Карън Робърдс
Детето на Маги (21)

21

Маги не можеше да се овладее. Продължи да плаче до края на пътуването им. С лице, сгушено до рамото на Ник и разтърсвана от хлипове, тя имаше съвсем смътна представа, че преминаха по моста над реката, водещ до бреговете на Индиана, а после продължиха по безкрайно много криволичещи второстепенни пътища, отвеждащи ги бог знае къде. Не че това я тревожеше. Тя имаше пълно доверие в Ник.

— Шшт, тихо вече, всичко ще се оправи — повтаряше до ухото й Ник все същата фраза в най-различни вариации, докато продължаваше да я притиска към себе си, но тя не можеше да спре. Той и Линк вероятно си бяха разменили няколко фрази, но Маги не беше ги чула. Бяха й останали сили само за сълзи.

Когато колата най-после спря, Ник излезе навън, без дори да разхлаби прегръдката си. Което беше хубаво, защото Маги продължаваше да хлипа на рамото му, обвила ръце около шията му така, сякаш никога нямаше да го пусне. Той бе прекарал едната си ръка под коленете й, а с другата придържаше гърба й.

— Кажи на всички да излязат, чуваш ли? — чу Маги Ник да казва на брат си, който им бе отворил вратата на колата и все още я държеше, докато му говореше над главата й.

Тя не разбра какво отговори Линк, но вероятно той се бе подчинил, защото Ник се обърна и я понесе през затревения двор без повече думи. Размътеното й съзнание само смътно регистрира някаква пра стара двуетажна селска къща, която печално се нуждаеше от нов слой бяла боя и трима-четирима непознати мъже на предната веранда, приведени над някаква географска карта. Те всички вдигнаха погледи с еднакво изненадани изражения по лицата, когато Ник се изкачи по ниските стълби. Но по някаква причина — може би разчели мълчаливото предупреждение на Ник, или впечатлени от безпомощно разплаканата жена в ръцете му, не последва никакъв коментар или поне нищо, което тя би могла да чуе. Линк вероятно бе вървял точно зад тях, защото вратата се отвори, без да се налагат да забавят ход. После се затвори по същия магически начин. Тя бе пренесена през хладен коридор, преди Ник да стигне до стаята, която вероятно бе всекидневната и да седне на едно раздърпано, силно издуто кресло, все още придържайки я в скута си.

Сгушена в него, Маги продължи да хлипа и стене още поне десетина минути, преди бурята у нея да започне да утихва. Ник я държеше през цялото време и й шепнеше думи като: „Шшт, мила“, „Хайде, успокой се“, докато галеше нежно косата и раменете й.

Когато всичко свърши, той не промени позата си. Тя остана да лежи в ръцете му като едно много изморено дете, отпуснала безсилно тялото си, затворила очи. След което вероятно бе заспала, защото следващия път, когато съзнанието й доста неясно възприе обстановката, стаята, преди осветена с приглушена слънчева светлина, сега бе потънала в мрак. През незакрития с перде прозорец, тя видя, че вън бе настъпил полумрак.

Тя още се намираше в скута на Ник, облегнала глава във вдлъбнатината между рамото и шията му, обвила лявата си ръка около врата му, сгушила дясната присвита между телата им и отпуснала изцяло тялото си. Ръцете му я бяха прегърнали, придържайки я до гърдите му.

Бавно, с наслада, Маги погълна всеки детайл на позата си, докато се пробуждаше напълно. Рамото на Ник бе широко и силно под главата й. Ухото й, притиснато до гърдите му, долавяше равномерния ритъм на сърцето му. Гладката материя на ризата му покриваше плещи, които бяха здрави, солидни и излъчваха топлина.

Сключени около талията й, ръцете му бяха набъбнали от мускули, способни както да я защитават, така и да я утешат. Чувстваше твърдите му, но странно удобни бедра. Той бе силен мъж. Мъж, способен да се грижи за своите. А тя беше негова. Една необорима истина.

Сгушена в него, Маги си помисли: завърнах се у дома. И тази мисъл я разтърси.

Тя се размърда, изправи гърба си и откри, че той я наблюдаваше.

Когато смутено премигна към него, той смачка цигарата, която бе запалил и й се усмихна, с изпълнени с нежност очи. Бе облегнала глава на пъстроцветната дамаска на креслото и тялото му бе тежко и отпуснато под нейното. Имаше изморен вид.

— По-добре ли си? — попита той и тя му кимна. В присъствието на всеки друг мъж тя би се почувствала длъжна да се извини, че бе плакала толкова много. Но с нея беше Ник. И нямаше да получи извинение, защото бе излишно: той бе нейната душа-близнак. Да се извини на него, би означавало да се извинява на самата себе си.

— Сигурно не се чувстваш удобно така — каза тя. — Имам чувството, че съм спала часове.

— Около три часа — потвърди той. — Ако може да се съди по ударите на часовника от кухнята, току-що стана шест часа.

— Можеше да ме събудиш или поне да ме оставиш на оня диван — а диванът беше до тях, съвсем близо до креслото, огромен и покрит с овехтяла, плюшена покривка. И независимо че беше толкова стар, изглеждаше съвсем удобен.

— Можех. И ако исках, щях да го направя.

— Къде сме? — намествайки се спокойно на коленете му така, сякаш той беше просто стол, Маги се огледа из стаята.

— В Старлайт, Индиана. Линк и аз живеем временно тук. Наехме тази ферма.

— О! — беше я обзела леност и някакво чувство на безтегловност, сякаш всичките й сили бяха изтекли заедно със сълзите. Боляха я ребрата, но болката беше нищо в сравнение с онази в началото и просто можеше да я игнорира. — Помниш ли как като деца винаги мечтаехме да живеем във ферма?

— Помня — той леко се усмихна. Облегнала глава на рамото му с гръб към него, тя всъщност не можеше да види лицето му, но почувства усмивката му, раздвижила леко мускулчетата на бузата му. Твърдата му, набола след сутрешното бръснене брада, одраска слепоочието й, когато той обърна глава. — А твоята най-голяма амбиция в живота беше да храниш пилетата всяка сутрин.

— Но трябва да признаеш, че беше хубава и проста амбиция — въздъхна Маги, когато реалността реши отново да й напомни безжалостно за себе си. — Лошо, че не се придържах само към нея. Защото забърках истинска каша от всичко.

— Нищо, което да не може да се оправи — Ник я притисна по-плътно към себе си, но не прекалено силно, вероятно защото не искаше да засегне наранените й ребра. Независимо от всичко, Маги се почувства страшно защитена в прегръдката му.

— Иска ми се да можех да споделя увереността ти. Но не трябваше да ме отвличаш оттам по този начин. Това бяха бридж-партньорките на свекърва ми и мога да се обзаложа, че историята е обходила вече целия град.

Тя бе готова да се изрази с много по-цветисти думи, но се въздържа, защото не искаше Ник отново да й се скара за вулгарния й език. В момента не беше в настроение да дразни Ник.

— И какво? Ще поискаш развод — заяви той направо и уверено с тон, който не търпеше възражения.

Маги не каза нищо, но почувства нарасналото му напрежение.

— По дяволите, Магдалена! Не се опитвай дори да си мислиш да се върнеш при онова копеле! Забранявам това, чуваш ли?

Независимо от всичко, думите му я накараха да се усмихне.

— Ти винаги си обичал да командваш.

Той махна ръцете си от тялото й и вкопчи така здраво пръсти в облегалките на креслото, че кокалчетата му побеляха и Маги разбра, че той бе предпочел да я пусне, защото вече не беше сигурен, че прегръдката му щеше да остане нежна. С гърба и бедрата си тя усети как мускулите на тялото му се стегнаха от гняв. Толкова за напразните й старания да не го раздразни. Дори нямаше нужда да му обяснява какво си мисли, защото той и без това го знаеше. Познаваше я за жалост прекалено добре.

Главата й все още почиваше на рамото му и тя се обърна към него тъкмо навреме, за да види ярките червени петна, плъзнали нагоре по бузите му и достигнали чак до върха на ушите му. Това, според собствения й опит, означаваше, че Ник наистина се бе ядосал много, извънредно много.

— Ще ти дам право на избор — каза той, пронизващ лицето й с погледа си. — Или се развеждаш, или оставаш вдовица. Толкова просто.

— Ник — внимателно му каза тя. — Съществува Дейвид.

— По дяволите с Дейвид!

— Не казвай това — реагира бързо тя. — Никога, никога не казвай това. Той е мой син.

— А ти си негова майка — отвърна Ник през здраво стиснати зъби. — Как мислиш би се чувствал той, ако можеше да види какво е направил баща му с теб? Мислиш ли, че той иска да бъдеш пребивана, докато се покриеш цялата със синини? Ако позициите ви бяха разменени, ако, за да остане с теб, Дейвид трябва да понася някой зъл, агресивен мъж, който да го използва като тренировъчен боксов чувал, ти какво решение би поискала от него?

Последва тишина. Маги никога не беше разсъждавала по проблема от тази гледна точка. После каза:

— Това е различно.

— Различно, как ли не!

Степените на гневна възбуда на Ник се измерваха и с друго — с често използваните проклятия. Той правеше това само когато нещо наистина го беше разстроило силно. Да проклина, особено в присъствието на жени, бе недостатък, който Ник всъщност нямаше. Както не обичаше да чува и нея да си служи с нецензурни думи. Когато двамата бяха хлапета, тя се забавляваше изключително много, като си поставяше за цел да запомни най-циничните и най-долнопробни мръсотии, които достигаха до ушите й, а после да го наблюдава как побесняваше, когато нарочно ги използваше за негова сметка.

— Обикновено не е толкова лошо. Той ми нанесе толкова тежък побой само веднъж преди и това се случи преди много, много години. Когато Дейвид беше още бебе. Понякога ми удря плесница, когато направя нещо, което не му харесва, или един-два юмручни удара, или ми извива ръката, както се случи преди няколко дни, но вече от години не го е правил толкова жестоко, колкото сега. Той предпочита много повече да ме контролира, всявайки ми страх.

— За Бога, аз наистина ще го убия! — страстно реагира Ник. — Но защо не си го напуснала още преди години?

— Заради Дейвид — изморено каза Маги, вече убедена, че Ник нямаше да може да я разбере. — Той никога няма да ми позволи да взема Дейвид.

— Той позволява ли си да удря детето? — Ник овладяваше гласа си с мъка.

Маги се засмя — сухо и пресилено.

— Бих го напуснала още в момента, ако си позволеше да вдигне ръка на Дейвид. Бих откраднала Дейвид и бих избягала, пращайки по дяволите всякакви последици. Обаче съм напълно убедена, че Лайл никога не би направил нищо, с което да нарани Дейвид. По своя собствен изопачен начин, той обича детето, а Дейвид буквално боготвори земята, по която стъпва Лайл. Понякога си мисля, че Дейвид е… почти… повече негов син, отколкото мой.

Болеше я да го каже, още повече пред Ник. Но беше истина. Една от причините, поради които се боеше да отнеме Дейвид от Лайл беше тази, че ако имаше право на избор, Дейвид вероятно би избрал да остане с Лайл, вместо с нея. Лайл беше ненадминат атлет, постигащ резултати във всеки спорт, с който се захванеше: голф, тенис, плуване, яхти, ски. Той бе привлекателен, самоуверен, неизменно мъжът, който командваше парада. Практически всеки в Луисвил само питаше: „Колко високо?“, когато Лайл заповядаше: „Скачай!“. Дейвид бе замаян от тези факти, както и от ореола на сила и неприкосновеност, витаещи около Лайл. А и Дейвид беше възпитаван като наследника, като лъвчето на могъщия лъв. Уиндърмиър и всичко останало към него, един ден щеше да принадлежи на Дейвид и той го знаеше добре. Как можеше да съперничи на това съвсем обикновеният факт, че Маги бе негова майка и го обичаше?

Тя мразеше Лайл, боеше се от него и бе нещастна като негова съпруга. Ужасяваше се от влиянието, което той оказваше върху сина й. С всяка частица на своето аз, тя се молеше да бе възможно да използва поне малко от така прехвалената психична мощ на тиа Глория, за да изсмуче жизнените сокове на Лайл. Но не можеше и при всеки сблъсък между двамата, включително развод, тя щеше да се окаже победената и не се съмняваше в това. Лайл държеше всички карти. В нейната ръка имаше само един коз, а той бе жалко слаб в сравнение с неговите. Ако го използваше, вероятно щеше да причини лоша, непоправима рана на Дейвид. И в крайна сметка, можеше да се окаже така, че да не е спечелила абсолютно нищо.

Нямаше право да се бори за собственото си щастие, за сметка на това на сина си. И нямаше дори да се опитва да рискува щастието на сина си. Нямаше да го направи никога.

— Някой друг знае ли, че той те бие? Майка му, или икономката?

Маги поклати глава.

— Аз… не, не мисля, че знаят. Аз… не исках те да научават. Почистих кръвта, която изтече, след като той ме ритна по главата и после, когато разбрах, че ми е трудно да се движа, останах на легло. Казах им, че съм се разболяла от грип.

— Не изкрещя ли? Не викаше ли за помощ?

— Не исках Вирджиния да чуе — гласът й беше глух, почти неразбираем. — Не исках никой да чуе.

Той отново изруга.

— Вероятно трябва да те прегледа лекар — каза след малко, като че ли мислеше на глас. — Тази рана на главата ти трябва да се види, а може и да ти е пукнал някое ребро или кой знае какво още.

— Не! — рязко отказа Маги.

— Защо не?

— Защото не искам! — Маги се поколеба, след това реши да му признае истината. Добави малко по-тихо: — Ще се срамувам твърде много от това.

— Ще се срамуваш! Ти? — Ник се ядоса, но бе същевременно и изумен. — Ти не си направила нищо!

— Зная, но… — Маги въздъхна, вече изморена от дискусията, която явно щеше да продължи безплодно така през цялата нощ. — Не можем ли да оставим този разговор за по-късно, моля те? Боли ме главата, трябва да използвам тоалетната, и освен това умирам от глад.

— Но няма да се върнеш при Форест, дори ако трябва да те държа до края на живота ти прикована с белезници за ръката ми — гласът на Ник прозвуча така, сякаш бе на границата да се задуши от потискания си гняв.

— Това ще ми хареса — каза Маги с мимолетна усмивка, надявайки се да разведри атмосферата, преди Ник наистина да избухне.

— Говоря сериозно, по дяволите!

— Зная. Аз също.

Ник я загледа гневно:

— Магдалена, ти имаш ужасна рана на главата си и синини почти по цялото си тяло. Вече стана ясен факта, че този кучи син, съпругът ти, те е ужасил така, че те е отказал от секса. Тогава защо, по дяволите, така внезапно премигваш срещу мен с тези твои големи кафяви очи и правиш всичко възможно, сякаш за да ме предизвикаш да те целуна?

— Защото старите навици умират бавно — отвърна дръзко Маги и му намигна. С него Маги винаги се бе чувствала в безопасност и знаеше прекрасно, че нямаше никакъв риск той да изгуби контрол върху себе си дотолкова, че да я повали на пода и да си вземе каквото поиска, без да иска съгласието си. Ето защо не виждаше никаква опасност да го подразни поне мъничко. И беше така изморена да се чувства непрекъснато потисната и изплашена. Последните три дни бяха едни от най-нещастните в живота й. Искаше й се да бъде щастлива, докато все още можеше. Тъй като половината хора в Луисвил вече положително знаеха, че Ник я бе отвел със себе си, а другата половина щяха да го научат до сутринта, нямаше начин случаят да не достигне до ушите на Лайл. А Лайл щеше да излезе от кожата си от ярост. Перспективата за това я плашеше, но си имаше и своята добра страна: той щеше да бъде толкова вбесен от това, че каквото и друго да се случеше още, то просто нямаше как да влоши положението.

Той щеше да отсъства от града още две седмици и половина. Маги щеше да си открадне тези дни с Ник.

След това щеше да вземе решението си. Ако трябваше да изтърпи наказанието на Лайл, добре — щеше да го изтърпи. Но засега, поне за известно време, щеше да престане да мисли за него и за всичките си тревоги. За да си открадне малко щастие.

И нима две седмици бяха прекалено висока награда за дванадесет години?

— Стани от коленете ми, магьоснице.

Почувствал промяната в настроението й, Ник се съобрази с нея, въпреки че и двамата знаеха, че битката не беше приключила. Той я плесна леко по бедрото — и сигурно нямаше да бъде толкова леко, ако не се опасяваше, че тя има синини и там — и Маги стъпи на пода, учудена, че не се чувстваше особено стабилна на краката си. Той се изправи зад нея, направи гримаса, когато почувства прилива на кръв в мускулите си, останали прекалено дълго в една и съща позиция и обгърна раменете й с ръка, помагайки с това и на нея, и на себе си.

— Тоалетната е нататък — каза той, посочвайки с ръка към една врата, която едва се забелязваше в края на коридора. — Аз ще отида в кухнята, за да видя какво има за ядене. Ако ти се завие свят или имаш нужда от помощ, просто извикай.

— Да, сър — каза тя, усмихвайки му се весело през рамо и тръгна по коридора.

В банята тя най-после намери време да закопчее блузата си, изми ръцете си и направи гримаса в огледалото. Косата й беше щръкнала и разбъркана около лицето като гнездото на катеричка, направено от ръждиво червеникави есенни листа. От сълзите очите й бяха подути и подпухнали, а бузите й бяха толкова бледи, сякаш току-що бе преживяла среща с граф Дракула. Гримът, с който толкова внимателно бе прикрила синините си, сега бе изчезнал, по всяка вероятност, за да се премести върху ризата на Ник. По устните й не бе останала и следа от червило, но черното петно под едното й око бе неоспоримо доказателство, че тушът й за мигли не беше толкова водоустойчив, колкото твърдяха в рекламите. Въобще изглеждаше ужасно и не можеше да се понася.

Тя уви косата си на стегнат възел на тила и изми лицето си със сапун и студена вода, давайки си сметка, че вече нямаше значение дали Ник ще види синините по челото и бузата й, защото те бяха нищо в сравнение с онези, които бе видял. Приключила с това, тя изплакна устата си с вода. После много внимателно — заради раната, която все още бе много чувствителна — приглади косата си с гребена, който видя на шкафчето зад тоалетната. Прерови шкафчето, търсейки нещо, което вероятно би могло да й послужи вместо козметика, но нямаше, късмет. Намери обаче една опаковка тиленол и взе две таблетки, преглъщайки ги с шепа вода, надявайки се пулсиращата болка в главата й да се уталожи след няколко минути.

Почувствала се за пръв път относително добре за последните три дни, тя излезе от банята и се насочи към единствената стая, от която се виждаше светлина.

Оказа се типична селска кухня с боядисани в бяло шкафове и печка, под, покрит с линолеум на точки и червеникавокафяви пердета. Една голяма маса с хромирани крака — несъмнено поставена тук още през петдесетте години — заемаше гордо мястото си в единия ъгъл, под редица от малки прозорци. Ник вече бе сложил на нея две чинии и прибори, пластмасова кутия с масло, а в средата — две картонени поставки със сол и пипер. Самият Ник бе приведен пред отворената фурна, с готварска ръкавица на едната ръка и дълга вилица в другата. Докато тя го наблюдаваше, той обърна втората от двете цвъртящи пържоли, после избута тигана навътре под скарата и затвори вратичката. Сега беше само с бялата си риза и сивия панталон, а ризата бе разкопчана на врата и ръкавите й бяха навити над лактите, разкривайки здравите му, стегнати мускули. Лицето му бе зачервено от горещината на фурната, косата разрошена, а бузите и брадата му потъмнели от наболата брада.

Изглеждаше й по-красив от всеки друг мъж, когото някога бе срещала в живота си.

— Мирише хубаво — каза тя и пристъпи от вратата.

Той се обърна към нея усмихнат.

— Хей, за разлика от теб, аз съм добър готвач, помниш ли? Освен ако не си доразвила способностите си след онази последна прегоряла вечеря, която ми бе предложила.

— Не много — призна тя и се приближи към него, за да надникне с интерес през рамото му към съдържанието на тенджерите върху печката. В едната тихо вряха царевични зърна, а в другата — грах с разтопено краве масло.

— Впечатлена съм — каза тя, когато коремът й се обади, за да потвърди.

— Тогава сядай. Ще бъде готово след минута.

Маги тръгна към масата, но после се поколеба.

— Трябва да се обадя в Уиндърмиър, за да им кажа, че не съм била отвлечена или нещо подобно. Преди те наистина да се разтревожат и да извършат нещо глупаво, като да позвънят на полицията или на Лайл — никак не й се искаше да повдига отново темата за Лайл, освен ако не беше абсолютно наложително. Но наистина трябваше да се обади в Уиндърмиър, а не искаше да го прави зад гърба на Ник. Беше решила докато е жива никога повече да не лъже Ник.

Ник се обърна към нея — с вилица в ръка — и се намръщи. Тя отвърна смело на погледа му.

— Обади се тогава — каза най-после той. — Но няма да се върнеш там.

— Казала ли съм, че ще се върна?

Ник скептично сви устни.

— Телефонът е на стената — каза той и отново се обърна към печката.