Карън Робърдс
Детето на Маги (19)

19

На следващата сутрин Ник я чака два часа под студения, сивкав дъждец, но тя не дойде. Кучетата останаха в колибите си, не разходени. Двете огромни, рунтави животни напразно лаеха и се дърпаха на синджирите си, неспокойни и тревожни като него, очаквайки появяването й.

Отсъствието й беше непривично — информацията на Ник по този въпрос бе съвсем конкретна: г-жа Форест разхождаше кучетата си всеки ден между шест и седем сутринта. А и Ник вече сам се беше убедил в това.

Къде беше тогава?

Той дълго крачи из гората, изброявайки си наум нещата, които биха могли да я забавят. Може би просто все още спеше — в крайна сметка бе неделя. Въпреки че бе малко вероятно, защото още от дете тя бе човек на деня, а не на нощта, а предишната нощ се бе прибрала сравнително рано — ако се беше върнала направо в къщи, естествено, но Ник не се съмняваше в това. Самият той се бе прибрал в къщи не по-късно от полунощ, при това бе отказал предложението на тиа Глория да го откара с колата си и се бе забавил малко, след като позвъни по телефона на Линк и бе изчакал пристигането му.

Така че причината не можеше да бъде умората й заради предишната нощ.

Може би беше болна, въпреки че само преди няколко часа се чувстваше добре. Но Магдалена винаги се беше радвала на изключително добро здраве. Не, той би могъл да се обзаложи, че не беше болна.

Може би не идваше сега, защото не искаше да го срещне?

Такова нещо бе възможно. Бе дори напълно вероятно. В края на краищата, тя бе избягала от него, бе го оставила сам при тиа Глория. Това никак не беше му харесало и тя несъмнено го знаеше. Както знаеше и други — че той не би се оставил толкова лесно да бъде отхвърлен и че щеше да я чака тук днес сутринта. А тя имаше и още по-основателна причина да не дойде: начинът, по който двамата се бяха държали един към друг предната нощ. Ник бе направил грешката да я целуне. Голяма грешка от негова страна — той знаеше това.

Не беше имал намерение да я целува. Но тя го беше ядосала, а после се бе намерила в скута му и той не намери сили да устои на изкушението. Още от мига, в който я бе видял за първи път в „Литъл Браун Кау“, той бе изгарял от желание да усети вкуса на устните й, да почувства тялото й, притиснато до неговото. Тя бе отвърнала на ласките му така, сякаш бе изпитвала същите чувства. И целувката им бе прекрасна — до мига, в който тя бе започнала да се съпротивлява. Значи той я бе изплашил. Бе я изплашил до смърт. Но по дяволите! Кой би помислил, че тя ще реагира на докосването на ръцете и устните му като котка, усетила внезапно опашката си заклещена във вратата?

Някога Магдалена бе изгаряла с огнена страст по него. Кой, по дяволите, я бе накарал да се ужаси от секса?

Обяснението бе очевидно, съвсем очевидно, въпреки че караше кръвта му да закипява от гняв само като си помислеше за него. Нима Лайл Форест, този перверзен кучи син, бе потърсил отдушник на болните си страсти в тялото на Магдалена?

Ако Форест го беше направил, Ник щеше да го убие.

Но Магдалена притежаваше борчески дух и Ник не познаваше жена, по-непримирима от нея. Щипни я по дупето й и тя мигновено ще ти отвърне с юмручен удар в носа. Опитай се да докоснеш само гърдите й и бъди сигурен, че никога повече няма да можеш да използваш пръстите на ръката си. Затова той не можеше да си представи Магдалена като жертва. У нея имаше твърде много огън, твърде силен дух, твърде много кураж, за да се превърне в жертва.

Или поне имаше всичко това преди дванадесет години. Нима нещо я беше променило след това?

Но той бе готов да се закълне, че тя не се беше променила толкова много. О, имаше различия, но те бяха само външни. Тя можеше и да се облича в скъпи дрехи и да говори с този мек, рафиниран акцент, който понякога го дразнеше, а понякога намираше за лудо възбуждащ, но вътре в себе си тя беше същото малко момиче с буйната кръв, от квартала с общинските жилища. Същата щура, бълваща огън и проклинаща наляво и надясно палавница.

Неговата Магдалена би отстояла на своето, дори да се изправеше пред половин дузина Форестовци — Ник би се обзаложил на това.

Но какво я задържаше в къщата сега?

Той изпуши една цигара, промърмори куп проклятия под нос, изпуши друга. Погледна за кой ли път часовника си — вече бе почти девет и половина. Бе време тя да тръгва за църквата. Тя и старият Лайл винаги ходеха заедно, с майка му и с момчето. Нещо като семейна традиция. Ник направи кисела гримаса, представяйки си сцената.

Защото сцената бе колкото красива, толкова и фалшива. Магдалена просто не принадлежеше към тях, нямаше място там.

Тя можеше да принадлежи само на Ник.

Беше му трудно да си представи Магдалена като студенокръвен привърженик на епископалната църква, но тя се бе превърнала именно в това. Защото фамилията Форест принадлежеше към тази църква още от времето, когато за пръв път бяха изкаляли аристократичните си ботуши, стъпвайки на бреговете на този щат, а това бе станало преди повече от триста години. За да стане една от тях, Магдалена би трябвало да захвърли католическата си вяра.

Ник започваше да мрази всички от семейство Форест, вместо да ненавижда само Лайл.

Той си избра друго място в гората, за да може да наблюдава предния вход на къщата. Шофьорът пристигна с морскосиния Ролс точно по график. Вратата се отвори и се появи майката, облегнала се на ръката на дъщеря си. Люси Драмънд, това беше името на дъщерята. Едра жена, тя се извисяваше над превитата си майка и подкрепяйки я внимателно, й помогна да слезе по стълбите. И двете жени бяха облечени в най-хубавите си неделни тоалети, естествено допълнени с подходящи шапки. Непосредствено след тях на вратата се появиха две по-млади жени и един мъж. След няколко секунди съсредоточаване, той разпозна в мъжа Хамилтън Драмънд, съпругът на Люси и дъщеря им, Сара. Четвъртата жена бе Бъфи МакДърмот, тази, която го бе поканила на тържеството предишната вечер и която той така безцеремонно бе изоставил сама.

Ник повдигна рамене, пъхна ръце в джобовете си и отстъпи няколко крачки навътре в гората, докато чакаше Магдалена да се присъедини към тях.

Шофьорът излезе от колата и пресрещна групата, за да помогне на старата дама, подкрепяйки я от другата й страна. Настаниха майката в колата, жените влязоха след нея, Хамилтън Драмънд седна отпред при шофьора и вратата на къщата се затвори след тях. Секунда след това ролсът потегли.

Къде беше Магдалена?

Ник овладя порива си да се спусне към входната врата, да почука и да поиска отговор. Но беше чувал да се казва, че дискретността е наполовина спечелена победа.

Стискайки здраво устни, той рязко се обърна, заобиколи къщата, навлезе отново навътре в гората и тръгна към застлания с чакъл обходен път, където беше оставил колата си.

Какво щастие, че някой бе измислил автомобилните телефони.

Линк седеше на шофьорското място в яркочервения корвет и пушеше, загледан към сивата шир на реката. Само преди няколко месеца някаква неизвестна личност, или личности, бяха направили всичко възможно да премахнат Ник от този свят. Ник имаше известни основания да подозира една определена група, но тъй като не можеше да докаже нищо конкретно, единственият му изход бе да се пази и да се надява те да не направят нов опит. Оттогава Линк се беше самоназначил за бодигард на брат си и никога не го изпускаше от погледа си. Линк беше приел така сериозно поставената от самия него задача, че понякога Ник се считаше за късметлия, когато успееше да отиде непридружаван до тоалетната.

Беше едно малко чудо, че предната нощ Линк бе решил, че е безопасно да го остави сам с Магдалена.

Подобно покровителство, изглеждащо забавно в началото, бе започнало да го дразни след време. Но нищо не бе в състояние да откаже Линк, освен може би удар с бейзболна бухалка в главата. Даже подигравките на околните се оказваха безрезултатни. Стандартният отговор на Линк, когато някой го задяваше, че демонстрира прекалена братска обич, беше, че няма да има кой да плаща сметките, ако Ник загази.

Тъй като подобни закачливи реплики подхвърляха обикновено хората, наети на работа от самия Ник, отговорите в този дух обикновено постигаха целта си и шегобийците млъкваха.

— Трябваше ти доста време — недоволно измърмори Линк, като дори не обърна глава, когато Ник се намести на седалката до него. Ник, познавайки брат си достатъчно добре, не можеше да бъде заблуден от привидната му разсеяност — Линк несъмнено бе наблюдавал всяка негова стъпка още от мига, когато се бе показал от гората. Сетивата му, винаги безупречни, се бяха изострили през годините, прекарани в затвора, както и вечната му готовност да защити себе си — или брат си, при нужда — срещу всеки враг. Отегчената му и сънлива поза сега бе само представление.

Ник не каза нищо, а просто протегна ръка към малкия радиотелефон, окачен на конзолата между двете седалки и започна да набира цифрите.

— Ти и Магдалена се целунахте и си простихте всичко? — попита Линк, наблюдавайки го от ъгълчето на окото си.

— Не я видях.

— Какво? Ти стоя там почти три часа! Какво, по дяволите, прави, след като не си я видял?

— Чаках.

— Бог да ме пази от истинската любов — промърмори с отвращение Линк, когато от телефона се чу сигнал, а после глас:

— Резиденция Форест — говореше жена, но опре делено не Магдалена. Икономката, по всяка вероятност.

— Бих искал да говоря с г-жа Форест, моля.

— По-младата или по-възрастната?

— По-младата.

— Тя не може да разговаря с вас точно сега.

Ник не беше очаквал това. Той се намръщи.

— Но е там, нали? Защо не може да дойде до телефона? Добре ли е?

Гласът на жената отвърна студено:

— С удоволствие ще приема съобщението ви.

— Няма съобщение — отсече Ник и прекъсна разговора.

Линк се ухили:

— Магдалена не иска да говори с теб, хм? Твърде зле, влюбено момче.

— Защо просто не млъкнеш? — Ник потисна порива си да затъкне устата на Линк с телефона. Възпряха го две неща: първо, той бе силно привързан към Линк, независимо от чудатите му привички и второ, не беше съвсем сигурен, че брат му няма да го изрита от колата в отговор.

— Раздразнителни сме, а? — Линк все още се хилеше, докато включи двигателя и даде на задна скорост. — Това, което ти трябва, е храна, братле. Не беше ли казал някой веднъж, че човекът не може да живее само от любов?

— Мисля, че ставаше въпрос, че човек не може да живее само от хляб, но който и да го е казал, не е познавал теб — изръмжа Ник.

Линк само се изхили пак и се насочи към най-близкия снекбар, за да задоволи вълчия си апетит. Когато пристигнаха там, Ник остана с убеждението, че брат му си поръча два пъти повече и яде два пъти по-бавно от обичайното, само за да го ядоса още.

Ник се опита да се свърже с Магдалена още няколко пъти през деня, но му отговаряше същата икономка и по същия начин. По-младата г-жа Форест не може да дойде на телефона. Последният път той остави съобщение, настоявайки г-жа Форест да се свърже с г-н Кинг и й даде телефонния си номер.

Тя не позвъни. Той чака напразно почти до полунощ, след което си легна, но не спа добре. Дори в съня му гневът и тревогата му се бореха за надмощие. Тя нарочно ли го избягваше, или й се беше случило нещо? До сутринта той бе станал раздразнителен като слон, отделен от слоницата си и загрижено хапеше ноктите си.

— Да ставаш с пукването на зората, за да тичаш при любимата си ти се отразява доста зле на нервите, братле — отбеляза Линк в шест и петнадесет сутринта, кисел почти колкото Ник, когато двамата паркираха отново на околовръстния път до имението.

— Никой не те е молил да идваш. Всъщност, предпочитам да те няма.

— Без мен сигурно ще свършиш с пръснат череп — отвърна Линк, довършвайки маневрата така, че колата да бъде готова за мигновено потегляне. — Онези, които се опитаха да те убият през януари, са още наоколо, да знаеш.

— Тогава бяхме в Сиракуза — възрази Ник, въпреки че знаеше вероятно по-добре от Линк, че опасността далеч не бе отминала.

— Мислиш, че не могат да си купят куршуми в Луисвил?

Пренебрегвайки сарказма на Линк, Ник излезе от колата.

— Защо не отидеш да напълниш корема си, а? — каза той, облегнат намръщено на вратата. — Аз може да се позабавя.

— Каза ми голяма новина — Линк скръсти ръце пред гърдите си и облегна глава назад, сякаш за да демонстрира пред целия свят, че единственото му намерение беше да подремне. — Няма защо да бързаш, Ромео. Аз ще бъда тук.

Ник затръшна вратата толкова силно, че главата на Линк подскочи на облегалката, което му достави подла радост.

Този път той чака само два часа. Когато се върна в колата, изгледа Линк свирепо, за да си спести коментара му и без да каже дума, посегна веднага към телефона.

Същата икономка, същият отговор. Той отново й остави номера си и Магдалена отново не позвъни.

Той предварително знаеше, че тя няма да дойде и във вторник сутринта и се оказа прав. Дори Линк, изтълкувал правилно убийственото изражение на лицето му, когато той затръшна вратата на колата зад себе си малко след осем, мъдро замълча и се съсредоточи само върху шофирането си, когато се отправи към любимия си снекбар.

Минаваше един часа и двамата току-що бяха огледали един перспективен пазарен имот на брега на Индиана, и сега бързаха към една служебна среща в центъра на Луисвил, когато Ник изпсува на глас и отново грабна телефона.

Той предупредително изгледа Линк, преди да набере номера на Магдалена вероятно за дванадесети път този ден. Както винаги, отговори икономката и думите й бяха абсолютно същите: младата г-жа Форест все още не можеше да дойде на телефона, но тя с удоволствие би приела съобщение за нея. Ник се озвери. Щом икономката бе готова да изслуша съобщение, той ей сега щеше да й предаде едно.

— Идете и кажете на младата г-жа Форест, че на телефона е отново Ник Кинг. Кажете й, че ако до пет минути не дойде, за да говори с мен, след още пет минути лично аз пристигам за този проклет разговор! Можете ли да й предадете това съобщение?

Последва пауза.

— Моля, изчакайте — печално отвърна гласът й и отново последва тишина.

— Ти натовари икономката с дяволско съобщение — критично се обади Линк. — Забрави ли за господин съпруга, или що?

— Иска ми се да мога да забравя за това копеле — процеди през зъби Ник. — Но не мога.

— Тя обаче се е обградила с внушителна обстановка там горе. Имение, комплектувано с шофьор, икономка и така нататък. Не ти ли е минавало през ум, че може би Магдалена не иска да се лиши от всичко това?

— Какво те кара да мислиш, че искам такова нещо от нея?

— Познавам те добре, Ники, момчето ми.

Ник се намръщи към телефона, въпреки че от другия край още не се обаждаше никой.

— Нещо не е наред там, чувствам го.

— Може съпругът й да е побеснял, защото ти си се лепнал за нея като муха за мед — забележката на Линк прозвуча сухо. — Ако аз й бях съпруг, това щеше да ме довърши.

— Да не би да ми казваш, че според теб трябва да се откажа? — Ник насочи гнева си към Линк, който помирително вдигна ръка.

— Хей, човече, охлади страстите си, с теб сме кръвни братя, забрави ли? Зная как беше между вас двамата — никога. Но оттогава мина много време. Не съм чувал нищо, което да ме накара да мисля, че Форест се е оженил за нея насила. Тя го направи по свое собствено желание. Това, което искам да кажа, е, че може би ти трябва да уважиш избора й. Ако тя продължава да ти повтаря, че иска да изчезнеш от живота й, вероятно трябва да й повярваш. Може би трябва да я оставиш намира.

— Забрави това. Тя го прави само заради парите.

— Но може би иска да остане с него пак заради парите — Линк говореше внимателно и нежно, както правеше винаги, когато се опитваше да обясни на малкото си братче онова, което той считаше за неоспорима истина. Навремето бе използвал същия тон, когато бе разяснил на Ник защо двамата имаха различни фамилни имена — просто защото имаха различни бащи. Бе приложил същия тон и когато му каза, че отива в затвора и може би задълго. И съвсем същия тон, когато бе казал на Ник, че Магдалена го е напуснала завинаги и че той трябва да продължи да живее без нея.

Ник усети тона му и премигна от болка, преди да прогони спомените си, свързани с него.

— Нещо там не е наред — повтори упорито той, точно в мига, когато от телефонната слушалка се чу гласът на Магдалена.

— Ник?

Нямаше никакво съмнение — бе нейният глас. Ник облекчено въздъхна. В мислите му вече бе започнала да се прокрадва идеята, че тя можеше дори да е мъртва, че Форест може да я е убил в яростта си, а сега цялото им проклето семейство може би се опитваха да прикрият престъплението. Той сам не можеше да си обясни откъде му бе хрумнала подобна мисъл — може би от оная проклета бележка, която й бе дала тиа Глория — но бе готов да се закълне, че на нея наистина й се бе случило нещо лошо. Той бе чувствал това всеки път, когато си помислеше за нея, сякаш внезапно бе осенен от телепатични способности или нещо такова, а трите безкрайни дни, когато не я беше виждал и чувал, само бяха изострили тревожните му предчувствия. Сега, когато тя най-после му говореше, тревогите му малко се уталожиха, но зловещото чувство не изчезна напълно. Глупавите сеанси на тиа Глория, каза си той — би трябвало да се отърси най-после от влиянието им.

Може би Магдалена действително просто се бе старала да го избягва, в крайна сметка. Вместо да му подейства зле, кой знае защо, тази мисъл само още повече го успокои.

— Магдалена! Отдавна не сме се виждали! — той се постара гласът му да прозвучи безгрижно и весело.

— Какво, за бога, си казал на Луела? Тя беше вбесена.

— Казах й, че ако не ми позволи да говоря с теб, ще дойда да те видя лично в къщата само пет минути след като ми затвори телефона.

Той я чу как бързо си пое дъх и това го накара да се замисли.

— Не можеш да направиш това! — думите й прозвучаха припряно, сепнато. Той остана с впечатлението, че се изплъзнаха от устата й, преди да ги обмисли.

— И защо да не мога?

— На Лайл няма да му хареса — тя вече бе успяла да се овладее, но в тона й все пак се усещаше нещо, което той не бе в състояние да определи. Не можеше да каже точно какво е, но леко го тревожеше.

— По дяволите Лайл! — безгрижно каза той и напрегнато се заслуша.

Тя се засмя — с крехък, плосък смях, изразяващ горчивото й съгласие. Сега Ник съвсем наостри уши.

— Ти не изведе кучетата на разходка тази сутрин. Също и вчера, и в неделя.

— Откъде знаеш?

— А ти как мислиш? Стоях в проклетата ти гора три часа в неделя, докато дъждът се стичаше във врата ми. А в понеделник се вкочаних от студ. Днес поне беше слънчево.

— В неделя не валеше.

— Беше в шест часа сутринта.

— О! — тонът й леко се смекчи. — Съжалявам, че си чакал напразно. Истината е, че няма да разхождам кучетата още известно време. Болна съм от грип и лежа.

— Ти лежиш заради грип? — недоверието накара думите му да прозвучат като въпрос. Грозните подозрения, които бяха трепнали у него още в мига, когато я бе видял за първи път, набираха сила с всеки нов удар на сърцето му. — Наистина ли си на легло?

— Да. Разговарям с теб от телефона на нощната масичка до леглото ми.

— Но ти никога през живота си не си лежала на легло заради грип — възрази с абсолютна убеденост Ник. Защото Маги бе момиче, което никога не бе забавяло темпото си заради рубеола, дребна шарка или заушки. Той бе свидетел как веднъж една електрическа крушка се бе откъснала от тавана точно когато тя минаваше под нея и бе нарязала главата й така, че тя изгуби поне половин литър кръв и се наложи да й направят петнадесет шева, а още същия следобед излезе да рита топка на улицата. Нямаше такъв грипен вирус по света, който да я задържи на легло в продължение на три дни!

— Е, сега се случи — отговори гневно тя.

— Добре — Ник реши да опита нова тактика. — В такъв случай, кога мислиш, че ще можеш да разхождаш отново кучетата? Искам да кажа, би ли могла да определиш някаква дата? Тогава няма да се налага да вися напразно в гората ти всяка сутрин и да кърша безпомощно пръсти.

Последва кратка пауза.

— Ник…

— Хммм?

— Не искам да висиш из гората. Аз… не искам да те виждам повече.

— Защо? — той не беше обиден или сърдит, защото бе очаквал нещо подобно.

— Знаеш защо.

— Може би е по-добре да ми го кажеш точно. Понякога включвам малко бавно.

— Ти знаеш защо — повтори тя и гласът й отново прозвуча гневно.

— Гониш ли ме, Магдалена? — попита той.

— Щом искаш да го наречеш така — гласът й беше леден.

— Ще трябва да ми го кажеш лично, в лицето.

— Какво?

— Чу ме добре. Ако искаш да се отървеш от мен, ще трябва да ми го кажеш в лицето. След двадесет минути ще бъда пред входната врата на къщата ти. Тогава ще можеш да ми кажеш да се пръждосвам по дяволите, щом искаш точно това. И знаеш ли какво? Ако ми го кажеш в лицето, ще си отида.

— Ник… — в гласа й се почувства паника. — Не искам да идваш тук. Не искам да идваш тук. Не можеш ли да разбереш това?

— Защо да не идвам, Магдалена? От какво се страхуваш? От Лайл? — попита той с нежен, изпълнен с разбиране глас и веднага бе награден със забързаното й дишане, прозвучало в слушалката. Тогава всичко му стана ясно. Нямаше съмнение. Причината за уплахата й бе толкова ясна.

Не заради грип бе останала на легло през последните три дни. Но той искаше да я види лично, да се убеди сам, че тя по принцип бе добре и да провери колко тежки бяха нараняванията й. А после щеше да се погрижи това никога да не се случи отново. Без значение какво можеше да му струва.

— Ако дойдеш, аз няма да се срещна с теб.

— О, аз тръгвам, Магдалена — тонът му беше нежен, но непреклонен. — Ще трябва или да излезеш да се срещнеш с мен, или да извикаш полицаите в къщата си, които ще се погрижат да ме арестуват и хвърлят в затвора. Това е единственият начин да се отървеш от мен, без да ми го кажеш в лицето.

— Не съм облечена, Ник.

— Ами, облечи се тогава — мрачно каза Ник и затвори телефона.

Линк го изгледа намръщен.

— След по-малко от час имаме среща в Голд Хауз.

— Отмени я.

— Тя е с ония твърдоглавци от Лексингтън, човече. Всичко е подготвено.

— Да вървят по дяволите! Казах ти, отмени я!

— Гадост — каза Линк и взе телефона. Няколко секунди по-късно той вече обясняваше на някого, че брат му лежал на легло заради грип. Ник бе дотолкова погълнат от собствените си мисли, че дори не обърна внимание на странното му извинение.

— Животът още ли не те е научил да приемаш отказите, братле? — попита Линк, след като бе уверил оня, с когото разговаряше, че ще определят нова среща. — От това, което чух, Магдалена не иска да те вижда.

— Той я е пребил. Тя е била пребита от онова копеле.

— Какво? — Линк го изгледа недоумяващо.

— Чу ме.

— Мръсен кучи син! — лицето на Линк бавно почервеня. Той погледна отново брат си. — Сигурен ли си?

— Да, по дяволите. Пали колата, моля те.

— Готово.

Известно време двамата мълчаха. После Линк продължи:

— Но тя не ти каза такова нещо, нали? Може би не си разбрал добре.

— Може би. Но едва ли.

— И смяташ да му го върнеш тъпкано?

— А ти как мислиш?

— За бога, да! — гласът на Линк прозвуча почти весело, когато колата стигна до табелата, означаваща края на пътя Ривър Роуд. — Ако ти трябва помощ, само ми дай знак.

— Няма да ми трябва. Но благодаря.

— Винаги до теб, братле. С удоволствие. Всеки идиот, който се осмели да посегне на нашето момиченце, ще трябва да отговаря пред мен.

— Тук мислим еднакво.

Продължиха в мълчание покрай Охайо. Когато стигнаха до алеята на Уиндърмиър, Ник се изненада от широко разтворените порти. Двамата с Ник се спогледаха. Линк присви рамене и насочи Корвета нагоре по хълма.

Когато излязоха от парка и се озоваха на откритата площ на върха, първото нещо, което привлече вниманието им, бяха около дузината скъпи коли, паркирани по виещата се алея точно пред входа на къщата.

— Нито една от тях не прилича на полицейска — каза Линк и се ухили.

— Вярно — кимна Ник, който бе мислил за същото.

Всички коли бяха паркирани в ляво и изнесени малко в тревата, така че Линк успя да премине с Корвета край тях и да спре точно пред стълбището. Двамата излязоха от колата.

— Хайде, днес поне сме облечени достойно за гостуване при богаташи — каза Линк, оглеждайки доволно себе си, а после и брат си.

До този момент Ник беше забравил, че и двамата бяха с костюми.

— Да — каза той и следван плътно от Линк, се заизкачва по стълбите към внушителната врата на къщата.