не беше го откарал на игрището, за урока му по голф. Искаше да поговори с него преди участието му в турнира, но явно трябваше да отложи разговора за по-късно. Но при всички случаи не би могла да му каже нищо, което да охлади неимоверното желание на Дейвид да заслужи одобрението на Лайл, нито болката, която би изпитал, ако не станеха шампиони. Без значение какво правеше Дейвид и доколко добре съумяваше да го направи, Лайл винаги искаше от него още повече. Ако момчето донесеше в къщи оценка „6“ за някое от контролните си в училище, Лайл непременно искаше да научи защо не е „6 плюс“.

При положение, че имаше дори минимална възможност, Маги би грабнала сина си и би избягала оттук още сега, на мига. Но беше невъзможно, разбира се, и то не поради факта, че точно сега Дейвид не се виждаше наоколо. Синът й би се борил със зъби и нокти, ако тя се опиташе да го отдели от бащата, когото той бе превърнал в свой идол — а и Лайл щеше да ги намери, рано или късно. Маги изобщо не се съмняваше в това. И тогава, по един или друг начин, тя щеше да изгуби Дейвид завинаги.

Победена, тя отиде в стаята си, затвори и заключи вратата след себе си. В банята глътна два аспирина, после намокри една хавлия в студена вода и я уви около подутата си китка. След няколко такива компреса болката понамаля. В малката й аптечка в шкафчето за бельо имаше един ластичен бинт. Тя превърза китката си стегнато с него, закрепи мъничките щипци и се насили да не обръща внимание на горещата, пулсираща болка. Бе тръгнала към гардеробната си, за да избере подходящ тоалет за деня — всичко друго, но не и жълтия лен — когато забеляза несръчно увития пакет на леглото си.

Беше от Дейвид. Разбра го още преди да види картичката, върху която той бе написал „Честит рожден ден!“ и името си. Когато разви последния пласт весело нашарена хартия и най-после успя да види самия подарък, ръцете й сами престанаха да се движат. В оня първи миг на възприемане на видяното, пресекна дори дъхът й.

Беше малък, поставен в рамка портрет с водни бои, на който видя себе си, Дейвид и Лайл, седнали на една пейка в градината с розите и усмихнати като самия символ на щастливото семейство, което никога не бяха били. Образите и на тримата бяха уловени много правдиво, възпроизведени черта по черта — всичко, с изключение на радостните им изражения и позата, която вероятно бе продиктувана някъде от дълбините на сърцето на художника.

Защото картината бе нарисувана от Дейвид, Дейвид, с неговия прекрасен талант, на който Лайл се присмиваше, наричайки го „педерастки“.

Маги гледа портрета още миг, после рязко се отпусна на ръба на леглото, зарови лицето си в длани и заплака.