Карън Робърдс
Детето на Маги (20)

20

За щастие, Лайл почти не бе докоснал лицето й. Беше лесно да покрие с грим избледняващите синини по дясната скула и над дясното око и сега те не се забелязваха дори при внимателно вглеждане. Успокоила се поне заради това, Маги се отдръпна от изящното позлатено огледало, окачено на една от тапицираните в жълта коприна стени на всекидневната. Раната на главата й, където той я беше ритнал, бе прикрита от косата, сега сресана на блестящи, спуснати край лицето й вълни. Синините по врата й, останали от опитите му да я души, бяха прикрити под високата шал-яка на бялата копринена блуза. Широката й тъмносиня жилетка прикриваше леката подутина на гръдния й кош, където нараняванията от юмруците и ритниците му бяха най-тежки. Тясно прилепналият, тъмносин панталон създаваше илюзията, че тя не се стараеше да прикрие нищо. Приключила мисления оглед на вида си, Маги се почувства съвсем уверена, че Ник няма да забележи никаква видима следа от онова, което й бе причинил Лайл. Въпреки това, тя сплете неспокойно пръсти, когато се запъти към единия от големите прозорци, обърнати към алеята. Ник я познаваше толкова добре, а и вече изпитваше известни подозрения. Дали по някакъв начин не бе усетил онова, което не можеше да види?

На края на алеята току-що спираше един яркочервен корвет. Маги беше сигурна, че е на Ник, въпреки че никога не беше виждала колата му. Просто никой от приятелите на Форест не би карал толкова екстравагантно показна кола, а и Ник винаги си бе мечтал за червен корвет. При спомена за това, по устните й пробягна за миг сянката на една бледа усмивка. Но не беше нейната усмивка — тя принадлежеше на едно друго момиче, от някаква друга епоха.

Сега, днес, тя трябваше да убеди Ник, че трябва да си отиде и да не се връща повече.

Ако не успееше, трябваше да заплати непоносимо висока цена. Последиците щяха да разбият сърцето й.

Гърлото й болезнено се сви от неизплаканите сълзи, докато го гледаше как излезе от колата и се изправи до нея. Бе прекрасен пролетен ден — само синьо небе, блестящо слънце и едва раззеленила се трева. Яркожълти нарциси и алени лалета си съперничеха по красота около нежно ромолящия фонтан в центъра на затревената площ, около която се извиваше алеята. От прозореца тя ясно виждаше Ник. Съвсем необичайно за него, той бе в стоманеносив костюм, белоснежна риза и шоколадовокафява вратовръзка. С прилежно сресаната си буйна черна коса и загорелите, гладко избръснати бузи, той имаше вид на непривично обаятелен банкер или адвокат. Но изглеждаше също до болка познат и много, много скъп човек. Гърлото й се стегна още по-болезнено. За миг болката, която прониза сърцето и душата й, се оказа много по-остра от всяка болка, която бе понесло тялото й.

Но тя нямаше да заплаче. Не трябваше да си позволи да заплаче. Сълзите не помагаха дори в добри времена, а тъкмо сега, когато Ник вземаше стълбите пред вратата й по две наведнъж, те можеха да причинят истинска трагедия. Маги храбро изпъна рамене, вирна брадичка и си каза, че ненапразно бе живяла като Форест през тези дванадесет дълги години. Дори и да не беше постигнала нищо друго, тя поне се бе научила на висшето изкуство на самоконтрола.

Позвъни се. Тя бързо се отдръпна от прозореца и прекоси нервно стаята, за да застане до мраморната камина, разположена в най-отдалечения от вратата ъгъл. Меките, тапицирани в зелен плюш кресла от двете страни на витрината, изглеждаха примамливо удобни, но прецени, че бе рисковано да седне. Ако използваше опората на облегалката, би могла да седне без особена трудност, но болките в мускулите около гърдите й щяха да направят изправянето й от стола после издайнически сковано, а тя не можеше да позволи това.

— Г-жа Форест ви очаква в тази стая.

Тя чу гласа на Луела, натежал от зле прикривано негодувание, само миг преди да се отвори едното крило на двойната врата. Ник си бе спечелил неодобрението на Луела с непрекъснатите си телефонни обаждания през последните три дни и особено с далеч лишеното от такт последно съобщение, което й бе предал и мисълта, че сега той трябваше да изтърпи мрачните погледи на Луела се стори малко комична на Маги. Затова Ник я видя леко усмихната, когато прекрачи през прага.

Той спря веднага, когато я съзря до камината и я измери с бърз и преценяващ поглед. Това, което подозираше, бе изписано по лицето му, личеше по плътно стиснатите устни и агресивната поза на тялото му. Но тя беше убедена, че нямаше какво да се види, че нямаше начин да знае и затова можеше да го посрещне хладнокръвно.

Линк стоеше зад Ник, извисен с половин глава над него и невероятно едър. Смешно, тя бе дотолкова заслепена от Ник, че дори не бе забелязала брат му да слиза от колата и да се изкачва по стълбището. Но присъствието му на тази предполагаемо интимна среща означаваше само едно: Ник бе имал толкова силни подозрения, че беше дошъл подготвен да разкъса Лайл на място.

Стига това да беше възможно. Но не беше. Лайл дори не беше в къщата, а и да беше, Маги никога не би позволила саморазправа с него. Защото трябваше да се съобразява с Дейвид.

Сърцето й се сви при тази мисъл.

Заради доброто на Дейвид тя трябваше да изиграе ролята си блестящо. И защо това й се бе струвало толкова невъзможно? Та тя бе играла тази роля толкова пъти преди.

Но никога с Ник. Ник, който я познаваше така добре…

Луела все още се помайваше пред вратата, явно несигурна дали да остави Маги сама с двамата толкова безпрецедентно нахални посетители. Маги улови погледа и й кимна. Луела се намуси и затвори вратата.

— Ето, повтарям ти го лично: иди си! — каза Маги веднага, когато тримата останаха сами. Най-добрата защита беше добрата и бърза атака, както бе разбрала Маги от собствен труден опит още като малко момиче. С вдигната глава и твърд поглед, отправен към Ник, Маги бе толкова студена и негостоприемна, колкото изобщо някой би могъл да бъде. Тя не се помръдна от мястото си до камината. Вярно, ръцете й бяха свити в юмруци, но той нямаше начин да ги види, скрити дълбоко в джобовете на жилетката й.

— И какво се случи с твоето „здравейте, влезте, няма ли да седнете?“ — без ни най-малък знак, че се е обидил, Ник закрачи към нея с непреклонната решимост на дебнеща пума. Въпреки че навън беше ярък ден, ранното следобедно слънце огряваше къщата под такъв ъгъл, че стаята, в която се намираха, бе потънала в полумрак, което бе и една от причините тя да избере именно нея. Очите му проблясваха странно зелени в сумрака, докато обхождаха внимателно всеки сантиметър от лицето и тялото й, търсейки следи, които нямаше да могат да открият.

— Твоите думи бяха, че ако ти кажа в лицето да вървиш по дяволите, ти ще го направиш. И ето, казвам ти: Върви по дяволите! — тя не трепна дори за миг.

Той вече се бе спрял пред нея и продължаваше да я наблюдава, сега почти развеселено.

— Знаеш колко много мразя, когато те чувам да проклинаш — каза той и лицето му, до този момент застинало в каменна маска, леко се разведри. — Май ще трябва да измия устата ти със сапун.

Маги присви устни, внезапно объркана от неочакваната шеговита нотка в ситуация, която тя считаше за смъртно сериозна.

— Защо настояваш да направиш нещата трудни? Казвам ти, че не те искам тук. Моля те, върви си и не се връщай повече.

— Звучи почти така, като че ли наистина говориш сериозно.

— Аз наистина говоря сериозно. Какво трябва да кажа, за да те убедя? Изчезвай, измитай се, обирай си крушите?

— Той ти е причинил физическа болка, нали, Магдалена?

Тя не беше очаквала пряка фронтална атака. Самата нежност в тона му едва не я погуби.

— Не! Исках да кажа, не зная за какво говориш! Ти каза, че ще си отидеш!

— Излъгах те — каза Ник и се приближи съвсем до нея, почти докосвайки се до тялото й, а очите му отново затърсиха по всяко милиметърче от нея, съсредоточавайки се с опасна проницателност. Камината зад нея не й даваше възможност да отстъпи.

— Махни се от лицето ми, ти, тъпоглаво говедо! — потърси помощ в острия си език тя.

— Кажи ми истината, Магдалена. Това съм аз, Ник. И съм на твоя страна, помниш ли? — ръцете му се стрелнаха напред, за да обхванат главата й, и заровил дълбоко пръсти в гъстия водопад на косата й, той наклони лицето й назад така, че тя нямаше избор — трябваше или да затвори очи, или да срещне погледа му.

Болката, която я прониза щом пръстите му попаднаха на незарасналата рана, бе толкова остра и неочаквана, че Маги извика и дръпна главата си.

Очите им се срещнаха. За момент никой от двамата не каза нищо: просто продължиха да се гледат безмълвно, с изпълнени с ужасяващо прозрение очи.

Мисълта, която се заблъска в съзнанието на Маги, беше само една: вече няма смисъл да го лъжа. Доказваше й го изражението на лицето му, застиналата му, абсолютно неподвижна поза, внезапно спрелият му дъх.

— Ела тук — каза мрачно Ник и после протегна ръка към нея.

— Недей! — колкото и безнадеждно да беше положението й, тя продължи инстинктивната си борба. Ръката му обхвана рамото й, притегли я към себе си.

— Престани да се държиш глупаво, Магдалена.

Гласът на Ник бе странна смесица от напрежение и нежност, която сломи съпротивата й, прилагайки само минимално нужната сила. Линк, извисил се зад него, й се скара над рамото на брат си.

— Остави го да види, момиченце — мекият му тон бе в противоречие със строгото му изражение. — Ние и двамата те обичаме, нали знаеш?

Тя наистина знаеше и точно споменът за обичта им най-после прекърши и последните й съпротивителни сили. Нямаше воля да се противопостави, когато Ник внимателно раздели косата й и намери раната, която положително изглеждаше ужасно дълга, възпалена и все още отворена. Бе кървяла много силно, толкова много, че преди да я остави свита на пода, Лайл й бе хвърлил една хавлия и й бе заповядал да я увие около главата си, за да не повреди скъпия килим.

— Би ли погледнал това? — обърна се Ник към брат си, а после двамата размениха мрачни погледи.

— Къде още те нарани той, querida? — Ник пусна косата й. Гласът му беше нежен като допира на ръцете му.

— Няма значение. Наистина — тя вече се владееше с мъка. Сега, когато Ник знаеше, Маги внезапно се почувства слаба и тялото й заплашваше да престане да й се подчинява. Но разбираше добре причината — след като една от най-дълбоко скритите й, най-страшни тайни се бе оказала внезапно извадена на показ, стоманената й решимост, която й бе давала сили да таи в себе си толкова много неща през всичките тези години, просто бе започнала да я напуска. Така, сякаш силата на волята й бе контейнер, в който неочаквано се бе появила утечка.

— За мен има значение. Ти имаш значение за мен. Тя знаеше, че е така. Не се съмняваше дори за миг.

Разбираше го по лицето му, гласа му, по ръцете му. И внезапно се разтрепери, чувствата, които се бе старала да потиска с години, оживяха отново. Най-после някой знаеше и страдаше заради това, което бе изстрадала самата тя.

Ник знаеше. И го болеше.

Ръцете й неволно потръпнаха и несъзнателно докоснаха гърдите й, шията й.

— Там ли те удари? Мога ли да разкопчея блузата ти?

Маги бе завладяна от прекалено силни чувства, за да отговори и само кимна. Трепереше цялата и коленете й се подкосяваха. Ник много внимателно издърпа блузата й от колана на джинсите. Когато започна да разкопчава копчетата, Линк, реагирайки като джентълменът, за който никой не би и подозирал, че съществува у него, тактично се обърна с гръб.

— Опитал се е да я удуши — констатацията на Ник бе предизвикана от синкавите следи по шията й, оставени от пръстите на Лайл и бе предназначена за Линк. После, като продължи да разтваря блузата и под фината дантела на сутиена й се разкри невероятната гледка на пурпурните и жълти петна по гръдния й кош, Ник грозно изпсува. Единствената дума, която използва, бе кратка, сбита и много мръсна. Маги никога, по никакъв повод, не бе я чувала от него преди.

— Какво има? — попита Линк, все още с гръб към тях.

— Пребил я е едва ли не до смърт — гласът на Ник прозвуча почти нормално, но изражението му бе свирепо: беше ужасно. От него лъхаше желание за убийство — от погледа, стиснатата челюст, от внезапния сив оттенък на бузите. Маги никога досега не го бе виждала в такова състояние и то я плашеше. Тя вдигна ръка и придърпа краищата на блузата си. Очите им се срещнаха.

— Къде е той?

Бе съвсем ясно кого има предвид. Маги сведе поглед и се опита да закопчее блузата си, но ръцете й трепереха толкова много, че не успя още при първото копче.

— Къде е той, Магдалена? — ужасната нежност в гласа му бе по-страшна от всяко проклинане и заплаха.

— Няма го. Замина рано в неделя сутринта за три седмици. И взе със себе си Дейвид — гласът й премина в шепот, когато изрече името на сина си. — Заминаха да търсят училище-пансион в чужбина. Лайл каза, че ако аз не се отърва от теб и не започна да се държа прилично, той ще изпрати Дейвид в пансион още през юни и ще направи така, че аз да го видя отново едва когато е пораснал.

— Кучият му син! — при тези думи Ник рязко се извърна и свирепо сви юмруци.

— Той не може да направи това — продължи малко по-спокойно той, когато ужасната мъка на Маги започна бавно и неумолимо да преобразява лицето й. Долната й устна затрепери, бузите й се сбръчкаха и очите й се наляха със сълзи. Когато той протегна ръце към нея и я притегли в обятията си, тя не се съпротиви. Притисната до силното му тяло, обгърната от никога незабравената топлина и мириса му, почувствала отново закрилата му, Маги сведе чело на гърдите му като малко, изморено дете. Той й заговори тихо: — Не се страхувай, мила. Той не може да направи това. Давам ти думата си. Ти ми вярваш, нали? Той не може да направи това.

— Лайл Форест може да направи всяко проклето нещо, което реши — горчиво каза Маги, заровила лице в меката коприна на вратовръзката му и за нейна изненада, горещите сълзи бликнаха като гейзер от очите й.

Чу как някой отвори вратата зад гърба й, но не си направи труда да се обърне, за да види кой е. Въздържани толкова дълго, сълзите й вече не можеха да спрат. Стичаха се по бузите й като поройни реки, придружавани от хлипове, разтърсващи цялото й тяло, а двете й ръце се бяха вкопчили безпомощно в ризата на Ник.

— Вероятно съм забравила очилата си някъде тук… — каза един раздразнен женски глас. Ник, вдигнал поглед над главата на Маги, стегна тялото си в мига, в който жената млъкна изненадана. Маги знаеше добре каква гледка представляваха в момента за всеки, който можеше да ги види. И мълвата след това, която щеше да забавлява висшето общество на Луисвил в продължение на седмици. Сигурно думи като: „Знаеш ли, младата г-жа Форест, която всъщност не е една от тях, представяш ли си… с раздърпана блуза, разплакана горчиво в прегръдките на един висок, тъмен, як на вид непознат, докато един друг, също толкова опасен на вид здравеняк, стоеше на стража…“ Странното беше, че това сега дори не можеше да я развълнува.

За пръв път от дванадесет години Маги бе изгубила напълно контрол върху себе си.

— По дяволите с цялата тази работа! — промърмори Ник. После, за нейна изненада, тя усети как той внезапно я вдигна на ръце и понесе нанякъде. Носейки я така, че лицето и разкопчаната й блуза да останат скрити до тялото му, той бързо излезе от стаята.

Той се бе затичал надолу по стълбите с нея, спускайки се по тях с лекотата на акробат, когато Маги случайно погледна назад през рамото му и видя изумената тълпа, събрала се да ги наблюдава от вратата на Уиндърмиър. Сред тях свекърва й, разбира се, и Люси, както и онези от партито им за бридж. Около двадесет жени, вероятно, и всички с широко разтворени очи и зяпнали от учудване уста.

После Линк отвори вратата на корвета и Ник се плъзна вътре на седалката, все още притиснал я в скута си. Зад тях вратата се затвори с трясък. Само след няколко секунди Линк се плъзна по седалката до тях, включи мотора и корветът се спусна тихо надолу по алеята.