Карън Робърдс
Детето на Маги (34)

34

Ник и Линк се спогледаха.

— Има още препечени филийки и яйца — опита се да я успокои Ник, като се приближи до нея, хвана я за ръката и я поведе към масата. Маги реши, че се чувства виновен, след като не се засегна от острия й тон. — Ела да закусиш — продължи той.

— Да вървят по дяволите яйцата и филийките. Ти знаеш, че сега не ме интересува това! — Маги издърпа ръката си и го изгледа яростно. След това, което беше чула, тя вече бе сигурна, че двамата подготвяха покушение над Лайл — или поне възнамеряваха да вземат участие в него. Не че Лайл не го заслужаваше — дори самата тя неведнъж бе пожелавала смъртта му — но не можеше да приеме мисълта за хладнокръвно убийство, независимо че става въпрос за човек, когото мразеше толкова много. Това беше грях, смъртен грях, заради който те двамата, а и тя, след като знаеше за намеренията им, а не правеше нищо, за да ги осуети, щяха да бъдат обречени на вечните мъки на ада. Освен това, как щеше да се отрази такова нещо върху Дейвид, още повече че смятаха да го извършат в неделната сутрин, когато той също щеше да бъда там?

— Искам да знам за какво говорехте!

Ник шеговито подръпна една от къдриците й, спуснала се отпред върху робата.

— Нищо, за което си струва да се тревожиш. Линк, моля те, налей портокалов сок на Маги.

— Не се опитвай да ме заблуждаваш с портокаловия си сок, ти… ти… — Маги плесна ръката му и си пое дълбоко дъх. Вбесеният й, укорителен поглед сега се спря на Линк. Той покорно й наливаше чаша портокалов сок. — Проклети да сте! Не искам никакъв портокалов сок! Престани с това, Линк!

— Добре, добре! — Линк остави бутилката на масата и вдигна ръце в омиротворителен жест. Обърна се към брат си и двамата отново се спогледаха. Линк леко присви рамене, явно за да му покаже, че смята да остави разрешаването на проблема в негови ръце.

— Чух ви да казвате, че възнамерявате да направите удара срещу Лайл следващата неделя в Уиндърмиър. Там, откъдето идвам аз, „удар“ означава убийство — Маги говореше на Ник. Лицето й бе абсолютно пребледняло, а ръцете свити в юмруци. — Ако планът ви е наистина такъв, аз го забранявам, чуваш ли ме? Забранявам ви да убиете Лайл, не го правете нито лично ти, нито Линк. Както ви забранявам да наемете друг да свърши това, а също и каквато и да е комбинация от първото и второто!

Ник присви очи.

— Ти изведнъж си страшно загрижена за Лайл! Как стана така, че забрави неговото държание към теб?

В гласа му прозвуча и внезапна нотка на ревност, но Маги беше твърде разсеяна, за да забележи.

— Не е Лайл човекът, за когото съм така страшно загрижена, а това си ти глупако! Ако го убиеш, твоята безсмъртна душа ще гори вечно в пламъците на ада, наред с душата на Линк и на моята — продължи гневно тя. — А съществува и проблемът с Дейвид. Дейвид също ще бъде в Уиндърмиър в девет часа в неделя сутринта! Как можеш дори да си мечтаеш да убиеш Лайл в присъствието на Дейвид?

За момент, Ник замълча. После каза:

— Магдалена, обясних ти преди, обяснявам ти го и сега: нямам ни най-малкото намерение да убивам твоя отвратителен, болен съпруг. Така че, защо не вземеш да седнеш и да изпиеш проклетия си портокалов сок!

Гневът на Маги явно заразяваше и Ник. Тя разбираше това от тъмно червените петна, които се разляха по скулите му — както и от тона, с който й говореше.

Но нямаше да му е толкова лесно да я накара да млъкне. Тя беше чула със собствените си уши какво си говореха той и Линк, а когато съчетаеше това и с обещанието, което й бе дал само преди няколко дни, заключението ставаше съвсем очевидно.

— Щом нямаш намерение да го убиеш лично, нито да наемеш хора да свършат това, тогава какво ще правиш? И само не ми казвай „нищо“! Аз искам да зная!

— Магдалена… — започна Ник с тон, който явно показваше, че търпението му вече се изчерпваше.

— Ники! — прекъсна го предупредително Линк.

Ник му махна успокояващо с ръка, без да откъсва очите си от лицето на Маги.

— Ще трябва просто да ми се довериш за това и да не задаващ въпроси, любима — мрачно каза той.

— Значи ти наистина си решил да направиш нещо на Лайл следващата неделна сутрин в Уиндърмиър — Маги си пое дълбоко дъх. — Не можеш! Не трябва да правиш нищо на Лайл, когато Дейвид е там. На него не трябва да му се случи нищо, разбираш ли? И ако още веднъж ми кажеш да си изпия портокаловия сок, преди да сме се разбрали по този въпрос, аз просто ще го излея върху упоритата ти, глупава глава!

— О, нима? — намръщи се Ник.

— Да!

— Вижте какво, приятелчета… — намеси се тежко Линк, застанал на безопасно разстояние зад масата. — Охладете малко страстите, става ли?

— Млъквай, Линк — казаха го и двамата в унисон, без дори да погледнат към него. После Ник въздъхна дълбоко, стараейки се да се овладее.

— Давам ти думата си, че няма да направим нищо, с което да засегнем сина ти.

Това специфично обещание само засили още повече тревогата на Маги. Значи наистина бяха замислили нещо, а Ник нямаше намерение да се откаже, независимо от това, което току-що му беше казала. Както и нямаше намерение да й обясни какво точно бяха замислили, което означаваше, че то положително нямаше да й хареса. Това заключение буквално я ужаси.

— Не се тревожа, че може да нараните Дейвид. Тревожа се за това, че може да го травматизирате. Той е само на единадесет години и си мисли, че Лайл е окачил луната — от напрежението, гласът й прозвуча остро.

Ник си даде сметка за нервната й възбуда и се опита да разведри обстановката. Той вдигна омиротворително ръка:

— Добре, ще бъдем особено внимателни да не травматизираме сина ти.

Пред очите й причерня.

— Твоят син! — признанието й избухна като бомба в стаята. Беше последното оръжие в арсенала й и тя го използва с пълното съзнание, че можеше да бъде толкова разрушително за чувствата на Ник към нея, колкото бе и атомната бомба за Япония през Втората световна война. — Не си ли го разбрал още, ти, слабоумнико? Ако направиш нещо на Лайл пред очите на Дейвид, ти ще травматизираш своя син!

За миг, Ник продължи да я гледа смръщено, явно неспособен да я разбере. После внезапно застина и очите му се разшириха от недоумение, когато думите й успяха да достигнат до съзнанието му.

— Какво?

— О, небеса! — измърмори Линк от масата и закри лицето си с ръце.

Без да му обръщат внимание, Ник и Маги се загледаха втренчено един в друг. След дълъг, ужасно дълъг момент, през който истината остана да трепти почти осезаемо във въздуха между тях, Ник протегна ръце и сграбчвайки Маги за лактите, я притегли към себе си. Той не приложи сила, не я заболя, но погледът в очите му я ужаси.

Не трябваше да му го казва така директно, още повече, не по време на скандал. Тя беше решила да го подготви постепенно за това, като използва следващите дни, седмици или месеци, докато настъпи подходящия момент. Но обстоятелствата я бяха принудили да избърза. Трябваше да го накара да разбере колко е важно да не въвлича Дейвид в онова, което бяха замислили да направят на Лайл. Защото Ник би стигнал до крайност, когато ставаше въпрос да защити нея, но нямаше същите чувства към Дейвид, независимо, че той беше неин син. Той не го познаваше, следователно не можеше да го обича. След като му разкри истината сега, та вече беше сигурна, че Ник щеше да направи всичко, за да предпази сина й. Техният син.

— Ти казваш, че Дейвид е мой син? — Ник изрече всяка дума ясно и отчетливо, сякаш се боеше да не би Маги да не го разбере. — Нашият син? Твой и мой?

Тя остана за миг мълчалива, докато я напуснаха и последните следи на гнева й. После кимна.

— Той е на единадесет години, прилича на теб, а не на Форест, обича да рисува… — Ник изброи тези факти бавно, сякаш ги казваше на себе си. — Коя е рождената му дата?

Маги му каза. Ясно й беше какво щеше да изчисли сега.

— Пресвята Дево Марийо! — очите на Ник внезапно заблестяха, зловещи и огнени, а ръцете му леко я разтърсиха. — И трябваше да се досетя преди много дни, нали? Преди години. Но никога не ми е минавало през ум, че ти… Господи, Магдалена, какво си направила!

— Позволи ми да обясня… — гневът й се бе стопил с невероятна бързина и на негово място, там, където я бе изгарял, сега тегнеше само студената, сива пепел на страха.

— Какво има да се обяснява? Че си била бременна с моя син, когато си се омъжила за Лайл и че през всичките тези години ти никога не си направи труда да ми кажеш, че имам син? Ти знаеше, че си бременна, когато се омъжи за него, нали? — сега ръцете му я разтърсиха по-силно.

Маги вдигна поглед към него. Той стоеше високо над нея, със своите метър и деветдесет солидна, мъжка ярост. Зелените му очи пламтяха от нея, устата му бе горчиво присвита от нея, атлетичните му рамене бяха стегнати също от нея. Ръцете му вече стискаха лактите й до болка. Въпреки това, страхът й от него не беше физически, защото знаеше, че колкото й ядосан да беше, Ник никога не би позволил дори косъм да падне от главата й. И поради тази причина тя се почувства още по-зле.

Беше постъпила много неправилно с него, болезнено лошо.

— Да! Да, знаех, — изтръгна се признанието й от нея.

— И се омъжи за него точно заради това!

— Да!

— Защо, Магдалена? За Бога, защо? — беше вик на агония, викът на ранено животно. Ръцете му стиснаха лактите й като в клещи, а тъмно червения цвят, който бе винаги признак за неописуем гняв при Ник, окончателно заля лицето му.

— Защото преди дванадесет години ти беше боклук и крадец и разбойник, а аз исках детето ми да има баща, по-добър от това! — безсилна да понесе бремето на вината си, Маги изкрещя думите в лицето му.

— И затова ти се омъжи за Лайл Форест — каза го по начин, по който би казал Хитлер.

— Той беше богат! Не го познавах добре и… и мислех, че е добър човек! Поне Дейвид не израсна в общинските жилища и винаги е имал покрив над главата си и дрехи на гърба си, и достатъчно много храна.

— Мислиш ли, че аз не бих осигурил това за теб и за моя син?

Скандалът вече не можеше да спре. Двамата си крещяха един на друг в лицата, вбесени, разстроени докрай. Ужасена от това, което бе причинила на Ник и на себе си, и на тях заедно, и отново ядосана, Маги отстояваше позициите си. Е, добре, тя наистина бе сгрешила. Когато се анализираха нещата, сега, това беше лесно да се види. Но тогава, бе мислила, че го прави за добро. Защото той не се опиташе да го види през нейните очи и да разбере поне това!

— О, да, би ни осигурявал средства, разбира се! — изкрещя тя. — Би задигал от магазините всичко, което ни е нужно. А може би също би продавал по малко хашиш, или откраднал кола, за да продадеш частите й на някой гараж, за да имаме и малко пари в брой. И знаеш ли къде щеше да свършиш рано или късно? В затвора като брат си! Струва ми се, че той вече беше там от година, когато открих, че съм бременна. Точно оня тип баща, който исках за детето си!

— Не забърквай брат ми в това!

— Как не! Но е истината и ти я знаеш! И знаеш как забременях — по дяволите, нали участва и ти! Никой от нас не помисли дори и за миг за някакво предпазно средство, нали? Защото бяхме влюбени и защото бяхме хлапета! Когато разбрах, бях съсипана, бях ужасена. Абсолютно, докрай ужасена. Щях да ти кажа — през оня ден, когато ти дойде с онова глупаво палто — помниш ли, онова, което ти открадна? Но когато видях палтото, което ти беше задигнал от някой магазин, защото не можеше да си позволиш да ми го купиш, ми стана ясно как именно щеше да протече животът ни оттук нататък. Щяхме да се оженим, бебето щеше да се роди, и щяхме да живеем в бедняшкия квартал до края на живота си, открадвайки оттук, задигайки оттам, или просто минавайки и без, а понякога бебето ни нямаше да има достатъчно храна… — гласът на Маги внезапно пресекна и очите й заплашително се изпълниха със сълзи, но тя тръсна глава, преглътна сълзите и впи поглед в него. — А дотук ти описах само възможно най-благоприятния сценарий. Ако се окажеше най-неблагоприятният, ти например нямаше да можеш да се справиш по друг начин с живота ни, освен ако не се забъркаш в нещо незаконно като това, което правеше Линк, например и тогава теб също щяха да те тикнат в затвора, а аз щях да остана сама с бебето — и какво щяхме да правим ние двамата тогава?

Маги си пое дълбоко, тежко въздух и добави:

— Затова, аз реших да направя аборт.

При спонтанното трепване на лицето му, тя вирна брадичка. Знаеше мнението му по този въпрос, но от друга страна, той никога не се бе озовавал в положението, в което се намери тя преди всичките тези години. Тя беше бременна, не той.

— Да, така бях решила — предизвикателно отвърна тя на неизреченото му с думи обвинение. — Уговорих си приемен час, отидох в клиниката… и всичко останало. Но когато ме качиха на онази маса… и разбрах, че… моментът е дошъл, аз просто не можах да го направя. Не можах, чуваш ли ме? Слязох от масата и им казах не, после отново се облякох и излязох оттам.

Лицето на Ник пак трепна и той отвори уста, като че ли да каже нещо, но тя го възпря:

— Просто ме остави да довърша, може ли? — когато той стисна устни в отговор, тя продължи: — Бях успяла да стигна до стълбите на клиниката, когато осъзнах, че току-що бях проиграла последния си шанс. Седнах на стълбите и се разплаках. Изплаках си очите, там, на самите стълби, и се молих на Бога. После чух как изсвири клаксонът на някаква кола. Аз погледнах към нея и видях, че беше голяма, фантастична кола — ягуар, както разбрах по-късно — а мъжът зад волана ми махаше с ръка. Беше Лайл. Познах го, защото идваше в „Хармъни Ин“ и беше един от най-добрите ми клиенти. Аз избърсах очите си с блузата и се приближих до колата. Той ми каза да се кача, за да ме откара в къщи, или другаде, ако искам. И така аз влязох, а той ме попита какво се е случило и… аз му разказах. Не зная защо му казах. Може би затова, че бях толкова разстроена, а той беше непознат и изглеждаше добър и мил. Разказах му всичко, включително за това как съм отишла в клиниката, а после съм избягала. Той междувременно беше паркирал колата някъде и докато му говорех, непрекъснато потупваше ръката ми и ми казваше „Хайде сега, стига, тихо“, когато плачех.

Маги отново си пое дълбоко дъх и погледна Ник в очите.

— После, когато свърших да говоря, той ми предложи да се оженим. Каза, че винаги е искал да има дете, но имал някакъв физически проблем, който не му позволявал да стане баща. Каза, че ще се ожени за мен и ще отгледа детето ми като свое собствено, ако му обещая, че никой, никога няма да узнае, че бащата не е той. И че един ден детето ми ще наследи Уиндърмиър и всичко останало, което той притежава. Как можех да се откажа от това предложение? Питам те, как можех да не приема? — последните й думи бяха болезнен вик, изтръгнат право от сърцето.

Устните му отново се разтвориха, за да кажат нещо, но тя отново не му позволи, бързаща да излее пред него цялата история, най-после всичко, всичко да излезе наяве между тях.

— Научих по-късно — Вирджиния, майката на Лайл ми каза, но това беше дълго след раждането на Дейвид — че Лайл е претърпял нещастен случай, когато бил още малко момче. Паднал от един от уредите в спортния салон и при падането му, тестисите му били притиснати в разстоянието между опорите на металната стойка и едва не били напълно откъснати. Вирджиния ми каза още, че по време на лечението, лекарят изтъкнал, че вероятно това ще го остави стерилен за цял живот и че това за нея била една от най-големите трагедии в живота й. Ето защо се радваше толкова много на Дейвид. Не в началото, но по-късно, след като бе имала време да размисли. Вирджиния знае, разбираш ли, че Лайл не е биологичният му баща. Лайл наистина е стерилен, винаги е бил такъв и той… не може да функционира полово. И никога не е можел. Не може да получава ерекция. Ето защо, когато се оженихме и аз се опитвах да… направя нещата… нормални между нас, той реагираше толкова гневно. Ето защо са се провалили и първите му два брака. Бившите му съпруги не са били от Луисвил и той е платил много пари, за да ги накара да мълчат по проблема му. Когато той ми предложи брак, вече беше прехвърлил четиридесетте и единственото нещо, което го отчайваше, беше, че нямаше дете — тук гласът на Маги трепна и стана по-мек. — И моята грешка беше точно тук. Аз не прецених, че когато се омъжвам за него, на практика му предавам Дейвид като заложник до живот. Ако аз не изпълнех нарежданията му, ако го напуснех или се опитах да подам оплакване срещу него заради насилието, на което ме подлагаше, Дейвид ставаше неговото оръжие. Понякога той ме заплашваше, че ще отведе Дейвид далеч от мен, а понякога ме заплашваше, че мен ще отведе далеч от Дейвид, като това означаваше, че ще ме изпрати в психиатрична клиника или нещо подобно. А понякога, когато Дейвид вече порасна, ме заплашваше, че ще му разкрие истината, ще му каже, че не е роден истински Форест. За един много дълъг период това ме ужасяваше, защото се боях, че това ще пречупи психически Дейвид завинаги. И се боях също, че после щеше да намрази и мен. Аз наистина не мога да си представя, че Лайл ще му каже някога истината, но дори и да го направи, тя не би имала никакво отражение върху никого, освен върху самия Дейвид. Но Лайл няма никога, по никакъв начин, да позволи на Дейвид да си отиде от него. Както и аз никога няма да напусна Дейвид. Заради Дейвид, той ме държи във властта си през всичките тези години.

За момент, настъпи пълна тишина. Маги загледа трескаво лицето на Ник, молейки се въпреки всичко да открие някакъв поне мъничък знак, че той разбираше защо бе направила всичко това, разбираше какво бе изживяла. Но търсеше напразно.

— И ти позволи на това извратено копеле Лайл Форест да отгледа сина ми! — въпреки че Ник каза това със съвсем тих глас, той прозвуча ужасно, в унисон с изражението на лицето му. Маги се отчая. Нямаше милост към нея, нямаше никакво разбиране в студените му, зелени очи.

— Опитвах се да намеря най-доброто разрешение — каза тя, но отговорът й прозвуча неубедително, дори за собствените й уши.

— Ти си се омъжила за друг мъж, макар да знаеше, че си бременна с моето дете, дванадесет години кри от мен факта, че имам син и остави момчето да израства, внушавайки му, че този подлец Лайл Форест е негов баща, а ми казваш, че си се опитвала да намериш най-доброто разрешение? — гласът на Ник се повиши невероятно при последните думи и той развълнувано си пое дъх. — Не мога да повярвам. Момичето, което си мислех, че познавам, не беше способно да извърши нещо като това!

С това той, пусна лактите й, като че ли допирът й вече му беше станал отвратителен, обърна й гръб и тръгна към вратата. Маги загледа след него, повдигайки ръка в безполезна молба да го върне. Сподавено, каза само:

— Ник…

Но той продължи да върви с изправен гръб, който й подейства като плесница в лицето. Когато изчезна надолу по коридора, тя изкрещя след него:

— Нямаш право да ме съдиш, Ник Кинг! Дори за миг недей да мислиш, че можеш да ме съдиш!

Звукът на захлопващата се входна врата след няколко секунди, трябваше да й послужи като отговор.

— По-добре му дай известно време — лицето на Линк бе непоколебимо, непрощаващо и студено, когато той мина на сантиметри от нея, за да последва брат си. — Няма да му е хубаво да те вижда. И не мога да кажа, че го обвинявам.

Маги постоя като зашеметена още известно време в средата на кухнята. После, когато й стана ясно, че никой от двамата братя няма да се върне веднага, тя влезе във всекидневната, строполи се на кушетката и заплака.

Трябва да беше станало около четири й половина след обяд, когато Маги чу вратата най-после да се отваря. Тя беше стояла нащрек часове, очаквайки завръщането на Ник. След като бе изплакала всичките си сълзи засега, бе останала да лежи безсилна още известно време. После бе станала, бе облякла един от черно-сивите анцузи на Ник, който отговаряше съвсем на настроението й и бе закачала. И чакайки, бе почистила из основи къщата отгоре до долу. Тъкмо бе започнала да пренарежда подправките в кухненските шкафове, когато чу отварянето на входната врата.

Изтривайки ръцете си в една кърпа за чинии, тя забърза към вратата. Когато приближи, стъпките й неволно се забавиха. Тя обичаше Ник толкова много. Той трябваше да разбере и да й прости. И тя не беше готова да приеме нищо друго.

Подготвяйки силите си за предстоящата битка, тя влезе в предверието. И замръзна на мястото си.

— Ето ви и вас, г-жо Форест, — учтиво каза Типтън. — Боях се, че ще се наложи да претърсвам къщата. Г-н Форест ме изпрати да ви отведа у дома.

Маги изумена зяпна срещу него. Типтън посегна към джоба на измокреното си докрай палто и извади малък, но съвсем истински на вид пистолет.