Карън Робърдс
Детето на Маги (44)

Епилог

Три дни по-късно, Маги се изкачваше със сина си с асансьора, към шестия етаж на болницата, където беше стаята на Ник. Беше около четири следобед, сряда, и тя току-що беше взела Дейвид от училище. Той държеше в ръцете си един увит в пакет подарък за Ник, приготвен от него през същия ден в училище. Маги нямаше представа какво имаше в пакета и когато го попита, той само поклати глава.

Всеки казваше — и тя бе на същото мнение — че Дейвид се беше справил с преживяния ужас забележително добре. За него, процесът на печална скръб по загубата на бащата, когото бе обичал, бе започнал още преди седмици, от деня на мнимата скръб на Лайл. Кошмарът и насилието, на които беше очевидец през трагичната неделна нощ, не беше отнел повторно от него баща му: мъжът, който бе загинал на палубата на „Айрис“ тогава, не беше човекът, когото той беше обичал.

Маги се беше опитала да му обясни, как разумът на Лайл бе започнал да действа под влиянието на неизлечима болест: тя каза на Дейвид, че той трябва да е бил наистина болен, за да извърши, а също и да запланува извършването на тези престъпления. Но в действителност, тя не можеше да си го обясни достатъчно добре и на себе си, затова се беше обърнала към професионален консултант, който да поговори с Дейвид. Само след един разговор, консултантът обяви Дейвид за „забележително будно и издържливо дете“. Той предложи детето да продължава да го посещава редовно за известно време, но добави, че не очакваше да възникнат проблеми. Дейвид изглежда се адаптираше добре при промяната на обстоятелствата, каза той.

А тя му беше казала истината, свързана с раждането му. Той беше чул забележката на Хам, как Лайл си бил изгубил ума по „дете, което дори не било негово“ не по-зле, отколкото я беше чул всеки, присъстващ на палубата онази нощ.

— Вярно ли е това, което каза чичо Хам? Татко не беше ли мой баща? — беше я попитал Дейвид, когато се прибраха в къщи от полицейския участък, в който ги бяха откарали, за да дадат показания за събитията през нощта.

Изтощена, отпаднала и разтревожена за Ник, който бе отведен незабавно в болницата, за да извадят куршума, заседнал точно под дясната му плешка, Маги бе изслушала въпроса му изтръпнала.

В първия миг не знаеше какво да му каже. Бедното дете, то изглеждаше измъчено и изтормозено като нея. Тъмнокестенявата му коса стърчеше навсякъде около лицето му, беше смъртно блед и под очите му вече се бяха очертали тъмни кръгове. Беше все още с пижамата си с емблемата на Батман и краката му още стърчаха боси под одеялото, с което един от полицаите го бе завил.

Ако не нещо друго, тази нощ й бе доказала, че скъпото й дете вече не беше съвсем малко момче. Сега й бе задал въпрос и заслужаваше да научи истината.

— Не, татко ти не беше твой баща. Поне не твоят биологичен баща.

Той помълча, осмисляйки това.

— Но ти си ми майка, нали? Искам да кажа… истинската ми… биологичната ми майка — когато я погледна, в очите му се четеше мъничка тревога.

Маги само кимна, защото гърлото й се бе свило и не можеше да проговори. Достатъчно бе той само да се погледне в огледалото, за да се убеди в това.

— Ник е биологичният ми баща, нали?

Маги го погледна с широко разтворени очи. Понякога съобразителността на сина й я изумяваше.

— Не беше нужно да съм гений, за да стигна до този извод — спокойно каза Дейвид, разчел правилно изражението й. — Така е, нали?

— Дейвид… — започна Маги и завърши просто: — Да.

— Той знае ли?

— Да. Да, знае.

— Така си и мислех. Гледаше ме някак странно, когато си мислеше, че аз не виждам.

— Той те обича — безпомощно каза Маги. Не беше се подготвила за този разговор. Не беше имала време да обмисли какво трябва да каже. Но някак трябваше да помогне на сина си да разбере…

— Всичко е наред, мамо — каза Дейвид, потупвайки ръката й. — Аз не се сърдя. Направила си грешка, когато си била млада, и всичко останало.

— Ти — жарко каза Маги, обвивайки ръце около него в силна прегръдка — ти никога не си бил грешка. Никога!

Разбира се още същия ден бе казала на Ник, че Дейвид знае. Но нито Дейвид, нито Ник бяха повдигнали отново темата открито между себе си. Естествено, визитите в болницата по принцип бяха кратки и някак в нереална и изкуствена атмосфера. Ник щеше да бъде изписан в петък и тогава, те всички трябваше да започнат оттам.

Но без никаква подкана от нейна страна, Дейвид бе донесъл подарък за Ник. Маги прие това като добър знак.

Още щом излязоха от асансьора Маги чу гръмкия глас на Линк. Дейвид го чу също и й стана приятно, че ускори ход. Той харесваше Линк.

— Ето го истинският герой — обяви Линк, когато Дейвид влезе в стаята. — Ние вече бяхме в реката, когато чухме сигнала му по радиото, но нямахме представа на къде да ви търсим.

Маги видя как лицето на Дейвид грейна от гордост и се усмихна за поздрав на Линк и тиа Глория, която беше изписана от същата болница преди два дни и сега бе дошла в качеството си на посетител при Ник и бе донесла огромен букет от нарциси за болния. Маги се приближи до леглото на Ник, наведе се да го целуне по небръснатата буза и се обърна да погледне Линк.

— Все още не си ми казал защо изобщо сте били в реката? Откъде сте могли да научите, че нещо става?

Тиа Глория каза:

— Това беше мое дело. В онази нощ, аз имах лоши предчувствия всеки път, когато си помислех за вас. Предчувствията ми бяха толкова силни, че се опитах да се свържа с вас по телефона и позвъних в Уиндърмиър в два часа през нощта. Телефонът звъня, звъня, но не отговори никой. Знаех, че трябва да сте там — ти, Дейвид и Ник. И почувствах, че се е случило нещо лошо. Тогава изпратих съобщение на Линк.

Линк продължи разказа й:

— Аз се качих на колата и отидох в Уиндърмиър. Намерих вратите разтворени, лампите светнати, а нямаше никой. Скочих обратно в колата и отидох до пристана, където видях, че малката лодка на Магдалена липсваше. Разбрах, че трябва да сте някъде по реката. Така че се обадих на бреговата охрана и те ме взеха със себе си. Тъкмо започвахме да търсим, когато дойде радиосъобщението на Дейвид.

— Имам още един въпрос — каза Маги и погледна развеселено към тиа Глория. — Означаваше ли това, че ти си изпратила, а Линк е получил телепатично съобщение?

— Скъпа моя — отговори тиа Глория и изгледа Маги с вирнат нос — когато въпросът е наистина спешен, аз използвам телефона.

Всички се разсмяха. После Линк плесна Ник по коляното и каза:

— Трябва да вървя, братле. Някои от нас трябва да се грижат за прехраната си, както знаеш.

— Кажи на Адамс, че ще се върна… след около месец — усмихнат каза Ник.

— Ще му кажа — махна с ръка Линк и се усмихна в отговор.

— Аз също трябва да тръгвам — каза тиа Глория, когато подреди цветята си на един от слънчевите первази. — Ако нямаш нищо против, скъпа моя, мисля по-късно днес да намина към Уиндърмиър и да си прибера Хорацио. Той сигурно е силно депресиран от цялото това вълнение. Ще започнат да му падат перата, знаеш ли?

— Магдалена няма да има нищо против — отговори вместо нея Ник толкова страстно, че Маги и Дейвид се спогледаха и се усмихнаха.

Когато тиа Глория си замина, Дейвид погледна малко срамежливо към Ник. Ник му се усмихна.

— Какво е това? — попита той и посочи пакета в ръката на Дейвид.

— Донесох ти подарък — каза Дейвид и му го подаде.

Дейвид се приближи още към леглото, докато Ник развиваше хартията с надлежното внимание. Маги не сваляше поглед от лицата на двамата.

Когато пакетът бе отворен, настъпи такава дълбока тишина, че Маги също погледна надолу, за да види какъв по-точно подарък беше донесъл Дейвид. Оказа се картина, нарисувана с моливи: Дейвид, Маги и Ник, застанали ръка в ръка на верандата пред фермерската къща. Те се усмихваха — очевидно щастливи, очевидно семейство.

— Благодаря, Дейвид — тихо каза Ник и от изражението в очите му, когато се усмихна на сина си, в гърлото на Маги застина буца. В съзнанието й за миг изплува изпълнената с надежда рисунка, на която тя, Дейвид и Лайл стояха щастливо усмихнати в градината с розите. Рисунките си приличаха така поразително: щастливото семейство, пасторалния пейзаж, ярко грейналото слънце.

Съществената разлика бе тази, че Маги можеше да накара да се сбъдне мечтата, изразена във втората рисунка.

Тя затвори очи, за да спре внезапно бликналите си сълзи и мислено отправи кратката си молитва по посока на небето:

Благодаря ти, свети Джууд…