Карън Робърдс
Детето на Маги (25)

25

Ризата му бе разкопчана до кръста, давайки й възможност да види широкия му, здрав и силно окосмен гръден кош. Раменете му, повдигащи се от дълбокото дишане сега, бяха почти с ширината на отворената врата на камиона. Тялото му бе стройно и жилаво, краката дълги и мощни. Ръцете му бяха набъбнали от мускули, а дългите му пръсти, сключени в момента на юмруци, бяха силни и сръчни.

Ако той не беше пожелал да я пусне, тя в никакъв случай не би могла да се освободи сама. Доказателството за това бе пред очите й, подчертано като неоспорим факт от едрото му, мощно тяло. При това нейният протест, той я беше пуснал, независимо от физическите страдания, които бе причинил така на себе си.

Тези мисли се струпаха накуп в разума й, докато тя продължаваше да го наблюдава бдително. И постепенно започна да забелязва други, по-малко застрашителни негови атрибути. Например черните като нощта къдрици на косата му, сега разбъркани от ласките на ръцете й и окъпани в сребриста светлина от изгряващата луна. И остро изсечените симетрични черти на лицето му, дълбоката трапчинка до устата му, невероятната му, зашеметяваща красота. Ник.

— О, Ник, съжалявам! — Маги проговори много тихо, притиснала бузите си с ръце.

Той се обърна да я погледне тогава, опрял едната си ръка на отворената врата на колата и забеляза как се беше свила на мястото си в ъгъла, с присвити колене, опрени до брадичката и почти изцяло скрито в дланите й лице.

— Няма нищо — той отново вдъхна дълбоко глътка студен въздух. — Аз съм добре. Но въпросът е, доколко си добре ти?

— Реагирах така неволно — гласът й едва се чуваше. — При мен просто… става така. Вината не е в теб.

— Зная. И не ти се сърдя. Само ми дай малко време да дойда на себе си, може ли?

— Добре.

Той затвори вратата и докато тя го наблюдаваше през стъклото, направи една бърза обиколка на бегом из паркинга. Когато отново отвори вратата, беше зачервен и с раздухана от вятъра коса, но изглеждаше по-спокоен.

— Сега ще се кача в кабината и ще се върнем в къщи. А ти няма за какво да се безпокоиш — той каза това с равен и успокоителен тон, който човек би използвал, за да укроти подплашено диво животно.

— Не се безпокоя — отвърна тя, но все още твърде разтревожена, за да прецени комичната страна на предпазливия поглед, който той й хвърли, преди да седне зад волана.

— Закопчей колана на седалката си — той затвори вратата и я погледна отново. Маги, все още присвита в най-отдалечения край на кабината, спусна краката си на пода и сложи колана на мястото му. Когато Ник включи двигателя и потегли, този път между тях имаше цели две стъпки разстояние.

Двамата останаха дълго в мълчание. Камионът се намираше на моста и някъде отдолу спокойно се носеха черните води на Охайо, а блещукащото от светлините на Луисвил небе избледняваше далеч зад тях, когато Ник се обърна към нея.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Маги кимна.

— Магдалена…

Тя го погледна.

— Не мислиш ли, че вече е време да ми кажеш какво ти е направил Лайл, за да всее у теб такъв ужас от секса? — в думите му прозвуча невероятна нежност, а изражението му бе топло и загрижено. Маги се сви в себе си.

— Не мога.

— Мисля, че би трябвало.

— Не мога да понеса дори спомена за това.

— Моля те. Заради теб и мен.

— Ник… — бе едва прошепната молба за милост.

— Ще ти помогне ли, ако ти кажа, че вече зная за обратните му сексуални наклонности?

— Какво? — сепната, Маги втренчи недоумяващия си поглед в него.

— Лайл Форест е хомосексуалист.

— Не — каза тя. — Не. Това не е вярно.

— Магдалена, виждал съм снимки…

— Снимките лъжат — настоя упорито тя. — Той не е хомосексуалист. Дори не е бисексуален, всъщност. По своята същност, той е лишен от всякакви сексуални наклонности и мисля, че точната дума е воайор. Той обича да наблюдава секс и… да причинява болка.

— Но аз имам снимки…

— Разгледай го отново — тихо каза тя. — Сигурна съм, че те не го показват във фактическо полово сношение с някого. Така ли е?

Той сбърчи чело, опитвайки си да си припомни.

— Показват го в кожено облекло и с най-различни… секс играчки, ако бих могъл така да се изразя. От всякакъв вид, различна на всяка снимка. На едната е заедно с гол мъж, завързан с някакви ремъци, които го задържат в приведено положение точно пред стария Лайл. Не е ясна самоличността на голия господин, защото е обърнат с гръб. — По лицето му за миг пробяга лека усмивка и се стопи. — Но за самоличността на стария Лайл няма съмнение. От тези снимки и от още някои информации, които имаме, стигнахме до извода, че нашият юнак е хомосексуален, при това перверзен — с някакви свои интерпретации на сцените от баровете за хомосексуалисти.

— Ние? — откликна остро Магдалена, готова да се хване на всяка представила й се възможност, за да отложи още обяснението, което Ник искаше от нея и което, трябваше да признае пред себе си, той имаше право да научи. Почувства как нервите й се опънаха внезапно като струни, когато осъзна, че рано или късно, щеше да се наложи да му разкаже всичко. Да му разкаже това, което не бе споделила никога с никого. Това, за което самата тя нямаше сили да мисли. От което й призляваше, дори когато само си спомнеше.

Но не, нямаше да му разкаже всичко. Не наведнъж.

Щеше да запази една частица от сложната мозайка в себе си. Щеше да прикрива тази частица възможно най-дълго, докато намереше най-добрия начин да му съобщи, или може би да я запази винаги в тайна.

Не, не можеше да запази тази тайна. Знаеше, че трябва да му съобщи и нея, независимо колко много се страхуваше от реакцията му. А се страхуваше ужасно. Защото фактът, че Ник се беше върнал и още я обичаше, можеше да се отъждестви само с чудо, което Бог й бе изпратил сега, след дълго, много дълго време. И тя не искаше да рискува да го загуби дори секунда по-рано, отколкото бе абсолютно наложително.

— Линк и аз — отговори Ник след дълго мълчание и погледът, съпътствал думите му, беше осторожен. Като че ли онова „ние“ му се бе изплъзнало случайно и той сега се опитваше да прикрие грешката си. Но Маги бе твърде съсредоточена върху нещо друго, което той й бе разкрил, за да обърне наистина внимание на това. Тя си отбеляза мислено впечатлението, че той се бе опитал да прикрие нещо, но я вълнуваше нещо по-важно и не се замисли върху него.

— Но как, за бога, попадна на снимки на Лайл, където той върши… това? Той… той е много потаен по отношение на интимния си живот. Не са много хората, които имат поне малка представа за действителните му слабости, а не мога да си представя как той би позволил на някой да го снима.

— Не може да се каже, че е позволил на някого. Просто не е разбрал, че е станало.

— Ти си го шпионирал? Кога? Защо?

— Не аз. Той има и много други врагове, освен мен. Направил го е някой от тях — погледът на Ник остана прикован напред, когато изоставиха магистралата и навлязоха криволичещите, тесни пътища, които водеха към вътрешността на Индиана. Разпръснатите наоколо хълмове, край които минаваха, бяха изпъстрени с ферми, а кравите и пилетата в тях, надвишаваха броя на обитателите от човешкия род, с около петдесет към едно. Нощта бе тиха и спокойна, а тъмнината се разкъсваше единствено от случайната светлина на някоя ферма или обор. Ник шофираше внимателно, както можеше де се очаква от човек, дал си все пак сметка за опасностите, които можеха да се изпречат пред него под формата на скитащите в околността диви елени или заблудил се добитък. Ярките лъчи на фаровете разсичаха абсолютната тъмнина отпред — но те бяха безполезни за всичко, намиращо се на повече от двадесет стъпки пред камиона.

— Предполагам, че първоначалното му намерение е било да използва снимките като източник на доход, нали разбираш, изнудване. Точно каквото намерение е имал оня, направил твоите снимки на танца ти в бара. Но преди да успее да си послужи с плана си, човекът, направил снимките, потъна в неизвестност. Снимките обаче не бяха изчезнали заедно с него и когато аз реших да направя едно малко проучване на съпруга ти, те се появиха. Струваха ми доста скъпо, но си заслужават ха цената.

— Точно както се появиха на бял свят и снимките и касетата, уличаващи мен.

— Точно така — той я изгледа с бърз, преценяващ поглед.

— С какво се занимаваш тук, Ник? — попита тихо тя. — Но честно.

— Казах ти, скъпа. Върнах се за теб.

— Това са дребни приказки.

Той я измери с нов бърз поглед.

— Но е истината, Магдалена и се заклевам в Бога, че е така.

— Не ме лъжи, Ник. Моля те.

Той въздъхна.

— Добре. Искаш цялата истина и нищо друго, освен истината, нали? Наистина се върнах заради теб, за да те видя отново, да видя дали евентуално не си все още толкова хубава, и умна, и забавна, и силна, каквато те помнех, за да видя дали все още е останало нещо от нас. Знаех, че в резултат на връщането ми можеха да се случат две неща: ти можеше да си живяла като негова съпруга толкова дълго, че момичето, което познавах, вече да е изчезнало, или можеше да те намеря… такава, каквато си. Моя. Моето момиче, винаги и завинаги. И ти знаеш, че последното е точно така.

Маги предпочете да не се задълбочава именно върху това „последно“ сега, въпреки че дори за миг не се съмняваше, че бе именно така. Можеше ли да оспори, че се бе чувствала винаги като неговото момиче? Дванадесетте години, през които бяха разделени, започваха да изглеждат като някакъв сън — не, кошмар. Но във всеки случай, нещо нереално.

— Аз все още не разбирам как… и защо, си попаднал на тези снимки — за Лайл и мен — а после си ги купил. Откъде ги намери и какво възнамеряваше да правиш с тях?

— В бизнеса с нощните клубове се срещат какви ли не тъмни индивиди и новините там пътуват със скоростта на лумнал горски пожар. Когато аз казах, където трябва, че искам информация за Лайл и съм готов да я заплатя, към мен незабавно потече цяла река от материали. А снимките, всички те, бяха просто една незначителна част. Аз нямаше да допусна никога тези с теб да излязат на бял свят. А тези с него — щях да използвам, когато се наложи. Те са оръжие, Магдалена, мощни като всеки пистолет.

— Изнудване.

— Средство за убеждаване… и отмъщение. Знаеше ли, че аз дойдох да те видя, когато се върна от медения си месец? Омъжена или не, ти наистина ли си помисли, че ще те пусна да си отидеш толкова лесно? Тогава се бях подготвил да изиграя сцена на ревност, да те отвлека оттам и всичко останало… но не ми провървя. Ти не се виждаше никъде наоколо, но твоят съпруг беше на линия. Той нареди да ме изхвърлят извън чертите на имението му. Дори ми се струва, че извърших нещо така драматично, че около дузина пъти извиках „Магдалена!“ с пълен глас, докато те ме влачеха навън.

— Не знаех — стомахът й се присви от болка. Самата мисъл, че Ник бе дошъл за нея, а тя не е знаела… и ако той я беше намерил, дали нещо щеше да се промени тогава?

— Вярвам ти. Разбрах много бързо, че той никога няма да ти го каже. Страхуваше се, че ще те загуби, ако ти узнаеш. И наистина би те загубил, по-рано или по-късно. Ти щеше да дойдеш на себе си и да осъзнаеш, че мястото ти е при мен, а не при него. Аз знаех това и нямах намерение да се предавам. Щях да се връщам отново и отново, докато поне намеря начин да говоря с теб. Да ти кажа, че ще се променя, че ще направя всичко, което искаш, стига само да се върнеш при мен.

Той я погледна, за да провери реакцията й при думите му и продължи:

— През онази нощ, когато излязох от апартамента си и тръгнах към колата, ме чакаха четирима биячи. Те влязоха насила след мен, избутаха ме на задната седалка под дулото на пистолет и ме откараха на север. За известно време мислех, че съм станал случайна жертва на едно от ония безсмислени престъпления на жадните за насилие. Истината ми стана ясна, едва когато се озовахме в Кливлънд и спряхме в някакъв безлюден паркинг край една река. Те ме издърпаха от колата, казаха: „Това ти е за урок от г-н Форест — трябвало е да стоиш далеч от жена му!“ и започнаха да ме обработват. Когато приключиха с мен, бях изпаднал в безсъзнание. Те ме напъхаха зад волана на колата ми, заклещиха крака ми на педала за газта и включиха на скорост. Колата бе паркирана на брега, извисен на двадесетина стъпки над реката, а водата там беше дълбока. Когато колата падна долу заедно с мен, аз съм сигурен, че те не са очаквали, че отново ще видя дневната светлина. Но шокът от водата ме разбуди и успях да се измъкна от колата. Не си спомням особено много неща след това, но ми казаха, че един рибар ме намерил, вкопчен в дънер недалеч от брега и ме откарал в болница. Трябваха ми шест месеца, преди да се възстановя достатъчно, за да мога да се върна в Луисвил. Първото, което направих, бе да се промъкна тайно до Уиндърмиър. На портите висяха сини балони, окачени на панделки. Току-що се беше родило детето ти.

Спомняйки си всичко, Ник си пое дълбоко дъх, докато Маги го гледаше с все по-голямо изумление и ужас. Тя не беше знаела. Тя не беше знаела.

— Реших да те оставя намира. Ти имаше дете от него. Това те правеше повече негова, отколкото моя.

Невероятната смесица от чувство на вина и болка, стегнаха душата на Маги като в железен юмрук. Тя остана абсолютно безмълвна, но нещо от чувствата й явно се бе проявило в изражението й, защото той й се усмихна кисело.

— Никога не успях да те изтрия от съзнанието си. Не е изминал дори ден през тези дванадесет години, в който да не съм помислил за теб. Нито една от жените, с които се срещах, не можеше да означава и най-малкото нещо за мен, когато правех сравнение с онова, което изпитвах към теб. В един от случаите едва не се ожених, когато осъзнах, че бих изоставил момичето, без да се замисля за миг, ако онази Магдалена, която си спомнях, ми направеше знак даже само с малкото си пръстче. И тогава най-после разбрах — трябваше да забравя веднъж и завинаги всичко, което беше някога между нас, или трябваше да те върна. Отне ми известно време — трябваше да обмисля плана си — но ето ме сега тук. Както казах, върнах се за теб.

— О, Ник — тя не можеше да намери други думи. Не съществуваха думи, които да изразят чувствата, борещи се в нея: любов и благодарност, срам и вина — всички смесени в едно.

— Радваш ли се, че го направих? — попита той, стараейки се да вмъкне безгрижна нотка в гласа си, в което никак не успя.

— Да — прошепна тя със сълзи на очи. — О, да.

Той плъзна ръка около рамото й и наклони глава, за да я целуне. Камионът залитна към края на пътя. Той се сепна и рязко изправи волана точно в мига, когато зад тях остро изсвири някакъв клаксон. Една кола се стрелна отляво край тях, обляна в ослепителна светлина на фаровете си, независимо от знака, забраняващ изпреварването в тесния път.

— Проклети, болни от любов хлапета! — викна шофьорът през отворения си прозорец. С още едно весело изсвирване за поздрав, колата шеметно изчезна в нощта.

— Линк — с погнуса каза Ник. — В моята кола. Ако я натроши, ще му извия врата.

Маги беше прекалено завладяна от Ник, за да разпознае навреме както колата, така и шофьора. Но тонът на Ник я накара да се разсмее, въпреки че смехът й прозвуча малко нестабилно. После вдигна двете си ръце, за да изтрие ненужните сълзи, стекли се по бузите й. Имаше усещането, че сълзите, които вече бе проляла, й стигаха за цял живот. И днес в никакъв случай нямаше да плаче повече.

— Радвам се, че попаднах отново сред вас двамата, за да разнообразите малко живота ми — каза тя с най-лекия ток, който съумя да наложи на гласа си. — Беше скучно тук наоколо, докато ви нямаше.

— О, значи това е всичко, за което ставаме, а? За разтуха и отмора?

Маги го смушка в ребрата. Ник живо се дръпна от ръката й, погледна я косо и се усмихна.