Карън Робърдс
Детето на Маги (2)

2

За времето, което й бе нужно, за да стигне до спалнята си — в един луксозен апартамент в централното крило, обърнат с лице към каменната тераса, опасваща цялата задна част на къщата — Маги бе успяла поне донякъде да възвърне вътрешното си равновесие. Защото в себе си знаеше, че Ник не би направил нищо, с което да я нарани. Без значение колко много й се сърдеше, все още.

Поне оня Ник, когото бе познавала, никога не би й причинил физическа болка.

Но всеки път, когато си припомняше горчивината, с която се бяха разделили, както и дванадесетте години на мълчание, изминали след това, сърцето й се свиваше тревожно.

Защото от друга страна, Ник никога не бе принадлежал и към оня тип хора, които са готови да прощават и забравят.

— Познай! — бе й казал той, когато тя го бе запитала защо се е върнал.

Възможните отговори накараха стомаха й да се присвие.

Стаята беше тъмна, когато мина по древния ориенталски килим, който покриваше полирания дървен под, за да отиде до малката бяла лампа от оникс на масичката до леглото. Разкопчавайки с една ръка блузата си, тя се пресегна да я запали — и отскочи назад, и ахна от ужас, когато бликналата светлина внезапно освети мъжа, отпуснал се спокойно в тапицираното с кретон кресло в ъгъла.

— Приятна вечер ли прекара, скъпа? — Лайл й се усмихна, зарадван на явната й уплаха. Оредяващата му руса коса блестеше на светлината на лампата. Лицето му бе издължено, слабо и кокалесто, но красиво за петдесет и две годишната му възраст, независимо от доста дългия нос и ъгловатата челюст. Тялото му също бе издължено и слабо и въпреки че сега бе облечен в копринен халат и пижама, то излъчваше елегантност, с която Лайл се гордееше особено много, още повече, защото виждаше, че Дейвид се стараеше да я копира. Дейвид. Нейният син. Техният син.

Непреодолимо лошо предчувствие накара Маги да се разтрепери.

Трябваше да сведе глава, за да го погледне в очите, които, тъй като той все още бе седнал, стигаха някъде до нивото на гърдите й. Те бяха ясно сини, студени като лед и неестествено оживени от злоба.

— Беше добре.

— Срещна ли някого?

Как бе възможно да е разбрал толкова скоро? Лайл имаше много странни и обезпокоителни начини да научава каквото пожелае. Понякога, когато изпадаше в някое от стресовите си състояния, Маги започваше да си въобразява, че той е върколак или магьосник. По някакъв начин, той винаги знаеше всичко, което тя бе казала или направила, а дори и помислила. Това бе ужасяващо.

Тя си пое дълбоко въздух, борейки се отчаяно да се успокои:

— Ник Кинг е в града. Аз… ние… го срещнахме случайно в един бар в Индиана.

Симулирайки самообладание, което в никакъв случай не изпитваше, Маги му обърна гръб и тръгна към гардеробната си, разкопчавайки в движение останалите копчета на блузата си. Мисълта да се съблича в присъствието на Лайл накара кожата й да настръхне, но тя вече бе започнала и ако спреше сега, щеше да бъде грешка. Лайл подхранваше самочувствието си със страха и омразата, които умееше да всява, и тя се бе научила от собствения си горчив опит да не му позволяваха да забележи дори сянка у нея от едното или другото. Но не можеше да накара тялото си да престане да трепери и й оставаше само да се надява той да пропусне да види това. Мокрите й дрехи биха могли да послужат поне като едно оправдание за ледения студ, който я разтърсваше сега.

— Аах.

Значи той предварително бе знаел и беше очаквал тя да го излъже. Стана ясно от тона на тази единствена, провлачена сричка. Треперенето й се засили.

— Какво каза той?

— Само един момент — Маги имаше нужда от няколкото минути, които й трябваха да се преоблече, за да събере сили. Благодарна, че Лайл не я беше последвал, Маги все пак не посмя да затвори частично отворената врата на гардеробната си, за, да не би да го провокира с това и той да влезе и да наблюдава със злобна наслада унижението й докато се събличаше. Свали бързо дрехите си и навлече виненочервения плюшен халат, закачен зад вратата. Пристягайки здраво копринения колан, тя се върна в спалнята, спря до основата на огромното, покрито с балдахин легло и стискайки силно една от махагоновите му колони, се обърна с лице към съпруга си.

— Попитах те какво каза той.

Маги стисна колоната така, сякаш от това зависеше живота й.

— Нищо… всъщност. Просто, здравей.

— Спомена ли ти, че днес следобед е идвал тук? Аз играех тенис, но се е видял с Дейвид.

— Спомена това, да. Той… той ми направи комплимент относно Дейвид.

Лайл изпсува и се изправи толкова рязко, че Маги пусна колоната и отстъпи крачка назад. Той заобиколи леглото и тръгна към нея бързо и ядно. Трябваха й върховни усилия на волята, за да остане на мястото си, но успя. Успя дори да не трепне, когато ръката му се стрелна, за да сграбчи челюстите й с брутална сила, отхвърляйки главата й назад така, че очите й да срещнат неговите.

— А какво му каза ти, проклета да си!

— Н-нищо. Не му казах нищо! Знаеш, че не искам да му кажа!

Тя бе изплашена, но и ядосана — горещо и някак странно облекчаващо ядосана, за пръв път от много, много дълго време. Нещо около срещата й с Ник бе пробудило у нея смътна сянка на момичето, което някога беше. Онази Магдалена Гарсия с буйния темперамент, която не изпитваше страх нито от мъжете, нито от Бога, нито от Дявола. Докато Лайл не се бе заел с нея и не бе я научил какво значи страх.

Лайл мълчеше — само зорко наблюдаваше лицето й с изражение, което при нормални обстоятелства би я накарало да се присвие вътрешно от ужас, независимо че знаеше от опит, че не трябваше да му показва чувствата си.

— Не го искам тук. Трябва да се отървеш от него.

Но този път Маги не си позволи да се изплаши. Дори успя да му отвърне с кратък, малко несигурен смях:

— Аз не съм го викала тук. Не мога да го накарам да си замине. Живеем в свободна страна.

Пръстите на Лайл се впиха болезнено в плътта й. Струваше й неимоверно усилие да не извика от болка, но успя и това. Не, нямаше да му достави това удоволствие. За миг погледите им се сблъскаха.

— Ако ти не ме отървеш от него, ще го направя аз.

Лайл освободи най-после челюстта й, отблъсквайки я същевременно от себе си така, че тя залитна и се удари в таблата на леглото. После се отправи с ядни крачки към вратата за коридора. Тя все още не беше възстановила равновесието си, когато той рязко се обърна с лице към нея.

— Няма да допусна тази мръсна история от отвратителното ти минало да обърка живота ни. Нито моя, нито този на Дейвид.

Маги се изправи, намирайки опора в най-близката колона на леглото. От израза на лицето на Лайл, заплахата срещу Ник бе съвсем действителна. Години наред тя бе изпитвала покровителствени чувства само към Дейвид. Внезапно в гърдите й трепна почти забравеният й инстинкт на покровителственост и към Ник.

— Той не знае, Лайл — гневът й се стопи, за да бъде заменен от някакъв вид уморен ужас. При една физическа конфронтация между Ник и Лайл, Маги дори за миг не се съмняваше кой би излязъл победителят. Ник бе с двадесет години по-млад, як и опитен в уличните битки. Обаче Лайл никога не би се изложил на риска сам да се изправи срещу него. Начинът му на действие съвсем не беше този. Просто щеше да наеме гангстери, които биха свършили работата вместо него.

— И ще е по-добре да не научава — от думите му лъхаше заплаха, от погледа му също, в този многозначителен миг, в който я пронизваше безмилостно. После той се завъртя на пети, отвори вратата и излезе, затваряйки я тихо и внимателно след себе си със звук, който разкъса нервите й по-зле, отколкото ако беше я захлопнал.

С предпазливост, породена от натрупания опит, Маги продължи да наблюдава затворената врата. След миг или два, през които Лайл не се върна, тя прекоси пространството до нея, тихичко превъртя ключалката и се върна, за да се отпусне на ръба на леглото. Пръстите й бяха ледени, когато ги притисна към пулсиращата си челюст. При това движение откри, че ръцете й трепереха.

Пробудилата се за миг сянка на Магдалена Гарсия колебливо се оттегли в онова отдалечено кътче в спомените на Маги, което бе обитавала толкова дълго време. Тя отново се превърна в Маги Форест, предизвикващата завист съпруга на мултимилионера. И най-голямата ирония бе в това, че всъщност сега изживяваше най-безумната мечта на младежките си години: сега беше богата до степен, когато въпросът за парите никога не можеше да я тревожи, когато можеше да купи всичко, което искаше за себе си и за сина си. Храната все още бе проблем, но не по същия начин — вместо да се тревожи всеки ден дали ще има нещо за вечеря, тя трябваше да внимава какво яде, за да не напълнее. Имаше всичко: дрехи, бижута, коли. Всичко, за което бе копняла някога.

А беше нещастна до границата на отчаянието. Как ли се надсмиваше съдбата!

Връщането на Ник не бе променило нищо. Абсолютно нищо. Заради своето собствено добро и заради доброто на Дейвид, Маги знаеше, че не трябва да забравя това.